Хеский булгар

Ангел Кънчев в Табор – хубавият българин

Ангел Кънчев – един от най-доверените съдейници на Васил Левски при изграждането на Вътрешната революционна организация, постъпва като ученик в Областното земеделско и земеделско-индустриално училище на град Табор, Чехия, през учебната 1870/1871 година като „редовен слушател“. Заедно с него са учили българските младежи Димитър М. Наумов и Стефан Стоянов от Стара Загора, Христо Баларев от Калофер, Юрдан М. Симеонов от Русе. Общо в Табор – според писаното от самия Ангел Кънчев – са учили тогава „52 българановци“. Следва добавката: „Вървим добре и се надяваме да засрамим чесите...“. Той учи само една година, като взема всички годишни изпити върху изучаваните предмети с отличен успех и става първенец на випуска. Изнася сказки по различнитеми. Става любимец на млади и стари. Наричат го „хеский булгар“, сиреч хубавият българин. Без да дочака официалната церемония по закриването на учебната година, заминава за Белград и на 29 септември 1871 г. в Ловеч се среща с Левски.

Един негов съученик от Табор си спомня: „Ние, чешките студенти, обичахме веселите български младежи и често привечер в прекрасната долина на река Лужнице кънтяха „Шуми Марица“ и „Сутрин рано“, пеяни не само от български студенти, но и от чешките им колеги“. На 6 октомври 1870 г. Ангел Кънчев пише на Никола Обретенов в Русе:

„Вземеш ли в ръцете си някоя зоология, ботаника, геология или пък минералогия, ще видиш сума области и градове, в които казва да се намира този или онзи минерал, тази или онази билка или пък животно и др., а за България ни спомен. Защо ли? Дали е лишена тя от различни животни, скъпоценни камъни и от хубави и важни билки и цветя? Дали и тя няма хубави и потребни за человечеството неща, два пръста място в гореказаните книги? Не, братко, не е, не е лишена от нищо тя и е богата и пребогата, но кой е написал и изнесъл пред света европски нейните богатства? Кой е рекъл барем две словца за красното желязо и за красния мермер, що се намира в Рила и за богатата азиатска флора на южната страна на Балкана – никой, никой. Чия длъжност е да направи и извърши казаните работи – дали на европейците или на нас? Трябва да ни е срам...“.

Горното писмо има за повод един прелюбопитен случай. Учителят по зоология показва на учениците си някакви пеперуди и други животинки, като подчертава, че те се срещат само в Чешко. Нашите момчета се засягат отвътре. Те помолват своя приятел Обретенов да събере разни буболечки и да им ги изпрати. Учителят щял да полудее от радост, като ги видял. Синът на Баба Тонка пък впоследствие се обижда за тази далечна от революционното дело поръчка. Налага се Ангел Кънчев да го успокоява:

„Туй ще ти бъде доста, мисля, да се увериш, че не се подиграваме с тебе, но вършим това, което трябва като българи да вършиме“.

Е, да се попитаме ние днес: вършим ли онова,което като българи следва да извършим.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

Бр. 33/НОЕМВРИ 2010 г.

Урок по зоология в Табор

 

Няколко десетки български младежи учат през 70-те години на ХІХ в. в Табор (Чехия). Неоспорван първенец на своя курс е Ангел Кънчев, отличаващ се с бърз и дълбок ум. Останал е от това време в документи един епизод, отминаван от българските историци. В него е запазена чиста следа от родолюбивото въодушевление на нашите младежи и върху този фон едно убедително доказателство за яркото единство в характера на бъдещия пръв съратник на Васил Левски при изграждане на Вътрешната революционна организация.

