понеделник, 31 декември 2012 г.

С БОГА В СЪРЦЕТО

"Св. Игнатий Богоносец разкъсван от лъвове." Стенопис



Според православната традиция при замонашването си човек най-често избира за покровител някой голям светец от първите векове на християнството, чието име съвпада с неговото собствено име.
На 7 декември 1858` г. в Сопотския манастир „Св. Спас” младият карловец Васил Иванов Кунчев – по внушение на майка си Гина  и на вуйчо си Хаджи Васил – поема пътя на Божи служител. От духовния си кръстник отец Кирил, изповедник на Рилския манастир, той определя като свой небесен закрилник Св. Игнатий Богоносец. В карловскотокилийно училище, сетне в свещеническото класно училище на Стара Загора  и в новосъздадения курс за свещеници, той  вече е бил узнал за този светец, пострадал за вярата от Император Траян, който го подхвърля на озверели лъвове, за да бъде умъртвен заради непреклонността си. Имал е възможност да направи  съпоставка и с подвига на Игнатий Старозагорски – светогорецът, убит от поробителя, за да бъде причислен към сонма на новомъчениците.
През 1864 г., навръх Великден, ръкоположеният преди пет години  за дякон захвърля расото и поема пътя на бунта, като за няколко години изгражда единствената за ХІХ-то столетие революционна организация от 200 комитета, която чуждестранни историци, изследвайки Българското възраждане,  определят като революционно-демократична народна партия.
Той остава в паметта на българския народ с прозвището „ЛЕВСКИ” или „ЛЪВСКИЙ”, както се подписва  в писмата си.
Участници в Първата българска легия в Белград през 1862 г. твърдят, че той е наречен по този начин заради  своя ЛЪВСКИ скок по време на военни гимнастически упражнения при сраженията с турския гарнизон край Варош капия, предизвикайки истинско възхищение сред другарите си и у самия Народен войвода Георги Раковски със своята храброст.
Но дали при утвърждаването на това название не е вграден и християнския култ за Богоносеца, и примера на старозагореца от Атон също? А могат да се открият и доста по-дълбоки основания за това.
Лъвът е  неизменен древен символ на властта, както на Изток, така и в Европа. Бащата на историята Херодот описва нападения на лъвове над камили в похода на персийския цар Ксеркс І западно от река Места :
„Никой не е виждал лъвове в тази част на Европа, която е на юг от Нестус, нито по целия континент. Но цялата област между тях е пълна с лъвове.”
Аристотел в своята „История на животните” и Плиний Стари в своята „Естествена история” също потвърждават съществуването на лъвове в споменатата област. И гръцкият историк от ІV в. пр. Хр. Ксенофонт съобщава за лъвове в Македония по онова време. В наши дни край река Луда Камчия  са открити лъвски кости.
Лъвове има върху каменна плоча от ХІ век, открита край Берое, върху печата на Второто българско царство, върху дрехата на севастократица  Десислава от Боянската черква.
И върху печата на Българския революционен централен комитет /БРЦК / - по личното указание на Левски с корона на глава.
                        


Левки захвърля расото, но си остава вярващ християнин и при най-трудните обстоятелства на непрестанното си скитане из Българско – „навсякъде гонен, всякъде приет”, проявявайки лъвско безстрашие и в „най-чистия път” като предрешен конник в турска потеря, и  при срещата си с карловския полицай Али чауш в бръснарницата, и като шоп-въглищар „из кривините” на Балкана.
А под сянката на бесилото  Апостолът на българската свобода, приел приживе от народа сравнението с първите Христови ученици, се обръща към своя  изповедник поп Тодор с думите:

„ОТЧЕ, ПОМЕНУВАЙ  МЕ  В  МОЛИТВИТЕ  СИ  КАТО  ДЯКОН  ИГНАТИЙ.”

понеделник, 19 ноември 2012 г.

БУГАРКИ СТРАШНО ПЕВАТ!


Народната певица Людмила Радкова – 
солистката на Брегович

„Българската култура е най-конвертируемата наша ценност за света. А сестрите Людмила и Даниела Радкови са българският талисман в Оркестъра на.”

С тези думи през 2010 г. президентът Георги Първанов по време на тэържествшна церемония в Президенството редом с високи отличия за десетина музикални дейци връчи на двете певици медал за заслуги „за развитието и популяризирането на българската култура по света”.

