понеделник, 25 април 2011 г.

"НЕПРЕЧЕСТЕНИ"


Един зина – друг се причасти. Останала е финална реплика от възлова великденска сцена.

Тълпят се пред свещеника в края на службата хора за причастие. Стари и млади, деца също. Уж спазват някакъв ред, ала и пред олтара надделяват хората с по-яки лакти и по-чевръстите в последния момент. Онези, които мислят за душата си, но по-ясно усещат какво им наумява стомахът. Всички са зинали с уста, омаяни от тамяна и черковните песни. Очакват да вкусят за пречистване от сребърната лъжичка и да си вземат късче осветен хляб.

Само че по-чевръстите преварват. Причастието и нафората няма да свършат, ала те самите не ще си дадат мира, ако поне едного или двамина от събратята си не преодолеят в решаващия момент.

И Христос натъжен се възкачва отново на кръста.

СЕДЕМ ЧЕТВЪРТЪКА ПОРЕД

От всичите дни на Страстната седмица най-почитан е четвъртъкът, денят на Тайната вечеря. Тогава именно следва да се боядисат яйцта. Не се работи нищо него ден, не е прието да се вдига шум, да се трополи или да се вика на висок глас. Иначе ще удари градушка нивите и ще настъпи гладория.

При това почитат се седем четвъртъка поред от Страстната неделя до Възнесение Господне включително. И са пазили хората да не работят през това време с особена строгост. Открито псували онези, които нарушават общоприетото правило. Имало е още по-строги постъпки спрямо тогавашни „бизнесмени”, особено духовници. Веднъж например тревненски колибари потрошили колата на местен свещеник, защото тръгнал навръх Велики четвъртък да си оре нивата.

Щом в същия ден са предали и арестували в Гетсимавската градина Исуса Христа, с най-голямо смиреание следва да се изкупят човешките слабости и несъвършенства.


Исус Христос на кръста


неделя, 24 април 2011 г.

ПО ВЕЛИКДЕНСКИ


Има-няма десетина българи да са видяли с очите си следното:

Образът на Покръстителя Борис І в „Учителното евангелие” на Константин Преславски.

/Неговият руски препис от ХІІ век се съхранява в Държавния историчмески музей на Червения площад в Москва. Тръгвах в командировка за Русия. Дни преди това бях в дома на Дуйчев – Иван Семьонович, както му казваха русите. Той ми поръча да предам  лично поздрави на Марфа Вячеславна Шчепкина, с която проучиха и издадоха миниатюрите на Манасиевата летопис. За кратко време драгоценната книга се намираше в нейния кабинет, преди да бъде отново заключена в сейфа, след като е показвана на някаква особена изложба. Само че трябваше да останем сами, след като напуснеха читалнята неколцина сръбски изследователи. И да подаря на двете дебели лелки при входа на музея по една жълта книжка с габровски шеги.../  

Кирило - Белозерският препис на „Изборника на Цар Симеон” от 1072 г., с Похвалата на Цар Симеон, в която е останало незаменено с името на киевския княз Светослав името на Книголюбеца, изписана в червено с киновар.

/Видяхме я благодарение на Николай Николаевич Розов в Публичната библиотека „Салтиков-Шчедрин” на Ленинград двамата с професор Куев, или Куйо Маркович, както го наричаха русите. Но защо трябваше да се крием в тъмните ъгли на читалнята, далеч от погледа на завеждащия ръкописния отдел Загребин, женен за сърбойка.../


Зографското глаголическо евангелие

/То също се пази в Публичната библиотека на Санкт Петербург. Разгърнахме няколко страници от него със Загребин. Достатъчно!...Като разказах за това на проф. Моше Алтауер от Йерусалимския университет, с когото ме запозна Дуйчев, той се разтрепера. Цял живот се е занимавал с глаголица, но най-ценният паметник, изписан с древната славянска азбука, няма как да го види. Той откри в  манастира „Св. Екатерина” на Синай стотина  пергаментови листа с глаголица, което се счита за най-голяма сензация в науката от последните десетилетия. Но за това подробно ще разкажа друг път./


Оригиналът  на „Житие и страдания грешнаго Софрония”

