ЗА НОВИЯ ПАТРИАРХ НЕОФИТ

Бяхме още студенти. През пролетта на 1968 г. в театър „199” беше първият концерт на 

камерният състав „Йоан Кукузел” под названието „Старобългарски страници”. Автор и режисьор беше Стефан Харитонов. Художествен ръководител (диригент) беше Таня Христова. Артистката Живка Станчева рецитира на старобългарски език класически творби на древната ни литература от скоро излязлата антология на Петър Динеков. Певците бяха шестима. Единият от тях се наричаше тогава Симеон Димитров – строен, красив, с обаятелен глас млад човек.

Не знам как бяхме узнали за това, но се оказахме в тясната зала на театъра заедно с габровските ни учители и приятели Петко Тотев и Петранка Колева. Наизустих тогава писмото на цар Симеон до византийския пратеник Лъв Магистър, с което той се гаври с венценосния владетел на могъщата Византия относно съдбата на взетите при битката край Ахелой  пленници. Мога и сега да го издекламирам.

Спектакълът тутакси беше анатемосан от висшата партийна власт „заради религиозна пропаганда” и задълго изчезна от всякакви сцени изобщо.

Много време подир това, чак в 1979 година, се появи българският Кирило-Методиевски вестник, приел за патрон преславския черноризец Храбър (най-вероятно самият създател на Златния век цар Симеон,  възпитаникът на Школата „Магнаура” в Константинопол). Спешното редактиране и отпечатване на първия брой като отговорно изпълнение на решение, взето от Секретариата на ЦК на БКП на сакралната дата 14 февруари (според календара на Българската православна църква „Успение на Св. Кирил Славянобългарски”) бе възложено на мен. Така или иначе дни преди Празника вестникът се появи. Рядък случай: бях  включен като официален представител на Съюза на българските журналисти в официалната делегация за Кирило-Методиевия празник в Рим за 24 май, водена от тогавашния министър на културата  проф. Александър Фол. В нея влизаха все именити наши учини и поети – Иван Дуйчев, Петър Динеков, Аксиния Джурова, Павел Матев, Николай Христозов, та и Божидар Димитров.   

Отказвам се да търся думи за преживяването да чуеш старобългарки песнопения при гроба на Св. Кирил в подземията на базиликата „Св. Климент”. Целият състав „Йоан Кукузел” пя  молитвено там. В него беше и АРХИМАНДРИТ НЕОФИТ (сиреч Симеон Димитров).

По моему българите могат условно да се разделят на две: онези, които вече са били при гроба на Св. Кирил и други, които все още не са били. (Има и трeти: които никога няма да бъдат на това особено място, където се събират всички духовни посоки – и от Изтока, и от Запада.) Там човек се зарежда  несравнимо с духовна енергия за години напред. А ако слуша и съкровена старобългарска песен пред мозайката, поставена през 1929 г. от български студенти в Рим – дело на Любомир Далчев.

Десетимата хористи сетне отидоха в църквата „Санта Мария Маджоре” (”Голямата Света Богородица”). Подирих ги и аз. На входа вардиянин в черно облекло ме попита какъв съм . Отвърнах „Ортодоссо” (”Православен”) и той ме пусна да вляза в храма.

Тогава нашите певци пяха в параклиса, където навремето по повелята на папа Адриан ІІ е извършено за първи път освещаване на славянските книги. Под сводовете на огромната църква екнаха  проникновени хвалебствия към Бога. Малцината присъстващи богомолци се заозръщаха изумени.

А вечерта на празнична трапеза в Съвета за християнско единство при самите врати на Ватикана – след срещата с новоизбрания папа Йоан Павел ІІ -архимандрит Неофит изпя любимото песнопение на Апостола Левски „Достойно есть” (глас втори) - възстановено по документален запис на Згуро Згуровски от Широка лъка,  който го запомнил от своя учител.                                                                                                                

 Вече го бяхме разпространили нашироко чрез грамофонна плоча – съвместно издание на Редакция „Антени” и Фирмата „Балкантон”.

Във втория брой на в. „За буквите” през декември 1979 г. бе отпечатана кореспонденция от специалния пратеник на вестника под заглавие „Достойно есть във Вечния град”. Лично  поднесох на певеца  вестника след това.

Доживяхме да чуем трижди възгласа „ДОСТОИН” в храма „Св. Александър Невски” при интронизацията на новоизбрания БЪЛГАРСКИ ПАТРИАРХ НЕОФИТ на знаменателната дата 24 февруари 2013 година. Една българска работа стана както трябва – това беше единственият най-добър избор наистина.

Остава да припомня онова негласно правило, останало още от времето на Търновския патриарх Евтимий: ако в едно семйство се родят синове, първият следва да се заеме със стопанска дейност (”бизнес” по днешному); ала вторият син обезателно трябва да се посвети на духовното поприще. Узнах това от свещеника в тревненската църква „Св. Архангел Михаил”.

Спазвано е през годините в Еленско, Дряновско, Тревненско, Габровско и другаде.

А и двамата братя от Асеновград – диригентът на хора в „Св. Александър Невски” доц. Димитър Димитров и  неговият по-малък брат Неофит са по семейна повеля  все духовници.