Разтуряне на магии

Край храма – хоро

Съчетанието между езичество и християнство е главна отлика на българската и балканската духовност от памтивека до наши дни. Не само за нас е съществено да се знае какво в крайна сметка е направил за 11 века българинът от християнството. То го е променяло – но и той го е променял посвоему. И не е ли непрестанното превръщане на езичеството в християнство и на християнството в езичество разгадката за нашето необичайно дълголетие на този пренаселен човешки кръстопът?

Големият български учен проф. Стоян Джуджев, от бунтовен панагюрски род, защищава с пълен успех през 30-те години на отминалия век докторска дисертация в Парижката Сорбона върху особеностите на българската народна музика. Той продължава да работи дейно през следващите години, като се обявява рязко срещу обработките на фолклора, считайки, че държавата заплаща щедро унищожаването на скъпоценни образци, надживели столетия. През 1978 г. проф. Стоян Джуджев е удостоен с Хердерова награда заради изследване върху музиката на Йоан Кукузел – първия български композитор, живял през ХІІІ век. Той открива, че в Кукузелеви песнопения са вградени елементи от български народни мелодии. Примерно в „Голямото исо на пападическото пеене“, наричано „бич за певците“, той разпознава части от българската народна песен „Я разтуряй, Цвето моме, магиите“. А в друга Кукузелева творба, изпълнявана при най-тържествени церемонии в императорския двор на Константинопол, звучи нашето Петрунино хоро. Изглежда тези езически примеси в християнската музика, доловени от вещи тогавашни познавачи на изкуството, са станали причина Кукузел да бъде насилствено отстранен от столицата и да се усамотява във Великата лавра на Света гора като обикновен козар... Изследването на Джуджев прави силно впечатление в столицата на европейската музика Виена и е издадено на немски език със съответни илюстрации. Очаквано бе, че човек от новото поколение, при това с име на цвете, ще възприеме отвътре тази главна отлика на нашата музика.

Една от най-даровитите студентки по етномузикология на акад. Николай Кауфман от Музикалната академия Цвети Радева още в началото на своята кариера като водещ на фолклорно предаване по програма „Хоризонт“ на Българското национално радио почна да разработва горната тема. Под ключовото понятие „Богородичен хляб“ бяха представени редки образци от фолклорното християнство, което има по-голям живот от каноничното поне при нашите условия и ражда личности като Дякона Левски, Преображенеца Матей, поп Минчо Кънчев и други възрожденски черноризци, чели евангелието с пищови на кръста, усетили манастира тесен за душата си. Поредицата намери съмишленици сред създателите и съдейниците на Кирило-Методиевския вестник. Последваха поредица дискусии в ефира по темата. Роди се цял фестивал-надпяване край Петропавловския манастир, между Велико Търново, Горна Оряховица и Лясковец, под девиза „Хоро се вие край манастира“, който за кратко време привлече участници от цялата страна. Неотдавна от Прага, сърцето на Европа, при разговор с тамошни българи, които търсят духовни устои във фолклора при настъпващата глобализация, бе употребена мисълта за „пробуждане на генетичната памет у подрастващите“ – съвременно научно понятие, представено неколкократно върху страниците на вестника „За буквите – О писменехь“. Напоследък социолози отбелязват, че в цял свят се засилва ролята на фолклора като противостояние на американизацията и глобализацията. А българският фолклор категорично се счита за първа наша ценност и визитка пред света. Защо той е наистина невероятен? Не е ли защото тук, на нашите географски ширини, християнството заварва мощно езичество, като известно време се стреми да го обезсили и подчини, но скоро се отказва от това желание? И постепенно се осъществява рядко съчетание между тях: след сутрешната литургия в черквата или манастира следват кръшно хоро и веселби до късно вечерта, та и няколко дни поред. Когато за векове наред азиатски нашественик унищожава българската блестяща средновековна култура, цялата духовна енергия се съсредоточава в устното народно творчество. Няма друг подобен случай, който да предлага бисери на словото и музиката като нашите. Поради горната историческа причина. Неслучайно Каравелов сравнява една стара народна песен с цяла библиотека! Всичко това: като материал за размишление – по ефира и извън ефира.

Я разтуряй, Цвето моме, магиите, Цвето моме, върла магьоснице, от Бога да найдеш!...

Народна песен, обнародвана от Любен Каравелов.

Изследвана от Васил Стоин и Михаил Арнаудов.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

                Бр. 29/ноември 2008 г.

