Красиво дървено сандъче дълги години

пази снимки и архива на Иван Давдата

Генчо Димитров

За големия майстор-строител от Дряновския край, първоучителя на уста Колю Фичето – Иван Иванов Давдата не се знае почти нищо, освен  това, че от неговата строителна бригада започва знаменития строителен път, на един от най-големите дряновски майстори.  Като ученик Колю Фичето надминал по майсторлък своя учител. Но народът казва: „Голям е този учител, когото учениците надминават“. Времето не оставя документи за живота и строителното творчество на Иван Давдата. Знае се само, че родното село на майстора е село Кумани, едно от най-рано възникналите селища от нашия край.

Иван Давдата е роден в края на 18 век. Според неговия съселянин Петко Бончев, прякорът „Давдата“ му е даден за това, че имал дефект в говора и трудно изговарял някои думи. Това потвърждават и други негови съселяни и сподвижници. В работата си Давдата винаги е служил за пример със своята сърдечност, коректност и честна дума. Още от малък тихото и притеснително момче поема пътя на своя баща. Това, което природата му отнема, съдбата му връща – завидна памет, трудолюбие, сила и сръчност на ръцете му, които усвояват всичко свързано със строителния занаят. Едва станал калфа, Давдата строи къща в село Кумани, заедно със своя чичо. Къщата е втората от ляво на улицата, преди влизане в селото. Тя е с общ покрив, разделена на две, заедно с големия двор. Южната част на къщата се пада на Давдата, а северната на чичо му. На четмо и писмо се научил късно, когато бил женен. Това става в килийното училище на Калоферския манастир „Рождество Богородично“. Този мъжки манастир край града е разграбван и разрушаван от кърджалийски орди, за последно бил разрушен в края на 18 век. Останал дълги години в руини поради липса на средства. Най-после, монах от града, богат наследник, започнал да събира строители за възстановяването му. Така заедно с работата  Иван Давдата започва да учи в тамошното килийно училище. След като привършва работата в манастира, Давдата завършва и образованието си, взема майсторско свидетелство и започва работа със собствена група, в която фигурира и името на Никола Иванов Фичев. При строежа на църквата „Свети Никола“ в Търново през 1836 година Давдата гласува доверие  на калфата Колю Фичето да го замести, поради заболяване. Когато завършило строителството, заместникът Колю Фичето получава висока оценка за своята работа и бива провъзгласен за майстор. Струва си, да си зададем въпроса, защо тъкмо Колю Фичето е избран за заместник? Дюлгерските групи по това време били съставени от дюлгери от селото на майстора или хора от други селища, но имащи роднински връзки с него. Може би трябва да споменем 1829 година, по времето на Дряновския секлек. Тогава неженените калфи и чираци трябвало до няколко дни да се оженят, иначе попадали под силата на турските разпоредби. Притеснен Колю Фичето се явява пред майстора и Давдата намира най-бързото решение – оженва го за своя племенница от село Сяровци. Така Колю Фичето, вече майстор започва със своя самостоятелна група да пише нова биография на Дряновската строителна школа.

След работата в Калоферския манастир Давдата работи в Добруджа, строи къщи и църкви. След това години наред работи в крайморските и крайдунавски градове- Варна, Силистра, Русе, Свищов. Те го привличат с бързото си икономическо развитие и засилени връзки с Европа. Три години работи в Турция. От Цариград  майсторът купува красив, златен джобен часовник, като при завръщането си в България го дарява на най-големия си внук за здраве и късмет. Нещастна се оказва обаче съдбата на този часовник, заедно със съдбата на внука му Георги Иванов. При обявяване на Първата световна война, той е на работа в Америка. Заедно със свои сънародници се завръща в България и се записват доброволци. Георги Иванов участва в епичната Тутраканска битка. След капитулацията на Румъния, частта му е прехвърлена в Сърбия. В състава на 19 пехотен, Шуменски полк води победоносни сражения с французите, но при побива при Добро поле, България, заедно с централните сили губи войната. 100 хиляди български офицери и войници остават в плен като заложници. От пленнически лагер в Гърция, Георги подготвя бягство, заедно със свой набор от Бучуковци. За зла участ в последния момент се разболява и бягството му пропада. Неговият земляк избягва и се завръща в България, донасяйки на съпругата на Георги писмо и златния часовник, с молба да бъде даден на най-големият му внук. Така часовникът намира последния си собственик – Симеон Дамянов, мой съученик от прогимназията и мой приятел. Той приема с благодарност часовника и си поставя за цел да проучи живота и строителната биография на своя прадядо Иван Давдата. Дълги години това не му се отдава, докато в края на 2020 година не се сдобива с негови снимки и част от архива на строителя.

