четвъртък, 24 февруари 2011 г.

ДА СЪГРАДИШ ДУВАР

Първи изпит по дюлгерство


Който мине по екопътеката от Боженците за Дряновския манастир, остава удивен от каменните къщи и дувари във Върпища, Дори и плевните тук са съвършени творби на неизвестни зидари. Дувари има дори в горите - вместо синори между отделните имоти.

Като поотраснах, баща ми Деньо – макар в ученическия ми бележник да имаше само шестици и в търновския окръжен вестник „Борба” да бяха вече отпечатали първите ми стихотворни опити – реши да ме прати като чирак при  съседа ни дядо Герги който се зае да гради дувар край къщата си откъм улицата. Бърках цяла седмица кал, примесен с  плява, и му я подавах с лопатата, а той  редеше камъните. Дуварът седи и до днес. Една зима камиончето, което два пъти седмично кара хляб от Царева ливада, го закачи в снега открая и го събори. Цигани от Дряново го възстановиха.

Друго е забележителното в случая. Знаех, че дядо Герги дълго време бе работил в София. Беше паднал от някаква скеля и останал без крак. Неговата череша на Могилката узряваше най-рано. Той често ни заварваше покатерени на нея и ни гонеше, хвърляйки патерицата си подире ни. Сетне се оплакваше на майките ни.

Като станах студент, той ме срещна веднъж с думите: „Колко работи съм построил аз в тази София, да знаеш! Има там на центъра една голяма жълта сграда –аз съм й правил корнизите отвън и отвътре...”. ”Коя е тази сграда”, попитах. „Ами оная срещу Паметника на Царя Освободителя, точно насреща....”

Човекът строил Парламента и хич не го е еня какво се върши вътре в него. За него това бе една добра представителна сграда, чийто майстор заедно с мнозина други е и самият той.

А на самите парламентаристи, наричани народни избраници, идва ли им на ум кой им е построил сградата, в която те непрестанно се дърлят и даже посбиват, пред очите на цяла България.

понеделник, 21 февруари 2011 г.

ЧЕРКОВАТА КАПЕ


                                                  Народна песен от Трявна



 „Мари бульо Генчовице,                                       
   къде отиде бачо Генчо?”
 „Бачо ти Генчо е в Кременлии,
   в Кременлии да покрива черковата,
   че тя капе на две мяста,
   на две мяста над венчило-
   над Денкино бяло було,
   над Иванов черен калпак.”



Черковата капе над младоженците по време на венчавката, бре хора – каква по-голяма опасност има от тази наистина!...

Тази рядка песен е записана през септември 2005 г. от учителката по пеене в Славейковото училище Румяна Иванова-певица от групата за изворен фолклор в кв. „Божковци”. Във вариант на същата песен става дума за черквата на Дряновския манастир.

  в. „За буквите-О писменехь”

четвъртък, 17 февруари 2011 г.

ДОСТОЙНО ЕСТЬ

Любимото песнопение на Дякона Левски


Дякон Васил Левски е имал ангелски глас и неведнъж е пял и по време на комитетски сбирки, и при всякакви случаи в черква като омайвал слушателите. В Панагюрище венчава младо семейство. Пее и по време на заседанието на Българския централен революционен комитет в Букурещ през 1872 година.

Много обичал да играе хоро. Любима негова игра била „копаницата”. Играе на една сватба в Тетевен, което днес е отбелязано с паметна плоча върху оградата на един дом на централната улица.

Стана известно , че любимото песнопение на Левски е „Достойно есть” – възхвала на Св. Богородица. Таня Христова, художествен ръководител на Камерния състав „Иван Кукузел Ангелгласният”, при една своя обиколка из Родопите през 70-те години на отминалия век се запознава в Широка лъка със столетника Згуро Згуровски. Оказва се, че той е запаметил от своя учител мелодията на „Достойно есть”,  така както го е пял Левски. През своя дълъг живот той е носил у себе си песента като нещо съкровено със съзнание за една историческа мисия и не е можел да си отиде от този свят, преди да я предаде на по-младите. Малко след като я изпява пред магнитофона на Таня Христова той с отива от тоя свят.

