Генчо Стоев търси конституциите на Левски

Генчо СТОЕВ е роден на 5 февруари 1925 г. в Харманли. Завършва гимназия в родния си град (1945) и философия в Софийския университет (1951). Участник е в антифашистката съпротива, политзатворник. До есента на 1946 г. работи в Околийския комитет на РМС в Харманли. Журналист  във в. "Народна младеж" (1948-1949), редактор във в. "Литературен фронт" (1950-1951 и 1965-1967), в издателство "Народна младеж" (1952), Партиздат (1956-1961) и издателство "Български писател" (1968).
За пръв път Генчо Стоев печата стихове във в. "Младежка искра" през 1946 г. Сътрудничи на периодичния печат със стихове, разкази и главно с документално-публицистични материали. Пише за в. "Литературен фронт" очерци. Останал чужд на идеологическата конюнктура, през 1954 г. е официално порицан и в течение на едно десетилетие престава да публикува.
През 1965 г. излиза романът му "Цената на златото", а през 1973 г. - "Циклопът", с които заема определено място сред най-талантливите белетристи на новата ни литература. През 1976 г. е издаден романът му "Завръщане" като продължение на "Цената на златото". След т.нар. демократична промяна през 1990 г. излиза последният роман на писателя "Досиетата".

Писателят Генчо Стоев според оценката на авторитетната литературна критика е сред тримата най-ценни представители на изящната ни словесност за отминалия ХХ век. Неговата немногословна повест "Цената на златото", която представя драмата на априлци, сродна на класически трагедии, е преведена на десетина езика.
Продължението на тази повест се нарича "Завръщане" (1975). Сто и пeтдесeт страници  необичайно плътна проза, които заслужава да се препрочетат.

Генчо Стоев пишеше тази книга в Ламартиновата къща на Стария Пловдив. Няколко пъти ходихме да го видим там с Милко Кръстев - перущенец родом. Видяхме как машинописката Лила до 15 пъти преписваше някоя страница. Както отсъди тогава литературният критик Петко Тотев в първата рецензия за книгата в "Антени", авторът водеше неспирна борба за качество.
Повестта започва с последния ден на въстанието в Перущица. На оцелелия въстаник Павел Хадживранев му се привижда всред смесицата от светци с ореоли, които падат от стените на черквата "Св. Архангел Михаил" образът на Дякон Левски. Останал пожален от ятагана на друговереца, след време той се озовава тайно в Цариград. Оттам, съпроводен от младата българка Марина - дъщерята на печатаря Тодор Киряков, той си тръгва отново за  родината. С каква цел я потърсва сега?
Воден от своите републикански въжделения, възрожденецът тръгва да дири конституциите на Левски, за които бил чул, че са укрити... някъде по таваните на стара къща в градеца Дряново. Донесъл ги бил преди време, преписани и преведени, бащата на Марина от Швейцария. Върху тях имало собственоръчни бележки на Апостола.
Генчо Стоев беше близък приятел и истински съредактор на седмичника "Антени". Били сме заедно с него неведнъж в Перущица. Слушахме певците на хор "Кукузел" в историческата черква. С пътуващата книжарница "Матей Преображенски" пътувахме десетина дни из Пиринско по следите на новоткритата песен "Е, комита море, Васил Левски".
Единствен от българските писатели той писа проникновено за наследството на старата ни литература в Кирило-Методиевския вестник "За буквите". Като негов пратеник той участва в Празника на славянската писменост в северния руски град Вологда, където води разпален спор с писателя Василий Белов относно българо-руската взаимност в книжовността.
През пролетта на 1987 година уговорих с дряновското читалище "Развитие" среща с читатели. Сам Генчо Стоев я пожела. Запитаха го тогава защо именно в Дряново - според неговото писателско прозрение - е възможно да има следи от конституциите на Левски.