Просторната зала „Арена” в Белград побира стотина хиляди души. Започва концертът на Оркестъра за сватби и погребения. Брегович обявява поименно българските певици сред артистите си. Запява Людмила: муха да бръмне – ще се чуе. Древни орфеевски гени завладяват слушателите, пробудени за нов живот.
Като се пътуват двете за летището, шофьорът на таксито преди да ги разпознае и възкликва: „Ей, тия бугарки страшно певат!”  Да предизвикаш подобно възхищение у един сърбин е изключително наистина.
Людмила е от онези наши сънароднички, които не помнят със сигурност дали първом са запели или първом са проговорили. Акушерът–орисник, чул гласа на новороденото, предсказва : „Роди се голяма певица!...” Тя пее, както диша. И вкарва песен в най-обикновен разговор вместо обяснение на всякави теми.
А къде крушата на опашката, да се попитаме по нашенски.  Нейната баба е била прочута певица  в плевенското село Градище. Селяните не я карали да работи, а я покачвали на купа сено да пее на косачите, докато те се борят с тревата в ливадата. Дъщеря й повече от четири десетилетия е секретар на местното читалище и води група за изворен фолклор. Ходили са на много фестивали, награждавани са с медал и грамота на няколко Коприщенски събора. По майчински тя счита за свой дълг да направи дъщерите си грамотни певици Навреме ги дава на учителка да ги подготви за кандидатстване в Котленското фолклорно училище. Людмшла го завършва с пълно отличие. Учила е заедно с кавалджията Теодоси Спасов и други именити днешни изпълнители. Изпитва благодарност към своите учители по литература, пеене, танци.
След като завършва училище Людмила постъпва в ансамбъла „Филип Кутев”. Заради нейния рядък по качества глас и творческа дисциплинираност бързо заема мястото на водеща изпълнителка в него.
Когато в Пловдив Емир Кустурица снима филма „Ъндърграунд”, тя се явява със сестра си на конкурс /кастинг, речено по купешки/. Избрани са без никакви уговорки за оркестъра на Брегович, който озвучава филма. Пеят в него вече 16 години досега. „Не познаем по-ячий глас от тай на Людмила!” – признава Брегович.

Многобройни концерти по целия свят изявяват едно съществено явление в съвременната култура. Ценностите но древната балканска култура престават да бъдат музейни и се вграждат по внушителин начин в днешната музика. Специалистите определят това като „етнофолк” или „етноджаз”. И българското участие в този творчески процес е напълно закономерно и наложително.
По стотина концерта на година пред многолюдна публика по разни зали, стадиони и площади изнасят хората на Брегович. В паспорта на Людмила не остана място за презгранични печати. Всеки ден – в нов град. Най-топло ги посрещат в Испания. Стоплят с песни и свирни напоследък и североевропейците на Световен фестивал на музиката в Осло. Пели са и в столицата на Сибир град Иркутск. Пет концерта в Германия следват бирения фест. На международен фестивал в Анкара пеят заедно с гърци, македонци, сърби. Показват ги по разни телевизии.
 Особено сърдечно ги посрещат италианците. През отминалия август  в Сицилия участват във фестивал, наречен „Таранто”. Според едно предание паяк тарантула ухапва смъртоносно една южнячка, но тя не умира, а почва да танцува. Брегович пресъздава тези особени ритми заедно с местни танцьори. С духовия оркестър пеят и двете българки.
Най-новиат компакт-диск на Оркестъра носи название „Шампанско за цигани”. Той прозвуча за пръв път преди два месеца по Българското национално радио в съботното предаване на Цвети Радева „Имат ли песните спиране”. В софийскаа зала „Арена” ще прозвучат десетина песни от него  и отново неизбежните хитове „Месечина”, „Калашников”, „Едерлези”. А на финала – нашата песен „Вечеряй, Радо”.

/Добавка. Веднъж на път от Чикаго за Ню Йорк ги преследва торнадо. А друг път се загубва куфара й по летищата. Добре, че тя винаги носи костюма си като ръчен багаж. Само китката й трябвало да бъде прясно откъсната – подарили й я. Горан й казва: „И тако си убава!...” Една сутрин намира на рецепцията в хотела бутилка марково вино от непознат почитател. Все странички от един ненаписн дневник./

неделя, 4 ноември 2012 г.

ЛЕГЕНДА ЗА ПЕПЕЛЯНА


Текст Росица Кънева
Пее Стефка Карапенева

През 1985 г. прочетох в сп. „Отечество” търновска легенда под заглавие „Гореща пепел”, предадена от Илия Пехливанов. Тя разказва за трагичния край на боляри, бягащи от турците след поругаването на столнината, които стават жертва на алчността на балканджии от едно село между Царева ливада , Трявна и Габрово.Това прокълното село се нарича Пепелаяна. Дълго и трудно го търсих и изведнъж, седнала между трънаците, съзрях през храстите цъфнали  жълти лалета и бели нарциси, останали още от градинките на някогашните тукашни стопанки. Край порутените зидове на селото са израсли вековни буки, дъбове и липи. Всяка пролет оттогава ходя на това място да се порадвом на цветята в това дивно място. Така се роди една незабравима песен.

