четвъртък, 27 март 2014 г.

ВАЖНОТО Е ДА ИМА ОТКРИТИЯ

Седмичникът „Антени” излизаше всяка сряда в 200-хиляден тираж и макар да беше публично издание на  МВР се ползваше с авторитет сред най-широка читателска публика.
По тази причина тогавашният ректор на Софийския университет проф. Благовест Сендов изпрати с нарочно писмо до главния редактор материали относно току що приключилия съдебен процес в САЩ относно патента на компютъра, според който негов първосъздател беше Джон Атанасов.
Писмото беше отправено към Валери Найденов като завършил гимназия в Ню Йорк, който знаеше добре английски език. Поисках да го видя. Той го отмести небрежно с думите: „Остави го тоя Сендов – той забранява да се пуши в Университета!...”
Прибрах писмото, понеже бях свидетел на първоначалната връзка с професора от щата Айова по време на Национална лагер - школа с първенци от математически олимпиади в Хаинбоаз.
Без бавене чрез моя английски, придобит в Школата за чужди езици  на СБЖ в Банкя и едномесечната специализация в Бирмингам,  овладях сполучливо  постъпилата информация от съдсебното дело в Минеаполис и отзивите в аме риканската преса.
В „Антени” се появи страница под заглавие „ДЖОН, КОЙТО Е ВСЪЩНОСТ ИВАН”, за която бях лично подравен от главния редктор Веселин Йосифов.
Тази страница престоя няколко месеца поред върху информационното табло при входа на Математическия факултет.
Реално това бе ПЪРВОТО съобщение в българския печат относно откриването на компютъра.

                                             Пушката на Дядо Генчо

„Антени” издирваше неизвестни спомени на участници в Априлското въстание, които бяха обнародвани в поредицата „Разкази на очевидци”.
В нея поместихме спомени на Даскал Генчо Динчов от тракийското село Елешница – сподвижник на Левски и бай Иван Арабаджията от Царацово. С неговата разкошно инкурстирана пушка, отнета от богат турчин навремето и пазена понастоящем в Етнографския музей на Пловдив, през 1923 г. е обявено със смиволичен изстрел под старата круша в двора Септемврийското въстание от внуците му.
Под заглавие „Пушката на Дядо   Генчо”  се появи кратък очерк в „Антени”.
Същата страница, поставена грижливо в рамка, стоеше над смъртния одър на  внука.
Подобно нещо стана и с очерка „Мълчанието на Арбаджията”, отпечатан в „Поглед”, написан  в съавторство с Милко Кръстев след среща с внука на „бащата на апостолите”.