Отговорът бе :
"Когато бях преди години в Цариград, разговарях там с клисаря на българската черква "Св. Стефан" в квартала Фенер. Той ми каза, че е родом от Дряново. Само че е вече доста възрастен и едва ли ще може да види Дряново отново. Името му съм забравил... За мен е естествено в годините след падането на Търново някои родове от старата столица да са се придвижили към Балкана и да са останали да живеят именно тук."
Беше на срещата и краеведката Бонка Тихова. Тя побърза да потвърди, че наистина има такива дряновски родове. Следователно писателското усещане не беше подвело автора на повестта "Завръщане".
Ходихме тогава и до Дряновския манастир. Съпровождаше ни Генчо Генев, наследник на Генчо Светогореца, строил крепости и манастири и в самия Цариград, в Силистра и на Света гора, и дядо му Генчо, възстановявал манастира след битката, сравнявана от генерал Фазлъ паша с битката при Севастопол.
Като спряхме пред мавзолея с костите на избитите четници, пред италианската скулптура на Бачо Киро, Генчо Стоев изповяда:
"Какво ли му е било на белочерковския даскал да тръгне със свои ученици на явна гибел наистина..."

събота, 07 Февруари 2015 / брой: 30

ТЪРСЕЙКИ КОНСТИТУЦИИТЕ НА ЛЕВСКИ

Писателят Генчо Стоев според оценката на видни европейски литературоведи е сред тримата най-ценни представители на изящната словесност за Стария континент от отминалия ХХ век. Неговата немногословна повест „Цената на златото”, която представя драмата на априлци, сродна на класически грагедии, е преведена на десетина езика.

Продължението на тази повест се нарича „Завръщане”.

Генчо Стоев я пишеше в Лафонтеновата къща на Стария Пловдив. Няколко пъти ходихме да го видим там с Милко Кръстев - перущенец родом, създал впоследствие трилогията „Виното на надеждите”. Видяхме как машинописката до 15 пъти преписваше някоя страница.

Повестта започва с последния ден на въстанието в Перущица. На оцелелия въстаник Павел Хадживранев му се привижда всред смесицата от светци с ореоли, които падат от стените на черквата „Св. Архангел Михаил” образът  на Дякон Левски. Останал пожален от ятагана на друговереца след време той се озовава  тайно в Цариград. Оттам, съпроводен от младата българка Марина - дъщерята на печатаря Тоор Киряков, той се тръгва отново за  родината. С каква цел я потърсва сега?

Воден от своите републикански въжделения, възрожденецът тръгва да дири Конституциите на Левски, за които бил чул, че са укрити ...някъде по таваните на стара къща в  Дряново. Донесъл ги бил преди време преписани и преведени бащата на Марина от Швейцария. Върху тях имало соственоръчни бележки на Апостола.

Генчо Стоев беше близък приятел и истински съредактор на седмичника „Антени”. Били сме заедно с него неведнъж в Перущица. Слушахме певците от хор „Кукузел” в историческата черква. С пътуващата книжарница „Матей Преображенски” пътувахме десетина дни из Пиринско по следите на новоткритата песен „Е, комита море, Васил Левски”.

За годишнина от обявяването на България за република той написа пространна публицистична ста тия /бях водещ дежурен реда ктор него брой/.

Единствен от българските писатели той писа проникновено за наследството на старата ни литера тура в Кирило-Методиевския вестник „З буквите”. Като негов пратеник  той участва в Празника на славянската писменост в северния руски град Вологда, където води разпален спор с писателя Василий Белов относно българо-руската взаимност в книжовност та.

През пролетта на 1987 година уговорих с дряновското читалище „Развитие” среща с читатели. Сам Генчо Стоев я пожела. Запитаха го тогава защо именно в Дряново - според неговото писателско прозрение - е възможно да има следи от Конституциите на Левски.

Отговорът бе:

”Когато бях преди години в Цариград, разговарях там с клисаря на българската черква „Св.Стефан” в квартала Фенер. Той ми каза, че е родом от Дряново. Само че е вече доста възрастен и едва ли ще може да види Дряново отново. Името му съм забравил...За мен е естествено в годините след падането на Търново някои родове от старата столица да са се придвижили към Балкана и да са останали да живеят именно тук.”