Закътано във Предбалкана
аз зная село Пепеляна
село без  хора, без къщя,
от Бог забравено и от света
защо, защо щом къщи вдигнат три
в тях лумва огън да ги изгори.

Припев
Пари, пари, измамен златен звън
не даваш никому покой, ни сън!

Легенда стара шепне нам
как гонени от турска сган
боляри да отдъхнат спрели,
глави в ковчежета подпрели.

Зловещо блясва остър нож,
разкъсва писък тъмна нощ...
Трошат ръцете катинари,
Ковчежета отварят стари.

Припев
Съдба, съдба, разкъсваш ни на кръст:
в тях има само шепа родна пръст!

„Проклети да сме в този свят,
убили своя роден брат!
Душите ни са  вече в ада.
Да пламне всичко без пощада!...”

Припев
Позор, позор, покри те пепелта,
на нея никнат там сега цветя...

Из книгата на Стефка Карапенева „Моите песни”, Габрово /1999/

Вкаменена музика


Докато други наши възрожденци преодоляват вековната робска тъма с перо, четка или резбарско длето, Майстор Колю Фичето от Дряново гради с дюлгерски отвес, чук и мистрия забележителни черкви, чиито камбанарии, стрелнати в небето, надвишават  минаретата на Империята.

При открването на построената от него черква „Св. Троица” в Свищов им парад на турска войскова част. Управителят на Дунавската област Митхад паша – човек с напредничав$и идеи го дарява със султанския орден „Меджидие”.
Но невероятният „архитектон” не идва от никъде. Той  е стъпил върху рамените на италиански строители, с които е общувал в Цариград, с майстори  от Брацигово, с албански майстори. Неговият учител Иван Давдата, който му връзва престилката на майтор, е родом от селото Кумани, между Трявна и Царева ливада, в което има Болярска махала. Негов съвременник е и Генчо Светогореца от Върпища, откъдето идва родът му по бащина линия, е строил Силистренската крепост, атонски манастири и военни укрепления в самата столица на Империята, за да заслужи  вместо орден белязана султанска тояга.
Нещо особено преживяхме в годината, когато почетохме тържествено 100-годишнината от обявяването на независимостта на България. Внушително множество се изкачи него ден от Великата лавра „Св. 40 мъченици” до хълма Царевец – деца, младежи от цялата страна, министри и депутати, та дори и главният мюфтия. Блестеше ярко септемврийско слънце. След като бе издигнат националният трицвет над царския дворец, хората поеха към Паметника „Майка България” в центъра на града. И забиха тогава  камбани от черквите на Фичето! Те  са построени навремето така, че през всеки две улици да има свещен дом – и камбанният звън огласяше последователно шествието цял час.
При освещаването на Фичевия  конак, търновският каймакамин – прозорлив човек му пришепва интимно : „Скоро тук ще бъде Българско!”. И наистина само след три години в него заседава  Учредителното  народно събрание, за да приеме конституция, съперничеща  на най-напредничавите европейски държавни  закони от края на ХІХ век.
През 60-те години на Деветнайстото столетие славянският свят чества тържествено 1000-годишнината на Моравската мисия, която полага основите на цялата славянска култура. И тогава Фичето по най-истински начин се включва в същото : той издига  на хълма Вароша, срещу Царевец и Евтимевата Света гора, нова черква, посвветена на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий.
А през 1911 г. в България идва швейцарският архитект, наричан за краткост Льо Корбюзие, привлечен от мълвата за необикновените строежи по Балканите. Сетне в свои построения той прилага техния опит по вграждане на архитектурата в природните дадености, което е главната отлика и  постижение на Фичето и неговите съдейници.
За да схванем истинската величина на нашия гениален строител без диплома ни помагат чужденци. Ето някои техни оценки.


                                           Оценки за Колю Фичето

                                               Дмитрий Лихачов

„Най-изтъкнатият български архитект на ХІХ век Колю Фичето бил самоук майстор и по свой начин – народен, български, разбирал архитектурата. За него тя е продължение на природата и бита на народа. Арките на мостовете и отраженията им във водата не само описват идеални елипси, овали, кръгове, но и удивително плавно преминават към сводовете на моста, а колоните и другите негови елементи не само поддържат сводовете, но ги и дорисуват.
Колко спокойствие и тишина има във всяка народна архитектра, в нея липсва модерната сега „бруталност” и урбанистична агресивност!”

                                                                      Из „Писма за доброто и прекрасното” /1986/


Проф. Георги Стойков

„В тази архитектура като че ли долавяме  материализираната полифония на музиката на Йохан Себастиан Бах.”

„Фичето се ръководи от високоетичната мисъл : чрез своето изкуство да преодолее чувството за малоценност у българина.”

„Той работи по времето, когато даровити майстори създават в Копривщица, Трявна, Котел и на много други места из страната чудни образци на нашата жилищна архитектура. Фичето обаче стои надалеч от нея. Всекидневието не му е по  сърце.”