Веселин Йосифов



ЗА НОВИЯ ПАТРИАРХ НЕОФИТ

Бяхме още студенти. През пролетта на 1968 г. в театър „199” беше първият концерт на 
камерният състав „Йоан Кукузел” под названието „Старобългарски страници”. Автор и режисьор беше Стефан Харитонов. Художествен ръководител (диригент) беше Таня Христова. Артистката Живка Станчева рецитира на старобългарски език класически творби на древната ни литература от скоро излязлата антология на Петър Динеков. Певците бяха шестима. Единият от тях се наричаше тогава Симеон Димитров – строен, красив, с обаятелен глас млад човек.
Не знам как бяхме узнали за това, но се оказахме в тясната зала на театъра заедно с габровските ни учители и приятели Петко Тотев и Петранка Колева. Наизустих тогава писмото на цар Симеон до византийския пратеник Лъв Магистър, с което той се гаври с венценосния владетел на могъщата Византия относно съдбата на взетите при битката край Ахелой  пленници. Мога и сега да го издекламирам.
Спектакълът тутакси беше анатемосан от висшата партийна власт „заради религиозна пропаганда” и задълго изчезна от всякакви сцени изобщо.
Много време подир това, чак в 1979 година, се появи българският Кирило-Методиевски вестник, приел за патрон преславския черноризец Храбър (най-вероятно самият създател на Златния век цар Симеон,  възпитаникът на Школата „Магнаура” в Константинопол). Спешното редактиране и отпечатване на първия брой като отговорно изпълнение на решение, взето от Секретариата на ЦК на БКП на сакралната дата 14 февруари (според календара на Българската православна църква „Успение на Св. Кирил Славянобългарски”) бе възложено на мен. Така или иначе дни преди Празника вестникът се появи. Рядък случай: бях  включен като официален представител на Съюза на българските журналисти в официалната делегация за Кирило-Методиевия празник в Рим за 24 май, водена от тогавашния министър на културата  проф. Александър Фол. В нея влизаха все именити наши учини и поети – Иван Дуйчев, Петър Динеков, Аксиния Джурова, Павел Матев, Николай Христозов, та и Божидар Димитров.   
Отказвам се да търся думи за преживяването да чуеш старобългарки песнопения при гроба на Св. Кирил в подземията на базиликата „Св. Климент”. Целият състав „Йоан Кукузел” пя  молитвено там. В него беше и АРХИМАНДРИТ НЕОФИТ (сиреч Симеон Димитров).
По моему българите могат условно да се разделят на две: онези, които вече са били при гроба на Св. Кирил и други, които все още не са били. (Има и трeти: които никога няма да бъдат на това особено място, където се събират всички духовни посоки – и от Изтока, и от Запада.) Там човек се зарежда  несравнимо с духовна енергия за години напред. А ако слуша и съкровена старобългарска песен пред мозайката, поставена през 1929 г. от български студенти в Рим – дело на Любомир Далчев.
Десетимата хористи сетне отидоха в църквата „Санта Мария Маджоре” (”Голямата Света Богородица”). Подирих ги и аз. На входа вардиянин в черно облекло ме попита какъв съм . Отвърнах „Ортодоссо” (”Православен”) и той ме пусна да вляза в храма.
Тогава нашите певци пяха в параклиса, където навремето по повелята на папа Адриан ІІ е извършено за първи път освещаване на славянските книги. Под сводовете на огромната църква екнаха  проникновени хвалебствия към Бога. Малцината присъстващи богомолци се заозръщаха изумени.
А вечерта на празнична трапеза в Съвета за християнско единство при самите врати на Ватикана – след срещата с новоизбрания папа Йоан Павел ІІ -архимандрит Неофит изпя любимото песнопение на Апостола Левски „Достойно есть” (глас втори) - възстановено по документален запис на Згуро Згуровски от Широка лъка,  който го запомнил от своя учител.                                                                                                                
 Вече го бяхме разпространили нашироко чрез грамофонна плоча – съвместно издание на Редакция „Антени” и Фирмата „Балкантон”.
Във втория брой на в. „За буквите” през декември 1979 г. бе отпечатана кореспонденция от специалния пратеник на вестника под заглавие „Достойно есть във Вечния град”. Лично  поднесох на певеца  вестника след това.
Доживяхме да чуем трижди възгласа „ДОСТОИН” в храма „Св. Александър Невски” при интронизацията на новоизбрания БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ НЕОФИТ на знаменателната дата 24 февруари 2013 година. Една българска работа стана както трябва – това беше единственият най-добър избор наистина.
Остава да припомня онова негласно правило, останало още от времето на Търновския патриарх Евтимий: ако в едно семйство се родят синове, първият следва да се заеме със стопанска дейност (бизнес” по днешному); ала вторият син обезателно трябва да се посвети на духовното поприще. Узнах това от свещеника в тревненската църква „Св. Архангел Михаил”.
Спазвано е през годините в Еленско, Дряновско, Тревненско, Габровско и другаде.

А и двамата братя от Асеновград – диригентът на хора в „Св. Александър Невски” доц. Димитър Димитров и  неговият по-малък брат Неофит са по семейна повеля  все духовници.

вторник, 4 март 2014 г.

НАРОДНА СВЕТИНЯ

Каменен надпис на цар Иван Асен ІІ край Асеновград

„През 6739 /1230-31/ г., индикт 4, Асен, от Бога цар на българи и гърци и на други страни плати? на севаст Алексий и изгради тази крепост.”

