А третият зограф?

Писателят Стоян Загорчинов е имал остро наблюдателно око и неведнъж се е радвал на свои лич­ни находки по български манасти­ри и крепости. Един ден, когато обикаля и оглежда отвън зидовете на Боянската черква, той открива неочаквано върху един от мрамор­ните камъни издълбан с дребни кирилски букви неособено дъл­боко надпис, който гласи: „Писа Илия“ („Писа“ на стар български език ще рече „рисува“). Това е било достатъчно, за да предизвика не­говото творческо въображение към онзи някогашен свят, оста­вил такива забележителни следи в подножието на Витоша. А нали от далечната древност се знае, че съществени слова и имена най-трайно се запазват, изсечени вър­ху камък-както примерно върху стените на Велики Преслав!

През 1943 г. се ражда драмата на Стоян Загорчинов „Ръка Или­ева. Сценична игра в 4 действия.“, осъществена от книгоиздателство „Христо Г. Данов“ в две хиляди бройки. Тя е поставена с голям ус­пех на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ като първа пиеса за сезона. Участват артистите Кръстю Сарафов, Стефан Савов, Олга Кирчева, Стефан Сърбов, Иван Попов, Магда Колчакова, Андрей Чапразов. Режисьор е Владимир Полянов, а негов асистент - Кръстю Мирски. Декорите и костюми­те са дело на Асен Попов и Цанко Лавренов. Ролята на Зограф Илия изпълнява Иван Димов. Със съща­та пиеса открива сезона и Варнен­ският народен театър като режи­сьор на постановката е Николай Фол, а музиката създава Светослав Обретенов.

Няколко години по-късно пи­сателят изгражда на същата тема романа „Празник в Бояна“, изда­ден през 1950 г. и претърпял досе­га още пет поредни издания (1966, 1968, 1969, 1987, 2006). По него в навечерието на 1300-годишнината от основаването на Аспарухова България Захари Жандов заснима през 1980 г. игралния филм „Боянският майстор“. Сценарист е Евгений Константинов.Ролята на Майстор Илия играе проникнове­но малко познатият днес артист Петър Деспотов.

Наскоро преживяхме рядка ра­дост - реставраторите проф. Геор­ги Григоров и Владимир Цветков разкриха върху най-стария слой от стените на черквата надраска­но с въглен име. Те са видели об­разите още през 1980 г., но не са забелязали надписа до тях. Въз­будени от откритието, историци и неисторици побързаха да огласят нашироко, че Боянският майстор, изпреварил Джото и Леонардо, се е казвал „Вълкан“ или „Вълчан“.

Не се забавих да се явя и аз в не­делния ден на самото място.

Заварих в двора на черквата две университетски дами: проф. д-р Ана-Мария Тотоманова от кате­драта по кирилометодиевистика и нейната приятелка Йоана от Института по изкуствознание при Българската академия на науките. И двете бяха дошли със същото повишено любопитство. Влязо­ха двете без бавене вътре срещу съответната плата. Почаках ги да излязат и попитах за името. „Не е нито Вълчан, нито Вълкан! - от­сякоха те. Написано е: „Василий“. Можеше да им се вярва: Тотомано­ва разчете за научно издание Ва­тиканския кирилски палимпсест, считан за най-ранния превод на изборно евангелие - дело на самия Константин Философ. Колежката й също се занимава години наред с разгадаване на подобни тайни.

Както скоро след това бе из­вестено от екрана на Българската национална телевизия в автори­тетното предаване „Памет бъл­гарска“, главният зограф на све­тилището наистина носи името Василий, при това сам е упоменат в Боянския поменик, книжовен паметник от XVI век. Встрани от самонадеяните изцепки на друг археолог, безспорният европейски специалист по епиграфика ( сиреч науката за надписите), проф. д-р Казимир Попконстантинов от Ве­ликотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“ разказа убедително за какво става дума. Доц. Зарко Ждраков от Нацио­налната художествена академия разкри името и на втория зограф - той самият се е подписал върху меча на Св. Димитър Солунски, изобразен върху стените на черк­вата. Нарича се Димитър – доста разпространено име през Второто българско царство.

Божидар Димитров отиде да види и родното село на Василий някъде в Северна Гърция, около град Сяр (или Серес). Съобщено бе , че той бил рисувал и икони - една от тях била запазена в Охрид.

Възниква големият въпрос: бъл­гарин или византиец е този Васи­лий? Ще се накърни ли нашето на­ционално самочувствие, ако той е дошъл не от столицата Търновград или от столицата Константинопол? Няма ли това да засенчи убежде­нието на проф. Андре Грабар, кой­то нарича боянските стенописи единствени по рода си в Европа в своята монография, издадена на френски език в Париж през 1924 година? Малцина знаят, че негова­та съпруга е българка.

Има едно доказателство в полза на българския произход на зогра­фа. В разгърната стенописна сцена на Тайната вечеря той е поставил върху трапезата на апостолите... комат хляб, чеснов лук и ряпа!

Със „Стихове за чесъна“ откри своята първа стихосбирка, издаде­на в 1955 г., поетът Димитър Сте­фанов, родом дряновец, ще рече половин търновец.

Добре де, ами как се е казвал третият зограф? Твърди се, че са били екип от трима художници и не са допущали другиго вътре в черквата.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник - Бр. 28/ 2008 г.

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

  Бр. 23/Септември 2006 г.

Ръка Илиева писа

Какво е името на Боянския майстор

ЗАГОРЧИНОВ, Стоян (1889 – 1969) – белетрист и драматург. Учи история на философията в Швейцария, завършва история в Софийския университет. Участва във войните 1912 – 1918 г. Развива се като писател под влияние на френската и руската класическа литература. Автор е на историческата повест „Легенда за Света София“ (1926), на историческите романи „Ден последен – ден Господен“ (1934), „Празник в Бояна“ (1950) и „Ивайло“ (1962), на пиесите „Ръка Илиева“ (1943), „Байрактарят“ (1950), „Пленникът от Мундрага“ (1965). Прониква дълбоко в духа на Средновековието, с колоритен и пластичен език рисува характерни за епохата конфликти и душевни драми. За пръв път поставя в центъра на повествованието темата за народната съдба, стреми се да изясни причините за социалните протворечия и ролята на народните маси в събитията, разкрива силата на народа – борец и създател на художествени ценности. Продължава традицията на Иван Вазов, като издига на ново равнище българския и историческия роман.
(„Енциклопедия България“. Т. 2, стр. 649, София,1981г..)

Веднъж, като обикаля и оглежда отвън зидовете на Боянската черква, Стоян Загорчинов открива върху един от мраморните късове на южните ѝ стени издълбан с не особено дълбоки букви надпис:

„ПИСА ИЛИЯ“

Въображението бързо го отвежда към стенописването на бележития средновековен паметник. През 1943 г. се ражда пиесата „Ръка Илиева писа“, според която търновският зограф се е наричал Илия. Пиесата е играна с голям успех в Народния театър „Иван Вазов“. Същият сюжет е представен в повестта „Празник в Бояна“, издадена през 1950 г. По нея големият майстор на българското кино Захари Жандов засне през 1981 г. игралния филм „Боянският майстор“. Ролята на Илия в него изигра актьорът Петър Десподов, а на Десислава – Бойка Велкова. Съдбата на Търново е основна тема в творчеството на този позабравенбългарски писател.
(Стр.6)