Българите-ученици в Табор поддържали редовна писмовна връзка с Никола Обретенов, библиотекаря на русенското читалище "Зора". Споделяли с него мъката си по бащината земя, разказвали му за живота си в странство и все питали какво става с читалището - някои от тях били сред неговите основатели. Обретенов ги абонирал за "Периодическо списание", което излизало в Браила, и за българските издания в Цариград - "Македония", "Право", "Зорница", "Читалище". Белите полета по тях той нашарвал с новини от Русчук и цяло Българско. 
От Чехия летели обратно нови писма.
Така на 9 август 1870 г. Юрдан Симеонов, един от първите ученици в Табор, пише:
"Кардашчим Тихо (така наричали Обретенов, б.а.), моля те, адаш, вземете труда отгоре си с Гергя (става дума за Тома Кърджиев, съзаклятник по делото, б.а.), че ни наберете малко (ако щете и много) буболечки: бръмбари, скакалци, паяци, въобще всякакви насекоми. Аз писах на Гергя надълго по тази работа, затуй виж, приятелю, споразумейте се с Гергя и дано ни зарадвате...
Как е читалището?"
Каква била работата? 
В час по зоология млад запален учител, като преподавал за някакви насекоми, казал, че те се срещат само на юг, в топлите страни, и из Африка, а в Европа ги нямало. 
Българчетата скочили. У тях образът на отечеството живеел с всичките му подробности и те казали в един глас: 
"В България таквиз животинки има колкото щеш!" 
И за да бъдат докрай убедителни, обещали да доставят образци от тях за някой от следващите часове.
Така в един горещ августовски следобед няколко от бъдещите членове на Русенския революционен комитет се втурват в една от първите си акции край река Лом и нагоре по хълма Текето на лов за гущери, буболечки и пеперуди. 
Хващат и една зелена жаба, та дори и една змия спиртосват, и заедно с шишето без никакво бавене, ги изпращат по доверен човек в Табор.  
Всъщност главното свършва Обретенов. А че той е изпълнил поръката по най-бързия начин, личи от следващото писмо на Юрдан Симеонов - то е писано на 15 август, само шест дни след първото:
"Тихо, аркадаш! Буболечките, гущера и всичките със стъклото - приех... Тежко ми е, брате, тежко ми е, бей! Като си помисля за там, иде ми тъй да прехвръкна, че да кацна чак у дома, ама се не може..."
Изглежда обаче по-късно Обретенов се е докачил от това искане:
"Как им понесох аз на акъла на тия хлапаци, да си оставя комитетските дела - гущери, паяци да им събирам!" - така може би е казал той в яда си.
Написва сърдито писмо до Юрдан Симеонов, дето не само го гълчал, а го направил на бъзе и коприва, та оня се поболял от притеснение.
Налага се Ангел Кънчев сериозно да се намеси в тази свада, за да помири и сдобри двамата. На 6 октомври 1870 г. той праща писмо до Обретенов, което започва с думите:
"Тихо, пикай се в буболечките Юрданови!..."
Следващите редове в това писмо имат стойност на първокласна публицистика, която е с твърде съвременно звучене:

"Нека ти се изясня. Вземи в ръцете си някоя зоология, ботаника, геология или пък минералогия - ще видиш в тях сума градове и области, в които казва где се намира този или онзи минерал, тази или оназе билка или пък животно и прочие, а за България ни спомен. Защо ли?
Дали е лишена нашата България от различни животни, скъпоценни камъни и хубави и важни билки и цветя? Дали и тя няма хубави и потребни за човечеството неща, та да заслужи поне два пръста място в гореказаните книги?
Не, братко, не е лишена тя от нищо, тя е богата и пребогата, но кой е написал и изнесъл пред света европейски нейните богатства?
Кой е изрекъл барем две словца за красното желязо, за красния мермер, що се намира в Рила, и за богатата азиатска флора от южната страна на Балкана. Никой, никой.
Чия длъжност е да направи и извърши казаните работи - дали на европейците или на нас? Трябва да ни е срам...
Туй ще ти бъде доста, мисля, да се увериш, че не се подиграваме с тебе, а вършим туй, което трябва като българи да вършим...
Поздрави баща ми, ако го видиш, кажи му, че съм здрав като камък."

След всичко това става напълно ясно защо Ангел Кънчев не дочаква да завърши официално учебната година в Табор и заминава за Белград, където взема две австрийски жълтици от Панайот Хитов и оттам отива при хъшовете в Браила, а на 29 септември 1871  г. в Ловеч се среща с Левски. И Дякона още същия ден го удостоява с най-голямото доверие: "Отсега нататък остава в нашата работа и докрай!"

събота, 18 Юли 2015 / брой: 163

в. Дума

Урок по зоология в Табор

Една многозначителна случка в Областното земеделско училище

през учебната 1870-71 година

Няколко десетки български младежи  учат през 70-те години на ХІХ в. Табор. Неоспорван първенец на своя курс е  Ангел Кънчев, отличаващ се с бърз и дълбок ум. Останал е от това време в документи един епизод, отминаван от българските историци. В нeго е запазена чиста следа от родолюбивото въодушевление на нашите младежи.

.