Неблагополучията в семейството на Давдата оказва влияние върху здравето на майстора и той почива на преклонна възраст. Погребан е в гробището на село Кумани. Неговите наследници му издигат достоен паметник, най-големият в цялото гробище. За жалост огромният каменен блок, от който е издялан паметника се счупил от недоброкачествен пясъчник и времето е заличило всички надписи по него.

Днес величието на село Кумани се губи в миналото. Външни, непознати хора газят росните треви на куманските ливади и слушат ранобудните песни на птиците. Повече от половината къщи са купени от имотни пришълци. Така, доскоро смълчаните фасади на запустелите къщи, вече са усмихнати, но чаровните дворове вече не разнасят мириса на цъфнали трендафили, шибои, ароматни рози и кринове, а тихият вятър не гали тънките стебла на момината сълза, на карамфили и лалета. Мирисът от барбекютата ги замества и тихият плисък на дворните басейни…

Идва и редът на къщата на Давдата. Времето бавно я руши – изоставена и самотна всред тревясалият двор, докато наследниците не я обявяват за продан. Тя е закупена от пришълец от Варна. Когато узнал на кого е закупената къща, той с разбиране и любов започва нейното възстановяване. Към такива хора трябва да отправим нашите големи благодарности. Къщата на Давдата е продадена и всичко останало в нея е изнесено в къщата на баба Куна – рождената  къща на Симеон Дамянов. И когато дошло време и тая къща да бъде продадена се сещат, че на тавана са вещите от къщата на Давдата. Най-после късметът се усмихва. В едно красиво дървено сандъче Симеон намира снимки на Давдата и неговото семейство, както и отдавна избелели архивни документи.

Не само майстор Иван Давдата ражда село Кумани. Достойни негови последователи са майсторите Георги Денев, Пано Белчев, Петър Денчев, Митьо Станев, Дамян Симеонов и редица други, достойно прославили село Кумани, село скътало къщи и мечти в просторните владения на българските царе от Втората  българска държава Асен и Петър и техният брат Калоян. И още нещо: за да бъдем етични и справедливи към историята, в биографията на големия дряновски майстор Колю Фичето, да се изхвърли думата самоук. Тя най-добре подхожда на самоукия кумански майстор Иван Иванов Давдата – неговият учител.

Снимката на семейството на Иван Давдата /последния в дясно/ се публикува за първи път, тя е намерена в наскоро открития архив на куманския майстор

 /Материалът е публикуван във в. Дряново нет/

 

Чистият понеделник

Камбаните от църквите на Колю Фичето в старопрестолния град биха тържествено за Деня на Независимостта – както са били и преди столетие

