ПОС­ВЕ­ЩЕ­НИЕ
С КНИ­ГА ВЪР­ХУ ГЛА­ВА­ТА

Или как акад. Жан Дю­вер­нуа,
дъл­го­го­ди­шен из­с­ле­до­ва­тел на ка­та­риз­ма,
пот­вър­ди не­го­вия бъл­гар­с­ки про­из­ход

През 1982 г. плов­див­с­ки­ят аг­ро­ном Ата­нас Ан­д­ре­ев, об­зет от неп­рес­тан­на мисъл за бъл­гар­с­ка­та съд­ба по вре­ме на сво­и­те гур­бет­чийс­ки ски­та­ния из Север­на Франция, се озо­ва и в Ту­лу­за при дъл­го­го­диш­ния из­с­ле­до­ва­тел на ката­риз­ма акад. Жан Дю­вер­нуа. На­ред с дру­ги да­ро­ве той му от­не­се и поредния брой 6 на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник „За бук­ви­те – О писменехь“.

В съ­щия брой на из­да­ни­е­то бе от­пе­ча­та­но пис­мо­то на Ро­ман Якоб­сон от Хар­вар­д­с­кия уни­вер­си­тет в САЩ, бе­ле­жит съв­ре­ме­нен сла­вист, от­п­ра­ве­но до Меж­ду­на­род­ния ре­дак­ци­о­нен ко­ми­тет. Не­ка го при­ве­дем из­ця­ло:

„В от­го­вор на Ва­ше­то пис­мо от 12 фев­ру­а­ри т.г. бих ис­кал да Ви съобщя, че шес­ти том на мо­и­те „Из­б­ра­ни съ­чи­не­ния“, пос­ве­те­ни на Славянс­ко­то сред­но­ве­ко­вие и озаг­ла­ве­ни „Ран­ни сла­вян­с­ки пъ­ти­ща и кръсто­пъ­ти­ща“, ще из­ле­зе от пе­чат след ня­кол­ко ме­се­ца. То­зи том завършва с раз­съж­де­ния за ми­на­ло­то и аз с ра­дост Ви пре­дос­та­вям след­ния от­къс от тях, кой­то, съ­дей­ки по пис­мо­то Ви, ще Ви за­ин­те­ре­су­ва:

„Пре­ди че­ти­ри де­се­ти­ле­тия, по вре­ме на пър­ви­те си лек­ции в Аме­ри­ка, аз под­чер­тах, как­то под­чер­та­вам и се­га, фи­ло­соф­с­ка­та зна­чи­мост на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то де­ло, да­ло ре­ши­те­лен тла­сък в ис­то­ри­чес­ки­те съд­би­ни на славян­с­ки­те, а до­ри и на ня­кои нес­ла­вян­с­ки на­ро­ди. По оно­ва вре­ме стремежът към рав­ноп­ра­вие бър­зо над­рас­т­ва цър­ков­на­та сфе­ра и об­х­ва­ща свет­с­ка­та, от ду­хов­ни­те цен­нос­ти пре­ми­на­ва към ма­те­ри­ал­ни­те. Кол­ко­то и раз­но­об­раз­ни пред­пос­тав­ки да са съ­щес­т­ву­ва­ли за по­я­ва­та на богомилското и ху­сис­т­ко­то дви­же­ние, те си­гур­но са би­ли под­си­ле­ни от Кири­ло-Ме­то­ди­е­ви­те идеи за рав­ноп­ра­вие, ко­и­то би­ли съх­ра­не­ни в па­мет­та на сла­вя­ни­те“.

Ка­то поз­д­рав пис­мо­то но­се­ше соб­с­т­ве­но­ръч­ния под­пис на големия учен, из­пи­сан  вър­ху блан­ка­та на Фа­кул­те­та по сла­вян­с­ки ези­ци и ли­те­ра­ту­ри на пър­вия и най-ав­то­ри­те­тен аме­ри­кан­с­ки уни­вер­си­тет.