/И тази скъпоценност се съхранява в същата санктпетербургска библиотека. Подзвързана е с другия Софрониев ръкопис – „Гражданское позорище”. Удивлява ситно изписаният текст – писал е врачанският епископ цели страници, без да му трепне ръката. Машина да е,  все ще има нещо недоизкусурено. И никога тези книги не са били в родината си! Никога... „Житието” се завърна в България чрез издаването му в академичната серия „Литературные памятники” с превод на Николай Дилевски. В. „Поглед” отпечата моя страница за това навремето под заглавие „Завръщането на Софроний”. А по същия начин се завърнаха и Иван-Александровото четвероевангелие, и Манасиевата летопис, и Томичовия псалтир. Превратностите на нашата историческа съдба са отпратили свещените български книги все надалеч от родината. Доста  от тях са загинали. Други все още чакат своите изследоватали и издатели./


Приписката „Свеча погасла. Пиша намером, братя. Простете.”

/Показа ми я същият този Загребин като нещо твърде знаменателно. Каква силна вяра е крепяла този неизвестен книжовник, за да довърши – може би при бледата светлина на месечината – свещения текст. Поразкривил буквите и редовете, ала стигнал до края ./


Иван-Александровото  четвероевангелие /1458/

/Видях го в самия Британски музей през лятото на 1972 година. С Величко Власев обикаляхме двама из световното хранилище. Точно преди залата с мумиите, в едно ъгълче, съзряхме нашия цар Иван Александър с царицата Сара и двете дъщери. Ръкописът се пазел в сейфовете, но в последно време доста българи питали за него и управата на музея решила да го покаже временно в експозицията. По-късно евангелието идва на два пъти в София със  специален самолет – изключителен случай за музейната практка. Това бе отговор на изложбата с тракийско злато, която пощури англичаните. А малката Деляна, като го видя в Криптата на храма „Св. Александър Невски” каза, че е разбрала какво е „Златен век” – евангелието е  украсено със злато.../


Манасиевата летопис

/Тя беше показана на избложбата със старобългарски ръкописи във Ватиканската библиотека през май 1979 година. Изложена бе в Сикстинската зала, близо до стенописа с образа на Св. Кирил. Разгледахме я двамата с Божидар Димитров. Не си спомням кои точно страници бяха разгърнати под стъклото в заключената  витрина.  Може би с миниатюрата за покръстванео на българите.../


Ръкописът на Отец Матей, монаха Преображенски /1853/

/Съхранява се в Окръжния държавен архив на Велико Търново, след като бе носен на разни колекционери като Богомил Райнов и Николай Хайтов в София и иззет обратно от МВР. Разглеждах го подробно в архива. Даже го фотографирах с моя фотоапрарат „Зенит” при светлината на прозореца. Илия Тодоров от Народната библиотека в София ми предостави копие от целия сборник. Предал съм го на Камен Михайлов да го изследва подробно по негово желание. Не е моя работа това. Най-важната част от него, озаглавена „Чудное повествование” поместих в книгата си „Преображения  Матееви”./

Кръстчето на Дякона Левски

/Пратиха ме от „Антени”, когато във Военния музей показаха кръстчето, предадено на майката. В него има кичур от косите на сина й и миниатюрен негов фотопортрет. Публикувахме го във вестника./


Заключение

Съвсем друго нещо представлява срещата с оригинала наистина, без посредничеството  на каквато и да била техника. Нали пред тези книги са се молили в течение на векове всякакви хора, разговаряли са с Бога, изразявали са своята надежда и упование в бъдното. Те носят несравнимо излъчване. Може да се сравнява с радиация. Имам се за облъчен в най-висша доза. Заявявал съм го пред колегите в „Антени”, за да обясня пристрастията и лудостите си. Дали са ме разбирали тогава? Може би подир някое време са го разбрали...

Сам на себе си завиждам с бяла завист за всичко това. Най-висшата степен на вроденото ни качество, което идва още от прабългарите.

 /А най-черна от черната завист изпитвам в същото време спрямо Калина Канева и Васко Попов, които видяха с очите си как просветва Северното сияние в минутата, когато български и руски свещеници запяват при освещаването на Паметника на Светите солунски братя в далечния северен град  Мурманск, на брега на Ледовития океан, срещу 24 май 1990 година. Сиянието се появява обикновено през юни. А в командиировката на Калина нашега-наистина бях написал собственоръчно като цел на нейното пътуване – „да се запали по този случай Северното сияние”.../

Иван-Александрово четвероевангелие /1348 /

петък, 15 април 2011 г.

