неделя, 25 декември 2011 г.

КИРИЛСКИ МАТЕРИК

Както съобщи „Сибирская православная газета”, първият паметник на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий оттатък Урал е издигнат пред новосъздаденият университет на град Сургут, Тюменска област, край бреговете на голямата сибирска река Об. Там преди години работеха български строители, има богати залежи на нефт, на ценни дървесни видове.

По повод поставянето през май 1990 г. на паметник на Светите братя в град Мурманск, на Баренцово море в Колския полуостров, кай бреговете на Северния ледовит океан, където на 24 май 1986 г. двадесетина руски писатели възродиха Кирило-Методиевския празник в Русия, акад. Дмитрий Лихачов, наричан още Българолюбец, сподели свое очакване и внушение: подобен паметник да бъде издигнат и край бреговете на Тихия океан, за да бъде означен по такъв начин върху картата на света „Кирилският материк” – обсега на приложение на кирилицата. През 2008 г. такъв паметник наистина бе открит във Владивосток,  красив и съвременен на вид. Стенопис и икона на двамата солунски братя има отпреди век в черквата на източния град Хабаровск.

След нашествието на друговерците в България в края на ХІV век Киевският и Литовски митрополит Григорий Цамблак, „приучен на грамотност от ранно детство”, пише в своето Похвално слово за Патриарх Евтимий,  че търновските книги са достигнали „на север до Ледовития океан и на изток до Илирик , сиреч до Адриатика”. Да се знае от несведущите, изкривили врат да гледат само на запад.

А нали „Светлината идва от Изтока”  – речено евангелски първом  на латински.

Ние, българите, продължаваме да  водим своята хилядолетна битка с триезичниците на НУЛЕВИЯ меридиан между Рим и Константинопол, между кирилицата и латиницата, между християнството и исляма. С променлив успех и в епохата на Интернет.

                                                             Писано на Рождество Христово в 2011 година

вторник, 20 декември 2011 г.

НА ИГНАЖДЕН В ОДРИН

Роден съм навръх Игнажден и според традицията е следвало да приема името Игнат. Баба ми Ирина обаче ме кръщава на своя първи съпруг Илия, останал 18-годишен неопят в земята край град Гевгели през юли 1916 г. по време на Европейската война, без да види Охрид. 

Оттук идва и псевдонимът ми Борислав Игнатов, с който най-вече в „Антени” съм подписвал не една своя публикация и е трудно те да бъдат разпознати за една още несъставена  библиография.

По повеление свише преживях 70-ия си рожден ден в Одрин. Главният град на Южна Тракия има за свой символ пехливанските борби. Всяка година през юни тук стават многолюдни схватки между тукашни борци-млади и стари, намазани със зехтин, като за награда победителят получава един коч. А на десетина места в града могат да се видят паметници на тази тема.

Три български университета – Великотърновският „Св. Св. Кирил и Методий”, Плодивският институт по хранителна промишленост и Университетът по библиотекознание и информационни технологии в София  откриха в местния Тракийски университет  нов български мултимедиен културен център, където ще се преподава български език. Истината е, че измежду всичките си съседи най-успешно засега работим именно  с „амуджите” – приятели от векове.

 В Одрин са възстановени две православни църкви - „Св. Георги” и „ Св. Св. Константин и Елена”. В първата е подреден малък музей. Открито е и първото чуждестранно българско читалище. Съюзът на тракийските дружества в България вдигна нов паметник на Екзарх Антим Първи, роден в Лозенград.

В нея трябва да влезеш събут и да мълчиш, докато трае поредната молитва. Паметникът на нейния строител Синан може да се види северно в малка градинка. Не е с чалма, а с нещо като старобългарска шапка. Категорично е доказано, че той е родопчанин от Широка лъка и има рождено име Лалю, превърнат  в еничарин. Пише за него Стилиян Чилингиров в своята забележителна книга „Какво е дал българинът на света”. В нея се съобщава знаменателен факт: при обсадата на Одрин през Балканската война цар Фердинанд, който лично отива да наблюдава битката, издава нарочна заповед да не се бомбардира джамията. Нашенци  в атаките на непревзимаемата крепост като нищо са можели да я попилеят наистина!...

Синан е най-великият архитект на Османската империя. Той е построил и джамията
Селимие в Цариград. За него пише с възхита и нобелистът Орхан Памук.

Един потомък на дряновски строители задължително трябва да разгледа одринската джамия. Тя е разкошно украсена в синьо навсякъде с растителни мотиви, сред които на арабски език са изписани важни извлечения от Корана и имената на техните пророци.
Духът на архитектон Колю Фичето намира тук временно успокоение. А и самият той на път за Цариград е имал възможност да разгледа джамията, за да вдигне впоследствие десетки черковни куполи в Търновско, по-високи от минаретата.

Със Султан Селим джамия е свързана и легендата за Майстор Манол, който литва от нея с дървени криле. А защо тази забележителна черква е построена именно в Едерне? Сънувал бил Султан Селим как сам пророкът Мохамед му е посочил именно това място и той бил длъжен да построи най-голямата джамия в Империята тук, като потърсил за целта най-големия архитект на Империята. Лалю-Синан изгражда и „Черната джамия” в София, която след като дълго време е била затвор за видни държавници след Освобождението, впоследствие  е превърната в черква, посветена на Светите Седмочисленици.

Не ща да пропусна случая да припомня, че на 12 април 1204 г. в битката при Одрин войските на цар Калоян погубват до крак цвета на западното рицарство и то повече не се опитва да ходи на поклонение до Божи гроб. Някои от тях облечени в тенекии  оръженосци загубват ключовете от девствените пояси на своите западни Дулцинеи из гъстите гори на Магна Булгарика., като остават в прегръдките на нашите любвеобилни прапрабаби. Свидетелстно за това са названията на наши селища като Пасарел, Бов, Орландовци, Подуене, Кондофрей. В едно брезнишко село до неотдавна са ръчкали жаравата в домашншото огнище ...с ръждясала рицарска шпага. Един рядък веществн документ наистина! Запазени са и народни песни за пребиваването на кръстоносци по нашите земи. А в Бов показват и до днес отделни латински гробища.

 Когато през 1918 г. в Ньой се подписва унизителния мирен договор, по разпореждане на нашия „благодетел”- френският премиер-министър Клемансо ритуалът става именно в залата, върху чиято стена е изобразена  трагедията на кръстоносците при Одрин.

 20 декември 2010 г.
София-Одрин-Дряново