НА ГОСТИ В ТЕШОВО

Михаил Стефанов

В далечното село Тешово на южната граница и в една далечната 1979 година се случи нещо, което едва сега се опитвам да опиша. Тогава не беше възможно. Хората, които събрахме за пътешествието, бяха нещо като патриарси на българската култура, по чудо оцелели в условията на див атеизъм.

На първо място стоеше народният лечител Петър Димков. Тогава беше над 90 години, обичаше да си  пийва по чашка червено вино. Не ракията, казваше, а виното дава здраве и енергия; сега българите пият повече ракия и затова са нефелни и ходят в непрестанен махмурлук.  Скулпторът Любомир Далчев тръгна със своя бял мерцедес, с жена си, сина Любчо и помощникът му Пепи, който беше и шофьор.  На маестрото му се говореше и пътуваше, защото беше завършил произведението на живота си –  “Самуиловите войници” и фигурата на Свети Климент Охридски. Но, когато го помолих до него да се настани друг професор – художникът Асен Василиев, той не се съгласи. Нямало място за двама такива известни творци, а още по-малко за  критици на “Климент Охридски”. Както и да е – настанихме бай Асен в друга кола до друг почитан човек от музикалната академия – професор Стоян Джуджев, който преподаваше фолклор и православно пеене. Не можеше без такъв българин. Бяхме открили народни песни за Левски. С нас тръгнаха и певците отансамбъл “Кукузел” за  черковни песнопения и неговата художествена ръководителка Таня Христова. В едно предно пътуване бяхме проучили Тешово само с проф. Асен Василиев.  Там старият изследовател на българската иконна живопис  ме въведе в черквата “Св. Димитър”. Прекръстихме се пред иконата на Цар Борис – покръстителя и се качихме по едни скърцащи, дървени стълби на тавана. Бай Асен (така искаше да го наричаме понякога) ахна от почуда –  малките прозорчета бяха затулени със стари икони, които дори и той не познаваше. Казахме това на тогавашния кмет на Тешово, отковахме ценните  прозорци и му препоръчахме да ги пази като зениците на очите си. Бяха икони от 16-и и 17- век. Кметът помоли да доведем тука една чета от големи хора, които биха могли да защитят порутената черква и да помогнат на селото и хората. Така решихме с проф. Асен Василиев да докараме една чета не от комити, а от хора на културата и духа. Но да обявим намеренията си тогава беше невъзможно. Трябваше да действаме хитро, под прикритие. Все пак с нашият приятел и колега Димитър Кехайов от Банско се разбрахме поживо поздраво да си свършим работата. Той щял да покани доста хора да дойдат в Тешово. По пътя не щеш ли певците се разболяха от някакво разстройство. Д-р Еленa Тодорова – асистентка и последователка на Петър Димков, им даде по няколко листенца здравец и те се оправиха.

На 28 април надвечер пристигнахме в Тешово. Посрещна ни кметът Петър Тешовски. Деца закичиха гостите със здравец. Кметът по едно време не се сдържа и викна: “Цяло Тешово днес се радва! За нас това е празник. Толкова много професори на куп не сме виждали. Елате, елате в нашата черква!”

На портите на черквата “Св. Димитър” ни посрещна с жезъл в ръка Неврокопският митрополит Пимен. Въведе ни в храма, застана пред олтара и ни благослови.Защракаха фотоапарати и се понесе свистенето на филмовите камери. Телевизията от Благоевград снимаше на цветен филм събитието. Микрофоните на радиото бяха пуснати, изглеждаше, че всичко, което се случва, ще бъде съхранено или пък докладвано където трябва.  Бяха дошли всички партийни секретари и партийни работници, както наричаха тогава, пристигнаха и председателите на народните съвети от окръга и гр. Гоце Делчев, от селца и махали. И влязоха в черквата. ЖурналистътИлия Пехливанов шепнешком обясняваше православната думичка “съборност”. В храма найстина се събраха българи – от мало до голямо, родолюбци, партийци, властници, духовни люде – истински народни будители, художници, писатели, журналисти, овчари, майки и баби. Клисарят вървеше между нас зарадван на това множество, което владиката Пимен благослови с кръст и слово. И повечето се прекръстиха. Другите  се страхуваха, защото беше време на официален атеизъм, преследваха хората, които влизаха в черквите, отнемаха им работата… Партийните секретари и “работници” стояха като на тръни, но знаеха, че началникът от окръга ги е”поканил”.