Аг­ро­но­мът Ата­нас Ан­д­ре­ев до­не­се то­га­ва от Ту­лу­за пис­мо на акад. Жан Дю­вер­нуа до Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник. По раз­лич­ни при­чи­ни то ос­та­на не­пуб­ли­ку­ва­но. Ето не­го­ви­я текст:

„За­поз­нах се с го­лям ин­те­рес с Ва­ше­то из­да­ние, пос­ве­те­но на Ки­рил и Ме­то­дий, и по-точ­но със ста­но­ви­ще­то на проф. Ро­ман Якоб­сон.

Спо­де­лям из­ця­ло не­го­ви­те зак­лю­че­ния.

Оно­ва, ко­е­то, на­ред с дру­го­то, ха­рак­те­ри­зи­ра ка­та­рис­т­ко­то дви­же­ние в Сред­но­ве­ков­на За­пад­на Ев­ро­па, е про­по­вед­та, ос­но­ва­ва­ща се на Еван­ге­ли­е­то или на ня­кои апок­ри­фи с из­то­чен про­из­ход, на­пи­са­ни на го­во­рим на­ро­ден език. Връз­ки­те меж­ду ка­та­риз­ма и бо­го­мил­с­т­во­то оба­че е ис­то­ри­чес­ки уста­но­ве­на.

Не се съм­ня­вам, че два­ма­та го­ле­ми прос­ве­ти­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий, създа­вай­ки сла­вян­с­ка­та аз­бу­ка, ко­я­то поз­во­ля­ва пре­во­да на ви­зан­тийс­ки рели­ги­оз­ни съ­чи­не­ния за це­ли­те на бо­гос­лу­же­ни­е­то, пос­та­вят на­ча­ло­то на ед­на кул­тур­на ре­во­лю­ция, над­х­вър­ля­ща гра­ни­ци­те на сла­вян­с­кия свят“.

Та­ка бе осъ­щес­т­вен през Ат­лан­ти­ка ла­ко­ни­чен ди­а­лог вър­ху цен­нос­ти­те на ев­ро­пейс­ка­та ци­ви­ли­за­ция, кой­то да­ва под­тик за но­ви про­уч­ва­ния и размиш­ле­ния на след­ва­щи по­ко­ле­ния уче­ни от раз­лич­ни стра­ни. Ос­та­ва да уточ­ним, че про­фе­со­рът от Ту­лу­за ка­то юрист е пос­ве­тил де­се­ти­ле­тия на сред­но­ве­ков­ни­те ере­си и има ос­но­во­по­ла­га­щи тру­до­ве вър­ху същ­ност­та на Ин­к­ви­зи­ци­я­та.

Из­пит­вал с го­ди­ни вът­реш­но вле­че­ние към Бъл­га­рия, до 75-а­та си го­ди­на акад. Дю­вер­нуа не бе я ви­дял с очи­те си. Се­га бе до­шъл за на­уч­на­та конферен­ция „Бо­го­мил­с­т­во­то и сред­но­ве­ков­на­та ев­ро­пейс­ка кул­ту­ра“, уредена в края на сеп­тем­в­ри 1991 г. от Бъл­гар­с­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те съвмес­т­но с Цен­тъ­ра за ка­тар­с­ки про­уч­ва­ния „Рьо­не Не­ли“ в Юж­на Фран­ция.

В смут­ни­те дни на ста­на­ли и очак­ва­ни про­ме­ни сре­ща­та пре­ми­на с настроени­е­то, че „вну­ше­ни­е­то, че Бъл­га­рия те­пър­ва тряб­ва да оти­ва в Европа, всъщ­ност из­да­ва лип­са­та на за­дъл­бо­че­но поз­на­ние и за Бъл­га­рия, и за Ев­ро­па“ и да­де цен­ни те­о­ре­тич­ни и наг­лед­ни до­ка­за­тел­с­т­ва в та­зи на­со­ка.

Ака­де­мик Дю­вер­нуа с ра­дост прие да от­го­во­ри на ня­кол­ко въп­ро­са специал­но за Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия вес­т­ник.

