85 години от рождението на Мерсия Макдермот
ЦЕЛИ 40 ГОДИНИ /ни повече - ни по-малко/ трима габровски работници ваяха паметник на Левски в гората между парка „Етъра” и Соколския манастир. Вървиш нагоре край реката - и изведнъж до изоставена сграда на някогашна гайтанджийница, под дървен навес, съзираш голяма бяла фигура на Апостола! По пътя минаваха много хора – луди, пияни запенени, всякакви минаваха. Никой не хвърли камък към него. Нито да го одраска или да го нацапа с нещо. Невероятно по рода си допитване водеше до разни отговори, от които най-запомнящ е следният:
„Тези хора или са много луди – или са прави! Едно от двете...”
Двамата братя Кою и Любен Янкови, подпомагани от Тодор Ташков, родом ямболлия, търсеха помощ отвсякъде. Дадоха им гипс безплатно от една фабрика: „Щом е за Левски...”. Арматура дадоха други. Турци, копаещи канавка край пътя, помогнаха да се пренесе едно скеле. След голямо колебание окръжния комитет на БКП отпусна дребна сума за купувате на материали.
Академичните скулптори възприемаха съвсем високомерно тези усилия. А без височайше разрешение на Съюза на българските художници паметникът не можеше да оживее в камък или бронз под букаците над манастира, какъвто беше меракът на недипломираните майстори.
Бай Кою не се умори да търси СЪДЕЙНИЦИ /дума от речника на Дякона/ и сред писателите. Емилиян Станев поощри тримата, но само на думи. А беше близък с властта...Николай Хайтов отложи писането на роман за Левски въпреки обявеното си неведнъж намерение и пощуря да търси разни гробове – не стори и той нищо в подкрепа. Тончо Жечев пък се отнесе съвсем отчуждено и обидно. Дойно Дойнов, професорът-истинар, ходил тайно да види паметника – и той се побоя да окаже помощ, макар да бе творчески и институционално съпричастен заради създадения от него общо - НАРОДЕН комитет.
Отиде да види Габровския Левски, без да се бави много, Мерсия Макдермот, чужденката. Сетне на чист български език тя написа:
„Подобен паметник с подобна история няма никъде по света! Тримата габровски работници са истински свещенослужители на най-българската вяра.”
/ Факсимиле от това изявление отпечата седмичникът „Антени”, бр. 12 от 21 май 1984 г., стр. 16./
Тримата ваятели преживяха тогава звезден миг на признание. Те подариха на Мерсия един кавал с изписан грижливо върху него благодарствен надпис.
Същият този кавал понастоящем се пази в хранилищата на Британския музей. Единственото по рода си свирило край египетските мумии и шумерските клинописи, където се пази и Четвероевангелието на Цар Иван Александър. Предаде го заедно с богата колекция от български шевици насилствено пенсионираната преподавателка в Историческия факултет на Свети Климентовия университет. По същото време стана и чуждестранен член на Българската академия на науките.
Няколко години по-късно по решение на Академичния съвет с пълно единодушие докторът на историческите науки Мерсия Макдермот бе провъзгласена за „почетен доктор” /”хонорис кауза”/ заради нейните изключителни заслуги в областта на българистиката. Само че и досега не е намерен начин да й бъде връчено лично това отличие като документ.
А преди три години навръх Трети март в Европейския парламент се състоя тържество, на което бе представена програмата „Европейски измерения на делото на Васил Левски”, а авторката на лондонската книга произнесе вълнуващо слово на английски език
ПИТАМЕ СЕ: откъде все пак идваше тази неприкривана неприязън, с която наши историци се отнасяха към своята колежка в научното поприще? Не я твърде почиташе и самият Николай Генчев. Причината е същностно дълбока.
Мерсия Макдермот следваше традициите на английската наука, според която историята се пише не сухо, академично, строго документално, както я схващат учени от немската школа – а нашите хора са повечето нейни възпитаници. Отделнит ключови личности следва да се представят върху фона на определен исторически период под формата на документално повествование – четивно, завладяващо, без никакво отстъпление от наличните архивни документи и прочие. Така пишат примерно Андре Мороа и Анри Троая и техните биографични романи – синтез между литература и публицистика са намерили своите благодарни почитатели. Да припомним и съждението на Дмитрий Сергеевич Лихачов, наричан Българолюбец: „Превърне ли се историята в строга наука – и хората престават да я четат.” Не го казваше какъв да е човек.