Беше на срещата и краеведката Бонка Тихова. Тя побърза да потвърди, че наистина има такива дряновски родове. Следователно писателското усещане не беше подвело автора на повестта „Завръщане”.

Стана дума и за Преображенеца Отец Матей. Двамата неведнъж са минавали през Дряново. А през пролетта на 1871 г. в хана на Иван Попянков край пътя за Манастира е основан местният революционен комитет.

Ходихме тогава и до Дряновския манастир. Съпровождаше ни Генчо Генев - наследник на Генчо Светогореца, строил крепости и манастири и в самия Цариград, в Силистра, и на Света гора, и дядо му Генчо, възстановявал манастира след битката, сравнявана от генерал Фазлъ паша с битката при Севастопол.

Като спряхме пред мавзолея с костите на избитите четници, пред италианската скулптура на въстаник, когото тукашните хора наричат свойски Бачо Киро, Големият Генчо изповяда:

„Какво ли му е било на белочерковския даскал да тръгне със свои ученици на явна гибел наистина...”

Отсъдено вкратце:

Големият съвременен възрожденец Генчо Стоев вгради трайно и неповторимо идеите на Апостола Левски в тъканта на новата българска литература.

ДОСТОЙНО ЕСТ!

Генчо Стоев е роден на 5 февруари 1925 г. в град Харманли.

Генчо Стоев

"ЦЕНАТА НА ЗЛАТОТО" ПРОМЕНИ ПРЕДСТАВАТА ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

сп."Българи" 

Съждения на писателя Генчо Стоев за въстанието, Левски и неоткритите му конституции, Радоновата чета, „Видрица” на поп Минчо Кънчев.

Според оценката на авторитетни чуждестранни литературоведи българският писател Генчо Стоев е сред тримата днешни творци на Европа, които през отминалия век са създали изящна проза, богата на човешки характери и философска дълбочина.

Обикаляхме  заедно из Пиринския край с пътуващата книжарница „Матей Преображенски” през април 1979 г. в очакване да се появи в Космоса първият българин. Имахме за емоционален мотив новооткритата народна песен „Е, комита, море, Васил Левски!”. Сещам се какво каза Генчо по пътя: „Самият Левски е бил уверен, че ние след толкова време ще минем отново по неговите  пътища...”

В Банско беседвахме дълго с бай Георги Ушев, рядко надарен човек за устно слово. От него узнахме необичайната история за Радоновите  четници, които отивайки на сражение с нападатели-друговерци биват живи опяти в черквата, дори един от тях остава жив и така си доживява човека - опят.

Тогава тъкмо ни бяха издали държавно решение Съюзът на българските журналисти да подготви и отпечата преди 24 май специален брой, посветен на основния български влог в европейската култура. Попитахме именития си спътник :”Дали ще се справим – времето е толкова малко...” Той отвърна: „Ако вие го правите, може и да стане.”

Имаше предвид вече осъщественото от седмичника „Антени”  пряко сътрудничество с най-големи наши учени като Петър Динеков, Иван Дуйчев, Александър Милев, Куйо Куев, Боню Ангелов, Асен Василиев. Създали бяхме вече и дълготрайна връзка с Дмитрий Лихачов, наречен от главния ни редактор Веселин Йосифов „Българолюбец”, който на два пъти посети редакцията и СБЖ в единствен по рода си разговор за „българското чудо”.

Заварихме един пролетен ден двамата с Милко Кръстев, перущенец родом, писателя в Лафонтеновата къща на Стария Пловдив. Там той квартируваше, далеч от къщни дертове, за да завърши повестта „Завръщане”-продължението на книгата „Цената на златото”, вече заела трайно място в най-новата история на българската изящна словесност. Младата машинописка преписваше по 15-ина пъти една и съща страница под диктовката на автора.

Излезе от печат повестта. Първи отпечатахме откъси от нея в „Антени” още преди появата й по книжарниците. Петко Тотев написа кратко и точно как Генчо Стоев продължава да се бори неотстъпно за качество на литературното поприще.