По­мо­лих го да уточ­ни съ­об­ще­ни­е­то, из­не­се­но за пър­ви път в не­го­вия доклад пред сим­по­зи­у­ма, спо­ред ко­е­то пос­ве­ще­ни­е­то на ка­та­ри­те с кни­га върху гла­ва­та из­да­ва бъл­гар­с­кия про­из­ход на то­ва ре­ли­ги­оз­но уче­ние.

– Ка­та­ри­те и бо­го­ми­ли­те са има­ли ри­ту­ал, кой­то за тях е но­сел значени­е­то на пок­ръс­т­ва­не­то. Как­то е ка­за­но спо­ред апос­то­ли­те, при то­зи ри­ту­ал Све­ти­ят дух се пре­да­ва чрез пос­та­вя­не на ръ­ка­та на про­по­вед­ни­ка вър­ху гла­ва­та на но­во­пос­ве­те­ния, ка­то съ­щев­ре­мен­но са пос­та­вя­ли вър­ху гла­ва­та му и кни­га – Но­вия за­вет.

В тър­се­не­то на евен­ту­ал­ния про­из­ход на то­зи ри­ту­ал е ус­та­но­ве­но, че поч­ти всич­ки­те не­го­ви със­тав­ки са поч­ти на­пъл­но ин­ден­тич­ни с по­до­бен риту­ал за пок­ръс­т­ва­не в пра­вос­лав­ни­те цър­к­ви и ма­нас­ти­ри. Из­вес­т­но е, че та­къв ри­ту­ал с пос­та­вя­не на кни­га вър­ху гла­ва­та при пос­ве­ще­ни­е­то не е същес­т­ву­вал в гръц­ка­та цър­к­ва, ма­кар и пра­вос­лав­на, а го има в старославян­с­ка­та или из­точ­нос­ла­вян­с­ка­та цър­к­ва. Пос­лед­но­то е си­гур­но до­ка­за­тел­с­т­во за бъл­гар­с­кия про­из­ход на ка­та­риз­ма.

То­зи из­вод от­на­ча­ло е нап­ра­вен през ХІХ в. от един сър­бин на име Петра­но­вич, кой­то срав­ня­ва Ка­тар­с­кия треб­ник с юж­нос­ла­вян­с­ки и гръц­ки треб­ни­ци. През 50-те го­ди­ни на ми­на­лия век друг сръб­с­ки учен – Мая Милетич, в пис­мо на ита­ли­ан­с­ки език пре­да­ва опи­са­ние на то­зи ри­ту­ал, изследвай­ки бос­нен­с­ко­то хрис­ти­ян­с­т­во. Босненецът Ра­дос­лав съ­що об­съж­да то­зи ри­ту­ал в срав­не­ние с ка­та­лан­с­кия и ок­си­дан­с­кия ри­ту­а­л, разпростране­ни в Юж­на Фран­ция.

(Ста­ва ду­ма за съ­чи­не­ни­е­то „Апо­ка­лип­сис“, на­пи­сано на на­ро­ден бо­снен­с­ки език от Ра­дос­лав за Го­ис­лав по вре­ме­то на крал Сте­фан То­маш (1443 – 1416) и епис­ко­па на па­та­ре­ни­те Рат­ко, по сла­вян­с­ки ръ­ко­пи­си във Ватикана. Б.м., Ил. П.)

– Доб­ре, в ка­къв сми­съл то­ва пос­ве­ще­ние с кни­га вър­ху гла­ва­та от­веж­да към Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­во­то нас­лед­с­т­во? – по­пи­тах.