ТЪРГОВЦИТЕ И ХРАМЪТ

Тревненската община отсъжда според вярата и закона

Март 1856-о лято. Тревненската община взема решение пазарният ден да се премести от неделя в понеделник. Волята на градската управа е скрепена писмовно с документ, който има стойност на публицистика. Това съществено събитие от живота на възрожденския град е запаметено в отделна книжка от писателя Богомил Даскалов като рядка приписка към евангелската сцена „Изпъждане на търговците от храма”.

„ПО ОБЩО ЕДИНОДУШИЕ. ОБЩО И СОГЛАСНО.
С това наше общо и волноприсоветовано писмо известяваме пред всяка съдба и лице ний, жители Тревненски, какво вознамерихме да уничтожим противозаконния и злоупотребителния обичай, който имахме да ся купува и да ся продава в честния и святия по вярата и закона наш ден неделний. А за да можем да празнуваме тоя ден с истинно християнско благочестие, решаваме да бъде запретено отсега нататък всяка продажба в неделен ден, следователно да ся не пофане тогаз кантар или каква да е друга продавателна мяра; да ся не дава и да ся не зема през тоя ден нищо заръчано или отнапред или заподир. Допуща ся това само вино и ракия, но от къщи, а не с отворен кепенк, още ся допуща и за нужда мъртвец нещо или за болестник илачи, що ся намерват по дюгени някои. Да му ся земчиТака може да е опростено като за кон или вол да ся купи или продаде в този ден, но само от чужденец и пътник, а от наши си жители запретено е и то да не става в този ден; освен тези работи сичко друго ся запрещава да ся не зема и да ся не дава, ама било какво да е за голяма или за малка цена, за нашенец или за пътник; и това всичко е запретено, както за село, тъй и за колибите - нийде да не става продажба и купуване в този ден.

Също така и в 13-те Господственни празници.

И за да може да бъде това по-здраво, определяваме общо одобрено наказание: който ся улови да купи и да продаде в този ден, освен горедопущените работи друго какво да е нещо да има да претърпи наказание таквози:

Да му ся земи, сиреч за черквата 1 ока восък и за пример да му ся ударят 10 тоеги бой насред мегданя, АМА БИЛ КОЙ БИЛ да не може да отбегне от това наказание и като общоодобрено от синца ни да е може да ся съди и оплаква за това никой нищо защо е станало, като ся улови и докаже виноват.

За улеснение пък на алъш-вериша общо определяваме един ден от неделята, а именно понеделника, в който да става пазар сред село, дето който има да продава или да купува тамо да става. Особенно пак общо решаваме и запрещаваме колкото неща в този ден додат отвън за продаване да ся не купуват на друго място освен на определеното място до сахатя на мегданя, дето ще и паздаря да става, до тамо каквото и да е отвън там да ся занесе и оттам да ся купува; а който ся покаже и на това непокорен да ся улови, сиреч че настрана купил нещо, което идело за пазаря, да има да претърпи горезабележеното наказание.”

Дали някой е изял десет тояги пердах пред всички на мегдана до часовника не се помни. Но в кондиката на старата черква „Св. Архангел Михаил” са записани няколко „дарения” по една ока восък.

Ала несекващият диалог между търговците и храма продължава в нова любопитна степен. Нека ни остане в ума спектакълът, който урежда навремето общината. Някой си дядо Миньо от околните колиби довел на пазара магарето си. Цял ден – явно нагласена работа! – с викот и гавра продавали животното от един на другиго с наддаване на цената му. Уморили го от разкарване насам и натам, като все оправяли украшенията върху него. Накрая по вечеря си го „купил” същият този дядо Миньо и го отвел обратно вкъщи на колибите. Но така или иначе пазарът вече бил отделен от празничния ден.

Както е според вярата и закона.

Тревненска художествена школа  /19 век/

неделя, 10 април 2011 г.

ЛЕВСКИ НЯМА НУЖДА ОТ ГРОБ


Мерсия Макдермот

През 1967 г. голямото лондонско издателство „Джордж Алън енд Ънуин”, което се намира при входа на Британския музей, отпечата на английски език книгата на Мерсия Макдермот „Апостолът на свободата. Един портрет на Васил Левски на фона на България от ХІХ век.” Разпространна по цял свят, тя поставя начало на международното признание за една малко известна личност.

Заслужава си да припомним заключителните редове на книгата по повод на периодично подновяваните спорове относно гроба на Апостола.