Както се казва, в този ден Господ не само беше българин, но и търновец. Чудесно слънчево време – тъкмо за среща на граждани и гости отблизо и далеч. Около 25 000 души превърнаха временно в истинска столица Търново – българи, руси, немци, британци, французи, японци. Не само на официалните прояви, но и при близки, роднини и приятели на интимна трапеза или почерпка. Също като американците на техния Ден на независимостта. Триста и петдесет национални флага, подарени от Националната секция на фолклорните фестивали при ЮНЕСКО и нейния председател Емил Павлов, осветени от Великотърновския митрополит Григорий, бяха окачени и по балконите на местните жители – не само около главната улица. Беше ден понеделник – както и преди сто години! Съдбовен знак за ново начало, опряно на стародавна традиция... На утринната света литургия в Иван-Асеновата църква, отслужена от Великотърновския митрополит Григорий, внукът на Цар Фердинанд І Симеон Сакскобургготски, настоящ лидер на НДСВ, прочете „Символ верую“-то. Сетне в двора на светилището-майка на всички български църкви бе осветен огромен трицветен флаг. Десетина гвардейци го понесоха по стръмното към историческия хълм Царевец. Под оглушителния звън на камбани – както и преди столетие. Горе в царския дворец, запомнил стъпките на 27 властители от Второто българско царство, трицветното знаме бе издигнато на висок пилон. Президентът Георги Първанов поздрави почетната рота. Министър-председателят Сергей Станишев в кратко слово заяви: „За мен е забележително, че през всичките тези години е надделявало чувството за принадлежност към един народ, към една съдба, към нашето хубаво отечество. Започва вторият век на българската независимост. На добър час!“ Зазвуча Иван-Шишмановата песен „Откога се й, мила моя майно льо, зора зазорила“ – химнът на старата ни столица. Сетне възстановената каменна пирамида в чест на обявяването на Независимостта бе отрупана с венци и цветя не само от официални лица, а и от български граждани и гости. Шествието продължи към паметника „Майка България“ в центъра на града, където министър-председателят раздаде почетни книжки на офицери от запаса. На площада „Цар Асен І“ пред Царевец имаше тържествена вечерна проверка. Командваше я Началникът на Националния военен университет „Васил Левски“ бригадният генерал Цветан Харизанов. Като при древно жертвоприношение бяха извикани имената на държавници и просветители – от Хан Аспарух през Раковски и Левски до Отец Матей Преображенски. Многоцветни празнични илюминации осветиха Царевец и Трапезица. Българската национална телевизия предаде за пръв път пряко в ефира спектакъла „Царевград Търнов - звук и светлина“. Отново зазвучаха празнични камбани. На другия ден младо девойче - първокурсничка от университета, запита развълнувано Президента: „Защо няма повече такива празници!“ Наистина поради что (речено с думите на Хилендареца). Горното е за сведение на телевизионните пийпълметрици и някои проповедници от отдавна изчерпано телевизионно предаване, които две вечери поред обсъждаха с гавра Решението на Министерския съвет за честване на 100-годишнината. Пропуснаха обаче да коментират повишената издателска активност и чувствата на порядъчните българи относно светлата дата.

„На 22 септември 1908 г., в 12 часа, в църквата „Св. 40 мъченици“ в присъствието на министрите от правителството на Александър Малинов, депутати от Народното събрание, духовни лица и търновски граждани, след тържествен молебен, отслужен от протосингела на Търновска митрополия свещеник Стефан Абаджиев, княз Фердинанд І провъзгласява Княжество България, васално на Османската империя, за независимо царство и приема титлата „Цар на българите“.“ Паметна плоча пред църквата „Св. 40 мъченици”

 

ФИЧЕТО СБИРA ДЮЛГЕРИ

Митa Стойчевa пее  песен зa Първомaйсторa

Хaбер ми дошло, мaйно льо /2/

от Цaригрaдa голямa

до Тотя и до Тодорa,

до устa Коля бaшия /2/

до устa Коля Фичето

дa сбирa Колю дюлгери /2/,

женени и неженени,

по-много дa сa ергени –

дa немaт булки дa плaчaт /2/,

дa немaт мaйки дa жaлят /2/.

Събрa ги Колю, отбрa ги,

все отбор млaди ергени

долу в Брaилa зaведе

дa прaвят нови мостове.

Кой кaто тръгнa зaплaкa,

пък Колю викнa дa пее /2/,

със мaрaмaтa дa свири.

Мaрaмa свири-говори:

„Мaйно ле, стaрa мaйно ле,

дет си ме, мaмо, родилa,

бял кaмък дa си родилa/2/,

нa мост дa си го турилa /2/,

дa върви мaло й голямо/2/

дa върви, дa споменувa /2/

зa мaйстор Колю Фичето.”  

Съхрaнявa се в Злaтния фонд нa Бългaрското нaционaлно рaдио  /Нaционaлнa фонотекa/.

Изпятa нa Нaционaлния фолклорен събор „Aвлигa пее” в село Обединиение, Великотърновско – родното село нa Митa Стойчевa през мaй 2014 г.

 Бaщaтa нa голямaтa бългaрскa певицa е бил строител, преселник  от дряновското село Глушкa.

Излъченa многокрaтно по БНР, Прогрaмa „Хоризонт”.

 

СВОБОДНИЯТ ПРЕДИ ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Докато други наши възрожденци преодоляват вековната робска тъма с перо, четка или резбарско длето, Майстор Колю Фичето от Дряново гради с дюлгерски отвес, чук и мистрия забележителни черкви, чиито камбанарии, стрелнати в небето, надвишават  минаретата на Империята.

При открването на построената от него черква „Св. Троица” в Свищов им парад на турска войскова част. Управителят на Дунавската област Митхад паша – човек с напредничав$и идеи го дарява със султанския орден „Меджидие”.

