петък, 4 септември 2020 г.


ПОСЛЕСЛОВ

За българската следа

Посредством кирилските писмена преди 11 столетия открихме за милиони светлината на Христовата вяра. Сетне векове наред плащахме кръвен данък затова. Друга щеше да бъде съдбата на Запада, ако не бяхме сложили преграда пред османското нашествие, за да се превърнат благословената ни от Бога земя и една цветуща средновековна култура на прах и на пепел. Тревата на забравата лесно покрива пътеката, която сме проправили с открита за всички душа. Заприличваме на воин от челната отбрана, премазан върху кръстопътищата на историята. Кощунство и наглост е новаци във вярата и разни христопродавци да ни обясняват що е саможертва – лична и общонационална.
В наши дни открихме компютъра – четвъртата памет на човечеството след записаното в гените ни, в мозъка ни и върху хартията.
Сложете сега, ако обичате, в своите мощни компютри основното, което ни дава лице пред света:
Има ли по-стара държава в Европа от нашата, запазила до днес първоначалното си име;
Кой е княз Борис I Покръстителя, напуснал приживе престола и отишъл в манастир;
Какви са отликите на третия междинен път между Изтока и Запада, присъщ на българската държава поради кръстопътното и положение върху картата;
Кога точно сме възприели християнството като държавна религия;
От колко време четем, пишем и пеем Свещеното писание на разбираем за народа език...
И тогава да продължим нашия разговор, за да бъде успешен. Губили сме и губим от пренебрежението на Европа, ала и самата Европа достатъчно губи, ако се отнася високомерно спрямо нас.
Малка по площ е днешна България върху картата, непрестанно е късано живо месо от плътта и в изгода на всякакви интереси чрез услугите на продажни държавници. Но дълбоко в недрата и са скрити неподозирани с богатството си културни пластове – следи от срещите на различни цивилизации при този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно племе, народност или империя, често пъти от няколко наведнъж.
Истинска представа за България дават видимата и площ, умножена по броя на културните пластове под нея, и мощта на духовното и облъчване свише.
Полезно е компютрите на приятели и неприятели да запаметят трайно и един надпис, изсечен на гръцки език върху камък през далечния IX век:
„Ако някой търси истината,
Бог вижда и ако някой лъже,
Бог вижда.
Българите сториха много добрини на Империята,
ала Империята забрави.
Но Бог вижда.“
Ще пребъдем – знайте го това...
Българско „Многая лета“ за нашите братя по разум тук, на Земята, и горе – на Небето! 
И не­ка нак­рая при­зо­вем ка­то ста­ри­те кни­жов­ни­ци:
Чи­та­те­лю,
Бла­гос­ло­ви, а не къл­ни!
И поп­ра­вяй или до­ба­вяй от се­бе си,
как­во­то счи­таш за умес­т­но.
7 май 1992 година, Страсбург.
Тържество за приемане на България
в Съвета на Европа.
Заместник-председателят
на международното европейско обединение
Мигел Мартинес, испански социалист,
заявява:
„С приемането на България
в Съвета на Европа
идва и една нова азбука
именно България
спаси и утвърди кирилицата.“


АПОС­ТО­ЛИ НА СЛА­ВЯ­НИ­ТЕ

Сре­щу Но­ва­та 1981 го­ди­на па­па Йо­ан Па­вел II
про­въз­г­ла­ся­ва Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий

за съ­пок­ро­ви­те­ли на Ев­ро­па ре­дом със Св. Бе­не­дикт

„Въз ос­но­ва на об­с­той­но поз­на­ние
и мое зря­ло ре­ше­ние,
в пъл­но пра­во на апос­то­ли­чес­ка­та власт
по си­ла­та на то­ва пис­мо
и за веч­ни вре­ме­на,
про­въз­г­ла­ся­вам за не­бес­ни съ­пок­ро­ви­те­ли
на ця­ла Ев­ро­па пред Бо­га
Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий,
ка­то пре­дос­та­вям съ­що та­ка
всич­ки по­чес­ти и бо­гос­лу­жеб­ни при­ви­ле­гии,
ко­и­то се по­ла­гат по пра­во
на глав­ни­те пат­ро­ни по мес­та.

Мир на хо­ра­та с доб­ра во­ля!“
На 31 де­кем­в­ри 1980 г. па­па Йо­ан Па­вел II в апос­то­ли­чес­ко пис­мо обя­ви Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий за съ­пок­ро­ви­те­ли на Ев­ро­па ре­дом със Св. Бенедикт Нурсийски, основателя на западното монашество, обя­вен 16 години по-ра­но за пат­рон на Ста­рия кон­ти­нент от па­па Па­вел VI.
То­ва ста­на 100 го­ди­ни след обя­вя­ва­не на ен­цик­ли­ка­та, с ко­я­то па­па Лъв ХII въз­х­ва­ли апос­тол­с­ко­то де­ло на два­ма­та свет­ци и вклю­чи праз­ни­ка им в бо­гос­лу­жеб­ния ка­лен­дар на Ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва. Пре­ди 1100 го­ди­ни па­па Йо­ан VIII одоб­ри въ­веж­да­не­то на сла­вян­с­ки език в бо­гос­лу­же­ни­е­то.
През 1985 г. по по­вод 1100-го­диш­ни­на­та от кон­чи­на­та на Св. Ме­то­дий Ва­ти­ка­на раз­п­рос­т­ра­ни „Пос­ла­ние на Рим­с­кия па­па Йо­ан Па­вел II до епископи­те, све­ще­ни­ци­те, ре­ли­ги­оз­ни­те брат­с­т­ва, до всич­ки вяр­ва­щи христи­я­ни за въз­по­ме­на­ва­не на де­ло­то на раз­п­рос­т­ра­ни­те­ли­те на Евангелие­то Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий след 11 ве­ка“.
Ето из­вад­ки от те­зи един­с­т­ве­ни по ро­да си до­ку­мен­ти, ко­и­то потвържда­ват ис­то­ри­чес­ка­та зас­лу­га на Бъл­га­рия за съх­ра­ня­ва­не на Кирило-Ме­то­ди­е­во­то нас­лед­с­т­во.
„Пре­во­дът на све­ще­ни­те кни­ги, из­вър­шен от Ки­рил и Ме­то­дий и ученици­те им, при­да­де кул­тур­ни ка­чес­т­ва и дос­тойн­с­т­ва на ста­рос­ла­вян­с­кия ли­тур­ги­ен език, кой­то ста­на за ве­ко­ве не са­мо цър­ко­вен, но и офи­ци­а­лен, лите­ра­ту­рен, до­ри раз­го­во­рен език на по-кул­тур­ни­те кла­си на по­ве­че­то славян­с­ки стра­ни и по-спе­ци­ал­но при всич­ки из­точ­ноп­ра­вос­лав­ни сла­вя­ни.“
„В ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие на из­точ­ноп­ра­вос­лав­ни­те сла­вя­ни то­зи език има ро­ля, рав­на на ро­ля­та на ла­тин­с­кия език за За­па­да. Ос­вен то­ва той се запаз­ва по-дъл­го – от­час­ти до ХIХ в. – и оказ­ва мно­го по-пря­ко вли­я­ние върху фор­ми­ра­не­то на на­ци­о­нал­ни­те ли­те­ра­тур­ни ези­ци бла­го­да­ре­ние на тясно­то си род­с­т­во с тях.“
„Те­зи зас­лу­ги за кул­ту­ра­та на всич­ки сла­вян­с­ки на­ро­ди и всич­ки славянски на­ции пра­вят де­ло­то за раз­п­рос­т­ра­не­ние на Еван­ге­ли­е­то, извършено от свет­ци­те Ки­рил и Ме­то­дий, пос­то­ян­но при­със­т­ва­що в историята и в жи­во­та на те­зи на­ро­ди и на­ции.“
„Глав­но чрез уче­ни­ци­те Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва­та ми­сия се ут­вър­ди и раз­ви най-ве­че в Бъл­га­рия. Там бла­го­да­ре­ние на Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки из­ник­на­ха ди­на­мич­ни цен­т­ро­ве на цър­ко­вен жи­вот и ки­ри­ли­ца­та поз­на осо­бе­но го­ля­мо раз­ви­тие. Оттам хрис­ти­ян­с­т­во­то бе­ше пре­не­се­но в дру­ги зе­ми, стиг­на през съ­сед­на Ру­мъ­ния до древ­на­та Ки­ев­с­ка Ру­сия и се раз­п­рос­т­ря по-къс­но и на из­ток от Мос­к­ва.“


ДА ПРЕ­БЪ­ДЕ КИ­РИ­ЛИ­ЦА­ТА!

Днеш­ни при­пис­ки към Храбъро­вия пам­ф­лет „За бук­ви­те“

ГАБ­РИ­ЕЛ ГАР­СИЯ МАР­КЕС

„Вие, бъл­га­ри­те, сте се ог­ра­ди­ли с не­поз­на­та­та за по-го­ля­ма­та част от све­та ки­ри­ли­ца, за да под­си­ли­те още по­ве­че лю­бо­пит­с­т­во­то към ва­ша­та древ­на кул­ту­ра.“

АФЕ­У­ЪРК ТЕК­ЛЕ

Све­тов­но­из­вес­тен ети­оп­с­ки ху­дож­ник
„Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий да­до­ха на бъл­га­ри­те тре­то­то око, за да виж­дат ис­ти­на­та.“

ГЕН­ЧО СТО­ЕВ

„Дъл­го съм се въз­хи­ща­вал на вне­зап­на­та по­я­ва на ста­ро­бъл­гар­с­ка­та литература, из­бух­на­ла сред тъм­ни­на­та на сред­но­ве­ков­но­то ев­ро­пейс­ко небитие ка­то но­ва раз­ши­ря­ва­ща се га­лак­ти­ка. Ней­на­та свет­ли­на оза­ри и други те­ри­то­рии, и дру­ги на­ро­ди. Тя про­дъл­жи да пул­си­ра мо­гъ­ща чак до оня те­жък миг в на­ша­та ис­то­рия, кой­то мо­же­ше да се ока­же ги­бе­лен за съществува­не­то на на­род­ност­та ни.
Лед­ни­ко­ви­ят ото­ман­с­ки пе­ри­од не ни по­гу­би, са­мо за­що­то из по­тай­ни­те килии на ма­нас­ти­ри­те ос­та­на­ха да бу­ду­ват мно­го кни­ги, да гре­ят мно­го канди­ла. Пък и част от лъ­че­ни­е­то, пръс­на­то из прос­т­ран­с­т­ва­та през обил­ни­те пе­ри­о­ди, се връ­ща­ше ка­то бла­го­дар­но ехо от­там и бу­де­ше на­деж­ди. Та­ка че но­ви­ят взрив на въз­рож­ден­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра е са­мо прип­лам­ва­не на не­що отдав­на съ­щес­т­ву­ва­що. И ето: до Йо­ан Ек­зарх и Чер­но­ри­зец Хра­бър, до Патри­арх Ев­ти­мий и Гри­го­рий Цам­б­лак зас­та­на­ха Па­и­сий Хи­лен­дар­с­ки и Соф­ро­ний Вра­чан­с­ки...
Днес ние про­дъл­жа­ва­ме да тво­рим и да мис­лим, да го­во­рим и да съ­ну­ва­ме на род­ния си език. Но всъщ­ност ко­га се по­я­ви то­зи „език све­щен на на­ши­те де­ди“? За­що­то на­ши­те де­ди имат и тра­кийс­ко, и сла­вян­с­ко, и пра­бъл­гар­с­ко по­тек­ло! Кои от тях ни го за­ве­ща­ха? То­ва ста­на по вре­ме­то на цар Бо­рис Първи. Той бе под­к­ре­пен от де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий и от си­на си Симеон…
Как да заб­ра­вим, че ония но­во­сът­во­ре­ни пис­ме­на, че оня млад език и него­ва­та то­ку-що ро­де­на ли­те­ра­ту­ра още от люл­ка­та си пог­лед­на­ха на­ви­соко и на­да­ле­че?
И че вмес­то гу­ка­не, още то­га­ва над све­та се по­не­се един не­пов­то­рим от нас – и чо­веш­ки, и кос­ми­чен, и не­заг­лъх­ващ до­се­га „Шес­тод­нев“. То­зи без­с­мър­тен ка­мер­тон, то­ва чу­до­дей­но сло­во е ед­на от си­ли­те, ко­и­то ни ор­га­ни­зи­рат.“

ЛЕ­О­НИД ЛЕ­О­НОВ

„Чест и сла­ва вам, пок­ро­ви­те­ли и нас­тав­ни­ци на сла­вя­ни­те, све­ти бра­тя Кирил и Ме­то­дий, по­ма­га­ли на по­том­ци­те да не се от­к­ло­нят от хрис­ти­ян­с­кия път в по­ри­ва си към звез­ди­те и в здра­ча на на­ше­то смут­но вре­ме да не за­гу­бят вя­ра в свет­ло­то плад­не на чо­ве­чес­т­во­то.“

ФЬО­ДОР АБ­РА­МОВ

„Ве­че хи­ля­да го­ди­ни – точ­но хи­ля­да го­ди­ни – вся­ко рус­ко де­те, пре­ди да прис­тъ­пи в лъ­че­зар­ния храм на на­у­ка­та, кул­ту­ра­та и из­кус­т­во­то, за­у­ча­ва триде­се­ти­на бук­ви, ус­во­я­ва клю­чо­ве­те, един­с­т­ве­но чрез ко­и­то мо­гат да се отво­рят вра­ти­те на то­зи храм.
И те­зи клю­чо­ве, един­с­т­ве­ни по ро­да си на­ис­ти­на, са из­ко­ва­ни от най-чисто­то зла­то на сла­вян­с­ки­те ези­ци, на сла­вян­с­кия дух, кой­то е дал на рус­кия на­род и на дру­ги­те сла­вян­с­ки на­ро­ди ве­ли­ки­ят бъл­гар­с­ки прос­ве­ти­тел Ки­рил.
Имен­но той, Ки­рил, и не­го­ви­ят спод­виж­ник Ме­то­дий са за­ло­жи­ли ос­но­ви­те на брат­с­т­во­то меж­ду сла­вян­с­ки­те на­ро­ди, без ко­и­то не мо­же да има тра­ен мир на Зе­мя­та.“