Гробът на Левски и до днес не е открит. Но всъщност един гроб изглежда СЪВСЕМ НЕНУЖЕН за човек, останал толкова жив впаметта на народа си и толкова дълбоко обичан.

Историята справедливо  отреди на Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещавал на онези, които са участвали в неговото дело: безсмъртие в паметта на бъдните поколния.

За тях  Левски не само служи като неувяхващ пример на доблест и нравствена чистота – той е живо доказателсгво на безсилието на тираните, за неразрушимото достойнство на човека.

Защото какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години на робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?”


От Лука Свето евангелие

„А в първия ден на седмицата, много рано, носейки приготвените благовония, те /Магдалина Мария, и Йоана, и Мария, майка на Иакова/ дойдоха при гроба, а заедно с тях и някои други, ала намериха камъка отвален от гроба.

И като влязоха, не намериха тялото на Господа Иисуса. И докле недоумяваха за това, ето, изправиха се пред тях двама мъже в бляскави дрехи.

И както бяха уплашени и навели  лице към земята, мъжете им рекоха:

 „Защо търсите ЖИВИЯ между мъртвите?”
                                                                              Глава 24, стихове 1-5



Този откъс авторката цитираше като свое мнение за напразното и безсмислено търсене на костите на Левски. Нека се има предвид  това...

Параклис "Вси светии български",
Национален музей "Васил Левски", проектант арх. Мария Каразлатева 
Левски не се нуждае нито от гроб нито от църковно канонизиране. В мемориалния параклис в музея-Карлово се пазят  косите му, които майка му пази в родния дом до трагичната му гибел. Над тях епископ Паисий извършва ОПЕЛО. Оттогавате са сакрална светиня, а не музеен експонат. Волята на самия Левски /в последния му час/ е да бъде поменуван като Дякон Игнатий.Останалото е написала М.Макдермот.
арх.М.Каразлатева

събота, 9 април 2011 г.

НЕ САМО ПО ГАБРОВСКИ

 Из възрожденските  семейни тефтери

Д-р Петър Цончев, кмет на Габрово от 30-те години на отминалия  век, в своето изследване „Стопанското минало на Габрово” привежда като пример  извадка от семейния тефтер на тамошен еснафлия.

1869 януари 13 ден
Сгодяваме Цана

В понеделник вечер 100 драма сладко  за черпене           3 гроша
В четвъртък  идва Денчо и леля Велика за черпене         2 гроша 
Петък  леля  дядо и пр.                                                            4 гроша
Неделя вечер идва момчето /годеникът/ Енчо със зетя си на ядене,
готвене, мисирка, кокошка, кюфтета, кокши яхнии, вино, пастърма,
пилафи, кавета и пр.                                                                         85 гроша                                                                                                        
Половина оки свещи сперманцетови /за осветление/, нагоре    5 гроша
Понеделник сутринта до вечерта роднини                                     4 гроша
Четвъртък сутринта идва Енчо-саралии, каве, туй-онуй           8 гроша
Вечерта идва Енчо-мисирка с армея, кокошка, каве,
сперманцетови свещи                                                                        30 гроша
Неделя вечер идва свекърът и неговите роднини и др.
четири чифта и откъм нас шест чифта /мъж и жена/,
мисирка печена                                                                                  70 гроша                                                                                                           
Неделя сутрин като се върнахме от сватбата,
осем чифта поканихме да ядат готвено и пр.                               78 гроша
Счупиха чинии, боци, стомни и паници и пр., и пр.                    40 гроша
……………………
……………………
Всичко                                                                                     16 242 гроша


Според Ангел Балевски, дългогодишният председател на БАН, известен с живото си чувство за хумор, един троянски занаятчия  вписва в подобна сметка тамяна и свещите, изгорени вкъщи по смъртта на неговата тъща. А друг троянчанин добавя към своите сметки следното:        
„И половин боза за мющерия /клиент/. Нямаше как...”                                                       

Мъка голяма и притеснение е изпитвал този човeк от този извънреден разход.      


петък, 1 април 2011 г.

БРЪСНЕНЕ НА ЗАЛОЖНИКА


Относно ролята на „маскарата” в габровската народна сватба и не само там
  
Мине - не мине време: и все ме бръснат на сухо. С викот и гавра. Пред всички...

И все по-ясно ми става какъв неоценим обществен опит е вграден в нашата народна сватба от миналото.

