ОРЪ­ДИ­Е­ТО НА БЪЛ­ГАР­С­КА­ТА КУЛ­ТУ­РА

Или ед­но сви­де­тел­с­т­во за де­ло­то

на Ки­ри­ла и Ме­то­дия

Александър Теодоров-Балан

Ос­но­ва­те­лят на ед­но са­мос­той­но нем­с­ко цар­с­т­во Луд­виг Не­мец, син на Луд­ви­га Бла­го­чес­ти­ви, ца­ру­ва от 843 до 876 го­ди­на. В цар­с­т­во­то му влизаше Ба­ва­рия на за­пад и зе­ми към Сред­ни Ду­нав на из­ток. В то­ва вре­ме и в тия зе­ми той има по-сил­ни или по-сла­би до­се­га­ния с бъл­гар­с­кия цар Бо­рис и с мо­рав­с­ко-па­нон­с­ко­то де­ло на Ки­ри­ла и Ме­то­дий. Бо­рис во­ю­ва в 853 го­ди­на ка­то съ­юз­ник на Рос­тис­ла­ва, княз Мо­рав­с­ки, про­тив Луд­ви­га; а в 862 г. по­ма­га Луд­ви­гу про­тив си­на му Кар­ло­ман, съ­ю­зен с Рос­тис­ла­ва.

Го­ди­на-две по-къс­но се явя­ват в Мо­ра­вия на по­зив Рос­тис­ла­во­вов учите­ли на вя­ра, по сло­вен­с­ка реч от бъл­гар­с­ки вид, бра­тя­та со­лун­ци Констан­тин и Ме­то­ди. За­вер­но те си во­дят и уче­ни­ци по­мощ­ни­ци. Тех­ни­те пре­во­ди на све­ще­ни кни­ги по език тъй свой и дос­тъ­пен на прос­тия на­род; тях­на­та цър­ков­на служ­ба с мо­лит­ви, пе­ния и про­по­ве­ди на съ­щия тоз език са би­ли не­що не­чу­ва­но и не­виж­да­но до­то­га­ва, как­то в Мо­рав­с­ка­та държава, та­ка и изоб­що в за­пад­ни­те ев­ро­пейс­ки зе­ми. Там се зна­е­ше право­то са­мо на ла­тин­с­кия език в служ­ба­та Бо­гу и в тек­с­та на божественото сло­во. То­ва пра­во го под­дър­жа­ше стро­го рим­с­ка­та католишка цър­к­ва. Ду­хов­ни­ци­те, пос­луш­ни на тая цър­к­ва, ако и от различни на­род­нос­ти, че­тя­ха и слу­же­ха по един език, ла­тин­с­ки. Са­мо за ра­зяс­не­ния и тъл­ку­ва­ния из­вън­с­лу­жеб­ни те при­бяг­ва­ха към ус­лу­ги­те на соб­с­т­ве­ния език на сво­е­то пас­т­во.

Раз­би­ра се, от то­ва ве­ли­ка­та по­чу­да, ко­я­то е про­из­ве­ло у тях де­ло­то на Кон­с­тан­ти­на, пос­ле Ки­рил, на Ме­то­дия и на уче­ни­ци­те им с на­род­ния език в Све­ще­но­то пи­са­ние и в цър­ков­на­та служ­ба. А ос­вен по­чу­да­та то­ва де­ло про­из­ве­де у ла­тин­с­ко­то ду­хо­вен­с­т­во и за­вист, и бо­я­зън, и враж­да; за­що­то то зап­лаш­ва­ше да из­мес­ти и на­кър­ни и лич­ни, и уп­рав­ни, и политичес­ки ин­те­ре­си. За­туй и мес­т­ни цър­ков­ни слу­жи­те­ли, и рим­с­ки­ят ка­то­лиш­ки прес­тол, и дър­жав­ни вла­де­те­ли би­ват пос­те­пен­но до­ка­ра­ни до та­ки­ва от­но­ше­ния [към] сло­вен­с­ко­то вер­но и цър­ков­но сло­во, спря­мо не­го­ви­те ви­нов­ни­ци и сле­дов­ни­ци, че след смърт­та на Ме­то­дия в 885 г., кой­то прежи­вя Ки­рил со 17 го­ди­ни, тях­но­то сло­вен­с­ко де­ло тряб­ва­ше да рух­не и да из­чез­не, за да се въд­во­ри пак пре­диш­но­то ла­тин­с­ко. В лич­ни­те злочести­ни на Ме­то­дия са не­мал­ко за­ме­се­ни Кар­ло­ман, си­нът Луд­ви­гов, и Све­то­пълк, при­ем­ник Рос­тис­ла­вов.

Как се е чув­с­т­ва­ла на­ци­о­нал­на­та стра­на на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ко­то дело, зна­че­ни­е­то на прос­то­на­род­на­та реч за об­ща­та прос­ве­та, раз­би­ра­ме от един съв­ре­ме­нен на де­ло­то нем­с­ки па­мет­ник. То е ед­на ста­роф­ранк­с­ка меси­а­да, спи­са­на от рейн­с­коф­ран­к­с­кия мо­нах От­ф­рид в ма­нас­ти­ра Вайсенбур­г­с­ки в Ел­зас. От­ф­рид бил до­ве­рен по­чи­та­тел на Луд­ви­га Не­мец. Ко­га имен­но е спи­сал своя епос опит­ва се да оп­ре­де­ли Ед­вард Шрьо­дер в спи­са­ние за нем­с­ка ста­ра ис­то­рия и книж­ни­на през 1914 го­ди­на. Шрьо­дер на­ми­ра в тек­с­та на От­ф­ри­до­ва спис 4 сти­ха, ко­и­то за­гат­ват за дей­ност­та на Ки­ри­ла и Ме­то­дия. Ако са тия сти­хо­ве важ­ни за Шрьо­де­ра за ед­на цел, нам те сви­де­тел­с­т­ву­ват за не­що съв­сем дру­го; сви­де­тел­с­тву­ват, че с ези­ка на българ­с­ки­те сла­вя­ни се ос­но­ва от со­лун­ци­те Ки­рил Кон­с­тан­тин и Ме­то­ди оръ­дие за кул­ту­ра, как­во­то още ня­ма­ха пре­ди днес за­пад­ни ев­ро­пейс­ки наро­ди.

Че­ти­ри­те От­ф­ри­до­ви сти­ха гла­сят (по пре­во­да им в Чеш­ко ис­то­ри­чес­ко спи­са­ние, бр. ХХІ от 1915 г.) та­ка:

„Днес не един мъж пра­ви опит да пи­ше по свой език

и бър­за да въздигне на­ро­да си;

за­що да стра­нят от то­ва са­мо фран­ци­те,

та да не почнат по фран­к­с­ки да въз­г­ла­сят сло­ва­та Бо­жия?“

Не­ка про­чее та­чи­ме и вар­ди­ме оръ­ди­е­то на бъл­гар­с­ка­та  кул­ту­ра – българ­с­ка­та на­род­на реч за книж­ни­на – за­ве­ща­но нам от Ки­ри­ла и Методия!

Со­фия, 11 май 1921 г.