ПЕ­ТЕР КИ­РАЙ

Бу­да­пе­ща

„Кон­с­тан­тин-Ки­рил и Ме­то­дий от­с­то­я­ва­ха ис­ти­на­та на сво­е­то уче­ние, правото на пис­ме­ност на май­чин език и по то­зи на­чин пос­та­ви­ха ос­но­ва­та на ста­ро­бъл­гар­с­ка­та книж­ни­на.“

ЙО­СИП ХАМ

Ви­е­на

„Ки­рил и Ме­то­дий са да­ли на сла­вя­ни­те пис­ме­ност и са ги въ­ве­ли в све­тов­на­та кул­ту­ра. Тях­но­то де­ло днес сияе пове­че, от­кол­ко­то пре­ди 1100 го­ди­ни.“

МО­ШЕ АЛ­Т­БА­У­ЕР

Еру­са­лим

„Съв­ре­мен­ни­те по­ко­ле­ния, ко­и­то се­га из­пол­з­ват ки­ри­ли­ца­та, са длъж­ни да се от­на­сят с бла­го­го­ве­ние и по­чит към ве­ли­ко­то де­ло на Ки­рил и Ме­то­дий, да виж­дат в та­зи пис­ме­ност и в твор­би­те, съз­да­де­ни на нея, сим­вол на кул­тур­но-ис­то­ри­чес­ко­то нас­лед­с­т­во на де­ди­те си и да я па­зят за ид­ни­те по­ко­ле­ния.“

ГУ­НАР СВА­НЕ

Ор­хус

„Ако съв­ре­мен­ни­те хо­ра ис­кат да раз­бе­рат са­ми­те се­бе си, те би­ха мог­ли – и са длъж­ни – да прос­ле­дят пъ­тя, кой­то от­веж­да на­зад в ис­то­ри­я­та. В края на то­зи път ка­то свет­ли пъ­те­во­ди­те­ли сто­ят пър­во­у­чи­те­ли­те Ки­рил и Ме­то­дий.
Хо­ра от по­доб­на ве­ли­чи­на ка­то учи­те­ли­те Ки­рил и Ме­то­дий за­ви­на­ги ще ос­та­нат из­вор на вдъх­но­ве­ние за всич­ки хо­ра –не са­мо за бъл­га­ри­те и сла­вя­ни­те.“

БАЛ­ДУР ПАН­ЦЕР

Хайделберг

„Ки­рил и Ме­то­дий не са­мо са изоб­ре­ти­ли сла­вян­с­ки­те пис­ме­на, но са да­ли на сла­вя­ни­те чрез кни­ги­те дос­тъп до све­та на чо­веш­кия дух.“

ВИН­ЧЕН­ЦО ДИ­А­МАН­ТЕ

Ве­не­ция

„Кул­ту­ра­та не е бо­гат­с­т­во са­мо за един на­род. Тя е сък­ро­ви­ще за ця­ло­то човечес­т­во. Арис­то­тел не е са­мо за Гър­ция, Ле­о­нар­до да Вин­чи не е са­мо за Ита­лия, Ки­рил и Ме­то­дий имат зна­че­ние за це­лия свят, за­що­то те да­до­ха на сла­вя­ни­те въз­мож­ност да бъ­дат бра­тя.“



ДЕ­САН­КА МАК­СИ­МО­ВИЧ

Бел­г­рад

„Виж­дам, че сме сла­вян­с­ки бра­тя и по то­ва, че и ва­ши­ят на­род, бъл­гар­с­ки­ят, как­то и на­ши­ят, це­ни пис­ме­ност­та, кни­га­та, кул­ту­ра­та.
Да пре­бъ­де ки­ри­ли­ца­та!“


ЖАН ЛЕ ГИЮ

Мон­ре­ал

„Ста­ро­бъл­гар­с­ки­ят език и ли­те­ра­ту­ра про­цъф­тя­ват и пре­ми­на­ват през по-голя­ма­та част от сла­вян­с­кия свят – на мес­та за пър­ви път, на дру­ги – ка­то ве­ли­ко въз­раж­да­не.
Сър­бия при­е­ма ста­ро­бъл­гар­с­кия ка­то свой пър­ви ре­ли­ги­о­зен и литературен език. Ру­мъ­ния – ед­на нес­ла­вян­с­ка дър­жа­ва, пра­ви съ­що­то. Ру­сия по вре­ме на офи­ци­ал­на­та си хрис­ти­я­ни­за­ция от пос­лед­на­та чет­върт на Х в. (988 г.) при­е­ма кни­ги за бо­гос­лу­же­ние и ли­те­ра­ту­ра от бъл­га­ри­те.
Ус­пе­хът при на­ла­га­не­то на ста­ро­бъл­гар­с­кия език в кул­тур­ния жи­вот и рели­ги­я­та е глав­ни­ят ас­пект от ре­во­лю­ци­он­но­то де­ло на Ки­рил и Ме­то­дий. Пред ли­це­то на ед­на мощ­на опо­зи­ция те ус­пя­ват да из­диг­нат ези­ка до равнище­то на ла­тин­с­кия и гръц­кия.
И не­що по­ве­че: меж­ду Из­точ­ния и За­пад­ния блок от то­зи пе­ри­од – Визан­тия и Рим, два­ма­та ве­ли­ки ре­фор­ма­то­ри на­ла­гат пра­во­то на тре­ти свят, на­ла­гат пра­во­то на сла­вян­с­кия свят да из­диг­не своя глас.
Ла­тин­с­ки­ят, гръц­ки­ят и дру­ги чуж­ди ези­ци по оно­ва вре­ме би­ли пра­во на при­ви­ле­ги­ро­ва­но мал­цин­с­т­во; Ки­рил и Ме­то­дий да­ват пра­во на ши­ро­ки­те на­род­ни ма­си да учат и се из­ра­зя­ват на своя соб­с­т­вен език и да имат такова пра­во, ко­е­то да бъ­де ува­жа­ва­но от всич­ки.
То­ва е ве­ли­ка­та кул­тур­на ре­во­лю­ция на хрис­ти­ян­с­кия свят през IХ в. – факт, доб­ре поз­нат от ста­ри вре­ме­на.“


АШИТ ЧАК­РА­БОР­ТИ

Дел­хи

„Жи­во­тът, твор­чес­т­во­то и уче­ни­е­то на Ки­рил и Ме­то­дий мо­гат да се съпоставят и да бъ­дат раз­б­ра­ни, ако те се срав­нят с нас­лед­с­т­во­то на ве­ли­ки­те ин­дийс­ки ре­ли­ги­оз­ни во­да­чи Бу­да, Чай­та­ния и На­нак. Дру­га по­доб­на фигу­ра в Ин­дия е Атиша Дипанкара Шриджняна, чий­то жи­вот и дей­ност на­по­до­бя­ват жи­во­та и дей­ност­та на Ки­рил. Ки­рил в Мо­ра­вия и Ди­пан­ка­ра в Ти­бет имат мно­го об­щи де­ла. Чрез де­ло­то на Ки­рил и брат му Ме­то­дий ние раз­би­ра­ме по-доб­ре сла­вян­с­ки­те на­ро­ди, из­пит­ва­ме род­с­т­во с тях, за­що­то ние всич­ки сме ми­на­ва­ли и ми­на­ва­ме през съ­щи­те бор­би за ут­вър­ж­да­ва­не на на­шия език и кул­ту­ра.
Бъл­га­ри­те мо­гат с ос­но­ва­ние да се гор­де­ят с фак­та, че кни­жов­ни­ци­те от Пър­во­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во са би­ли пря­ко за­поз­на­ти с пред­х­рис­ти­ян­с­ка­та гръц­ка фи­ло­со­фия на Сок­рат, Пла­тон и Арис­то­тел, въп­ре­ки че го­ля­ма­та част от нея е от­ся­та през си­то­то на хрис­ти­ян­с­кия ви­зан­тийс­ки дог­ма­ти­зъм. Ру­си­те и сър­би­те не вли­зат в тол­ко­ва не­пос­ред­с­т­вен кон­такт със ста­ри­те ев­ро­пейс­ки сък­ро­ви­ща. Без пре­у­ве­ли­че­ние мо­же да се твър­ди, че пре­ди Ре­не­сан­са в Европа ни­коя дру­га сред­но­ве­ков­на на­род­ност, ос­вен бъл­гар­с­ка­та, не е мог­ла да се доб­ли­жи тол­ко­ва до древ­ни­те гръц­ки фи­ло­со­фи.“


АЛ­БЕРТ РА­УХ

Ре­ген­с­бург

„Чу­вал съм и в Гър­ция, и в Бъл­га­рия да каз­ват: „Оти­вам в Ев­ро­па“. Но то­ва е без­с­мис­ли­ца. Те имат пред­вид за­пад­ни­те час­ти на кон­ти­нен­та, а всъщ­ност него­во­то об­що наз­ва­ние се по­я­вя­ва от­на­ча­ло ка­то наз­ва­ние на об­ласт­та западно от Бос­фо­ра и Дар­да­не­ли­те. Вие, гър­ци­те и бъл­га­ри­те, всъщ­ност обита­ва­те са­мо­то сър­це на Ев­ро­па – геогра­фс­ки и ис­то­ри­чес­ки! По те­зи места в древ­ност­та и през Ран­но­то сред­но­ве­ко­вие има блес­тя­ща кул­ту­ра и ци­ви­ли­за­ция, до­ка­то у нас нап­ри­мер, в Се­вер­на Гер­ма­ния, по оно­ва вре­ме не е има­ло ни­що.
Заб­ра­вя се и дру­го: по­ло­ви­на­та от ев­ро­пейс­ко­то на­се­ле­ние днес са славяни.
Епо­ха­та, в ко­я­то жи­ве­ят бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­дий, е твър­де срод­на с днеш­на­та. Ние има­ме го­ля­ма­та от­го­вор­ност да след­ва­ме тех­ния при­мер. Те ид­ват от Из­то­ка с ми­сия  за сбли­же­ние със За­па­да. Ако то­ва бе­ше ста­на­ло нав­ре­ме­то, ня­ма­ше Бъл­га­рия да я пос­тиг­не та­зи ог­ром­на бе­да – да пад­не под уда­ри­те на ото­ма­ни­те. А хрис­ти­ян­с­ки­ят свят мо­же би ще­ше да се съх­ра­ни ка­то един­но ця­ло.“


ИМ­РЕ ТОТ

Се­гед

„Де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий в ни­ка­къв слу­чай не мо­же да бъ­де раз­б­ра­но без не­го­вия бъл­гар­с­ки ас­пект. Как­во би ста­на­ло, ако тех­ни­те уче­ни­ци – Климент Ох­рид­с­ки, На­ум, Ан­ге­ла­рий не бя­ха дош­ли в Бъл­га­рия, в престолнина­та на княз Бо­рис I – Плис­ка. Ве­ро­ят­но сла­вян­с­ко­то пис­мо не би из­чез­на­ло, но ня­ма­ше да по­лу­чи та­ко­ва все­мир­но ис­то­ри­чес­ко зна­че­ние, какво­то има днес, как­во­то му оси­гу­ри Пър­ва­та бъл­гар­с­ка дър­жа­ва. 
Сле­дов­ни­ци­те на два­ма­та со­лун­с­ки бра­тя прис­ти­гат в Бъл­га­рия, ко­я­то по оно­ва вре­ме из­пит­ва нуж­да тък­мо от та­ки­ва хо­ра ка­то тях, и то­ва им позволява да раз­гър­нат гран­ди­оз­на по своя об­х­ват прос­ве­ти­тел­с­ка дей­ност.
В то­зи сми­съл Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло нав­ли­за дъл­бо­ко в рус­ло­то на об­щос­ла­вян­с­ко­то раз­ви­тие и най-ве­че на ста­ро­бъл­гар­с­ко­то хрис­ти­я­ни­зи­ра­що и ху­ма­ни­зи­ра­що се об­щес­т­во.“

РА­ЛЯ ЦЕЙТ­ЛИН

Мос­к­ва

„Ста­ро­бъл­гар­с­ки­ят език – пър­ви­ят ли­те­ра­ту­рен език на сла­вя­ни­те е изиг­рал зна­чи­тел­на ро­ля в кул­тур­на­та ис­то­рия на сла­вян­с­ки­те на­ро­ди, ка­то е ока­зал го­ля­мо вли­я­ние вър­ху фор­ми­ра­не­то и раз­ви­ти­е­то на поч­ти всич­ки сла­вян­с­ки ли­те­ра­тур­ни ези­ци.“


СВЕТ­ЛА­НА ПЛЕТ­НЬО­ВА

Мос­к­ва

„Рус­ки­те хо­ра ви­на­ги ще та­чат па­мет­та на Ки­рил и Ме­то­дий, да­ли на славяни­те пис­ме­ност, ко­я­то най-доб­ре из­ра­зя­ва тех­ния език. С нея са си служи­ли Пуш­кин, Тол­с­той, Дос­то­ев­с­ки, чи­и­то твор­би са дос­то­я­ние на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во.“


БО­РИС РИ­БА­КОВ

Мос­к­ва

„През Х в. Ки­ев­с­ка Ру­сия въз­п­ри­е­ма сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност, ар­хи­тек­ту­ра­та и жи­во­пис­та на Ви­зан­тия с пос­ред­ни­чес­т­во­то на Бъл­га­рия.
Бъл­гар­с­ки­те кни­ги не са се пре­веж­да­ли на рус­ки език, те прос­то са би­ли пре­пис­ва­ни, за­що­то са би­ли на­пъл­но раз­би­ра­е­ми.
Сле­до­ва­тел­но пре­ди хи­ля­да го­ди­ни Ру­сия е би­ла уче­нич­ка на Бъл­га­рия, ко­я­то от своя стра­на пък се е учи­ла от Ви­зан­тия. Ви­зан­тийс­ка­та кул­ту­ра е дош­ла в Ру­сия, пре­чу­пе­на през пог­ле­да на бъл­гар­с­ки­те кни­жов­ни­ци. Ние не заб­ра­вя­ме то­ва.“