Книгата „Апостолът на свободата”, 1967 г. издадена през 1967 г. на английски език от голямото лондонско издателство „Джордж Алън енд Ънуин”, което се намира точно срещу централния вход на Бритиш музеум, има подзаглавие „Портрет на Васил Левски върху фона на България от ХІХ век.” Тя съдържа епиграфи от пословици и народни песни за всяка отделна глава. Разпространена бе в много страни и реално е най-авторитетната книга, която представя България като цяло книга пред чуждия читател.
Българските читатели на тази книга с вроден безпогрешен рефлекс изявиха също своите предпочитания. Ето някои примери.
Обядвахме с Мерсия и дъщеря й Александра в страноприемницата на Боженците.
Учителка от Трявна, приветлива жена на средна възраст, близка на келнера, разпозна гостенката и спонтанно се впусна да я разцелува. Тя бе вече прочела книгата й. В отговор Мерсия отвори медалиона, който носеше винаги на шията си, и показа в него къдрица ог косите на Левски, подарена й от Бочо Загорски, родственик на разстригания Дякон. Но не беше ли това някак си противостествено: две жени се прегръщат една друга с мисъл за един - единствен мъж...
Ватман на столичен трамвай целува ръка на Мерсия, вече прочел книгата й. Друг негов колега, като минава край паметника на Левски, слиза от трамвая, оставяйки пътниците да чакат, за да попита лично за становището й относно гроба на Левски. А един млад човек в трамвай около Халите също разпознава англичанката, слиза от него – а сетне тича запъхтян до следващата спирка да догони трамвая, и се качва отново, за да й целуне ръка. На улицата са я спирали непознати хора, за да споделят нещо за себе си и да попитат нещо за Левски. Можеш ли всичко това да го измислиш?
В близкото до Карлово село Войнягово Васил Иванов бива учител за две години след като се разкалугерява. Става любимец и на млади, и на стари. Дори успява да сдобри куче, котка и агне за почуда на всички. Когато войняговци узнават за гибелта му, жените в селото слагат на главите си черни забрадки, както се жалее най-близък роднина. Носят ги и до днес!...
На среща с Мерсия в местното читалище идва цялото сило. Тукашните хора не й задават разни въпроси – просто искат да я видят отблизо. Подаряват й куп цветя, деца й поднасят стотици кокичета едно по едно, шевици, други пждаръци. Най – последна от всички си тръгва възрастна жена, цялата в черно облечена, класическа българска майка. Приличала на Гина Кунчева. Тя й казва смутено: „Чедо, вдовица съм, нямам какво друго да ти дам. Ето ти една ябълка...” Тогава двете се прегръщат и разридават.
Поканихме Мерсия с Петко Тотев и Петранка Колева на вечеря в Грублянското ханче. Подарихме й един хубав букет. В полунощ като я изращах до хотела, случайно или неслучайно, минахме край паметника на Левски. Тя за малко поспря: „Защо да ги нося тия цветя със себе си - ще ги оставя на Левски...” И тръгна към паметника, полюшвайки широката си дълга рокля, подгъна царствено крак като една дъщеря на Британия и замря в мълчание с наведена глава пред бюста на Апостола.
Отказвам се да търся думи за стойността на този миг.
Вместо заключение
Младо момиче от Поколението Интернет откри програмата по Радио „Хоризонт” сутринта на 18 юли с думите: „Днес с още една година се ОТДАЛЕЧАВАМЕ от Васил Левски!...”
Наши бизнесмени в Лондон, твърдят хора дошли оттам, носели върху дисплея на мобифоните си образа на Васил Левски.
А на Страшния съд ние, българите, ще се явим с Васил Левски – като оправдание и извинение за своето съществуване под Слънцето. Сами поотделно и като цял народ. Преиначено съждение на руския писател и философ Виктор Шкловски относно Дон Кихот.
Додатък
„Гробът на Левски и до днес не е открит. Но всъщност един гроб изглежда съвсем ненужен за човек, останал толкова жив в паметта на народа си и толкова дълбоко обичан.
Историята справедливо отреди на Левски единствената награда, която той е искал за себе си или е обещавал на онези, които са участвали в неговото дело: безсмъртие в паметта на бъдните поколения.
За тях Левски не само служи като неувяхващ пример на доблест и нравствена чистота – той е живо доказателство за безсилието на тираните, за неразрушимото достойнсгво на човека. Защото какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години на робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?”
Заключителни редове в книгата „Апостолът на свободата”
в."Дума"
7 април 2012г.
бр.82, събота
приложение "ПЕГАС"