                                                           Арх. Георги Козаров

„От уважение при разговор или при среща на улицата с Фичето другите майстори са стоели прави.”

Проф. Ефрем Каранфилов

„Фичeто строи своите мостове ио черкви по същата архитектоника, както народните ни песни: просто, откровено, ясно. Неговите творби дишат външно спокойствие, но затова пък вътрешното им съдържание е изпълнено с  незримо вълнение и трепет.Той ненавижда всяка мъглявост, неопределеност, чудачество. И заедно с това отхърля примамливата привлекателност на гръцките или турски образци.”  

                                                           Арх. Христо Генчев

„У Колю Фичето сякаш е сгъстен опитът на цели епохи. Възхищението му пред масата , пред гравитачната й мощ, е съчетано с пластичния детайл, като се надсмива над дисциплинираната класическа тектоника. Това не е ли определението за романика. Една българска романика, постигната в рамките само на един живот.”


Конакът във В. Търново

неделя, 28 октомври 2012 г.

Горда Стара планина!


 Авторът на „Мила родино”

С Указ на Президиума на Народното събрание от 8 септември1964 г. песента „Мила родино” е утвърдена като български национален химн.
Призивно-страстната мелодия на този химн прозвучава за пръв път през исинта на 1885 г. на борда  на един кораб всред Дунава, с който български студенти  от европейски университети бързат да се включат като доброволци в Сръбско-българската война. Неин автор е 22-годшишният студент по история и филология във Виена Цветан Радославов.
Цветан Цветков Радославов е роден на 21 април 1863 г. в Свищов. Проявява отрано разнолики интереси и изключителна любознателност. Завършва класичика гимназия във Виена, сетне учи история и филология първоначално в австрийската столица, сетне в Прага. След участието си във войната учи философия в Лайпциг. Там през 1899 г. защищава докторска дисертация върху проблемите на човешката памет, която поразява със своята задълбоченост университетските преподаватели. При връчването на дипломата му ректорът заявява: „Честита е България с такъв син!”
След като се завръща в България, Радославов става преподавател по логика, етика и психология. Години наред учителства в ІІІ мъжка образцова гимнази в София „Уйлям Гладстон”.  Негови ученици са първенците на българската култура Михаил Арнаудов, Тодор  Герасимов, Петър Динеков, Ангел Балевски и  мнозина други. Умира на 28 октомври 1931 г. в София.
Когато късен български енциклопедист Цветан Радославов е философ, драматург, преводач-полиглот, историк, филолог, художник, изкуствовед, композитор, пианист, писател, поет, деен общественик. Неговият труд „Емоционалният фактор при мисленето”  е издаден година подир смъртта му от проф. Спиридон Казанджиев като бисер на световната философска мисъл.
Превежда либретата на оперите „Аида”, „Фауст”, „Лоенгрин”. Широка известност придобива неговата историческа драма „Яничарин”, която има две издания. Проучва титлите на българските царе, фреските от търновските черкви. Създава живописни творби.
Песента „Мила родино” е поместена в европейски учебник по музика а Карл Махан. Композиторът Добри Христов прави хармонизацита й. По-късно я хармонизират Филип Кутев и Александър Райчев. Направен е неин запис в изпълнение на Никола Гюзелев.
На неговия дом на ул. „Ангел Кънчев”  № 3  в София е поставена паметна плоча.

събота, 20 октомври 2012 г.

СИАТЪЛ - индиански племенен вожд


ДО ВЕЛИКИЯ ВОЖД ВЪВ ВАШИНГТОН
ФРАНКЛИН ПИЪРС
14-и президент на САЩ  /1853 – 1857/

„Всяка педя земя е свещена за моя народ. Всяко дърво, клонче, всяко зрънце пясък край морския бряг, мъглата в гъстата гора, всяка полянка, всяка буболечка е нещо свято в мислите и  в очите на моя народ. Сокът, който смучат дърветата, носи спомена на народа ми...

Мъртвите на белите хора забравят родната си земя, когато я напуснат, за да бродят под звездите. Нашите мъртви не оставят никога в забвение тази прекрасна земя, защото тя е майка на народа ни...

Ние сме част от земята си и тя е част от нас. Ухаещите цветя са наши сестри. Сърните, конят, големият орел – наши братя...

Когато всички бизони бъдат избити, дивите коне опитомени, дебрите осквернени от смъртта на много хора, хълмовете опорочени от горещите жици – тогава белите хора ще изтлеят може би  по-рано, отколкото самите те предполагат.

Продължавайте да мърсите утробата си – една нощ ще осъмнете задушени в собствената си в мръсотия. Но при залеза си вие ще бъдете в най - пищния си блясък...

Великият вожд във Вашингтон следва да знае, че каквото реши вождът Сиатъл  ще стане така със сигурност, както неотменно настъпват годишните времена.

