ДМИТРИЙ ЛИХАЧОВ

По мое дъл­бо­ко убеж­де­ние XXI век тряб­ва да бъ­де век на ху­ма­ни­тар­на­та кул­ту­ра. Ней­на­та до­ми­нан­та е за­дъл­жи­тел­на. На тех­ни­ка­та тряб­ва да бъ­де от­ре­де­на яс­но слу­жеб­на ро­ля. И не дру­го­я­че. Ако то­ва не ста­не, ако тех­ни­ка­та не за­е­ме „по­ма­га­що“ на чо­ве­ка мяс­то, но не по­ве­че от то­ва, тя ще за­поч­не да ра­бо­ти не за чо­ве­ка, а са­ма за се­бе си.

При­ро­да­та ми­ли­о­ни го­ди­ни са­ма се е спра­вя­ла съ­с сво­ите труд­нос­ти, раж­да­ла е жи­вот във вся­как­ви ус­ло­вия.

При­ро­да­та е чу­до на чу­де­са­та. А тех­ни­ка­та по сво­я­та същ­ност е па­ра­зи­ти­ра­що вър­ху при­ро­да­та яв­ле­ние.

Са­ми­ят чо­век е вис­ша точ­ка в раз­ви­ти­е­то на при­ро­да­та. Той не би­ва до без­к­рай да из­пит­ва тър­пе­ни­е­то на сво­я­та май­ка, да ис­ка от при­ро­да­та всич­ко и не­за­бав­но. 

И нак­рая, съ­щес­т­ву­ва дълг на чо­ве­ка пред при­ро­да­та. Чо­ве­кът, ка­то най-съз­на­тел­но­ яв­ле­ние на све­та, е длъ­жен да по­ма­га на жи­вот­ни­те, пти­ци­те, рас­те­ни­я­та, да­же на „не­жи­ва­та при­ро­да“. Да по­ма­га, без да ча­ка не­за­бав­на наг­ра­да. „Чо­век — то­ва зву­чи гор­до“, но са­мо то­га­ва, ко­га­то чо­ве­кът е на­ис­ти­на Чо­век,а не кон­су­ми­ра­що и уни­жа­ва­що съ­щес­т­во.