Митрополитът пък подкани певците от ансамбъла “Йоан Кукузел”. Пред олтара, облечени в черни рединготи се наредиха момчетата на Таня Христова, която беше основала групата още през 1967 г. и им стана художествен ръководител. Тишината в храма беше необикновена. Илия Пехливанов ми прошепна думичката “съборност”, аз му отвърнах: “народът е тук”. Само пукотът на свещите съпроводи началото на първото песнопение.  И се огласи черквата от “Господи сил, с нами буди”/ Сили Господни бъдете с нас/, “Владико и Свещеноначалнико”, “ Разбойника благоразумнаго”… Дойде ред и на “Полиелей на българката” от българския композитор от 13 век Йоан Кукузел.  Последваха “Смерию смерть поправ”, “Молитва” и  “Достойно есть” – обичаната от Левски прослава на Богородица. За завършек пропяха и народна песен за Дякона Левски.

Митрополит Пимен, облечен празнично и с жезъла в ръка, застана по средата на хора и всички запяха “Многая лета”. Мълчаха само някой от партийните секретари и властници. Просто не знаеха, какво да правят, навели глави.

Песнопенията бяха отвели присъствуващите в най-потайните и скрити кътчета на душите. Никой не продумваше.  Дядо Пимен изрече думи на благодарност: “Благодаря от името на нашата православна църква за това религиозно празненство!” И пак мълчание. Тогава Таня Христова излезе пред певците и доколкото си спомням, каза, че това е необикновено приключение за нея и за хор “Кукузел” . Били по света, пеели по велики катедрали и в работния кабинет на австрийския президент, но това, което се случило в Тешово, щели да запомнят за цял живот като едно необикновено преживяване. Тя не го назова, не го дефинира…

Подадоха микрофона на Петър Димков. Той каза: “Нашият род е един от най-старите в този край. Началото му е още в кръстоносните походи. По линията на баща ми родът е Хаджидимови, а майка ми е от Халембаковите. Наш зет е прочутият войвода Зюмбюлев. Нашето село е Горно Броди – само на няколко километра от мястото, където сме сега. При една служба в черквата моят дядо като свещеник тогава е изгонилил гръцкия владика и се започнала борбата за черковна независимост. Баща  ми  завършва Серската семинария и също става свещеник.Той отслужил службата на български език и бил осъден на смърт, трябвало да се крие в Атонския манастир. След Освобождението довел семейството си в България. Та искам да кажа, че ние се намираме в свещената земя на моите деди, които са били едни от първите борци за духовна независимост на българите. Тази черква в Тешово, всички тези икони и стенописа трябва да се опазят, защото в тях е заложено нашето достойнство и духовното ни здраве. Като гледам сега хората страдат от най-лошите болести. За да не страдат, за да сме здрави , трябва да опазим българската си душа и свещения дух на българи.”

Скулторът Любомир Далчев каза, че е роден недалеч от Тешово, в град Солун. Спомни си детството, гръцките издевателства над българите. Спомни си и онази икона на Свети Атанас, която дядо му носил. Тя го спасила от гръцки куршум. По-сетне иконата на Богородица става закрилница на всички от Далчевия род.

И  дойде един момент, когато никому не се искаше да излезе от черквата.

Стояха, приказваха си, разглеждаха стенописи и икони…И тези стенописи и икони оживяваха, наранени от нехайство, влага и човешки устни. Някои се молеха и кръстиха, палиха свещи, други стояха  и не знаеха какво ще произлезе от всичко това, как ще ги посрещнат утре на работата, по учреждения и партийни комитети. Притесняваха се хората, защото между тях непременно имаше доносници в онова време, когато първите ни български политици и ръководители ни предлагаха да станем поредната съветска република, а посещението в черквите се преследваше.

Все пак в храма се бяха събрали преди всичко българи и преживяха един час или не знам колко време в състояние на “съборност”.  Преживяха наедно със своя Бог Христос, наедно с Богородицата, Свети цар Борис – Михаил, с другите светии български и главно усетиха, че между живите има духовни будители, подобни на онези от стените на черквата. Не случайно на другия ден един, който беше изпратен да гледа и слуша, казал пред началството: “Всичко беше много тържествено и много божествено!”

Но в края на тази 1979 г. дойдоха и последствията. Имаше уволнени журналисти, скулпторът Далчев замина за Америка и го обявиха за невъзвръщенец, някой скри филма от събитието, а народният лечител Петър Димков се зае още по-усърдно да лекува народа и застарелите партийни ръководители на държавата и империята.

http://vek21press.com/index.php/2015/11/15/teshovo/