Таня Христова възстановява песента по документалния запис и я разучава с хор „Иван Кукузел”. За първи път тя е изпълнена в Рилския манастир в навечерието на стогодишнината от Априлското въстание през 1976 година.

През 1974 г. в родопското село Настен друг старец на име дядо Петър Бечев също изпява „Достойно есть”. Таня Христова разказва за него:

„Беше на 97 години. Облечен с калцуни и абичка, с кривнато калпаче, като че дошъл от далечни, забравени времена. Пее и разказва, разказва и пее без умора с  цели часове.
Той твърдеше, че е научил това песнопение от своя учител Петър Бонев, председателя на революционния комитет в Перущица, който  познавал лично самия Васил Левски. Сутрин като почвали училище той казвал: „Деца, хайде да изпеем сега любимото на Апостола!”.  Денят започвал с „Достойното.”

Според Таня Христова в Тетевен е имало мраморна плоча с надпис:

„ТУК ДЯКОН ИГНАТИЙ ПЯ ДОСТОЙНОТО”.

За съжаление тя била зазидана в някакъв нов строеж.

Песнопението на втори глас изпя също камерният състав „Йоан Кукузел Ангелогласния” с диригент Димитър Димитров, като го включи в  грамофонна плоча и аудиокасета.

Ако трябваше да се избере най-ценната българска песен, която да бъде включена в междузвездния запис на космическата сонда „Войаджър”, много по-подходящо би било именно любимото песнопение на Васил Левски. То обаче става известно доста по-късно от посещението на двамата американски фолклористи в България през 1964 година, когато те записват от Валя Балканска песента за Дельо войвода.




събота, 12 февруари 2011 г.

КРЪСТЕН В МАНАСТИР

В. „Трета възраст”
Личности и време



Интервюто взе Росица Николова

- Разкажете за детството си.

-Роден съм в малко селце над пещерата при Дряновския манастир, откъдето идва названието му. Баба ми Ирина  е родом от Скорците-село с търновско потекло. Пееше стотина народни песни от Предбалкана. Дядо ми Илия  като войник през Европейската война  на път за Охрид остава да лежи неопят в общо гробище край град Гевгели. Майка ми Дешка остава тригодишно сираче  и  макар да е имала по всичко шестици е  напуснала училище още на четвъртата година. А баба ми кръщава с името на убития си съпруг първия си син и първия си внук. Тя ме отнася в студена зима да ме кръсти в Дряновския манастир-в селото ни няма черква, то е в  енорията на манастира. Негови жители са строили, възстановявали и пак строили манастира след всякакви премеждия. Осигурявали са и много други услуги в него.

/В Дряновския манастир е кръстен и поетът Радко Радков. Неговият баща-трудов офицер във Велико Търново, решава да стори това напълно съзнателно, като поканва двайсетина негови колеги да отидат с файтони на кръщавката. Не е имало тогава фотоапарат да запечата сцената как пренасят кръщелника през техния шпалир... Радко празнуваше имен ден на Архангеловден. Като ученик живях една година у тях на Бичкинята./

Почнах да уча в училище”Поп Харитон” в родното си село-единственото с този патрон. Продължих в училището „Бачо Киро” на село Върбаново. В Дряновската гимназия „Максим Райкович” учих три години. Живях в дома на учителя-художник Иван Койчев-един истински възрожденец.

Той бе нарисувал портрети на героите от Дряновската епопея през май 1876-а.  Преди поредните тържества ни отведе десетина момчета да ги окачим по чардаците на манастира. Тогава от любопитство влязохме и в черквата. Това тутакси стигна до Градския комитет на БКП: секретарят на Ученическия комитет на Комсомола въвежда съучениците си в храма. През годините на държавния атеизъм подобно нещо бе наказуемо. Наложи се да напусна гимназията. След унгарските събития през 1956 г. по указания „отгоре” беше наложено да се заздрави идеологическия фронт.