 Моите думи са като звездите. Те не загасват...”

Тези думи сякаш са написани от вдъхновен пророк, от пламенен родолюбец и от истински поет. Знаят ли сегашните американски президенти горното писмо?
Хора като Леонардо или Галилей в чужбина са слагали гордо с името си „флорентинец”. И нашият Иван Вазов в Италия винаги е слагал под името си „българин”.


сряда, 12 септември 2012 г.

Времеброене


По стар и нов стил

Древните римляни пресметнали, че Земята прави една обиколка около Слънцето за 365 денонощия и 6 часа. За четири години се събира едно денонощие в повече и затова е бил въведен допълнителен ден за високосна година. Това става при управлението на император Юлий Цезар и календарът е наречен на негово име Юлиански.
През ХVІ век астрономите изчислили по-точно времето, за което Земята прави пълен оборот около дневното светило. Според тях то е 365 дни, 5 часа, 48 минути и 46 секунди. По този начин се появява  разлика от 11 минути и 14 секунди, което с годините довежда до 10 денонощия разлика.
Тогавашният папа Григорий ХІІІ се занимавал с астрономия  и през 1582 г. с папска була той въвежда ново летоброене, като към стария Юлиански календар се добавят натрупаните грешки : през ХVІ-ХVІІ в. - с 10 дни; през ХVІІ в. – с 11 дни; през ХІХ в. – с 12 дни; през ХХ в. – с 13  дни.
Новият календар е наречен Григориански. Той е въведен в България на 31 март 1916 г.

Закон за въвеждане Григорианския календар
София, 14 май 1916 г.

Чл. 1. От първий април, хилядо деветстотин и шестнадесета година времето в Царство България  става по новия стил – Григорианския календар.
Денят 31 март 1916 г. остава последен ден, броен по стария календар, и на следващия след него ден веднага влиза в сила новият с дата 14 април 1916 г., като начало на новото летоброене в Царството.
Чл. 2. Датата на всички правотворни събития ще се смятат по  правилата:
б/ако Х. е роден на 10 февруари 1911 г. – то значи, че е роден на 23 февруари същата година.
Министър-председателят Васил Радославов заявява пред Народното събрание:
„Въвеждането на тоя календар, освен дето ще ни даде едно по-съобразно с науката времеброене, ще ни подравни в това отношение с държавите на Запад.”
Законът предвижда празниците да се празнуват по новия стил. Денят на светите братя Кирил и Методий например е на 24 май.
Следва обаче друг официален документ:
Окръжно послание  № 3551 от Светия Синод на Българската църква до епархийските архиереи относно прилагането на Закона за  въвеждането на  Григорианския календар
София, 4 юли /21 юни/  1916 г.
Св. Синод реши:
  1. Църквата при богослужението и при празнувенето на всички празници Господни, Богородични и на Светиите продължава да си служи, както и досега, със стария стил.
  2. Всички актове и книжа, свързани с извършване на Св. Тайнства и църковни обреди, носят двойна  дата по новия и по стария стил.
Остава едно изключение: Гергьовден винаги е на 6 май.
Следователно понастоящем дните в светските календари са по нов стил – Григорианския, а дните в църковните календари – по стария стил – Юлианския.

 Слизането на благодатния огън в Йерусалимския храм на Великата събота става само по новия стил на православния календар.

петък, 24 август 2012 г.

Ян Неруда



                                                              Иван Вазов
Из писмо до Константин Иречек

„Ние, българите, сме чудовищно - равнодушни към себе си: ние живеем и мрем в една страна, която почти не познаваме, а  между това какво съкровище от хубости, великолепия и любопитности  е  българската земя!”

Пловдив, 
24 априлий 1885

Ян Неруда
Превел от чешки на български език
Иван Вазов

Отколя нас съдбата зла потиска,
но тоя натиск нас не ще убий,
и нека храма, що деня градиме,
тя нощем злобно пак да го разбий!

За всеки удар нови на съдбата
ний длъжни сме да й благодарим:
тя с свойта вечна злоба ни приучва
дене да работим, ноще да бдим!

Сп. „Денница” , год.  ІІ, кн. 10, октомври 1891 г.  

Ян Неруда

вторник, 21 август 2012 г.