(В пре­вод на но­во­бъл­гар­с­ки език)



Приписки върху старите книги

Вър­ху бе­ли­те по­ле­та на све­ще­ни­те бъл­гар­с­ки кни­ги кни­жов­ни­ци са за­пис­ва­ли в при­пис­ки све­де­ния за важ­ни съ­би­тия и за са­ми­те се­бе си.
Аз, греш­ни­ят Бе­лос­лав, гре­шен и дър­зък на зло, а на доб­ро ле­нив, чи­е­то оте­чес­т­во е гро­бът, а бо­гат­с­т­во – гре­хо­ве­те, блуд­та – сла­ва, на­пи­сах за бра­та Йо­сиф стра­ни­ца от псал­ти­ра.
По­ме­ну­вай­те, бра­тя, Ива­на, зе­тя на Ем­нос­ти­на, за то­ва, че ми да­ва­ше пря­сол и мле­чи­це.
Прос­ти, Гос­по­ди, Те­о­до­ра, кой­то ми ско­ва но­жи­ца, та си пе­ро нап­ра­вих.
Бог да прос­ти ка­лу­ге­ри­ца­та от грях, за­що­то ми до­не­се мек хляб и яй­ца да се на­си­тя.
Пи­ян пи­сах. Ох, що ми се до­са­ди. По­ме­ни, Бо­же, ра­ба сво­е­го Ра­ду­ла.
Ох, гла­ден съм, та ми е сър­це сму­те­но! 
Мал­ко за смерт да има­те на ума си, зер ще ни съ­ди Гос­под Бог наш и все­ки­му ще да­де спо­ред де­ла­та.
Ис­ти­на ме бо­ле­ше гла­ва, ко­га пи­шех тоя тет­рад, и зъб бо­ли, зъб мал­ка кост – ве­ли­ка бо­лест, оле ме­не греш­ния, ве­ли­ки мъ­ки са то­ва, а на оня свят как ще бъ­де с ме­не греш­ния.
Взе­мах пе­ро­то и мас­ти­ло и до­ле­те му­ши­ца, из­пи ми мас­тил­це.
Пад­на джа­ми­я­та „Све­та Со­фия“, та на Сул­тан Ефен­ди два си­на уте­па и то­га­ва из­ля­зо­ха две опа­ша­ти звез­ди – ед­на на за­пад, дру­га на из­ток.
От ед­но дър­во мо­же кръст и ло­па­та да се нап­ра­ви, от един ба­ща се раж­да и зло, и доб­ро; къ­де­то има мно­го ре­ки и се сбе­рат на ед­но, там мно­го во­да те­че.
Да се знае ко­га спе­ше Ста­мат в тем­ни­ца­та, а тия го би­е­ха, а той пла­че­ше и мо­ле­ше им се, и пре­па­сал бе­ше кра­тун­ка на кръс­та.
Свещ­та ми угас­на. Пи­ша на­мер­ки, бра­тя, прос­те­те.
Ръ­ка­та ми пи­ше, но прах ста­ва; кой­то пи­ше и кой­то че­те, по­ме­ну­ван бива; а тая по­у­чи­тел­на кни­га ос­та­ва на све­та.
Тая кни­га е ку­пе­на да учат де­ца­та от нея. Ко­е­то де­те я скъ­са, да я ку­пи ба­ща му.
Пи­сах аз, гра­ма­тик Да­го­та 
Ма­нол гра­ма­тик пи­са
Гра­ма­тик Ян­кул
Пи­сах аз, греш­ни поп Стой­ко


НЕКА СЕ ПОМНИ

На ста­ро­бъл­гар­с­ки език – тре­ти­я кла­си­чес­ки език в Ев­ро­па след ста­рог­ръц­ки и ла­тин­с­ки – Све­ще­но­то пи­са­ние е пре­ве­де­но в сре­да­та на IХ век;
на английски език – VIIIХIV век;
на френски език – в края на ХI век;
на немски език – в края на ХII век;
на полски език – ХIIХIV век;
на унгарски език – в края на ХVI век;
на италиански език – ХVII век.
В Пол­ша и Че­хия ве­ко­ве на­ред ли­те­ра­ту­ра­та се пи­ше на ла­тин­с­ки език. Ед­ва в 1537 г. се раз­ре­ша­ва да се про­по­вяд­ва в цър­к­ва на пол­с­ки език – и то единстве­но за цър­к­ва­та  „Св. Бо­го­ро­ди­ца“ в Кра­ков.
Английските преводи на Библията съдържат явни следи от богомилско-катарското учение.
От­на­ча­ло Кон­с­тан­тин Фи­ло­соф и брат му Ме­то­дий пре­веж­дат Псал­ти­ра и Еван­ге­ли­е­то с Апос­то­ла за­ед­но с из­б­ра­ни цър­ков­ни служ­би, „Па­те­ри­ка“ и „Номо­ка­но­на“ (сбор­ник със за­ко­ни). По-къс­но два­ма мо­на­си ско­ро­пис­ци с пряко­то учас­тие на Мо­рав­с­кия ар­хи­е­пис­коп Ме­то­дий пре­веж­дат всич­ки остана­ли кни­ги на Биб­ли­я­та без „Ма­ка­ве­и­те“. Те поч­ват ра­бо­та през м. март и за­вър­ш­ват пре­во­да в чест на праз­ни­ка на Св. Ди­ми­тър Со­лун­с­ки – 26 октомври.
Кни­жов­ни­ци­те от Прес­лав­с­ка­та шко­ла раз­п­рос­т­ра­ня­ват ста­ро­бъл­гар­с­кия пре­вод на Све­ще­но­то пи­са­ние в Ру­сия, Сър­бия и в дру­ги сла­вян­с­ки стра­ни, съ­що и в ня­кои нес­ла­вян­с­ки. По та­къв на­чин е обез­си­ле­на три­е­зич­на­та дог­ма, спо­ред ко­я­то Еван­ге­ли­е­то мо­же да се про­по­вяд­ва са­мо на ев­рейс­ки, гръц­ки и ла­тин­с­ки. За пър­ви път Бо­жи­е­то сло­во заз­ву­ча­ва на на­ро­ден език.
Вгра­де­ни сме в пър­во­ос­но­ви­те на ев­рох­рис­ти­ян­с­ка­та ци­ви­ли­за­ция.
Справ­ката нап­ра­ви
за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник
„За бук­ви­те – О пис­ме­нехь“
бе­ле­жи­ти­ят из­с­ле­до­ва­тел
на ста­ро­бъл­гар­с­ка­та книж­ни­на
проф. Ку­йо Ку­ев,
два пъ­ти по­че­тен док­тор
на Яге­лон­с­кия уни­вер­си­тет в Кра­ков.


ТИЯ БЛАГОЧЕСТИВИ МЪЖЕ, РОДОМ БЪЛГАРИ

Първият Кирило-Методиев празник, Пловдив, 1851 г.

Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва по­чи­та па­мет­та на Св. Ки­рил в де­ня на не­го­ва­та кон­чи­на – 14 фев­ру­а­ри, а на Св. Ме­то­дий – на 6 ап­рил, ко­га­то е по­чи­нал Мо­рав­с­ки­ят ар­хи­е­пис­коп.
За пър­ви път два­ма­та са впи­са­ни за­ед­но в Бо­ри­ло­вия си­но­дик през ХIII век.
През Въз­раж­да­не­то бъл­га­ри­те в Ца­риг­рад ре­ша­ват Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви­ят праз­ник да бъ­де на 11 май – да­та­та, на ко­я­то през IV век им­пе­ра­тор Константин Ве­ли­ки обя­вя­ва хрис­ти­ян­с­т­во­то за офи­ци­ал­на дър­жав­на ре­ли­гия и пре­мес­т­ва сто­ли­ца­та край Бос­фо­ра.
През 1851 г. в Епар­хийс­ко­то учи­ли­ще „Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий“ в Пловдив е уре­ден учи­ли­щен праз­ник. То е мъж­ко клас­но учи­ли­ще, под­гот­вя учи­те­ли и све­ще­ни­ци. Ос­но­ва­но е го­ди­на по-ра­но и се прев­ръ­ща в сре­ди­ще на бъл­гар­с­ка­та ду­хов­ност. Пръв учи­тел и не­гов ди­рек­тор е Най­ден Ге­ров (1823 – 1900) – въз­рож­ден­с­ки кни­жов­ник и об­щес­т­ве­ник, рус­ки ви­це­кон­сул в Плов­див. В края на пър­ва­та учеб­на го­ди­на на из­пи­та в при­със­т­ви­е­то на вид­ни плов­див­ча­ни той про­из­на­ся сло­во. В не­го прос­ле­дя­ва „как е вър­вя­ло просвеще­ни­е­то в на­ро­да ни от­на­ча­ло, та до на­ше вре­ме“. Ка­то го­во­ри за княз Бо­рис I, из­тък­ва:
„Про­ви­де­ни­е­то му би­ло при­гот­ви­ло за по­мощ­ни­ци дво­и­ца рев­нос­т­ни учите­ли, два­ма­та бра­тя Ки­ри­ла и Ме­то­дия тия бла­го­чес­ти­ви мъ­же, родом блъ­га­ре. Ако и да са би­ли по­да­ни­ци на Ца­риг­рад­с­ка­та им­пе­рия, те не заб­ра­вя­ли на­ро­да си, блъ­га­ре­те, и го­ре­ли с же­ла­ние да прос­ве­тят с Христово­то уче­ние сво­и­те еди­ноп­ле­ме­ни­ци. Та­ка ся под­ка­чи­ла блъ­гар­с­ка­та пис­ме­ност и в са­мо­то на­ча­ло ся обо­га­ти­ла с всич­кий кръг бо­гос­лу­жеб­ни и све­ще­ни кни­ги“.
Учи­ли­ще­то е на­ре­че­но на два­ма­та бра­тя и е по­ръ­ча­на ико­на с тех­ни­те лико­ве.
Въп­ре­ки съп­ро­ти­ва­та на плов­див­с­ки­те гръ­ко­ма­ни праз­ни­кът про­дъл­жа­ва да се чес­т­ва. През 1858 г. Йоа­ким Гру­ев (1828 – 1912) – ви­ден въз­рож­ден­с­ки кни­жов­ник и прос­ве­ти­тел, пред­ла­га 11 май да ста­не об­що­бъл­гар­с­ки училищен праз­ник.
Праз­ни­кът след въ­веж­да­не­то на Гре­го­ри­ан­с­кия ка­лен­дар от Бъл­гар­с­ка­та пра­вос­лав­на цър­к­ва през 1916 г. ве­че се чес­т­ва на 24 май.
*  *  *
Додатък. При въ­зоб­но­вя­ва­не­то на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­евия праз­ник в Ру­сия през 1986 г. съз­на­тел­но бе из­б­ра­на да­та­та 24 май ка­то знак за ду­хов­но родство с Бъл­га­рия. Ня­кои пред­ла­га­ха да­та­та 6 юни – кон­чи­на­та на Пуш­кин.
Че­хи и сло­ва­ци по­чи­тат Ки­рил и Ме­то­дий на 5 юли – да­та­та, на ко­я­то през 1447 г. е из­го­рен на кла­да Ян Хус. Тех­ни­ят праз­ник се во­ди от Ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва.