 Станах мебелист-дърводелец в една кооперация. Чиракувах двойно по-дълго от обикновеното. Работих със стари майстори-занаятчии от Трявна, Дряново и Велико Търново. Сетне отидох да уча в Априловската гимназия.

Нашенски филмоправци напоследък се гордеят с „култоватата” си лента по песента на Бийтълз „Вчера”. Силя се да твърдя, че тя въвeжда новите поколения в крупна неистина. В този филм учителите са представени карикатурно, като изроди и дебили. А в езиковите гимназии отиваха да учат тогава по правило номенклатурните деца на високата власт, за да се готвят за дипломати. Тъкмо те при Промяната побързаха да застанат срещу бащите и майките си.

Ние, непривилигерованите, заварихме живи наследници на възрожденската традиция-конкретни личности, с неподражаема духовност и човешко поведение. Лично аз съм особено задължен на своите учители-априловци, приемайки от тях в чит вид възрожденска закваска. По никакъв начин не мога да обясня например какво означава всяка сутрин на път за учебната стая да минаваш край гроба на Васил Априлов!...

-А след гимназията...

-Завърших  с отличие-имах петица само по физика. И докато ме вземат в казармата, с десетина съученици работихме като бетонджии на строежа на Електротелферния завод в северната промишлена зона на Габрово.

Военната си служба прекарах при преустройството на зенитната артилерия в ракетна. Преживяхме и вдигането на Берлинската стена, и последвалата карибска криза, когато „бъдещето можеше и да не настъпи”- както се оказа впоследствие- едно реално начало на Третата световна война. Като командир на разчет трябваше за определени минути да поставям бойната част на ракетата. Тренировките бях всекидневно. Мястото за това беше празно, казваха, че там седи кучето Лайка-първото живо същество, което летя в Космоса.

По същото време летя и Юрий Гагарин. Наличието на руски ракети в България тогава беше държавна тайна. Показаха ги на парад през следващата година.

Съчетаването на тези противоположни по същество събития предизвикваше търсене на духовни устои от всякакъв вид. В съвременните учебници по история липсва каквато и да било информация за тези събития.

 – Как избрахте попрището на журналистиката?

 -Като ученик печатах дописки в търновския вестник „Борба” и габровския „Балканско знаме”. Във втори курс на университета Комсомолът ми отне стипендията според свидетелството на председателя на селския народен съвет-бях по-силен ученик от неговия син, а баща ми беше частник майстор-строител. Потърсих помощ при Дамян Обрешков и Николай Куманов във в. „Народна младеж”.

Те ме  вредиха да сътруднича в отдел „Учащи” – правехме седмична страница „Звън”/ по-късно „Юноша”/ под ръководството на Дарина Герова. През лятото ме назначаваха за три месеца в бригадирския отдел. Списвахме двамата с Радослав Цветков седмична страница с репортажи и очерци  за разни бригади-национални и международни.

 По същото време в отдела работеше и Юлия Кръстева-днешният именит френски учен от български произход, която също пишеше бодри бригадирски материали. В един свой репортаж тя сподели, че напоследък  в коридорите на редакцията се били появили момчета „с домашно плетени пуловери” като мен. Явно тя беше схванала това като опасност за своето бъдеще и побърза да замине на дългосрочна специализация в Париж като предпочете да си остане там.

Благодарен съм на своите учители по вестникарство. Те приемаха тази професия преди всичко като своя вътрешна отговорност пред нацията.

 - А как възприемате днешната българска журналистика?

:-Днешната българска журналистика след Промяната пое по доста кални пътища, но не престава да хвърля кал и върху предишните вестникари, към които принадлежа и аз самият. Драстично бе нарушена приемствеността между две съседни поколения, приемайки, че ние сме били изцяло подчинени и зависими идеологически.

