Гордата Стара планина

Творческите приноси на Цветан Радославов в българската наука  и изкуство

Създателят на българския национален химн Цветан Радославов израства в благотворната атмосфера на възрожденския Свищов.Той завършва класическа гимназия във Виена и история и славистика в Карловия университит на Прага. Негови преподаватели за придобилите известност със славянофилските си убеждения професори Константин Иречек, Ватрослав Ягич, Иржи Поливка и Мартин Хатала. Сближава се тогава още по-силно със своя приятел от детството Иван Шишманов. Насочва научните си интереси  към историята, археологията и древните езици – латински, гръцки, старобългарски и санскрит.

В Априловската гимназия в Габрово, където негов съученик е Алеко Константинов, през 1888 г. той се завръща вече като преподавател.  Създава училищна библиотека, увлича колегите си в театрална дейност, ограмотява музикално учениците.

През есента на 1892 г. вътрешната потребност от нови знания отвежда Цветан Радославов в Лайпцигския университет, където записва филосфия и слуша  лекциите на най-просветените умове на тогаващна Европа: Вилхелм Вунд, Август Лескин, Густав Вайганд и Йосиф Фолкелт. Избран е за председател на Лайпцигското академично общество, в което членуват Иван Шишманов, Пенчо Славейков Кръстю Кръстев Гаврил Кацаров, Андрей Протич,         Анастас Иширков. Защищава докторска дисертация при проф. Вунд в Института по експериментална психология.

Остава в съзнанието на българите с патриотичната песен „Горда Стара планина”. Тя е сътворена е в момента, когато  22-годишният Радославов, записал се заедно с младежи от редица европейски унивеситети като доброволец в Студентския легион, за да участва в Сръбско-българската война, вижда пътувайки с параход по Дунава родната земя. В нея е вградено Свищовското хоро.

За пръв път тази песен е обнародвана през 1894 г. в учебник по музика на Георги Байданов и през 1895 г. в европейски учебник по музика на Карел Махан с определението „народна”.

Първоначалният аранжимент на песента за еднороден хор е направен от проф. Добри Христов. Включена е в ръкописния сборник „За родината” и е препоръчана  като „една от десетте задължителни песни за всички учащи се в българските народни  училища”.

В Научния архив на Българската академия на науките се съхранява първообразът, изпят на 6 юли 1926 г. от Иван Шишманов и записан от Панчо Владигеров.

Популярността на песента нараства с времето като се възприема за „национален химн” и притърпява няколко преработки.

С Указ на Президиума на Народното събрание от 8 септември 1964 г. песента „Мила родино” е утвърдена като български национален химн.

               Певците на Добърско

Старинно рилско село приютява ослепени Самуилови воини

Високо в планината Рила, над Разложката котловина, в близост до важни пътища за Бяло море, Солун и Цариград, се намира старинното село Добърско. Оттук минават поклонниците за Света гора и по-далечни земи. През Родопите то има достъп до Тракийската низина. А от самото селище, по една пътека край Илийна река, се отива до Рилския манастир, където добърчани ходели непрестанно.

Местни предания свързват селото  с Българското средновековие. Легенди разказват, че то е основано от преславски боляри по времето на княз Владимир - Расате. Свързват го и с българския цар Иван Шишман. В неговата Рилска грамота от 1378 г. то е упоменато като ГНИДОБРАЦКО заедно с други села, дарени на Рилската обител.

Най-убедителен е разказът за заселването на ослепени след битката при Беласица Самуилови воини, които на път към Рилския манастир са застигнати от люта зима и се установяват трайно  в Добърско. Това предание е влязло в местната история  и родови спомени.

Историческата черква „Св. Теодор Тирон и Св. Теодор Стратилат” е датирана през 1612 г. Изградена е от ктиторите Хасия, Богдан, Станко, Смиле и Спас. В нея има единствена по рода си галерия от стенописни образи  на Св. равноапостолни Константин и Елена, Св. ап. Петър, Св. Пророк Илия, Св. Василий Велики, Св. Григорий Богослов, Св. Димитър Солунски, Св. Нестор, Св. Георги Победоносец, Св. Роман Сладкопевец, Св. Спиридон Тримитунски, Св. Иван Рилски, Св. Гавраил Сарандопорски, Силвестър папа Римски, Св. Кирил Александрийски, Св. Кирил Философ, Св. Климент Охридски. Сцената „Преображение Господне” някои оприличават като  излитане на космически кораб...

Както  посвещението на двамата светци-воини, така и редкият стенопис „Христос изцелява слепия от рождение” потвърждават присъствието на герои от драматичната среща  на българската войска в Беласишката битка с армията на византийския император Василий ІІ, който става известен  впоследствие с прозвището  „Българоубиец”. /В Атина, Солун и други гръцки градове днес има десетина улици, наречени по този начин./

Тук  пришълците създават Добърската певческа школа като събират и разпространяват години наред чак до Втората световна война образци на българския юнашки епос. Те обикалят страната по църковни празници, народни събори и панаири, свирейки с гъдулките си. Осакатявали дори децата си, за да ги придружават. Говорят на свой таен език, който е ползван за връзка и от Вътрешната революционна организация на Гоце Делчев, доразвивайки тайната комитетска поща в Организацията на Васил Левски. 

Съставено възоснова на ръкописната „История на Добърско” от Георги Бучков, на проучванията на  краеведа Петър Корунов, на учителя Лазар Цънзов и др.

Изследването на видния български етнограф  Антон П. Стоилов „Певческа школа в село Добърско /Разложко/” е обнародвано за първи път в сп. „Отечество”, кн. 22-23 /1916/. Сведения за същото има в книгата на Иван Качулев „Гъдулките в България”, „Известия на Института по   музика при БАН, кн. V, /1969/, в очерка на Елена Несторова „Селото на странстващите певци”, в. „Пиринско дело”, бр. 1 /1969/.

За жалост творбите  на добърските певци са останали недокументирани.