ЕДИ­СОН НА ХХ ВЕК
ТЪР­СИ НО­ВА АЗ­БУ­КА

Стран­но из­к­лю­че­ние е за един аме­ри­ка­нец да бъ­де същ­нос­т­но ос­ве­до­мен за ис­то­ри­чес­ка­та зас­лу­га на сла­вян­с­ки­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий в гра­де­жа на све­тов­на­та кул­ту­ра. Ро­ман Якоб­сон, Фран­ти­шек Двор­ник, Ра­до Лен­чек, Ма­тея Ма­те­ич и дру­ги во­де­щи славис­ти в го­ле­ми­те аме­ри­кан­с­ки градо­ве всъщ­ност са дош­ли от Ев­ро­па.
Ко­га­то през де­кем­в­ри 1970 г. Джон Ата­на­сов из­не­над­ва­що е удос­то­ен с ор­ден „Ки­рил и Ме­то­дий“ – I сте­пен, ка­то аме­ри­кан­с­ки учен от бъл­гар­с­ки про­из­ход „по слу­чай пре­би­ва­ва­не­то му в Бъл­га­рия ка­то гост на Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те и за го­ле­ми­те му зас­лу­ги и при­нос в на­у­ка­та“ (Указ №2071 на Пре­зи­ди­у­ма на На­род­но­то съб­ра­ние на На­род­на ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия от 22 де­кем­в­ри с.г.), той го при­е­ма ка­то въз­мож­но най-ви­со­ко от­ли­чие с яс­но съз­на­ние за пос­ве­ще­ни­е­то му към съз­да­те­ли­те на сла­вян­с­ка­та аз­бу­ка. То­ва ста­ва три го­ди­ни пре­ди края на 6-го­диш­ния съ­де­бен про­цес в Ми­не­а­по­лис относ­но па­тен­та на ком­пю­тъ­ра, ко­га­то фе­де­рал­ни­ят съ­дия Ърл Лар­сън неочак­ва­но от­съж­да, че счи­та­ни­те до­то­га­ва за пър­во­от­к­ри­ва­те­ли на електронна­та сме­тач­на ма­ши­на два­ма фи­зи­ци от Уни­вер­си­те­та на Пенсилвания Джон Уилям Моуч­ли и Джон Прес­пър Екърт всъщ­ност са из­в­лек­ли основ­на­та идея за не­го от работите на проф. Джон Ата­на­сов.
Точ­но 20 го­ди­ни по-къс­но пре­зи­ден­тът на САЩ Джордж Буш-стар­ши на тър­жес­т­во в Бе­лия дом наг­раж­да­ва Ата­на­сов с На­ци­о­на­лен ме­дал за тех­ни­ка и тех­но­ло­гия, ка­то под­чер­та­ва не­го­вия бъл­гар­с­ки про­из­ход с пре­по­ръ­ка­та отк­ри­ти­е­то сво­ев­ре­мен­но да бъ­де впи­са­но в ен­цик­ло­пе­дии, спра­воч­ни­ци и учеб­ни­ци ка­то на­ча­ло на ин­фор­ма­ци­он­на­та ера.
Ле­ка-по­ле­ка фа­ми­ли­я­та на Ата­на­сов се явя­ва ре­дом с име­на­та на Лайб­ниц, Блез Пас­кал, Чарлз Ба­бидж, Хер­ман Хо­ле­рит, вър­ху ме­мо­ри­ал­ни пло­чи в Смит­съ­но­вия му­зей на техниката и в Уни­вер­си­те­та в Айо­ва, как­то и в но­вите рус­ки спра­воч­ни­ци по инфор­ма­ти­ка. „Заб­ра­ве­ни­ят ба­ща на ком­пю­тъ­ра“ – на­ре­чен та­ка в заг­ла­ви­е­то на прос­т­ран­на­та кни­га от но­си­те­ля на наг­ра­да­та „Пу­ли­цър“ за раз­с­лед­ва­ща жур­на­лис­ти­ка Кларк Мо­лен­хоф, из­да­де­на през 1988 го­ди­на – сам раз­каз­ва в ме­мо­а­ри­те си за Ки­рил и Ме­то­дий и по­се­ще­ни­е­то си в ро­ди­на­та на своя ба­ща.
При вто­ро­то си ид­ва­не у нас за кон­фе­рен­ци­я­та „Де­ца­та в информационния век“ ка­то по­че­тен гост през май 1985 г., Ата­на­сов приз­на на прес­кон­ферен­ци­я­та: след от­ка­за за суб­си­ди­ра­не на ра­бо­та­та му вър­ху компютъ­ра през 1941 г. той пре­ми­на­ва на ра­бо­та при во­ен­ни­те. И още по време на Вто­ра­та све­тов­на вой­на поч­ва сво­и­те про­уч­ва­ния от­нос­но про­ект за но­ва аз­бу­ка вър­ху ос­но­ва­та на елек­т­рон­на­та тех­ни­ка, ка­то пос­ве­ща­ва на не­го през след­ва­щи­те го­ди­ни десет хиляди ра­бот­ни ча­са.
Иде­я­та за ре­фор­ма на ан­г­лийс­кия пра­во­пис при­над­ле­жи на ве­ли­кия ирлан­дец Бър­нард Шоу. Той за­ве­ща­ва ця­ло­то си бо­гат­с­т­во за та­зи цел. През 1946 г. Ата­на­сов из­п­ра­ща пис­мо до не­го с въп­ро­си, ко­и­то жи­во го интересуват. Не по­лу­ча­ва от­го­вор, из­г­леж­да по­ра­ди нап­ред­на­ла­та въз­раст на пи­са­те­ля.
В Со­фия Ата­на­сов два пъ­ти раз­го­ва­ря с акад. Вла­ди­мир Ге­ор­ги­ев. Световно­из­вес­т­ни­ят бъл­гар­с­ки ези­ко­вед се от­на­ся скеп­тич­но към тър­се­не­то на но­ва аз­бу­ка, ка­то за­я­вя­ва, че то­ва е те­ма за но­вите по­ко­ле­ния. Ата­на­сов обаче про­дъл­жа­ва тър­се­ни­я­та в та­зи на­со­ка до края на дни­те си.
Бъл­гар­с­ки­ят пи­са­тел и дип­ло­мат Кра­син Хи­мир­с­ки по­се­ща­ва Джон Атана­сов в не­го­ва­та фер­ма бли­зо до Ва­шин­г­тон. Пред не­го уче­ни­ят из­по­вяд­ва:
„Бъл­га­ри­те пи­шат без по­мощ­та на реч­ник. В то­ва се със­тои раз­ли­ка­та меж­ду сла­вя­ни­те и аме­ри­кан­ци­те. Ки­рил и Ме­то­дий пол­з­ват фо­не­ти­чния прин­цип при със­та­вя­не­то на аз­бу­ка­та. Бъл­га­ри­те пи­шат оно­ва, ко­е­то чуват с уши­те си. Ан­г­ли­ча­ни­те, япон­ци­те, иран­ци­те, ки­тай­ци­те и мно­го дру­ги на­ро­ди из­го­ва­рят ед­но, а пи­шат не­що раз­лич­но. Ла­тин­с­ка­та ос­но­ва на ан­г­лийс­кия език го е от­къс­на­ла от жи­ва­та раз­го­вор­на реч. Слож­ност­та на на­шия пра­во­пис се пре­вър­на в на­ци­о­на­лен проб­лем за на­ше­то ця­лос­т­но разви­тие. Мно­зи­на у нас не мо­гат да пи­шат пра­вил­но и си ос­та­ват в извест­на сте­пен нег­ра­мот­ни. Тък­мо по­ра­ди то­ва аз ра­бо­тя за въ­веж­да­не­то на уни­вер­сал­на аз­бу­ка за всич­ки ези­ци.
На­вяр­но у мен се е вселил ду­хът на Ки­рил и Ме­то­дий“.


Джон Ата­на­сов

Американски учен от българско потекло,
Предтеча на информационната ера

Аз­бу­ки­те от­ра­зя­ват иде­и­те,
по­ро­де­ни в чо­веш­ко­то съз­на­ние.
След три хи­ля­до­ле­тия
пис­ме­на кул­ту­ра
из­ник­ва не­об­хо­ди­мост­та
от но­ви сис­те­ми,
съз­да­де­ни със сред­с­т­ва­та
на съв­ре­мен­на­та на­у­ка.
Мо­я­та дво­ич­на аз­бу­ка
е за­мис­ле­на да от­го­во­ри
на та­зи не­об­хо­ди­мост.

ПИСМО ДО БЪЛГАРИЯ

Ба­ща ми е ро­ден в Бо­я­д­жик ня­кол­ко ме­се­ца пре­ди Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние. Дя­до ми е бил убит от тур­ци­те, ко­га­то е бя­гал с же­на си, но­сей­ки на ръ­це невръс­т­ния си син. Кур­шу­мът за­сег­нал и гла­ва­та на де­те­то – то­зи бе­лег му ос­та­на за цял жи­вот. Ба­ща ми се пре­се­лил в Аме­ри­ка на 15-го­диш­на въз­раст и ни­кой от се­мейс­т­во­то ни до мо­е­то ид­ва­не в Бъл­га­рия през 1970 г. не се бе­ше връ­щал в ро­ди­на­та. Но у до­ма се за­па­зи­ха мно­го спо­ме­ни и лю­бов към нея.
През 1970 г. Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те на­ме­ри, че имам ре­ша­ва­ща ро­ля в пос­та­вя­не­то на ос­но­ви­те на елек­т­рон­ноиз­чис­ли­тел­на­та тех­ни­ка. То­зи факт не бе­ше ши­ро­ко из­вес­тен и приз­нат в САЩ. С указ на Пре­зи­ди­у­ма на На­род­но­то съб­ра­ние на Бъл­га­рия бях наг­ра­ден с ор­де­на „Ки­рил и Ме­то­дий“ – I сте­пен.
През ок­том­в­ри 1973 г. след до­сад­но и скъ­постру­ва­що де­ло, ко­е­то продължи по­ве­че от 6 го­ди­ни, съ­ди­я­та Лар­сън от Фе­де­рал­ния съд в Минеаполис обя­ви, че на­ша­та ра­бо­та в Дър­жав­ния уни­вер­си­тет в Айо­ва е ори­ги­нал­на раз­ра­бот­ка и че от нея са про­из­лез­ли ня­кол­ко зна­чи­тел­ни открития. От­то­га­ва в ня­кои тър­гов­с­ки спи­са­ния и в мно­го пуб­ли­ка­ции започна­ха да ме на­ри­чат „ба­ща­та на елек­т­рон­ноиз­чис­ли­тел­на­та ма­ши­на“.
По­лу­чи се стран­на ано­ма­лия: бла­го­да­ре­ние на усър­ди­е­то на БАН България оце­ни мо­я­та дей­ност пре­ди Съ­е­ди­не­ни­те ща­ти. Аз дъл­жа благодарност на ака­де­ми­ци­те за ока­за­но­то ми вни­ма­ние.
Имам и дру­га лич­на при­чи­на да бла­го­да­ря – то­ва, ко­е­то съм, се дъл­жи на смес­ва­не­то на кръв­та на три ве­ли­ки на­ции: ир­лан­д­с­ка­та, френ­с­ка­та, българска­та. Но по­ло­ви­на­та от та­зи кръв иде от юж­на­та стра­на на Бал­ка­на.
При­вет­с­т­ву­вам мо­и­те бъл­гар­с­ки пра­де­ди!
Но та­зи ми­съл про­из­ти­ча от един по-ос­но­вен прин­цип – об­що­то бла­го на тру­до­лю­би­ви­те и чес­т­ни хо­ра от всич­ки на­ро­ди.
Не­ка оно­ва, ко­е­то ги раз­де­ля, бъ­де уни­що­же­но от из­б­ли­ка на но­ва мъдрост.

Джон В. Атанасов

Писмото е изпратено
до Българската академия на науките
и се съхранява в Научния архив.


ПОС­ВЕ­ЩЕ­НИЕ
С КНИ­ГА ВЪР­ХУ ГЛА­ВА­ТА

Или как акад. Жан Дю­вер­нуа,
дъл­го­го­ди­шен из­с­ле­до­ва­тел на ка­та­риз­ма,
пот­вър­ди не­го­вия бъл­гар­с­ки про­из­ход