През дотелевизионните  времена българският начин за свършване на някаква обща работа се оприличава на сватба. Нека припомним речника на Апостола Левски, на Бенковски, на апостолите в Първи Търновски революционен окръг от 1876-а.

Щом се реши, че една подобна работа е вече узряла, тя следва публично да се обяви. Сиреч свиква се „годеж”. След това провереният десетки и стотици пъти „сценарий” на многодневното къщно и улично представление е предвидил поредица от груханки, засевки, бръсненки и прочие, чието основно внушение е: „Връщане назад нема! Това се прави така и така, всичките хора го правят...” Е, има случаи, когато сватбата се разтурва по средата; известна е тревненската песен „Венчавай, попе, венчавай, твърде ме довенчавай, че пак ще да ме венчаваш...” Но това са редки, единични случаи.

Ала в старата българска сватба има един особен момент, от който навремето най-много е зависело сключването на брачния догоор. Думата е за благата ракия. Днес ракийцата отдавна е изляна, не се държи вече на тия работи. Може би затуй и браковете толкоз дълго не траят. Леят се благо уиски, блага водка. Пръскат се неброени пари...

Но за старата сватба наистина моментът, в който ще се разбере дали булката е в ред или не, определя настроението на цялото събитие. Народният безпогрешен опит е предвидил в сценария нарочна роля - по габровски речено заложник /с ударение на първата сричка/ или маскара.

С очите си съм гледал на една от последните нашенски сватби тъдява как бръснат заложника горе върху покрива на плевника, пред очите на цялото множество. Седнал вместо на въртящ стол на дървено колело от волска кола, оставено хоризонтално, сапунисван с баданарка вместо с четка, жулен с опакото на косата, останала некована през зимата. Срещу дигната опашка на някое коте вместо огледало. С завързан на кръста калмукан, който се вирваше нагоре многозначително.

Ролята на заложника по правило изпълнява родственик на невестата.  Окаже ли се, недай Боже, че тя си е имала като мома работа с друг мъж преди това, леле-мале, отнася го заложникът. Погват го да го линчуват. Нали затова е заложник! А моминият баща трябва тозчас да обяви за дар някоя голяма нива или едър добитък като откуп. Иначе булката я връщат обратно вкъщи, качена на магаре с лицето назад. Варварски обичаи!

А защо аз напоследък все по-често се сещам за тази сцена? Не ми ли поднася съдбата непрекъснато същата роля? Забърка се някоя обща каша, кой както може гледа да се измъкне. Началството те натисне, колегите ти един по един благоразумно се измъкват. Най-ближните ти пък те подемат от своя страна за друго. Само дето ти няма накъде да мърдаш. Ни напред-ни назад! Отпред шефовете-отзад дъщерите. Работата трябва по някакъв начин да се свърши, ала другите разбират това като поучение и наставление как друг трябва да я свърши. Сами не похващат - те не са за това. Твоята участ е като си запъплал към своя съдбовен Еверест да заседнеш на някоя пукнатина-увиснал над собствените си бездни, подръпвайки въжето с надежда да усетиш отдолу подкрепа. Спасява те близкият полъх на ледника и последните остатъци от чувството ти за хумор. Все отнякъде ти идват сили – да се не начудиш!- и успяваш да дръпнеш напред.

А като така или иначе се свърши работата, тогава да видиш навалица! Все едно им е в устата: „Ако не бях аз-ама дума да не става,че щеше нещо да стане...” Привършил дъха си, естествено не можеш да участваш пълноценно в това наддаване. По-добре се скрий овреме-да не те изкарат тъкмо тебе виновен. Сиреч да те обръснат на сухо. С викот и гавра. Пред всички... Усетиш ли работата да върви натам, бъди сигурен, че се намираш сред близки, у дома си. Така че заемеш ли се с нещо истинско, знай отнапред - ще те бръснат на сухо. Главата си варди да оцелее. Другото се понася...

/В последно време се появи официален военен термин „приятелски огън”. На английски „Френдли файър”. По време на войната в Залива американци и техни съюзници почнаха да обстрелват своите, без да ги различат по компютрите. Само че това става не само при военните. Сещаме се за отдавнашна сентенция: „Господи, запази ме от приятелите ми - с враговете си аз ще се справя сам.” Приписва се на мъдреца Волтер./


Адам и Ева / Борис Димовски /