Българите-ученици в Табор поддържали редовна писмовна връзка с Никола Обретенов, библиотекаря на русенското читалище „Зора”. Споделяли с него мъката си по бащината земя, разказвали му за живота си в странство и все  питали какво става с читалището – някои от тях били сред неговите основатели. Обретенов ги абонирал за ”Периодическо списание”, което излизало в Браила, и за българските издания в Царигрод „Македония”, „Право”, „Зорница”, „Читалище”. Белите полета по тях той нашарвал с новини от Русчук и цяло Българско. От Чехия летели обратно нови писма.

Така на 9 август 1870 г. един от първите ученици в Табор Юрдан Симеонов пише:

„Кардашчим Тихо /така са наричали Обретенов/, моля те, адаш взезмете труда отгоре си с Гергя /става дума за Тома Кърджиев, съзаклятник по делото/, че ни наберете малко /ако щете и много/ буболечки: бръмбари, скакалци, паяци, въобще всякакви насекоми. Аз писах на Гергя надълго по тази работа, затуй виж, приятелю, споразумейте се с Гергя и дано ни зарадвате...Как е читалището?”

В час по зоология млад запален учител, като преподавал за някакви насекоми, казал, че те се срещат само на юг в топлите страни – из Африка, а в Европа ги нямало. Бълчарчетата скочили. У тях образът на отечеството живеел с всичките му подробности и те казали в един глас: „В България таквиз животинки има колкото щеш!...” И за да бъдат докрай убедителни, обещали да доставят образци от тях.

Така в един горещ августовски следобед няколцина членове на Русенския революционен комитет се втурват в една от първите си акции край река  Лом и нагоре по хълма „Текето” на лов за гущери, буболечки и пеперуди. Хващат и една зелена жаба, та дори и една змия спиртосват, като заедно  с шишето, без никакво бавене, ги пращат по доверен човек в Табор. Чешкият даскал щял да се подрищи от радост, че ще онагледи невероятно своя урок по зоология.

Всъщност главното свършва Обретенов. А че той е изпълнил поръката по най-бързия начин личи от следващото писмо на Юрдан Симеонов – то е писано на 15 август, само шест дена след първото:

„Тихо, аркадаш! Буболечките, гущера и всичките със стъклото № Г приех...Тежко ми е, брате, тежко ми е, бей! Като си помисля за там, иде ми тъй да прехвръкна, че да кацна чак  у дома, ама се не може...”

По-късно обаче Обретенов се е докачил от необичйното искане на таборци. (”Как им понесох аз на акъла на тия хлапаци, да си оставя комитетските дела – гущери и паяци да им събирам!...” – може би е казвал той в яда си.) Написва сърдито писмо до Юрдан Симеонов – в не само го гълчал, а го направил на бъзе и коприва, та оня се поболял от притеснение.

Налага се Ангел Кънчев сериозно да се намеси в тази свада, за да помири и сдобри двамата. На 6 октомври 1870 г. той праща писмо до  Обретенов, което започва с думите:

„Тихо, пикай се в буболечките Юрданови!...”

Следващите редове в това писмо имат стойност на първокласна публицистика, която има и съвременно звучене:

„Нека ти се изясня. Вземи в ръцете си някоя зоология, ботаника, геология или пък минералогия – ще видиш в тях сума градове и области, в които се казва где се намира този или онзи минерал, тази или оназе билка или пък животно и прочие, а за България ни спомен. Защо ли?

Дали е лишена нашата България от различни животни, скъпоценни камъни и хубави и важни билки и цветя! Дали и тя няма хубави и потребни за човечеството неща, та да заслужи поне два пръста място в гореказаните книги?

Не, братко, не е лишена тя от нищо, тя е богата и пребогата, но кой е написал и изнесъл пред света европейски нейните богаства...

Кой е изрекъл барем две словца за красното желязо, за красния мермер, що се намира в Рила, за богатата азиатска флора от южната страна на Балкана. Никой, никой.

Чия длъжност е да направи и извърши казаните работи – дали на европейците или на нас? Трябва да ни е срам...

Туй ще ти бъде доста, мисля, да се увериш, че не се подиграваме с тебе, а вършим туй, което трябва като българи да вършим...

Поздрави баща ми, ако го видиш, кажи му, че съм здрав като камък.”

След всичко това става напълно ясно защо Ангел Кънчев не дочаква да завърши официално учебната година в Табор и заминава за Белград, където взема две австрийски жълтици от Панайот Хитов и оттам отива при хъшовете в Браила, а на 29 септември 1871  г. в Ловеч се среща с Левски. И Дякона още същият ден го удостоява с най-голямоо доверие:

„Отсега нататък остава в нашата работа и докрай!”

Ангел Кънчев