През 1982 г. плов­див­с­ки­ят аг­ро­ном Ата­нас Ан­д­ре­ев, об­зет от неп­рес­тан­на мисъл за бъл­гар­с­ка­та съд­ба по вре­ме на сво­и­те гур­бет­чийс­ки ски­та­ния из Север­на Франция, се озо­ва и в Ту­лу­за при дъл­го­го­диш­ния из­с­ле­до­ва­тел на ката­риз­ма акад. Жан Дю­вер­нуа. На­ред с дру­ги да­ро­ве той му от­не­се и поредния брой 6 на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник „За бук­ви­те – О писменехь“.
В съ­щия брой на из­да­ни­е­то бе от­пе­ча­та­но пис­мо­то на Ро­ман Якоб­сон от Хар­вар­д­с­кия уни­вер­си­тет в САЩ, бе­ле­жит съв­ре­ме­нен сла­вист, от­п­ра­ве­но до Меж­ду­на­род­ния ре­дак­ци­о­нен ко­ми­тет. Не­ка го при­ве­дем из­ця­ло:
„В от­го­вор на Ва­ше­то пис­мо от 12 фев­ру­а­ри т.г. бих ис­кал да Ви съобщя, че шес­ти том на мо­и­те „Из­б­ра­ни съ­чи­не­ния“, пос­ве­те­ни на Славянс­ко­то сред­но­ве­ко­вие и озаг­ла­ве­ни „Ран­ни сла­вян­с­ки пъ­ти­ща и кръсто­пъ­ти­ща“, ще из­ле­зе от пе­чат след ня­кол­ко ме­се­ца. То­зи том завършва с раз­съж­де­ния за ми­на­ло­то и аз с ра­дост Ви пре­дос­та­вям след­ния от­къс от тях, кой­то, съ­дей­ки по пис­мо­то Ви, ще Ви за­ин­те­ре­су­ва:
„Пре­ди че­ти­ри де­се­ти­ле­тия, по вре­ме на пър­ви­те си лек­ции в Аме­ри­ка, аз под­чер­тах, как­то под­чер­та­вам и се­га, фи­ло­соф­с­ка­та зна­чи­мост на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло, да­ло ре­ши­те­лен тла­сък в ис­то­ри­чес­ки­те съд­би­ни на славян­с­ки­те, а до­ри и на ня­кои нес­ла­вян­с­ки на­ро­ди. По оно­ва вре­ме стремежът към рав­ноп­ра­вие бър­зо над­рас­т­ва цър­ков­на­та сфе­ра и об­х­ва­ща свет­с­ка­та, от ду­хов­ни­те цен­нос­ти пре­ми­на­ва към ма­те­ри­ал­ни­те. Кол­ко­то и раз­но­об­раз­ни пред­пос­тав­ки да са съ­щес­т­ву­ва­ли за по­я­ва­та на богомилското и ху­сис­т­ко­то дви­же­ние, те си­гур­но са би­ли под­си­ле­ни от Кири­ло-Ме­то­ди­е­ви­те идеи за рав­ноп­ра­вие, ко­и­то би­ли съх­ра­не­ни в па­мет­та на сла­вя­ни­те“.
Ка­то поз­д­рав пис­мо­то но­се­ше соб­с­т­ве­но­ръч­ния под­пис на големия учен, из­пи­сан  вър­ху блан­ка­та на Фа­кул­те­та по сла­вян­с­ки ези­ци и ли­те­ра­ту­ри на пър­вия и най-ав­то­ри­те­тен аме­ри­кан­с­ки уни­вер­си­тет.
Аг­ро­но­мът Ата­нас Ан­д­ре­ев до­не­се то­га­ва от Ту­лу­за пис­мо на акад. Жан Дю­вер­нуа до Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник. По раз­лич­ни при­чи­ни то ос­та­на не­пуб­ли­ку­ва­но. Ето не­го­ви­я текст:
„За­поз­нах се с го­лям ин­те­рес с Ва­ше­то из­да­ние, пос­ве­те­но на Ки­рил и Ме­то­дий, и по-точ­но със ста­но­ви­ще­то на проф. Ро­ман Якоб­сон.
Спо­де­лям из­ця­ло не­го­ви­те зак­лю­че­ния.
Оно­ва, ко­е­то, на­ред с дру­го­то, ха­рак­те­ри­зи­ра ка­та­рис­т­ко­то дви­же­ние в Сред­но­ве­ков­на За­пад­на Ев­ро­па, е про­по­вед­та, ос­но­ва­ва­ща се на Еван­ге­ли­е­то или на ня­кои апок­ри­фи с из­то­чен про­из­ход, на­пи­са­ни на го­во­рим на­ро­ден език. Връз­ки­те меж­ду ка­та­риз­ма и бо­го­мил­с­т­во­то оба­че е ис­то­ри­чес­ки уста­но­ве­на.
Не се съм­ня­вам, че два­ма­та го­ле­ми прос­ве­ти­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий, създа­вай­ки сла­вян­с­ка­та аз­бу­ка, ко­я­то поз­во­ля­ва пре­во­да на ви­зан­тийс­ки рели­ги­оз­ни съ­чи­не­ния за це­ли­те на бо­гос­лу­же­ни­е­то, пос­та­вят на­ча­ло­то на ед­на кул­тур­на ре­во­лю­ция, над­х­вър­ля­ща гра­ни­ци­те на сла­вян­с­кия свят“.
Та­ка бе осъ­щес­т­вен през Ат­лан­ти­ка ла­ко­ни­чен ди­а­лог вър­ху цен­нос­ти­те на ев­ро­пейс­ка­та ци­ви­ли­за­ция, кой­то да­ва под­тик за но­ви про­уч­ва­ния и размиш­ле­ния на след­ва­щи по­ко­ле­ния уче­ни от раз­лич­ни стра­ни. Ос­та­ва да уточ­ним, че про­фе­со­рът от Ту­лу­за ка­то юрист е пос­ве­тил де­се­ти­ле­тия на сред­но­ве­ков­ни­те ере­си и има ос­но­во­по­ла­га­щи тру­до­ве вър­ху същ­ност­та на Ин­к­ви­зи­ци­я­та.
Из­пит­вал с го­ди­ни вът­реш­но вле­че­ние към Бъл­га­рия, до 75-а­та си го­ди­на акад. Дю­вер­нуа не бе я ви­дял с очи­те си. Се­га бе до­шъл за на­уч­на­та конферен­ция „Бо­го­мил­с­т­во­то и сред­но­ве­ков­на­та ев­ро­пейс­ка кул­ту­ра“, уредена в края на сеп­тем­в­ри 1991 г. от Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те съвмес­т­но с Цен­тъ­ра за ка­тар­с­ки про­уч­ва­ния „Рьо­не Не­ли“ в Юж­на Фран­ция.
В смут­ни­те дни на ста­на­ли и очак­ва­ни про­ме­ни сре­ща­та пре­ми­на с настроени­е­то, че „вну­ше­ни­е­то, че Бъл­га­рия те­пър­ва тряб­ва да оти­ва в Европа, всъщ­ност из­да­ва лип­са­та на за­дъл­бо­че­но поз­на­ние и за Бъл­га­рия, и за Ев­ро­па“ и да­де цен­ни те­о­ре­тич­ни и наг­лед­ни до­ка­за­тел­с­т­ва в та­зи на­со­ка.
Ака­де­мик Дю­вер­нуа с ра­дост прие да от­го­во­ри на ня­кол­ко въп­ро­са специал­но за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник.
По­мо­лих го да уточ­ни съ­об­ще­ни­е­то, из­не­се­но за пър­ви път в не­го­вия доклад пред сим­по­зи­у­ма, спо­ред ко­е­то пос­ве­ще­ни­е­то на ка­та­ри­те с кни­га върху гла­ва­та из­да­ва бъл­гар­с­кия про­из­ход на то­ва ре­ли­ги­оз­но уче­ние.
– Ка­та­ри­те и бо­го­ми­ли­те са има­ли ри­ту­ал, кой­то за тях е но­сел значени­е­то на пок­ръс­т­ва­не­то. Как­то е ка­за­но спо­ред апос­то­ли­те, при то­зи ри­ту­ал Све­ти­ят дух се пре­да­ва чрез пос­та­вя­не на ръ­ка­та на про­по­вед­ни­ка вър­ху гла­ва­та на но­во­пос­ве­те­ния, ка­то съ­щев­ре­мен­но са пос­та­вя­ли вър­ху гла­ва­та му и кни­га – Но­вия за­вет.
В тър­се­не­то на евен­ту­ал­ния про­из­ход на то­зи ри­ту­ал е ус­та­но­ве­но, че поч­ти всич­ки­те не­го­ви със­тав­ки са поч­ти на­пъл­но ин­ден­тич­ни с по­до­бен риту­ал за пок­ръс­т­ва­не в пра­вос­лав­ни­те цър­к­ви и ма­нас­ти­ри. Из­вес­т­но е, че та­къв ри­ту­ал с пос­та­вя­не на кни­га вър­ху гла­ва­та при пос­ве­ще­ни­е­то не е същес­т­ву­вал в гръц­ка­та цър­к­ва, ма­кар и пра­вос­лав­на, а го има в старославян­с­ка­та или из­точ­нос­ла­вян­с­ка­та цър­к­ва. Пос­лед­но­то е си­гур­но до­ка­за­тел­с­т­во за бъл­гар­с­кия про­из­ход на ка­та­риз­ма.
То­зи из­вод от­на­ча­ло е нап­ра­вен през ХІХ в. от един сър­бин на име Петра­но­вич, кой­то срав­ня­ва Ка­тар­с­кия треб­ник с юж­нос­ла­вян­с­ки и гръц­ки треб­ни­ци. През 50-те го­ди­ни на ми­на­лия век друг сръб­с­ки учен – Мая Милетич, в пис­мо на ита­ли­ан­с­ки език пре­да­ва опи­са­ние на то­зи ри­ту­ал, изследвай­ки бос­нен­с­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во. Босненецът Ра­дос­лав съ­що об­съж­да то­зи ри­ту­ал в срав­не­ние с ка­та­лан­с­кия и ок­си­дан­с­кия ри­ту­а­л, разпростране­ни в Юж­на Фран­ция.
(Ста­ва ду­ма за съ­чи­не­ни­е­то „Апо­ка­лип­сис“, на­пи­сано на на­ро­ден бо­снен­с­ки език от Ра­дос­лав за Го­ис­лав по вре­ме­то на крал Сте­фан То­маш (1443 – 1416) и епис­ко­па на па­та­ре­ни­те Рат­ко, по сла­вян­с­ки ръ­ко­пи­си във Ватикана. Б.м., Ил. П.)
– Доб­ре, в ка­къв сми­съл то­ва пос­ве­ще­ние с кни­га вър­ху гла­ва­та от­веж­да към Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то нас­лед­с­т­во? – по­пи­тах.
– Оче­вид­но е, че уче­ни­е­то на ка­та­ри­те, ко­е­то с­ти­га до Атлантическия оке­ан, тръг­ва нав­ре­ме­то от Бъл­га­рия. Но не мо­жем да се вър­нем по-на­зад от През­ви­тер Коз­ма и не­го­ва­та „Бе­се­да про­тив бо­го­ми­ли­те“, си­реч сре­да­та на Х век. Сле­до­ва­тел­но пря­ка връз­ка с епо­ха­та, ко­га­то са жи­ве­ли и тво­ри­ли Ки­рил и Ме­то­дий и тех­ни­те пър­ви уче­ни­ци, не мо­же да се нап­ра­ви. Ко­га­то се по­я­вя­ва бо­го­мил­с­т­во­то, в Бъл­га­рия ве­че съ­щес­т­ву­ва разви­та ре­ли­ги­оз­но-ли­те­ра­тур­на тра­ди­ция, чи­я­то ос­но­ва по­ла­гат имен­но два­ма­та бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий.
Всич­ки с­тиг­на­ли до нас си­гур­ни ис­то­ри­чес­ки фак­ти до­каз­ват единство­то меж­ду ка­тар­с­т­во­то и бо­го­мил­с­т­во­то. Бъл­гар­с­ки­ят про­из­ход на та­зи един­с­т­ве­на по ро­да си ре­ли­гия се пот­вър­ж­да­ва от пред­ход­ност­та на бо­го­мил­с­кия фе­но­мен, а съ­що чрез до­ве­ря­ва­не­то на ка­тар­с­ки­те връз­ки с Бъл­га­рия, не­за­ви­си­мо да­ли те са на­уч­ни или фол­к­лор­ни (ка­къв­то е нап­ри­мер про­из­хо­дът на френ­с­ка­та ду­ма „бугр“)“.
Не­що важ­но: спо­ред акад. Дю­вер­нуа от­на­ча­ло ду­ма­та „бугр“ не е би­ла ругат­ня, в как­ва­то впос­лед­с­т­вие се прев­ръ­ща. Тя прос­то оз­на­ча­ва „бъл­га­рин“. По вре­ме на кръс­то­нос­ния по­ход сре­щу ал­би­гой­ци­те, кой­то па­па Ино­кен­тий ІІІ пред­п­ри­е­ма в на­ча­ло­то на ХІІІ век, на­шес­т­ве­ни­ци­те са пе­ли пе­сен на староф­рен­с­ки език, ко­я­то в на­ча­ло­то си съ­дър­жа по­зо­ва­ва­не на „оне­зи от Бълга­рия“. Та­ка са на­ри­ча­ни ка­та­ри­те.
Оча­ро­ва­тел­на­та ди­рек­тор­ка на Цен­тъ­ра за ка­тар­с­ки про­уч­ва­ния д-р Ан Брьо­нон спе­ци­ал­но за учас­т­ни­ци­те в сим­по­зи­у­ма пус­на за­пис на та­зи пе­сен. Нез­на­ни­е­то на ста­роф­рен­с­ки не поп­ре­чи да се въз­хи­тим на сре­ща­та с далечно­то ми­на­ло, в ко­е­то сме ос­та­ви­ли сле­да, как­то и на не­ве­ро­ят­ни­те цветни ди­а­по­зи­ти­ви от ка­тар­с­ки­те ма­нас­ти­ри из Юж­на Фран­ция. Ви­дях­ме наг­лед­но как же­ни­те пос­лед­ни са за­щи­та­ва­ли кре­пос­ти­те на ка­та­ри­те, понеже спо­ред пос­ту­ла­ти­те на то­ва уче­ние те имат пра­во да бъ­дат проповедни­ци на­рав­но с мъ­же­те.
Пот­вър­ж­де­ние на гор­ни­те раз­съж­де­ния да­ва и проф. Ро­же Бер­нар, дългогодиш­ни­ят гла­ва на бъл­га­рис­тич­на­та ка­тед­ра в Сор­бо­на­та, в един свой док­лад за 1300-го­диш­ни­на­та на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва. Сам той на­ ше­га-наисти­на счи­та се­бе си за дне­шен ка­тар-бо­го­мил, ро­дом от об­ласт­та До­фи­не  в Юж­на Фран­ция.
Сеп­тем­в­ри 1991 г.


КЪ­СЕН МЕ­ТО­ДИ­ЕВ УЧЕ­НИК

Или как­во пра­ви и стру­ва един дне­шен пос­ле­до­ва­тел
на Мо­рав­с­кия ар­хи­е­пис­коп в Нем­с­ко