Надписът е изписан върху отвесна стена по пътеката южно под  Асеновата крепост край  град Станимака (дн. Асеновград), където се е издигала наблюдателна кула. Той е съзнателно повреден в края на ХІХ в. от местни гръцки националисти. Спасен е за науката благодарение на френския лекар и пътешественик Пол Люка, който посещава тези места през юни 1706 г., а през 1864 г., 1868 г. и 1881 г. е направено копие (естампаж) от него.
 Обнародван е за първи път от Петко Р. Славейков във в. „Гайда”, Цариград (бр. 23 от 8 юни 1864 г.). Повторно е отпечатан във в. „Македония(бр. 33 от 1868 г.). През 1881 г. началникът на канцеларията при Дирекцията на Народното Просвещение в Източна Румелия Д.Т.Душанов прави негов препис, снет на 8 март 1881 г. от станимашкия учител Иван Йеремиев и неговите ученици Я. Найденов, Ан. Янков, Ан. Цейков и П. Сребров. Скоро след това учителят А. Мишев предоставя копие от надписа в областния музей на Източна Румелия в Пловдив. През 1883 г. Йосип Шафарик, проф. В. Качановски и Константин Иречек също са се опитали безуспешно да разгадаят  повредения надпис. През 1896 г.   въз основа на преписа във в. „Македония” Георги Димитров  включва съдържанието на надписа в своята книга „Княжество България”, част втора.
Надписът е издълбан след историческата победа над епирския владетел Теодор Комнин в битката при Клокотница на 9 март 1230 г., когато цар Иван Асен ІІ укрепява Родопската фортификационна линия и поверява защитата на прохода на своя довереник севаст Алексий.

Бележитият български учен проф. Васил Златарски проучва най-подробно и задълбочено  надписа, като  го публикува в ”Известия на българското археологическо дружество”, том ІІ, 1911.  По такъв начин той слага край на  дълголетната битка за опазване на тази народна светиня в паметта на българския народ. 

11 май в Измир

През 1863 г. габровски ножари правят Кирило-Методиевски празник

Най-довереният човек на комитетската тайна полиция Христо Иванов - Големия  пише в края на века пространни спомени. В тях редом с всякакви приключения в Белград, Генуа, Марсилия, при строежа на Суецкия канал и подробности за градежа на комитетската мрежа има и неизвестно сведение за ранна почит към делото на двамата славянски първоучители далеч от родината.
По същото време Европа чества 1000-годишнината от Моравската мисия на Св. Св. Кирил и Методий. Наши българи също са намерили начин да се включат по своему  в това  първостепенно събитие.
 А майсторите ножари от родното село на Васил Априлов са общували навремето с немци и австрийци, шетали са надлъж и нашир из Империята, доста са пътували  в странство. Не е било нужно да  бъдат убеждавани, че създателите на славянската азбука заслужават най-голяма почит където и да било.  

„Станахме ние, обиколихме всичките пристанища на Цариград да търсим гемии за Америка, но нема. Казаха ни, че в Измир могат да се намерят гемии американски, които товарят оттам смокини и други овошки. Ставаме ние и отиваме в Измир. Но като обиколихме много пристанища, не можахме да намерим и там американска гемия за нататък.
Седяхме ние и там две недели.
 Това беше ПРЕЗ МАЙА МЕСЕЦ, щото се надумахме колкото абаджии има там, сиреч ножари габровци и колкото други българи имаше, че ги сбрах ЗА ПРЪВ ПЪТ ДА ПРАЗНУВАТ СВЕТИ КИРИЛА И МЕТОДИЯ, които служиха  на български в една черкова над чифутската махала с един грък епископ и той ЧЕТЕ НА БЪЛГАРСКИ ЕВАНГЕЛИЕТО.”

И  В ДИАРБЕКИР СЪЩО...
Свидетелства за това Поп Минчо Кънчев в своята невероятна ”Видрица”, писана в тъмницата.

През същата година Петко Рачов Славейков наименува новото училище в Ески Загра (дн. Търговище) „Св Седмочисленици”. Понастоящем в него се помещава Градският исторически музей.

Създаденото по същото време читалище в Самоков единствено приема за патрон Светите Седмочисленици.