НЯКОЛКО ГАБРОВСКИ ШУМКИ ОТ ГАБЪР

За Николай Хайтов – нещо лично

Габровите гори в Родопите са рядкост – има ги отвъд Балкана и са дали название на цял един град. Затова е съществено да се отбележи, че най-отблизо е представил особеностите на Предбалкака именно Родопският Вазов – усърден лесничей и голям  днешен писател.
Ето редове от Хайтовата книга „Шумки ог габър”:
„В Стара планина има букови гори,но те са студени и сенчести За човек, който е съзерцавал гордата красота на стройните пирински мури, букът си остава един недодялан и бъбрив глупак. В неговата компания не вирее нито едно свястно дърво. Брезата изсъхва, борът линее, смърчът се стъписва. Единствено елата криво-ляво се държи под усойната букова сянка. Тази му несговорчивост го прави скучен: буковите гори са еднообразни като кълчищена черга. Липсва у тях очарованието на котленския многоцветен килим.
/Ще уточним: ала най-студената бистра вода извира тъкмо в подножието на старопланински дъб!/
Очарованието на Стара плонина е в друго – в прегръдката й с равнината. Повозете се с пътнишки влак по пътя от Търново за Габрово през никой пролетен ден и ще почувствате какво е мощна прегръдка, какво е страст и порив. Виждате чак от билото – стремително засилен към  Дунава  планински ръкав , от ръкава - силни прэъсти, които плавно продължават надолу, за да се отпуснат върху черноземната гръд на Равнината с ласка и любов.
Ласка и любов се усещат не само в меките и женствени форми на земята, но и в гората – широколистната смесена гора, в която наистина няма високи дървета, няма дебели сенки, както в истинския лес, но има чуден аромат  и пъстрота.
Тези места не са високи, а откриват към Дунава страшен простор...Тия безименни гънки на Стара планина те приласкават със своята любезност. Всяка от тях ти се подава и те моли: да стъпиш върху нея и да вдъхнеш от цветята й.
Такава интимна прелест има и околността на Стара планина...”
Навремето болярката Божана, напуснала със синовете си поруганата столнина, неслучайно е намерила за векове убежище сред гънките на Габровската планина – един знак за аристократичност и най-съврменно отношение към заобикалящата ни природа.
Знаем ли наистина с какво сме богати! Не ни  трябват тапети с фотографии на Мазалат или връх Българка... 

 Написано по време на Хайтовиадата през юни 2012-а


сряда, 18 юли 2012 г.

БАРОН ДЖАКОБИ ОБВИНЯВА


Наложително пояснение към българското издание на романа „1876” ог Гор Видал

За българина годината 1876 отключва представата за „пиянството на един народ”, когато по думите на Вазов „за няколко дена - тайно и полека – наодът порасте с няколко века”.
За американеца това е първата годишнина от създаването на Щатите, белязана с драматична борба около президентската власт. Такова е и заглавието и на една от поредицата исторчически  хроники на именития съвременен романист Гор Видал – сам той наследник на президент.
През 2002 . издателство „Сиела” предложи на българския читател този роман в превод на известния наш американист Йордан Костурков. Последният добавя  към него кратки пояснения  относно особеностите в избирателната систена на Съединените щати. Ала неясно защо той пропуща да  коментира  рядката връзка с България, която съдържа книгата.
Горного е направено в пространното предисловие и коментарии към руското издание на романа от 1986 г. /Издателство „Прогрес”, тираж 50 000 екз./  с оценката  , че представените с реални действащи лица полтически нрави в годината на 100-летния юбилей на САЩ и най-мръсните в историята на страната президентски избори имат остросъвременно звучене.

ВИДЯЛ С ОЧИТЕ СИ БАРИКАДИТЕ НА ПАРИЖКАТА КОМУНА, написал и книга за това, след като е прекарал дълги години като емигрант в Европа, видният американски публицист Чарли Скайлър – незаконен син на вицепрезидента Арън Бър, се завръща в Америка, за да отрази в пресата предстоящите избори и големия юбилей. Придружен от своята красива дъщеря Ема той попада във водовъртежа на бурни социални събития и в компанията на корумпирани политици. Стремежът му да уреди подходящ брак за дъщеря си и посланически пост за самия себе си се натъква на непредполагани препятствия.
Героят от гражданската война между Севера и Юга генерал Грант след два мандата довежда страната до невиждана корупция и падение на нравите в обществото. Съдбоносно за държавата е властта да премине от републиканската в демократическата партия. За да стане това се прилагат всякави средства – позволени и непозволени.
Ключова фигура в цялата драма играе барон Джакоби – посланик на България, дойаен на дипломатическия корпус във Вашингтон, пребивавал отвъд океана вече  близо половин век!...
По американски своеволно, както прави това и в другите си романи, Гор Видал не държи сметка, че по същото време България като европейска държава все още не съществува, за да има и свой посланик в САЩ.
Всъщност барон Джакоби е взет назаем от романа на  Хенри Адамс „Демокрация”, придобил голяма известност през тези години.