Ядо­ве мно­го и раз­п­ра­вии вся­как­ви е имал нав­ре­ме­то Мо­рав­с­ки­ят архиепископ Ме­то­дий за­ра­ди пра­во­то на все­ки на­род под слън­це­то да сла­ви на раз­би­ра­ем за не­го език Бо­га. „Не се про­би­ва с че­реп же­ляз­на пла­ни­на, разбе­ре­те го!“ – ре­къл е той на фе­о­да­ли и цър­ков­ни­ци в Нем­с­ко пред тех­ния съд в Ре­ген­с­бург в го­ди­на­та 870-а. Уче­ни­ци­те му са про­го­не­ни вед­на­га след смърт­та му, бо­си и гладни, за да на­ме­рят при­ют и щед­ра под­к­ре­па в Бъл­га­рия, за­ед­но с до­не­се­ни­те от тях све­ще­ни кни­ги.
В хи­ля­да и стот­на­та го­ди­на от Ме­то­ди­е­ва­та смърт ста­на не­що не­чу­ва­но: в съ­щия то­зи Ре­ген­с­бург, на меж­ду­на­род­на сре­ща от пред­с­та­ви­те­ли на мно­го сла­вян­с­ки на­ро­ди, и на нес­ла­вян­с­ки съ­що, пред­с­та­ви­тел на За­пад­на­та цър­к­ва под­не­се офи­ци­ал­но из­ви­не­ние за­ра­ди по­ру­га­ва­не­то на Ме­то­дий и не­го­ви­те уче­ни­ци. Греш­ка е сто­ре­на – тя пре­чи и до днес на нор­мал­но­то чо­веш­ко общу­ва­не меж­ду Из­то­ка и За­па­да. А ре­дом с пър­во­у­чи­те­ля Ки­рил, и Ме­то­дий е ве­че пок­ро­ви­тел на ця­ла Ев­ро­па, про­въз­г­ла­сен дваж­ди чрез пап­с­ка ен­цик­ли­ка от Ва­ти­ка­на.
Сред най-тру­до­лю­би­ви­те и на­да­ре­ни днеш­ни из­с­ле­до­ва­те­ли на славянската ста­ри­на е нем­с­ки­ят учен и пре­во­дач Нор­берт Ран­дов. Нас­тав­ка­та „-ов“ във фа­мил­но­то му име из­да­ва сла­вян­с­ки про­из­ход.
„Аз съм от Мек­лен­бург – из­по­вяд­ва се той, – там в ми­на­ло­то са живели мно­го сла­вя­ни. И до днес в наз­ва­ни­я­та на мно­го ре­ки, езе­ра и местнос­ти са ос­та­на­ли сла­вян­с­ки наз­ва­ния. Ето и в Бер­лин, в квар­та­ла „Пан­ков“, къ­де­то се­га жи­вея, е ос­та­нал бе­лег от сла­вян­с­ка ду­ма. Доп­ре­ди два ве­ка гра­фът на Мек­лен­бург се е гор­де­ел със своя сла­вян­с­ки ко­рен винаги го е под­чер­та­вал при офи­ци­ал­ни и не­о­фи­ци­ал­ни слу­чаи.“
При­ет бях ка­то бъл­гар­с­ки гост в до­ма на Ран­дов, пре­пъл­нен с необикновено бо­га­та биб­ли­о­те­ка. В нея има и един­с­т­вен по рода си магнетофо­нен за­пис на Си­ме­он Ра­дев. Не­поз­на­ти­ят млад учен от Из­точ­на Гер­ма­ния – как­то пи­ше пос­лед­ни­ят от­нос­но за­ми­съ­ла и на­пис­ва­не­то на „Стро­и­те­ли на съв­ре­мен­на Бъл­га­рия“ – е имен­но Нор­берт Ран­дов, ре­шил да сне­ме гла­са му за ар­хи­ви­те на Бер­лин­с­кия уни­вер­си­тет чрез спо­ме­на за главния му труд.
Ран­дов пре­ве­де и из­да­де „Жи­тие и стра­да­ния греш­на­го Соф­ро­ния“ в издател­с­т­во­то „Ин­зел“ (Inzell) – Лайп­циг, в ед­на от най-ценéни­те по­ре­ди­ци на то­ва ста­ро ав­то­ри­тет­но из­да­тел­с­т­во. Кни­га­та бе пос­рещ­на­та из­не­над­ва­що доб­ре, спе­че­ли го­лям брой по­чи­та­те­ли. Раз­п­рос­т­ра­нен бе чет­вър­ти ти­раж. Соф­ро­ни­е­во­то жи­тие бе въз­п­ри­е­то ка­то съв­ре­мен­но че­ти­во. Вра­чан­с­ки­ят епис­коп пов­ле­че крак към днеш­на Ев­ро­па, пре­ди да се по­я­ви на рус­ки език в по­ре­ди­ца­та „Све­тов­ни ли­те­ра­тур­ни па­мет­ни­ци“. Пос­лед­ва го Па­и­сий Хилендар­с­ки – пак Ран­дов осъ­щес­т­ви пър­во­то чуж­дес­т­ран­но из­да­ние на „Ис­то­рия сла­вя­но­бъл­гар­с­кая“ с под­ро­бен на­у­чен ко­мен­тар, кой­то има самосто­я­те­лен при­нос в оцен­ка­та на твор­ба­та.
До­не­съл бях ка­то по­да­рък ско­ро из­ляз­ла­та „Вид­ри­ца“ на поп Мин­чо Кънчев. Ран­дов ве­че зна­е­ше за нея по от­зи­ви­те в на­шия пе­чат, но не бе виждал кни­га­та. „То­ва е не­що ка­то „За­пис­ки­те“ на За­ха­рий Сто­я­нов. Сти­лът е съ­щи­ят: раз­ка­зи на оче­ви­дец и учас­т­ник в съд­бо­нос­ни съ­би­тия“ – уточ­них.
„Оно­ва, ко­е­то да­ва най-яс­на пред­с­та­ва на ев­ро­пейс­кия чи­та­тел за българ­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер, за бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия, то­ва са тък­мо кни­ги от по­до­бен род“ – под­чер­та Ран­дов въз ос­но­ва на соб­с­т­ве­ния си дълго­го­ди­шен опит. За­раз­г­ръ­ща „Вид­ри­ца­та“, опи­та се да че­те от нея и веднага зак­лю­чи, че не е ни­как лес­на за пре­вод.
За­го­во­рих­ме, че още Йо­ан Ек­зарх в зна­ме­ни­то­то си сло­во за Ве­ли­ки Преслав на своя „Шес­тод­нев“ пи­ше как „чо­веш­ки­те очи ни­ко­га не лъ­жат; макар по­ня­ко­га и те да лъ­жат, все пак ви­дя­но­то от тях е най-вяр­но“.
„Но то­ва е ця­лос­тен на­чин за въз­п­ри­е­ма­не на све­та: да пи­шеш оно­ва, кое­то виж­даш, ма­кар то не­ви­на­ги да е та­ко­ва, как­во­то ти се ис­ка на те­бе да бъ­де. И от­там ид­ва иде­я­та за Дя­во­ла… И до днес то­ва све­то­у­се­ща­не си ос­та­ва ос­но­ва на мно­го не­ща в бъл­гар­с­кия ха­рак­тер и по­ве­де­ние. Българинът бър­за да об­ви­ни са­мия ред на све­та, а не тол­ко­ва за­о­би­ка­ля­щия го об­щес­т­вен ред. Всич­ко ви­ди­мо е тво­ре­ние на Дя­во­ла!… Но ако е труд­но да се про­ме­ня уред­ба­та на об­щес­т­во­то, не­из­ме­ри­мо по-труд­но мо­же да се из­ме­ни са­мият ред на све­та. И въп­ре­ки то­ва той не гу­би на­деж­да!“
От Ек­зар­ха на Ве­ли­ки Прес­лав пре­ми­нах­ме още по-на­дъл­бо­ко във времето. Ран­дов под­гот­вя­ше ан­то­ло­гия на ста­ро­бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра с класи­чес­ки­те про­из­ве­де­ния от ІХ–ХІ в. Ве­че бе склю­чил до­го­вор с ед­но изда­тел­с­т­во за пре­вод на две­те Те­о­фи­лак­то­ви жи­тия на Кли­мент Ох­рид­с­ки, из­вес­т­ни под наз­ва­ни­е­то „Бъл­гар­с­ка ле­ген­да“. Пре­ди го­ди­ни той из­да­де „Панон­с­ки­те ле­ген­ди“ – Кли­мен­то­ви­те жи­во­то­о­пи­са­ния на два­ма­та сла­вян­с­ки пър­во­у­чи­те­ли, ко­и­то съ­що има­ха не­о­би­чай­но го­лям при­ем сред немскоезична­та кул­тур­на пуб­ли­ка.
До­ма­ки­нът не по­ис­ка да спес­ти ед­но огор­че­ние – че пре­во­ди­те му не са вклю­че­ни в но­ви­те биб­ли­ог­ра­фии по ки­ри­ломе­то­ди­е­вис­ти­ка; из­г­леж­да фишо­ве­те с тех­ни­те заг­ла­вия са из­пад­на­ли ня­къ­де от чек­ме­д­же­та­та на състави­те­ли­те им…
На тръгване оставих дарствен надпис върху Поп-Минчовата „Видрица“:
„На един от Методиевите ученици, които не са напущали Немско – с благодарност и възхищение!“.
Ка­то от­го­вор по­лу­чих ав­тог­раф на ста­ро­бъл­гар­с­ки език:
„Яко вам да­но ест ра­зу­мя­ти и въз­лю­би­ти сло­вен­с­ки язик и кни­ги тру­ди­те се ра­ди их, а не съ­тен­жи­те зла­та, ни съ­реб­ра. На­ше убо блаженство да бу­дет в слу­же­нии ду­ху“.
Не не са из­чез­на­ли Ме­то­ди­е­ви­те уче­ни­ци, съв­сем не са!



ЕПИСКОП ВУЛ­ФИ­ЛА
ПРЕ­ВЕЖ­ДА БИБ­ЛИ­Я­ТА НА ГОТ­С­КИ

Норберт Рандов

Немски старобългарист

В сре­да­та на ІV век из­точ­ни­те го­ти, ко­и­то из­по­вяд­ва­ли хрис­ти­ян­с­т­во­то,  се за­сел­ват в зе­ми­те око­ло Ни­ко­по­лис ад Ис­т­рум, се­ве­ро­за­пад­но от днеш­но Търно­во, при днешното се­ло Ни­кюп. Тех­ни­ят ду­хо­вен гла­ва, го­ле­ми­ят гот­с­ки епис­коп Вул­фи­ла (или Ул­фи­ла), съз­да­ва аз­бу­ка и сла­га на­ча­ло на пър­вия герман­с­ки кни­жо­вен език. На то­зи език той пре­веж­да Биб­ли­я­та и дру­ги кни­ги от гръц­ки, ка­то на­пис­ва ко­мен­та­ри към тях и пос­та­вя ос­но­ви­те на християниза­ци­я­та на мно­го гер­ман­с­ки пле­ме­на. Ве­ро­ят­но съз­да­ва и литургийна ли­те­ра­ту­ра на гот­с­ки език. До на­ши дни е дос­тиг­нал ка­лен­дар на свет­ци­те.
Зна­чи­тел­ни час­ти от пре­во­да на Вул­фи­ла са съх­ра­не­ни в „Ко­дар­ге­те­ус“ – про­чут сред­но­ве­ко­вен ръ­ко­пис, на­пи­сан със сре­бър­ни бук­ви вър­ху пур­пур­но обаг­рен пер­га­мент. По вре­ме на 30-го­диш­на­та вой­на кни­га­та пре­ми­на­ва от Им­пе­ра­тор­с­ка­та биб­ли­о­те­ка на Пра­га в Шве­ция. Днес се па­зи в Университетска­та биб­ли­о­те­ка на Уп­са­ла.
Гор­но­то е сродно на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло, чрез ко­е­то Све­ще­но­то пи­са­ние ста­ва дос­тъп­но на на­ро­ден език. Гот­с­ка­та хрис­ти­я­ни­за­ция оба­че заги­ва, по­не­же фран­ки­те, ко­и­то оп­ре­де­лят по-на­та­тъш­на­та съд­ба на германски­те пле­ме­на, въз­п­ри­е­мат рим­с­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во, кон­с­ти­ту­и­ра­но на Ни­кейс­кия съ­бор, а не ари­ан­с­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во, ко­е­то из­по­вяд­ва­ли го­ти­те.
По­доб­но по­ра­же­ние пре­жи­вя­ва Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло и в Мо­ра­вия. Един­с­т­ве­но по­ра­ди дал­но­вид­ност­та на бъл­гар­с­кия княз Бо­рис I, кой­то да­ва зак­ри­ла на про­го­не­ни­те Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви уче­ни­ци, то­ва де­ло се прев­ръ­ща в сла­вян­с­ка ци­ви­ли­за­ция.
От своя стра­на гот­с­ко­то ми­си­о­нер­с­т­во, тръг­на­ло от Ни­ко­полис ад Иструм, с­ти­га до Тю­рин­гия и до бре­го­ве­те на Се­вер­но­то и Бал­тийс­ко­то море.
Бал­кан­с­ки­ят по­лу­ос­т­ров е пло­дот­вор­на поч­ва за кул­ту­ра­та от ран­ни време­на. Тук въз­ник­ват че­ти­ри аз­бу­ки – гръц­ка­та, гот­с­ка­та, гла­го­ли­ца­та и кири­ли­ца­та – и на тях се съз­да­ва ог­ром­на по обем книж­ни­на. Епис­коп Вулфила осъ­щес­т­вя­ва сво­е­то ве­ли­ко кул­тур­но де­ло тък­мо в зе­ми­те на днеш­на Бъл­га­рия.
Биб­ли­я­та е пре­ве­де­на на гот­с­ки език в 383 го­ди­на по­дир Хрис­та. Остатъци от гот­с­кия език се за­паз­ват на Бал­ка­ни­те и в Крим до ХVI век.
Ни­копо­лис ад Ис­т­рум е ос­но­ван от им­пе­ра­тор Тра­ян след по­бе­да­та му над да­ки­те в 106 г. Име­то му оз­на­ча­ва „Град на по­бе­да­та при Ду­нав“. Ло­ка­ли­зи­ра го френ­с­ки­ят ге­ог­раф Жан Баптист ДАн­вий през 1775 г., а през 1871 г. Фе­ликс Ка­ниц откри­ва гръц­ки над­пис с име­то на гра­да. Раз­коп­ки за­поч­ват френ­с­ки археолози в на­ча­ло­то на ХХ век. По­нас­то­я­щем дъл­го­го­диш­ни про­уч­ва­ния извър­ш­ва ан­г­лийс­ка ар­хе­о­ло­ги­чес­ка ек­с­пе­ди­ция. Раз­ру­шен е през VI в. от нашес­т­ви­е­то на ава­ри и сла­вя­ни. На не­го­во мяс­то през Х в. въз­ник­ва българско се­ли­ще. Тур­ци­те го на­ри­чат Ни­кюп.
На Бал­ка­ни­те се раж­дат че­ти­ри аз­бу­ки: ста­рог­ръц­ка­та, гот­с­ка­та, глаголичес­ка­та и ки­рил­с­ка­та.
Изо­би­ли­е­то от но­во­от­к­ри­ти ка­мен­ни над­пи­си пот­вър­ж­да­ва ед­но бо­га­то кул­тур­но нас­лед­с­т­во от сре­ща­та на раз­лич­ни ци­ви­ли­за­ции по те­зи ге­ог­раф­с­ки ши­ри­ни.
*  *  *
Додатък. Още за гот­с­ко­то при­със­т­вие. Край Сви­щов и до днес съ­щес­т­ву­ват ос­тан­ки­те на рим­с­ки­я град Но­ве, кой­то през V-VI в. e сто­ли­ца на го­ти­те. Оттук тръг­ва гот­с­ки­ят пред­во­ди­тел Те­о­до­рих Ве­ли­ки, за да съз­да­де своя империя на Апе­нин­с­кия по­лу­ос­т­ров със сто­ли­ца Ра­ве­на – сто­ли­ца на ранновизантийското изкуство.
Го­ти­те са при­вър­же­ни­ци на ари­ан­с­т­во­то – от­к­ло­не­ние от ор­то­док­сал­но­то хрис­ти­ан­с­т­во. През ав­густ те по­чи­тат своя све­тец Лу­пус (или Въл­ко).
Про­ект на „Бал­кан­ме­дия“ с ръ­ко­во­ди­тел акад. Ро­сен Ми­лев про­уч­ва готско­то при­със­т­вие но Бал­ка­ни­те.
Съв­мес­т­но с Ка­тед­ра­та по гер­ма­нис­ти­ка при Со­фийс­кия уни­вер­си­тет под ръ­ко­вод­с­т­во­то на проф. Ва­сил Гю­зе­лев бе уреден се­ми­нар от проф. Емилия Стайчева, на кой­то за пър­ви път ви­ен­с­ки­ят ви­зан­то­лог Кон­рад Вол­ф­рам потвър­ди въ­з ос­но­ва на но­ви ис­то­ри­чес­ки из­с­лед­ва­ния древ­ни­те връз­ки между го­ти­те и бал­кан­с­ки­те на­ро­ди.
Нем­с­ки ар­хе­о­ло­ги­чес­ки ек­с­пе­ди­ции пра­вят ин­тен­зив­ни раз­коп­ки в Нико­по­лис ад Ис­т­рум и Но­ве.