Но невероятният „архитектон” не идва от никъде. Той  е стъпил върху рамените на италиански строители, с които е общувал в Цариград, с майстори  от Брацигово, с албански майстори. Неговият учител Иван Давдата, който му връзва престилката на майтор, е родом от селото Кумани, между Трявна и Царева ливада, в което има Болярска махала. Негов съвременник е и Генчо Светогореца от Върпища, откъдето идва родът му по бащина линия, е строил Силистренската крепост, атонски манастири и военни укрепления в самата столица на Империята, за да заслужи  вместо орден белязана султанска тояга.

Нещо особено преживяхме в годината, когато почетохме тържествено 100-годишнината от обявяването на независимостта на България. Внушително множество се изкачи него ден от Великата лавра „Св. 40 мъченици” до хълма Царевец – деца, младежи от цялата страна, министри и депутати, та дори и главният мюфтия. Блестеше ярко септемврийско слънце. След като бе издигнат националният трицвет над царския дворец, хората поеха към Паметника „Майка България” в центъра на града. И забиха тогава  камбани от черквите на Фичето! Те  са построени навремето така, че през всеки две улици да има свещен дом – и камбанният звън огласяше последователно шествието цял час.

При освещаването на Фичевия  конак, търновският каймакамин – прозорлив човек му пришепва интимно : „Скоро тук ще бъде Българско!”. И наистина само след три години в него заседава  Учредителното  народно събрание, за да приеме конституция, съперничеща  на най-напредничавите европейски държавни  закони от края на ХІХ век.

През 60-те години на Деветнайстото столетие славянският свят чества тържествено 1000-годишнината на Моравската мисия, която полага основите на цялата славянска култура. И тогава Фичето по най-истински начин се включва в същото : той издига  на хълма Вароша, срещу Царевец и Евтимевата Света гора, нова черква, посвветена на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий.

А през 1911 г. в България идва швейцарският архитект, наричан за краткост Льо Корбюзие, привлечен от мълвата за необикновените строежи по Балканите. Сетне в свои построения той прилага техния опит по вграждане на архитектурата в природните дадености, което е главната отлика и  постижение на Фичето и неговите съдейници.

За да схванем истинската величина на нашия гениален строител без диплома ни помагат чужденци. Ето някои техни оценки.

                                               Вкаменена музика

                                           Оценки за Колю Фичето

                                               Дмитрий Лихачов

„Най-изтъкнатият български архитект на ХІХ век Колю Фичето бил самоук майстор и по свой начин – народен, български, разбирал архитектурата. За него тя е продължение на природата и бита на народа. Арките на мостовете и отраженията им във водата не само описват идеални елипси, овали, кръгове, но и удивително плавно преминават към сводовете на моста, а колоните и другите негови елементи не само поддържат сводовете, но ги и дорисуват.

Колко спокойствие и тишина има във всяка народна архитектра, в нея липсва модерната сега „бруталност” и урбанистична агресивност!”

  Из „Писма за доброто и прекрасното” /1986/

Проф. Георги Стойков

„В тази архитектура като че ли долавяме  материализираната полифония на музиката на Йохан Себастиан Бах.”

„Фичето се ръководи от високоетичната мисъл : чрез своето изкуство да преодолее чувството за малоценност у българина.”

„Той работи по времето, когато даровити майстори създават в Копривщица, Трявна, Котел и на много други места из страната чудни образци на нашата жилищна архитектура. Фичето обаче стои надалеч от нея. Всекидневието не му е по  сърце.”

                                                           Арх. Георги Козаров

„От уважение при разговор или при среща на улицата с Фичето другите майстори са стоели прави.”

Проф. Ефрем Каранфилов

„Фичeто строи своите мостове ио черкви по същата архитектоника, както народните ни песни: просто, откровено, ясно. Неговите творби дишат външно спокойствие, но затова пък вътрешното им съдържание е изпълнено с  незримо вълнение и трепет.Той ненавижда всяка мъглявост, неопределеност, чудачество. И заедно с това отхърля примамливата привлекателност на гръцките или турски образци.”  

                                                           Арх. Христо Генчев

„У Колю Фичето сякаш е сгъстен опитът на цели епохи. Възхищението му пред масата , пред гравитачната й мощ, е съчетано с пластичния детайл, като се надсмива над дисциплинираната класическа тектоника. Това не е ли определението за романика. Една българска романика, постигната в рамките само на един