КАТО ИСТИНСКИ АДВОКАТ НА ДЯВОЛА той отправя към сенатора Ретклиф гневна филипика:

„Вие, американците, считате себе свободни от действието на всеобщите закони Отнасяте се с пълно безразличие към миналото. Аз преживях вече  седемдесет и пет години и през цялото време – сред корупция. Самият аз съм корумпиран, само че имам смелостта да си го призная, а другите не смеят да сторят това. Рим, Париж, Виена, Петербург, Лондон – всички са корумпирани, а Вашингтон, видите ли, е чист!
Длъжен съм до ви го кажа, че аз през целия си живот не съм виждал такава корумпирана страна като Съединените щати...
Навсякъде у вас може да се види измамата  и на държавата, и на частните лица. Крадат се  безбожно пари,  укриват се всякакви похищения от държавната хазна.
Вие, господа сенатори, обичате да декларирате шумно, че вашите велики Съединени щати, възглавяват цивилизования свят и няма на какво да се поучат от останалия свят. Наистина вие сте прави, съвършено прави! В това отношение не е нужен пример за великите Съединени щати.
Но аз  безкрайно съжалявам, че не ще мога да поживея още стотина години. Ако тогава бих могъл да се върна отново във Вашингтон, аз бих бил далеч  по-доволен, отколкото сега. Кълна се, че тогава Щатите ще бъдат далеч по-корумпирани, отколкото Рим при Калигула, църквата при папа Лъв Х и Франция при Регентството.”

Посланикът на несъществуващата балканска държава произнася пророчески слова.
Литературният  наблюдател на лондонския вестник „Таймс” открива в свой коментар паралели между описаното в книгата и аферата Уотъргейт, както и с войната във Виетнам. Това може да изненада и самия автор, доказвайки, че истинският писател е и провидец. Без особен труд могат да се открият успоредици между управлението на генерал Грант и управлението на Ричард Никсън. И в двата случая американската политическа система търпи значителни деформации. Могат да се добават и много по-късни примери за същото.
Добре е горното да го знаят и онези нашенци, които тръгват да си търсят късмета отвъд Голямата вода...


сряда, 20 юни 2012 г.

ПИСМО ОТ МЕРСИЯ



13.05.2012 г.

Драги Илия,

Много ми беше  драго да те чуя след толкова много години! Какви хубави спомени имам от нашите посещения в Габрово, от далечните времена, когато Домът на хумора се състоеше от една стая в полуразушена фабрика и големи мечти! Помня също онази фабрика, където видяхме картината на Лавренов и стената на Историята в двора! Какви хубави, щастливи дни!
Неотдавна написах статия за Габрово за списанието на дружество „Уйлям Морис”.  Не знам дали ще я включат в следващия брой. Има нов редактор. Ако той приеме статията за печат, ще ти изпратя броя.
Морис е смятал, че щом като фабриките събират много работници на едно място, те са длъжни да им  дават култура, образовоание и пр. Аз смятам, че онази фабрика и Домът на културата в Габрово представляват до известна степен едно въплъщение на идеите на Морис. Той е голям художник, поет, дизайнер от деветнайсетия век. Трябва да бъде по-известен в България, защото той е бил много активен в протестното движение в Англия срещу турските зверства през 1876 г. и срещу английската интервенция във войната на страната на Турция срещу Русия. Всъщност докато Уйлям Гладстон е бил ораторът в парламента и е получил слава в България, Морис е извършил черната организационна работа зад кулисите. Написала съм статия за Морис на български. Ана Райкова я има, но струва ми се тя не е успяла досега да намери къде да се отпечата.
Морис заслужава да има улица по името си някъде в България. Той дори е написал една песен, която се е пеела на протестните демонстрации против Турция в Лондон.
.....................................
Не съм водила разговор на български, откакто бях в Брюксел преди три години. А редовно говоря на френски, защото тук има кръжок за разговор по френски, който се събира всяка седмица. Освен това уча италиански. Чета романи по френски  и италиански и уча келтски /шотландски/. Затова не смея да говоря на български за теми, за които не съм имала време да се подготвя.
Пожелавам ти много здраве и щастие.                               Мерсия


П.П. Знаеш ли, грешките в писмото съм изтривала с габровската сойка, с името на Левски на острието, подарък от ножарите в Етъра.

Додатък от адресата

А за пренасянето на котките без опашка от о-в Мен в Габрово не се е сетила да разкаже за съжаление. Една невероятна проява на Английското дружество за културни връзки с България, чийто председател беше тя. За това може да предаде подробности Посланик Александър Янков.

http://bnr.bg/sites/horizont/Shows/Musical/ImatLiPesniteSpirane/Pages/MarsiaMakdermot.aspx - Разговор с Мерсия  от 28 май 2012г. след който е написано писмото.


събота, 9 юни 2012 г.

ЗА ВЕЧЕН ПОКОЙ


                   Латински надпис
 върху Чешмата на Елия в Никопол

В добра памет - нека я помнят с добро.