сряда, 2 септември 2020 г.



СРОДНА МЪДРОСТ

Или как ки­тай­ски­ят бъл­га­рист Ян Йен­дзие
от­кри­ва съ­от­вет­ствие на ми­съл­та
за рав­ноп­ра­ви­е­то на кул­ту­ри­те


Проф. Ян Йен­дзие е за­вър­шил през 60-те го­ди­ни на ми­на­лия век Софийския уни­вер­си­тет. Два­де­сет и три го­ди­ни той ръ­ко­во­ди Ка­тед­ра­та по бъл­гар­ска фи­ло­ло­гия в Пе­кин­ския ин­сти­тут за чуж­ди езици, сет­не е заместник-де­кан на Фа­кул­те­та по из­точ­но­ев­ро­пей­ски ези­ци, ди­рек­тор на Цен­тъ­ра за из­след­ва­не на Източ­на Евро­па, гла­вен ре­дак­тор на сп. „Дун Оу“ („Източ­на Евро­па“). Член е на Съ­ю­за на ки­тай­ски­те пи­са­те­ли и на Управител­ния съ­вет на Съ­ю­за на пре­во­да­чи­те.
За 100-го­диш­ни­на­та на Со­фий­ския уни­вер­си­тет проф. Йен­дзие из­да­де на ки­тай­ски език кни­га за Св. Кли­мент Охрид­ски.
Разговаряхме за делото на славянските първоучители и учениците им.
– Как­во зна­ят днес в Ки­тай за Ки­рил и Ме­то­дий?
Ки­рил и Ме­то­дий са из­вес­тни днес в Ки­тай пре­дим­но ка­то религиозни дей­ци. В ки­тай­ския реч­ник на ре­ли­ги­и­те, из­да­ден не­от­дав­на, има крат­ка би­ог­ра­фич­на ста­тия за два­ма­та бра­тя. В го­ля­ма­та 70-томна китай­ска ен­цик­ло­пе­дия, ко­я­то из­ли­за от 1980 г. на­сам, е подготвен специален том за чуж­дес­тран­на ли­те­ра­ту­ра, в кой­то Ки­рил и Ме­то­дий са упо­ме­на­ти ка­то пър­во­у­чи­те­ли на сла­вян­ство­то и съз­да­те­ли на сла­вян­ска­та пис­ме­ност.
През 1985 г. цен­трал­ни­ят пра­ви­тел­ствен ор­ган „Гу­ан­мин жи­бао“ отпеча­та в сво­я­та руб­ри­ка „Идей­ни и со­ци­ал­ни яв­ле­ния в чуж­би­на“ моя ста­тия, озаг­ла­ве­на „Праз­ни­кът на сла­вян­ска­та пис­ме­ност и културно-просвет­но­то дви­же­ние в Бъл­га­рия“. В нея раз­ка­зах за създаването на сла­вян­ска­та пис­ме­ност, за ки­ри­ли­ца­та и гла­го­ли­ца­та, за жи­во­та и делото на Ки­рил и Ме­то­дий, за ро­ля­та на пис­ме­нос­тта в разви­ти­е­то на култу­ра­та в сла­вян­ски­те стра­ни, за зас­лу­га­та, ко­я­то Бълга­рия има за спасява­не на де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий чрез зак­ри­ла­та на тех­ни­те уче­ни­ци, за то­ва, че имен­но бъл­гар­ска­та дър­жа­ва съз­да­ва най-бла­гоп­ри­ят­ни ус­ло­вия за из­граж­да­не на кул­ту­ра на на­ро­ден език.
– Как въз­при­е­ма­те ми­съл­та на Кон­стан­тин-Ки­рил Фи­ло­соф „Слън­це­то све­ти ед­нак­во за всич­ки“?
Пре­о­до­ля­ва­не­то на три­е­зи­чи­е­то е мно­го важ­но за кул­тур­но­то израства­не на чо­ве­чес­тво­то. Та­зи блес­тя­ща ми­съл на Кон­стан­тин Философ тряб­ва да се пом­ни. Смя­там, че все­ки на­род има свой при­нос в об­ща­та култу­ра на чо­ве­чес­тво­то, своя спе­ци­фи­ка, свои пос­ти­же­ния. В Ки­тай ние сме въз­пи­та­ва­ни в то­зи дух. Тра­ди­ция на ки­тай­ска­та кул­ту­ра е да ува­жа­ва кул­ту­ра­та на дру­ги­те на­ро­ди.
По вре­ме на ди­нас­ти­я­та Тан през VII в. в Ки­тай нав­ли­за ин­дий­ски­ят бу­ди­зъм. То­га­ва ди­нас­ти­я­та из­пра­ща в Индия уче­ни и тех­ни уче­ни­ци да изу­ча­ват бу­дис­тки­те идеи. По та­къв на­чин бу­диз­мът  пов­ли­я­ва сил­но върху ки­тай­ска­та кул­ту­ра. В на­шия език има съ­що мно­го чуж­ди­ци от средно­а­зи­ат­ски­те ези­ци – наз­ва­ния на пло­до­ве, му­зи­кал­ни ин­стру­мен­ти и пр.
През пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия Ки­тай пред­прие но­ва по­ли­ти­ка на отворе­ни вра­ти, с пог­лед към це­лия свят с цел да се ожи­ви ико­но­ми­ка­та и ед­нов­ре­мен­но с то­ва да се осъ­щес­тви по­дем в кул­тур­на­та об­ласт.
Бъл­гар­ска­та  кул­ту­ра съ­що е от­во­ре­на към це­лия свят, как­ва­то е била иде­я­та на Ки­рил и Ме­то­дий за об­щу­ва­не­то меж­ду хо­ра­та и народите. Всеки на­род на­ис­ти­на има пра­во да пи­ше на своя пис­ме­ност.
Една ста­рин­на ки­тай­ска мъд­рост гла­си: „Слън­че­ва­та свет­ли­на осветя­ва ця­ла­та зе­мя“. Тя мно­го на­пом­ня по съ­щи­на­та си за ми­съл­та на Констан­тин-Ки­рил Фи­ло­соф.

17 август 1988 г.
София



ВЕЛИК ДАР

Или как япон­ски­ят сла­вист проф. Сьо­и­чи Ки­му­ра
про­дъл­жи де­ло­то на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви­те уче­ни­ци


Проф. Сьо­и­чи Ки­му­ра – един от име­ни­ти­те съв­ре­мен­ни сла­вис­ти, пре­зи­дент на Япон­ска­та сла­вис­тич­на асо­ци­а­ция, дой­де за пръв и пос­ле­ден път в Бълга­рия за Меж­ду­на­род­на­та кон­фе­рен­ция по по­вод 1100-го­диш­ни­на­та от кон­чи­на­та на сла­вян­ския пър­во­у­чи­тел Ме­то­дий. Той но­се­ше със се­бе си скъп дар – то­ку-що из­да­де­на­та в Япо­ния „Гра­ма­ти­ка на ста­рос­ла­вян­ски (ста­ро­бъл­гар­ски) език“, от­пе­ча­та­на раз­кош­но.
Пос­ред­ник при сре­ща­та ни бе проф. Джун-ичи Са­то от То­кий­ския универ­си­тет. Пос­лед­ни­ят пре­по­да­ва там рус­ки език, из­ли­за по те­ле­ви­зия­та. Сам из­след­ва ста­ро­бъл­гар­ски­те аз­бу­ки и творбата на Чер­но­ри­зец Хра­бър.
– Как бе съз­да­де­на най-но­ва­та гра­ма­ти­ка на ста­ро­бъл­гар­ския език?
Един мой пред­шес­тве­ник, япон­ски­ят сла­вист Ога­ва, пре­ди го­ди­ни из­да­де по­доб­на гра­ма­ти­ка. Аз оба­че бях не­до­во­лен от нея. Там материята е твър­де ха­о­тич­но из­ло­же­на и то­ва зат­руд­ня­ва сту­ден­ти­те при ов­ла­дя­ва­не­то й. Исках не­об­хо­ди­ми­ят за изу­ча­ва­не ма­те­ри­ал да бъ­де пред­ста­вен възможно най-яс­но. За­то­ва под­брах срав­ни­тел­но ле­ки тексто­ве от паметници­те.
При със­та­вя­не­то на моя учеб­ник аз с го­ля­мо удов­лет­во­ре­ние се запознах с учеб­ни­ка на проф. Ки­рил Мир­чев, кой­то се ока­за мно­го по­ле­зен в мо­я­та ра­бо­та. Той е кра­тък и ясен, с прак­ти­чес­ка на­со­че­ност към учебната ра­бо­та в уни­вер­си­те­та.
На­ши­те сту­ден­ти изу­ча­ват ан­глий­ски, френ­ски, нем­ски език. Славянско­то пис­мо ги зат­руд­ня­ва. За япон­ска­та пуб­ли­ка то на­ис­ти­на изглеж­да твър­де стран­но. Дос­та хо­ра твър­дят, че ки­рил­ски­те бук­ви им пре­чат да се за­ни­ма­ват с рус­ки и бъл­гар­ски език. Аз се про­ти­во­пос­та­вям на то­ва схва­ща­не.
Мо­и­те ар­гу­мен­ти са, че и ла­тин­ска­та, и сла­вян­ска­та аз­бу­ка са дош­ли от гръц­ки език и в края на кра­и­ща­та са ед­но и съ­що не­що. А он­зи, кой­то ис­ка да ус­вои рус­кия език, на вся­ка це­на тряб­ва да се за­е­ме с българистика.
Рус­ки­ят ли­те­ра­ту­рен език е из­гра­ден вър­ху ос­но­ва­та на старобългарския език. През Х в. той пред­став­ля­ва са­мо не­гов ва­ри­ант. По то­зи въп­рос аз спо­де­лям из­ця­ло схва­ща­не­то на съ­вет­ския учен Ки­но­кур, из­ло­же­но в не­го­во­то из­след­ва­не „Исто­рия на рус­кия език“.
– Как въз­при­е­ма­те раз­лич­ни­те на­уч­ни тер­ми­ни ста­рос­ла­вян­ски, древно­чер­ков­нос­ла­вян­ски, ста­ро­бъл­гар­ски език?
То­ва спо­ред мен не е твър­де важ­но. Ва­жен е проб­ле­мът за развитието на то­зи език и за не­го­во­то мяс­то в све­тов­на­та кул­ту­ра. Лично аз пред­по­чи­там тер­ми­на древ­но­чер­ков­нос­ла­вян­ски.
– Проф. Ро­же Бер­нар на­ри­ча ста­ро­бъл­гар­ския тре­ти кла­си­чес­ки език на но­ва Евро­па…
Има го­ля­ма раз­ли­ка меж­ду ла­тин­ски и ста­ро­бъл­гар­ски. В продължение на мно­го ве­ко­ве ла­тин­ски­ят език е бил изу­ча­ван с ог­ро­мен труд, за­що­то той се от­на­ся до най-об­ра­зо­ва­ни­те хо­ра на оне­зи вре­ме­на. Ста­ро­бъл­гар­ски­ят език е ве­лик дар, да­ден от бра­тя­та Ки­рил и Ме­то­дий на сла­вя­ни­те, за­що­то е бил дос­тъ­пен за тях. Отна­ча­ло той е бил достъпен само за уче­ни­ци­те на два­ма­та бра­тя и пос­те­пен­но е ов­ла­дя­ван от по-широки кръ­го­ве.
Днес има раз­лич­ни об­лас­ти на на­у­ка­та и кул­ту­ра­та. А през Средновеко­ви­е­то ре­ли­ги­я­та и кул­ту­ра­та са ед­но и съ­що не­що. Тък­мо затова де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий има ог­ром­но кул­тур­но зна­че­ние. Създаде­но­то от тях е ге­ни­ал­но, ис­тин­ски неп­ре­ход­но. То се пре­да­ва от век на век чак до съв­ре­мен­нос­тта.

В. „За буквите – О писменехь“, бр. 12, 1986 г.