„Завръщането” всъщност представяше как Павел Хадживранев, оцелял след трагедията в перущенската черква „Св. Архангел Михаил”, тръгва от Цариград за новоосвободената България ведно с българката Мария да дири ... конституциите на Левски. Според автора те би трябвало да са оцелели скрити по някакви тавани на градеца Дряново, всред гънките на Предбалкана, недалеч от Търново.

Това даде повод подир някое време да отидем при дряновци. В градската библиотека Генчо Стоев разказа пред читатели  за книгата си. Сподели, че се е запознал в турската столица с възрастния клисар на Желязната черква „Св. Стефан”, който му се изповядал,че не ще може никога повече да види България. Казал му също, че бил родом от Дряново.

Особено преживяване бе, когато читателите-дряновци, най-вече вещата изследовагелка на тукашното минало Бонка Тихова, гимназиална учителка по география, потвърди, че наистина в града живеят потомци на някогашни търновски родове. Което е напълно естествено впрочем: след поругаването на столнината от друговереца, мнозина намират убежище за векове напред тъкмо из гористите гънки на Предбалкана. Така писателят стана „провидец” – неговото творческа интуиция се потвърждаваше.

Отидохме тогава  и до Дряновския манастир. Показаха ни там в музея отломки от крупови снаряди, които пороищата продължаваха да изравят из манастирския двор. Влязохме в мавзолея, изграден от италиански архитект със скулптура от италиански майстор. Генчо отрони в размисъл: „Бачокировите четници са били все негови ученици – невръстни момчета. Какво ли му е било да ги отведе на сигурна смърт...”

 А и самият белочерковски даскал е бил кротък човек, стихоплетец, ходи до Бяло море да събира миди по пясъчния бряг, срамува се като мома – сиреч не е никак приличал на онези хъшове, които са се фотографирали с навирени пушки и пищови оттатък Дунава, а когато идва време за бунт се изпокриват тук и там. Като Стефан Стамболов например, който облечен в женски дрехи се спотайва в Самоводене по време на деветневната битка, сравнена от генерал Фазлъ паша, командира на Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, с битката при Севастопол.

Накрая се сещам как събрахме в редакцията на „Антени”  разни хора да осветим появата на знаменитата „Видрица” от Поп Минчо Кънчев. Не ща да пропусна на отбележа, че тя излезе от дълбоките архиви на Народната библиотека в София след тежка война с нейни пазителки, които не щяха и да чуят за този поп: „Той не може да пише като хората, измисля си разни небивалици...”

Другарят на Левски наистина си има собствен правопис, което смущаваше книжовните дами. Всяко важно нещо като „България”, „Свобода”, „Знаме”, „Комитет”  и прочие той пишеше с главна буква! Ако не бяхме отпечатали в „Антени” откъси от книгата, та да ги извадим и на грамофонна плоча, Петко Тотев те се ли бе заел да я представи с предговор, тя нямаше да достигне стохиляден тираж, та да се подготвя сега и ново издание от захаристояновото издание.

 На споменатата среща Генчо Стоев заяви кратко и ясно: „Аз считам Поп Минча за  природно явление...” Неизтощимото жизнелюбие на старозагореца доказва, че след всяко израждане издава и възраждане – поне досега винаги е било така, според мнението и на чуждестранни българисти като римския професор Санте Грачоти например.

Насила си отиде тоя Генчо, да заключим. Поканват го негови връстници и приятели в Харманли, подаряват му ловна пушка и го водят на пусия край Марица. Никой не се досеща, че тъкмо по тези места като ремсист той е отвеждан няколко пъти на мним разстрел. И за никакъв дивеч не му е идело в ума да гони тогава, а изплуват х изглежда някогашни преживелици в съзнанието му. Препъва се човека, счупва си таза. А можеше големият писател да добави към написаното от него нови ценности наистина.

Бел. ред. - Авторът Илия Пехливанов е главен редактор на Кирило-Методиевския вестник "За буквите", в миналото дългогодишен редактор на рубриката "Българистика и българисти" във вестник "Антени", откъдето е и сътрудничество му с писателя Генчо Стоев (1925-2002) - Р. С.

                                                                         

                                                                         ГЕНЧО СТОЕВ