Фронтон

римски прокуратор в Долна Мизия
 от времето на Император Марк Аврелий
/161 – 180 г. сл. Хр./

Чуй ми молбата, богиньо,
царице на задгробния мир!
Завинаги сред цветя нека почиват
останките скъпи
на моята Елия мила,
положени в този гроб.
Няа я вече, уви!...
Царице на подземното царство,
моля те за това:
понеже с достойнствота си
тя заслужаваше
от мен много повече.
Моля теб,
дето скъса незаслужено бързо
нишката на богините,
които с кълбото на парките,
тълкувайки го, управляват всичко.
Какъв беше животът й,
колко целомъдрена беше тя!
Ако можех да разкажа с китарата,
щях да убедя подземните богове.
Тя .- толкова непорочна –
как охотно слушаше
и за земните простори,
и за подземното царство.
Моля те да заповядаш
 тя да се върне в Елисейските поля
и с мирта да увенчава  косите си,
 а страните си – с цветя.
Тя бе някога мой лар -  покровител,
надежда, мой единствен живот.
И искаше, каквото исках аз,
и не желаеше, каквото не желаех аз.
Нямаше нищо съкровено,
 което аз  не знам. 
Не й липсваше трудолюбие,
изкусна беше с нишката и къделята,
пестелива в домакинството,
но щедра в съпружеската си любов.
Без мен не й беше сладка храната,
нито даровете на Бакхус.
С удивително благоразумие беше,
остър ум, благородна слава.

Владителю,
свят, свят е Господ – Саваот.
Пълни се небето и земята
с Твоята слава.
Осанна във висините.
 Благословен е идещият в името Господне.
Осанна във висините.
Умна, проницателна, достойна,
без думи тя долавяше  желанията
и мислите ми в сърцето всеки миг...
Когато мене няма да ме има,
който и да си ти,
владетелю над тоя гроб незнаен,
друже мой,
молбата ми, отправена към теб
изслушай.
Моля те да бъдеш благосклонен
към стиха ми.
Окичвай гроба с цветя,
та да остане незасегнат от удара на вековете.
Нека го краси понявга росна роза,
 понявга свежи незабравки,
букет от пролетни цветя,
наесен пък овошки
И всеки шум и суета
с поклон и почит
да отминат край земята,
що навек прибра
останките свщени  на милата ми Елия
през всичките времена на годината.

Из книгата  на Александър Бохачек „Град Никопол през вековете”,
София, Книжарница „Кехлибаров” /1937/

                    
Дежарден
Добавка към надписа на френски език
/ХІХ в./

След хиляда и седемстотин години,
един непознат пътник
дойде да прочете твоите стихове
в края на стария зид.
Молбата ти, Фронтоне, не е била напразна.
Гробът на Елия е превърнат в чешма.
И български невести,
моми и дечица
наливат от нея своите стомни
и пролет, и есен.
Пътеката към нея
е станала алея за разходка.
Другарката ми скъпа
се е  превърнала в нимфа, неяда.
Девойко хубава,
сияй вместо  цветя на гроба.
А твоите сълзи, Фронтоне,
са бистрите струи на чешмата.

Преведе от френски език  Проф. Велизар Велчев


      ОРАТОРИЯ „ЛЮБОВЕН РЕКВИЕМ”

      Тодор Григоров - Терес
      певец и композитор

Традицията на старите майстори да използват древни надгробни плочи за изграждането на чешми е допринесла да се запази и надгробния надпис за младата римлянка Елия, вграден при извора в Никопол.
Видях с очите си преди доста години този надпис. И тогава реших, че тази любов следва да оживее наново. Ползвайки стиховете на прокуратора Фронтон, исках моята музика да спомогне за това. Пожелах да върна слушателя векове назад, за да припомня изключителната нежна любов между Фронтон и Елия и свето убеждение, че тази любов продължава да живее. Нейната сила потвърждава и френския археолог Дежарден.
Навлизайки в Третото хилядолетие мечтата ни е между хората да има мир, любов и щастие. Стремил съм е със своята музика да обединя народите, времето и бъдещето в името на любовта.



Връщане към Византия
Радко Радков

Аз взирам в твоя мъртав век
помръкнали зеници
като в позлата на ковчег
с венец от вощеници.

Изтляха векове, откак
почиваш мълчалива,
откакто жълт свещен варак
лицето ти покрива.

Но теглиш моя дух назад
и той, от теб покръстен,
се връща в Константиноград
като гранат във пръстен.

Византия. Базалтов ек.
Безсънно песнопение.
Заточен съм във други век,
във друго поколение.

Днес скиптъра ти не държат
царе Палеолози
и с властен пурпур не цъфтят
имперските ти рози.

Ала след толкова беди
и днес, когато мръква,
се палят духове-звезди
в небето като в църква.

Безплътният небесен род
излъчва свойта слава
и теб, и твоя обиход
у мене продължава.

1966

Из стихосбирката „Византийски запеви”, „Народна младеж”, 1968г.