И ЗАЗВУЧАВАТ ДРЕВНИТЕ КНИГИ

Или как Бо­рис Хрис­тов из­пя
за сту­ден­ти­те на Бо­лон­ския уни­вер­си­тет
Храбъро­ва­та твор­ба „О пис­ме­нехь“


Не­ка си при­пом­ним оно­ва, ко­е­то мал­ко се знае: най-ста­ри­ят уни­вер­си­тет на Евро­па, ос­но­ван в Бо­ло­ня през ХII в., е из­гра­ден вър­ху зе­мя, собственост на из­чез­на­ли бъл­гар­ски ро­до­ве.
През Сред­но­ве­ко­ви­е­то в Ита­лия жи­ве­ят и ра­бо­тят бе­ле­жи­ти бъл­га­ри – дър­жав­ни­ци, ле­ка­ри, пра­вис­ти. Ня­кои от тях са нас­лед­ни­ци на Куб­ра­то­вия син Алцек, но по­ве­че­то са се пре­се­ли­ли от са­ма­та Бъл­га­рия през Х – ХII в. с мно­го­чис­ле­ни ро­до­ве.
Най-про­чу­ти­ят сред тях е Бул­га­ро де Бул­га­ри – име­нит сред­но­ве­ко­вен юрист. Ро­ден е в Бо­ло­ня през ХI в. във вид­но­то та­мош­но се­мей­ство Булгари. На тър­жес­тве­но ко­рон­но съ­ве­ща­ние, ко­е­то е има­ло за за­да­ча да оп­ре­де­ли до­къ­де след­ва да се прос­ти­рат пра­ва­та на им­пе­ра­то­ра в Ита­лия, Бул­га­ро про­я­вя­ва та­ко­ва из­кус­тво, че би­ва наг­ра­ден с до­ве­ри­е­то да во­ди ед­но­лич­на вър­хов­на съ­деб­на дей­ност. Ука­за­ния на най-уче­ния по оно­ва вре­ме в Евро­па пра­вист са въ­ве­де­ни във всич­ки съ­ди­ли­ща от­нос­но не­яс­ни и съм­ни­тел­ни слу­чаи. Импе­ра­тор­ски­ят на­мес­тник в Бо­ло­ня (още два­ми­на са за­е­ма­ли та­зи ви­со­ка длъж­ност в Све­ще­на­та рим­ска им­пе­рия)  е по­чи­нал нав­ръх Но­ва­та 1167 го­ди­на, поч­ти сто­лет­ник, и е пог­ре­бан пред чер­ква­та „Сан Про­ко­ло“.
Приз­нат тъл­ку­ва­тел (гло­са­тор) на рим­ско­то пра­во, в тру­до­ве­те си Булга­ро де Бул­га­ри изя­вя­ва за­бе­ле­жи­тел­на ми­съл и стил на из­каз, проникно­вен пси­хо­ло­ги­зъм, ши­ро­ки поз­на­ния. Днес пре­пи­си от не­го­ви ръко­пи­си се съх­ра­ня­ват в биб­ли­о­те­ки и ар­хи­ви на Па­риж, Лон­дон, Ви­е­на, Лай­пциг, Мюн­хен, Фран­кфурт на Майн и дру­га­де, ка­то се из­да­ват многократ­но. За­ра­ди ос­тро­у­ми­е­то и крас­но­ре­чи­е­то си Бул­га­ро е бил наричан „Зла­то­уст“. С по­доб­на тит­ла ни­кой друг не­гов съв­ре­мен­ник не е бил удос­то­ен. Тя мо­же да се от­крие в ла­тин­ски, ита­ли­ан­ски, френ­ски, англий­ски, нем­ски съ­чи­не­ния, къ­де­то се по­ме­на­ва за не­го.
Бул­га­ро съз­да­ва пър­ва­та прав­на шко­ла в Бо­лон­ския уни­вер­си­тет. В чест на на­шия съ­на­род­ник уни­вер­си­тет­ска­та чер­кви­ца и до на­ши дни но­си наз­ва­ни­е­то „Сан­та Ма­рия дей Бул­га­ри“. Тя е из­диг­на­та на мяс­то­то на черква­та „Сан­та Ма­рия де Бул­га­рис“, съ­щес­тву­ва­ла поч­ти 300 го­ди­ни и събо­ре­на през 1419 година. Над нея се­га се по­ме­ща­ва за­ла­та за преподаване на ана­то­мия. Бо­гос­лу­же­ние там се из­вър­шва са­мо при изключи­тел­ни слу­чаи – да ре­чем, ко­га­то по­чи­не ня­кой зна­ме­нит бо­лон­ски про­фе­сор, опе­ло­то му се из­вър­шва в нея.
Оста­ва да при­пом­ним, че в биб­ли­о­те­ка­та на Бо­лон­ския уни­вер­си­тет се съх­ра­ня­ва от ве­ко­ве един от най-цен­ни­те бъл­гар­ски кни­жов­ни па­мет­ни­ци. То­ва е „Бо­лон­ски­ят псал­тир“, пре­пи­сан през ХII в. в се­ло Рав­не, Охрид­ско, от пис­ци­те Йо­сиф и Ти­хо­та, кой­то съ­дър­жа 264 пер­га­мен­тни лис­та. До­шъл е тук от биб­ли­о­те­ка­та на ка­но­ни­ци­те на Авгус­тин­ския ма­нас­тир „Сан Салва­то­ре“ в Бо­ло­ня и съд­ба­та му съ­що из­да­ва при­със­тви­е­то на бъл­га­ри в Ита­лия.
Дос­той­но е в пър­вия уни­вер­си­тет на Евро­па да се изу­ча­ва старобългарски език, ес­тес­тве­но!
Но за да се осъ­щес­тви та­зи сък­ро­ве­на при­ем­стве­ност, нуж­но е да се наме­ри чо­век с не­о­бик­но­ве­на съд­ба. На­ри­ча се Ка­ми­ла Да­нил­чен­ко, рускиня по по­тек­ло, омъ­же­на за ита­ли­а­нец. Жи­ва ниш­ка меж­ду Московския уни­вер­си­тет „М. В. Ло­мо­но­сов“, къ­де­то за­вър­шва рус­ка фи­ло­ло­гия, Со­фий­ския уни­вер­си­тет „Св. Кли­мент Охрид­ски“, къ­де­то през 1965 г. завър­шва бъл­гар­ска фи­ло­ло­гия, и Бо­лон­ския уни­вер­си­тет, къ­де­то ра­бо­ти ка­то на­у­чен сът­руд­ник в Инсти­ту­та по ези­коз­на­ние ка­то ко­лега на знамени­тия Умбер­то Еко.
Ня­кол­ко ду­ми за то­зи ин­сти­тут: осно­ван е пре­ди пет­де­се­ти­на го­ди­ни от из­вес­тния ези­ко­вед проф. Боти­ли­о­ни. След Пър­ва­та све­тов­на вой­на се раз­ши­ря­ва, ръ­ко­во­ден от из­вес­тния учен проф. Лу­ид­жи Хай­ман, кой­то до не­от­дав­на е бил не­гов ди­рек­тор. Хай­ман е ин­до­ев­ро­пе­ист с ши­рок про­фил, ав­тор на учеб­ни­ци по гръц­ки и ста­рог­ръц­ки език, по съв­ре­ме­нен италиански език. Пол­зва се с го­ля­ма по­пу­ляр­ност сред спе­ци­а­лис­ти­те в сво­я­та об­ласт. След пен­си­о­ни­ра­не­то му ин­сти­ту­тът се ръ­ко­во­ди от проф. Ре­на­то Фран­чи. На­ред с дру­ги­те ези­ци в не­го се пре­по­да­ват ки­тай­ски, япон­ски, сан­скрит. От 20 го­ди­ни ре­дов­но се изу­ча­ва и рус­ки език.
Въз­мож­но ли е в та­ко­во ези­ко­во сре­до­то­чие да лип­сва старобългарският, счи­тан ка­то тре­ти кла­си­чес­ки език на Евро­па?! Съвременен бъл­гар­ски се пре­по­да­ва в Бо­ло­ня фа­кул­та­тив­но от 1978 година на­сам. А пре­по­да­ва­не­то на ста­ро­бъл­гар­ски за­поч­ва през 1983 го­ди­на.
Прог­ра­ма­та на уни­вер­си­те­та се оп­ре­де­ля от са­ми­те пре­по­да­ва­те­ли, както и на­чи­нът и сред­ства­та на пре­по­да­ва­не. По прин­цип сту­ден­ти­те по сла­вис­ти­ка имат за ос­но­ва ру­сис­ти­ка­та. За пър­ва­та зри­тел­на сре­ща с глаголи­ца­та и ки­ри­ли­ца­та слу­жи Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски­ят вес­тник „За букви­те“, из­да­ван в Бъл­га­рия.
Са­мо че ки­рил­ски­те и гла­го­ли­чес­ки­те тек­сто­ве е доб­ре да заз­ву­чат с не­пов­то­ри­ми­те си зву­ко­ве, как­то нав­ре­ме­то са зву­ча­ли не са­мо в преславски­те чер­кви и по дру­ги мес­та из бъл­гар­ски­те зе­ми, ами с благосло­ве­ни­е­то на па­па Адри­ан II под сво­до­ве­те на рим­ска­та „Сан­та Мария Мад­жо­ре“ и в още че­ти­ри дру­ги чер­кви на Веч­ния град. Ста­ри­те бъл­гар­ски кни­ги са све­ще­ни, пи­са­ни и пре­веж­да­ни са за­ра­ди свещенослуже­не и из­на­чал­но са при­го­де­ни за пе­сен, как­то и са­ми­ят език е не­о­би­чай­но по­дат­лив на му­зи­кал­но пре­съз­да­ва­не, спо­ред уве­ре­ни­е­то на име­ни­ти днеш­ни пев­ци. Не са съз­да­ва­ни за уса­мо­те­но че­те­не в мрач­ни мона­шес­ки ки­лии са­мо, а за тър­жес­тве­на ли­тур­гич­на служ­ба, за про­по­вед, за вну­ша­ва­не на чо­ве­ко­лю­бие и доб­ро­же­ла­тел­ност, тър­пе­ние и великодушие, раз­съд­ли­вост и без­страш­ли­вост.
Взе­ти са тек­сто­ве на ста­ро­бъл­гар­ски език, съб­ра­ни от проф. Ми­рос­лав Яна­ки­ев. От своя стра­на проф. Йор­дан За­и­мов от Инсти­ту­та за бъл­гар­ски език при БАН, кой­то по­се­ща­ва през ония го­ди­ни Бо­лон­ския уни­вер­си­тет, пре­дос­та­вя не­об­хо­ди­ми по­со­бия. Сред тях е и ком­плект гра­мо­фон­ни пло­чи „Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ски стра­ни­ци“ със за­пис на кла­си­чес­ки про­из­ве­де­ния на ста­ро­бъл­гар­ска­та книж­ни­на, из­пъл­не­ни про­фе­си­о­нал­но с вдъх­но­ве­ние на ста­ро­бъл­гар­ски език от ак­тьо­ра Ки­рил По­пов.
И та­ка ра­бо­та­та сти­га и до Бо­рис Хрис­тов. Има при­чи­ни за то­ва: по също­то вре­ме пред очи­те на це­лия свят един бъл­га­рин е из­пра­вен на съд – за кой ли по­ре­ден път! – с об­ви­не­ние за съ­у­час­тие в по­ку­ше­ние вър­ху папа­та. Ита­ли­ан­ски­те вес­тни­ци в не­вин­ни ези­ко­вед­ски руб­ри­ки обяс­ня­ват на чи­та­те­ли­те си, че „бъл­га­рин“ оз­на­ча­ва „кра­дец, раз­бой­ник, те­ро­рист; чо­век, кой­то ще се вмък­не тай­но в до­ма ти да го раз­си­пе, да на­си­ли же­на ти, да те ог­ра­би и пр.“. Име­то ни е срав­не­но поч­ти с псув­ня и ру­гат­ня съзна­тел­но. Как­ва ти бъл­га­рис­ти­ка в Бо­лон­ския уни­вер­си­тет! Сту­ден­ти­те, сму­те­ни, поч­ват ле­ка-по­ле­ка да се из­тег­лят от гру­па­та. Отсъс­тви­я­та им зачес­тя­ват. Инте­ре­сът им спа­да. На­деж­ди­те за бъ­де­ща прех­ра­на с български и ста­ро­бъл­гар­ски език поч­ти из­чез­ва.
То­га­ва имен­но се явя­ва на по­мощ име­ни­ти­ят бъл­гар­ски бас, гла­сът-гласи­ще, ка­къв­то ра­вен в све­та ня­ма.
Пред­ло­же­но му е да про­че­те или да из­пее за це­ли­те на пре­по­да­ва­не­то в уни­вер­си­те­та твор­ба­та на Чер­но­ри­зец Хра­бър „За бук­ви­те“, ка­то се пол­зва за онаг­ле­дя­ва­не и Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ският вес­тник.
Раз­брал за как­во ста­ва ду­ма, го­ле­ми­ят бъл­га­рин при­е­ма пред­ло­же­ни­е­то без ни­как­ви уго­вор­ки и пред­ва­ри­тел­ни ус­ло­вия. Ка­ми­ла Да­нил­чен­ко се сре­ща с не­го, за­поз­на­ва го с тек­ста на ста­ро­бъл­гар­ски език, да­ва му ня­кои ука­за­ния за фо­не­ти­ка­та на древ­ни­те ези­ци, при­пом­ня осо­бе­нос­ти­те на препо­да­ва­не­то в уни­вер­си­те­та.
Не ми дос­ти­га въ­об­ра­же­ни­е­то да си го пред­ста­вя он­зи миг, в кой­то „Пряж­де убо сло­вя­не…“ се из­тръг­ва от ус­та­та на зна­ме­ни­тия бас. Всич­ко дру­го е пял той до­то­га­ва, са­мо не и не­що пи­са­но на старобългарски! Да не го смес­ва­ме с цър­ков­нос­ла­вян­ския език на къс­ни­те ве­ко­ве… В не­го дру­го и да има, древ­ни но­сов­ки ня­ма.
На­ме­рен е на­чин ста­ро­бъл­гар­ски­ят език да се пре­вър­не в свър­зва­що зве­но меж­ду пре­по­да­ва­не­то на рус­ки език, осъ­щес­твя­вано от проф. Едгар­до Са­ро­не, и пре­по­да­ва­не­то на съв­ре­мен­ния бъл­гар­ски език. Сту­ден­ти­те че­тат тек­ста на Хра­бър по двой­ки, вслуш­вай­ки се в пе­е­не­то, ка­то имат за за­да­ча да до­ве­дат в край­на смет­ка всич­ко до род­ния си ита­ли­ан­ски език.
Но за­що тряб­ва­ше сле­да­та от гла­са на Пе­ве­ца със сло­ва­та на Черноризе­ца за прос­ла­ва на сла­вян­ски­те бук­ви да про­пад­не? Няма запис от това единствено изпълнение...

Сп. „Родолюбие“, 1988, кн. 8.