Всъщност идеологическата зависимост може да бъде заобикаляна и преодолявана - и ние сме го правили неведнъж. Икономическата зависимост обаче е непреодолима.

Колкото и да се кълнат днешни законодатели на пресата, че не са купени и несвободни, толкова по-ясно това им личи. Напоследък те официално си го признават, но не е ясно какво може да се промени, след като финансовата им зависимост става все по-могъща.

Предишните германски собственици на основните наши издания негласно забраниха да се явяват по техните страници имена на известни отпреди автори.

Не някъде другаде, а на годишна научна конференция във Факултета по журналистика и масови комуникации водещи професори с гордост обявиха, че, видите ли, нашата сегашна жуналистика, се доближила до световните стандарти, приемайки правилото на Трите С /Сензация, Скандал, Секс/. Сензации истински рядко се случват; скандали дал Господ – ако ги няма, медиите ги формират сами и в бързината дополовина си ги доизмислят; една разголена дама за един брой е малко-трябва да бъдат най-малко две. Лошото бе, че почнаха с редки  изключения да им подражават всякакви местни издания в други градове. Да не говорим за вкарването във всеобща употреба на уличния жаргон.

Станала ли е някаква гадост или измама – тя се появява на първа станица с 10-сантиметрови букви. Но свещените кирилски букви не са създадени за това! Насилието над тях е непростим грях спрямо цялата ни духовност. Бих обобщил и другояче: това е нарушение на Европейския договор, според който кирилицата е обявена за трета азбука редом с гръцката азбука и латиницата като „особен български принос” в културата на Стария континент.

Отмина 1100-та годишнина от кончината на Св. Наум Седмочисленик – един от създателите на кирилицата. Единствено в. „Трета възраяст” като нормален български вестник и габровското издание „100 вести”, както и Българското национално радио, огласиха това първостепенно събитие, заслужило вниманието и на ЮНЕСКО.

 -Как схващате продължаването на възрожденската будителска традиция при днешни условия?

 -Длъжни сме-„душеспасения ради”, както са пишели предишни книжовници-да се потрудим от цялата невероятна лавина на информационното общество да отделим най-главното, основното, непреходното, благодарение на което сме оцелели духом до днес на този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от всякакви племена, народности и империи, понякога от няколко наведнъж.

Новото поколение е претоварено с всякаква разнопосочна информация и има нужда от помощ именно в този смисъл. Радвам се, че в. „Трета възраст” следва съзнателно и последователно тази цел. Забелязал съм, че това се оценява и от читатели на средна възраст.

- Накрая, какви свои професионални термини сте оформили с годините чрез своя опит?

 Първото мое правило е :
„Една българска работа може да се счита за узряла, когато достигне до песен”.  Песенното слово наистина е най-живо и  най-проникващо. Това ме кара да се включвам редовно в многомилионата аудитория на Българското национално радио, главно във фолклорните предавания. С Цвети Радева, водеща предаването „Имат ли песните спиране” по Програма „Хоризонт”.

Второто мое правило е донякъде регионално:
„Една габровска работа може да се счита за узряла, само ако в нея бъде замесен поне един японец.”
Японците са известни като неуморни търсачи на самобитност по цял свят. Бърках „маята” на габровската идея от самото начало и обобщих  този рядък за миналото феномен като доказателство за вътрешна свобода в рамките на целия социалистически лагер в книжка-анекдот под заглавие „Габровски път от/към Европа”.

През 1972 г. посетих шотландския град Абърдийн като връчих на неговия кмет Лорд Провост Джон Смит послание от кмета на Габрово арх. Карл Кандулков с предложение  за сближаване върху основата на народния хумор. Моята поредица репортажи  „Големи габровци излязоха тези ” вместо в „Народна владеж” се появи в „Антени”, което ми струваше „дисциплинарно уволнение”, заменено впоследствие от „уволнение по взаимно съгласие.”

