Държава на духа

Философско-публицистичното понятие се появи с посредничеството на Кирило-Методиевския вестник

За първи път акад. Дмитрий Лихачов употреби изкованото от него философско-публицистично понятие за същността на българската култура „държава на духа“ при връчването на Международната награда „Братя Кирил и Методий“, с която Държавният съвет на Народна република България го награди за изключителните му заслуги в развитието на старобългаристиката и славистиката, за изучаване и популяризиране на делото на братята Кирил и Методий.

Заедно с приветственото слово на Тодор Живков през 1981 г. към именития съветски учен това понятие веднага влезе в съобщенията на Българската телеграфна агенция, а нашата журналистика го включи в речника на основните си термини.

Няколко месеца преди това бях в Ленинград. Позвъних по телефона вкъщи на акад. Лихачов и той ме покани да му гостувам в дома му на бул. „Шверник“. Дошъл бе също един от неговите най-добри ученици – Александър Михайлович Панченко, доктор на филологическите науки, който задълбочено изследва философското наследство на Йоан Екзарх и през същата година бе в Шумен и Преслав. И двамата ме попитаха за нашия голям юбилей. Стана дума за награждаването на проф. Роже Бернар с Кирило-Методиевската награда, за статията на проф. Санте Грачиоти от Римския университет, отпечатана в „Антени“. В тази статия бе изказана следната мисъл: онова, което историческата съдба е отнела на България в политическо отношение, щедро ѝ го възвръща в областта на културата. Дмитрий Сергеевич попита: „А пише ли Грачиоти какво значение има българската култура за Русия през ХV, ХVІ и следващите векове?“. Отвърнах утвърдително. Не пропуснах да предам и необикновения интерес към първите броеве на Кирило-Методиевския вестник „За буквите–О писменехь“.

– Знаете ли – тутакси Дмитрий Сергеевич почна да разсъждава на глас – понятието „държава“ има твърде различен смисъл през разните векове... – и приведе примери от руската и от световната история.

– Понятието „държава“ в Средновековието има по-широк смисъл – продължи Лихачов, – то е символ на политическото и духовното единство на народа.

Едновременно разсъждаваше на глас и Панченко:

– Да речем през ХVІІ в. България не съществува като политическа система, военна организация и прочие. Но щом българските книги продължават да живеят в Русия, Сърбия, Румъния, значи продължава да живее и българската държава, разбирана в най-широк смисъл...

Дмитрий Сергеевич продължи:

– Държавата е била окована във вериги, унизена, но тя не е престанала да съществува, събирала е вътрешни сили и в края на краищата успява да си извоюва отново самостоятелност. Нали когато един човек бива затворен в тъмница, той пак живее, само че при други условия, и не е лишен от способността да мисли.

– Кампанела написва „Градът на слънцето“ в затвора – представяте ли си, в тъмницата! – и е запаметил целия текст! – Разбира се, вековете под османско владичество, или под византийско, са оставили своя отпечатък върху живота на българската държава – бяха следващите думи на Дмитрий Сергеевич. – Но представата за нея придобива нравствени форми. Това е много интересно: тъкмо при тези по-трудни времена на съществуване, в годините на сериозни изпитания, държавата придобива предимно нравствен смисъл. Затова огромна роля през Средновековието е изиграла православната църква, която приема много от функциите на държавата – просветната, юридическата и прочие. За България това е особено характерно.

Припомнихме, че в Българското възраждане духовенството е участвало най-дейно.

– Ами да вземем Левски! – възкликна Дмитрий Сергеевич. – Той започва с духовното служение на народа, за да премине към революцията. Левски е една много привлекателна личност наистина, в най-човешкия смисъл на думата.

Показах в началния брой на вестника „За буквите“ факсимиле от джобното тефтерче на Апостола, където на първата страница той собственоръчно е записал тропар за Кирил и Методий.

След време бях честит да чуя от устата на Д. Лихачов за първи път произнесено словосъчетанието „държава на духа“. Тази непобедена и непобедима през вековете държава, създадена от Кирил и Методий и техните ученици, събра през май 1981 г. в слънчевата ни столица учени от цял свят на Първия международен конгрес по българистика.

„Ние празнуваме 1300-годишнината на българската държава, но много столетия тя не е съществувала – намирала се е под османско иго, под византийско иго. Имаме ли право тогава да говорим за 1300-годишнина на българската държава? Да, имаме! Защото както културата на народа бива материална и духовна, така също има държава – външна, материална, с нейната армия, която охранява страната, управление и т.н., и държава духовна, държава на духа. Външната, материалната държава България с нейните военни сили и държавна независимост е била създадена от Аспарух. Държавата на духа в основата си е била създадена от братята Кирил и Методий.“

Из словото на акад. Дмитрий Лихачов пред Първия международен конгрес по българистика, София, 25 май 1981 г.
(Стр. 4)

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

  Бр. 24/Октомври 2006 г.

ДМИТРИЙ ЛИХАЧОВ

По мое дъл­бо­ко убеж­де­ние XXI век тряб­ва да бъ­де век на ху­ма­ни­тар­на­та кул­ту­ра. Ней­на­та до­ми­нан­та е за­дъл­жи­тел­на. На тех­ни­ка­та тряб­ва да бъ­де от­ре­де­на яс­но слу­жеб­на ро­ля. И не дру­го­я­че. Ако то­ва не ста­не, ако тех­ни­ка­та не за­е­ме „по­ма­га­що“ на чо­ве­ка мяс­то, но не по­ве­че от то­ва, тя ще за­поч­не да ра­бо­ти не за чо­ве­ка, а са­ма за се­бе си.

При­ро­да­та ми­ли­о­ни го­ди­ни са­ма се е спра­вя­ла съ­с сво­ите труд­нос­ти, раж­да­ла е жи­вот във вся­как­ви ус­ло­вия.

При­ро­да­та е чу­до на чу­де­са­та. А тех­ни­ка­та по сво­я­та същ­ност е па­ра­зи­ти­ра­що вър­ху при­ро­да­та яв­ле­ние.

Са­ми­ят чо­век е вис­ша точ­ка в раз­ви­ти­е­то на при­ро­да­та. Той не би­ва до без­к­рай да из­пит­ва тър­пе­ни­е­то на сво­я­та май­ка, да ис­ка от при­ро­да­та всич­ко и не­за­бав­но. 

И нак­рая, съ­щес­т­ву­ва дълг на чо­ве­ка пред при­ро­да­та. Чо­ве­кът, ка­то най-съз­на­тел­но­ яв­ле­ние на све­та, е длъ­жен да по­ма­га на жи­вот­ни­те, пти­ци­те, рас­те­ни­я­та, да­же на „не­жи­ва­та при­ро­да“. Да по­ма­га, без да ча­ка не­за­бав­на наг­ра­да. „Чо­век — то­ва зву­чи гор­до“, но са­мо то­га­ва, ко­га­то чо­ве­кът е на­ис­ти­на Чо­век,а не кон­су­ми­ра­що и уни­жа­ва­що съ­щес­т­во.