– Оче­вид­но е, че уче­ни­е­то на ка­та­ри­те, ко­е­то с­ти­га до Атлантическия оке­ан, тръг­ва нав­ре­ме­то от Бъл­га­рия. Но не мо­жем да се вър­нем по-на­зад от През­ви­тер Коз­ма и не­го­ва­та „Бе­се­да про­тив бо­го­ми­ли­те“, си­реч сре­да­та на Х век. Сле­до­ва­тел­но пря­ка връз­ка с епо­ха­та, ко­га­то са жи­ве­ли и тво­ри­ли Ки­рил и Ме­то­дий и тех­ни­те пър­ви уче­ни­ци, не мо­же да се нап­ра­ви. Ко­га­то се по­я­вя­ва бо­го­мил­с­т­во­то, в Бъл­га­рия ве­че съ­щес­т­ву­ва разви­та ре­ли­ги­оз­но-ли­те­ра­тур­на тра­ди­ция, чи­я­то ос­но­ва по­ла­гат имен­но два­ма­та бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий.

Всич­ки с­тиг­на­ли до нас си­гур­ни ис­то­ри­чес­ки фак­ти до­каз­ват единство­то меж­ду ка­тар­с­т­во­то и бо­го­мил­с­т­во­то. Бъл­гар­с­ки­ят про­из­ход на та­зи един­с­т­ве­на по ро­да си ре­ли­гия се пот­вър­ж­да­ва от пред­ход­ност­та на бо­го­мил­с­кия фе­но­мен, а съ­що чрез до­ве­ря­ва­не­то на ка­тар­с­ки­те връз­ки с Бъл­га­рия, не­за­ви­си­мо да­ли те са на­уч­ни или фол­к­лор­ни (ка­къв­то е нап­ри­мер про­из­хо­дът на френ­с­ка­та ду­ма „бугр“)“.

Не­що важ­но: спо­ред акад. Дю­вер­нуа от­на­ча­ло ду­ма­та „бугр“ не е би­ла ругат­ня, в как­ва­то впос­лед­с­т­вие се прев­ръ­ща. Тя прос­то оз­на­ча­ва „бъл­га­рин“. По вре­ме на кръс­то­нос­ния по­ход сре­щу ал­би­гой­ци­те, кой­то па­па Ино­кен­тий ІІІ пред­п­ри­е­ма в на­ча­ло­то на ХІІІ век, на­шес­т­ве­ни­ци­те са пе­ли пе­сен на староф­рен­с­ки език, ко­я­то в на­ча­ло­то си съ­дър­жа по­зо­ва­ва­не на „оне­зи от Бълга­рия“. Та­ка са на­ри­ча­ни ка­та­ри­те.

Оча­ро­ва­тел­на­та ди­рек­тор­ка на Цен­тъ­ра за ка­тар­с­ки про­уч­ва­ния д-р Ан Брьо­нон спе­ци­ал­но за учас­т­ни­ци­те в сим­по­зи­у­ма пус­на за­пис на та­зи пе­сен. Нез­на­ни­е­то на ста­роф­рен­с­ки не поп­ре­чи да се въз­хи­тим на сре­ща­та с далечно­то ми­на­ло, в ко­е­то сме ос­та­ви­ли сле­да, как­то и на не­ве­ро­ят­ни­те цветни ди­а­по­зи­ти­ви от ка­тар­с­ки­те ма­нас­ти­ри из Юж­на Фран­ция. Ви­дях­ме наг­лед­но как же­ни­те пос­лед­ни са за­щи­та­ва­ли кре­пос­ти­те на ка­та­ри­те, понеже спо­ред пос­ту­ла­ти­те на то­ва уче­ние те имат пра­во да бъ­дат проповедни­ци на­рав­но с мъ­же­те.

Пот­вър­ж­де­ние на гор­ни­те раз­съж­де­ния да­ва и проф. Ро­же Бер­нар, дългогодиш­ни­ят гла­ва на бъл­га­рис­тич­на­та ка­тед­ра в Сор­бо­на­та, в един свой док­лад за 1300-го­диш­ни­на­та на бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва. Сам той на­ ше­га-наисти­на счи­та се­бе си за дне­шен ка­тар-бо­го­мил, ро­дом от об­ласт­та До­фи­не  в Юж­на Фран­ция.

Сеп­тем­в­ри 1991 г.