 Третото правило е доста особено, но дълго време премисляно:
„Пазете се от отмъщението на некръстените!”
Навремето техните родители са учили по марксизъм в ремсовите кръжоци, че „религията е опиум за народите”. За първи път 11 века след Борис Първи Покръстителя се появи поколение, което не е приело свето кръщение според извечните правила за това. Тъкмо от такива къснородени  българи много сме изпатили досега и много още има да патим.




10 януари 2011 г.

Отпечатано в бр. 6/9-15 февруари 2011 г. /със съкращения/

понеделник, 7 февруари 2011 г.

ОБЛАК НЕВЕРЕН

Нали го чакахме от НАТО...

Седят трите жени пред магазина на Разкола. Разменят си едно-друго, каквото са чули. На радиоточката много не й вярват-тя все се старае  с нещо да ги уплаши. Нека се чува-да се не вижда, благославят те.

А насреща им, срещу дървената пейка, на която си почиват всяка вечер, цъфти черешка. Плодовете й следва да се запържат за деня на светците Кирил и Методий. Като малки сме запомнили този празник тъкмо с вкуса на недоузряла ранна череша.
Но тази пролет радиоточката донесе необичайна вест: дошъл бил някакъв неверен облак откъм север-дето е минал, нищо не трябва да се бере и да се яде.... Потвърдиха го с още по-голяма тревога роднини и гости от градовете, които се вестяват неделен ден тъдява. Ала докато се разчуе, мнозина се бяха вече наяли до насита с всякаква зеленина, избуяла от дъждовете., та бяха даже и преяли.

Старите жени се сетиха какво са им разправяли техните по-стари майки и баби за нечистата сила, дето невидима напада хората или ги посторва да вършат злини.

И забелязаха старите жени нещо, което не се беше случвало. Друга пролет пилета-пилци нападаха плодовете на черешката отсреща, преди още да са напълно узрели, и те все ги пъдеха, та да остане нещо и за внучетата да опитат. Този път птичетата кацваха на дръвчето, замираха мълчаливи и не посягаха с човка към черешките.

Значи има нещо нечисто! Радиоточката този път не беше излъгала... Черно биле, чернобил, все повтаряше.

А взе да не стига напоследък и олиото за кандилата.

Добър е Господ, че ни търпи! Припомняха си стари основания за надежда стариците на дървената пейка. Но докога ли?...

Яви се тогава и нещо като нова пословица: „Ние го чакаме от НАТО – то ни дойде от Брато!”


ГАГАРИН-ВЪРПЕШКИ КУМ

Ако щете го вярвайте, но хората от селцата на Предбалкана станаха преди време роднини с първия космонавт Юрий Гагарин.

Това беше през лятото на 1965 година. В София заседаваше Седмата асамблея на Световната федерация на демократичната младеж. Неин официален гост беше Юрий Гагарин. Превеждаше му Ани Чуковска от Централния комитет на Комсомола, завършила руска филология. Близо край нея тогава можеше да се види Стефан Дойнов- на Дойна Даскала от Горни Върпища синът. Вече се знаеше, че двамата с Ани стягат сватба.

На последния ден на световната среща, по време на прощалната вечеря, сред останалите шеги става дума, че  очарователната преводачка ще става млада невеста. Тутакси се явява идеята да се скъси подготовката на очакваното радостно  събитие и за кум да бъде поканен именно Юрий Алексеевич. Гостът зявява, че той няма нищо насреща...

И на следващия ден телевизията и централния печат разгласиха сродяването ни с първия космонавт. В София - Първа столична община, там в архивите се пази удостоверение за граждански брак № 857 от 30 юни 1965 година, скрепено със свидетелския подпис на Гагарин.

Старите хора от Върпища узнаха вестта и без телевизор: така и нака, на Дойна Даскала сина се оженил и взел за кум не кого да е, ами онзи човек, дето обиколи с едно кълбо Земята за час и нещо...

Да вярват ли или да не вярват? То взеха всякакви небивалици напоследък да стават, защо да не стане и това. Но ако е истински кум този Гагарин, то следва според тукашния обичай новото семейство да му занесе кравай на Тодоровден, пък и той да се отсрами с нещо.

Това бе един от първите случаи, когато старите хора по Върпища не знаеха какво да мислят. Явиха се и други случаи обаче...


"Богородичен хляб"- 1992 г.



През лятото на 2010 г. Стефан - синът на Дойно Даскала неочаквано ни напусна, беше в Царева ливада в родния си дом. Погребаха го при баща му, както той беше пожелал.




събота, 5 февруари 2011 г.

ВЪРПЕШЧАНКИТЕ И МАНАСТИРА

Местна народна песен

Дряновски манастир
За игумена на Дряновския манастир по време на въстанието Пахомий Стоянов, родом от село Каломен, близо до Търново, е запазена  една местна песен.

Бре гиди Пенчо, Пенчо ле,
Пенчо ле, Каломенчето!
Нема за Пенча занаят
терзия и чохаджия,
чехларин, я кожухарин.
А стана Пенчо, отиде
на Дряновския манастир
със леси риба да лови,
да яде Пенчо, да пие,
да става Пенчо бял-червен,
да го харесват момите,
момите - ВЪРПЕШЧАНКИТЕ.
Харесала го й Калинка.
Залюбил Пенчо Калинка,
залюбил и я залъгал.
Най-подир той я излъгал-
станала трудна, неволна,
родила мъжко детенце.
Та си я Пенчо остави,
остави и я забрави-
на своя рода да служи...

Самият Пахомий Стоянов разказва за този случай в първата част на спомените си, които се съхраняват в Държавния архив-Габрово.

Илия Пехливанов – 2011г.

петък, 4 февруари 2011 г.

Народна песен от Бяла Черква

Бог да учие бачо Киро

Писателят Светлозар Димитров /известен с псевдонима Змей Горяин/,  родом русенец, записва на 16 юли 1929 г. от Рачо Туркинчевски, дряновец, в Дряновския манастир неизвестна народна песен, пята в търновските села скоро след Априлското въстание.


Паднала  ми й слана есенна,
че й осланила дор три ми села:
първо ми село-село Мусина,
второ ми село-село Михалци,
трето ми село-Долни Турчета.
Старите баби на хоро излезли,
на хоро излезли във село Михалци.
Те като гледат, гледат и се маят,
жално-милно плачат,плачат и нареждат:
„Бог да убие тоз Даскал Киро,
тоз Даскал Киро и Поп Харитона,
че те събраха нашите момчета
бой да се бият със Пвер паша
горе на Балкана, в Дряновския манастир!...”

Долни Турчета е старо название на Бяла черква, а Пвер паша е генерал Фазлъ паша, командир на Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, който разорява светилището край Дряново след 9-дневна ожесточена битка с 200 въстаници от търновските села.

Горната народна песен-проклятие е пята няколко години след събитието по хора и по седенки и сетне след Освобождението постепенно е изоставена.

По същото време съпругата на Змей Горянин Соня Димитрова записва от наследниците на Боби и Стефан Денчеви, дряновци, следния спомен:

„Чували сме от прабаба си Дена и от баба си Тодора, че старата майка на игумена Пахомий по време на обстрелването на манастира е ходела по двора до черквата при въстаниците да ги съветва и да превръзва ранените. Турците стреляли върху нея с пушките си. Сукманът й бил надупчен като решето на много места, а тя самата по Божие повеление остава незасегната. След Освобождението този сукман  бил съхраняван в олтара като реликва и показван на много хора.”

Руса Павлова от Долни Вьрпища твърди, че  всъщност става дума за прислужницата  на игуменката Деша от това село. А сукманът й дълго време е стоял на тавана в родния й дом, окачен върху гвоздей на „попа”-главната отвесна подпора на покрива, за да пази родата според поверието от злини, като там с времето се е разпаднал.

Илия Пехливанов - 2011г.