ЗА РЯПАТА И ДРУГИ НЕЩА

 Бай Георги Балтията, даровит зидаро-мазач от габровското село Беломъжите, бе наследил прякора си от своя дядо, който навремето – с биволска кола! – бе стигнал до Свищов и оттам на конска каруца на север чак до Балтийското мое.

С вродено чувсгво за хумор той вплиташе в речта си припевки като тази:

„Баща ти има, Радо,

два трапа ряпа;

ряпата дава –

тебе не дава!...”

Наумява ми тя за песен, която знам от бай Кою Янков – майстора на Габровския Левски между Етъра и Соколския манастир.

Застанал кърджалийският предводител Каварджик Али навръх Балкана и се жалва:

„Додея ми да се вардя от тоя Стоян войвода – не ми дава Габровото да опленя и на мястото му...РЯПА ДА ПОСЕЯ!...”

През какви ли не премеждия е трябвало да премине тая наша България, за да я има чак до днес, на тоя пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно или две племена и империи, понякога от две-три наведнъж!

Не е останал по-назад и благодетелят ни сър Уинстън Чърчил, който всяка година доставял за трапезата си  на „Даунинг стрийт” 10 по сто кила мелнишко червено вино.

Като отпратил английската авиоармада да изсипе тонове бомби над българската столица София, той заявил на всеуслишание:

„На нейно място следва да се засадят картофи!...”

Ха сега де!    А нас все още ни има. И ще ни има!

КЛИМЕНТОВИ ПЕСНИ

ЗАЗВУЧАВАТ НАНОВО

Или как новооткрити творби

на първия Кирило-Методиев ученик дават ключ

за следващи открития в старобългаристиката

 В последно време станахме свидетели на крупни открития в областта на     старобългаристиката, които — според оценката на вещи изследователи на средновековната култура — в науката се правят най-често веднъж на столетие.

Българският учен проф. Георги Попов, доктор на филологическите науки, откри неизвестни творби на Климент Охридски.

Те са писани след пристигането на прогонените от Моравия Методиеви ученици в Плиска.

Текстовете се намират в познати на изследователите ръкописи, които се съхраняват в  библиотека на  БАН в София, Москва, Санкт Петербург, Света гора и другаде. Те са предназначени за пряка литургична употреба в църква.

Разпространеният във византийската литература акростих е предоставил възможност на Св. Климент да вгради неотделимо свои произведения  в тези широко разпространявани творби.

Нашият Св. Климент е „първобудител“ — той е извършил гигантско дело по приобщаване на славяните езичници към християнската вяра. Съсредоточаването му в югозападните предели на българската държава — според повелята на княз Борис Покръстителя — го поставя в среда, където е развихрено буйно славянско езичество. Тъкмо там сетне се явяват и нови християнски средища като Охрид. Бог Перун, комуто се кланяли доскоро славяните, е заменен от Пророк Илия. Сам Климент пише Похвално слово в негова чест, което неслучайно получава най-широко разпространение (от него са открити 176 преписа) .

Откритието развенчава предубежденията към старата българска книжнина, че е непълноценна, понеже е изцяло преводна. То става възможно благодарение грамотността на нашия учен: буквите в акростиха не следват една след друга в съседните части на стихотворната творба, а са подредени според последователността им при четенето в черква. Можеше да се досети за това само човек със сериозно образование на богослов, при това сам син на православен свещеник, който от 4-годишна възраст ходи с баща си по черквите. Така бе намерен КЛЮЧ за следващи открития, каквито наистина бяха скоро заявени.

 На международната конференция в Етрополе през 1990 г., посветена на Св. Наум Охридски, московският изследовател Анатолий Турилов изрично подчерта, че откритията на Георги Попов наистина предоставят на изследователите ключ за следващи подобни открития. Последният докладва за свое предположение относно неразпознати досега Климентови творби в руски преписи, а също и за творби на други старобългарски книжовници.

***

Додатък. Проф. Георги Попов откри неизвестно произведение на Климент, закодирано в акростих. Руските изследователи Анатолий Турилов и Людмила Мошкова разпознават част от него. Началото разчита българският учен. В него е вписано и името на Климент. Става дума за последование (служба)  за Св. Методий в състава на служебен миней №156 от Хлудовата сбирка, съхранявана в Държавния исторически музей в Москва.

Пълният акростих гласи:

„Аз, Климент,

възпявам С хвалебни песнопения

архиеРЕЯ Методий.“

Доказателство за единството

на старобългарските книжовни школи в Преслав и Охрид.

***

 Става знамение: след повече от 11 века, в самото навечерие на третото хилядолетие подир Христа, предпразничните трипеснеци за Рождество Христово – новооткритата творба в акростих от видния български учен проф. Георги Попов наистина зазвучават  наново на старобългарски език!

Пръв ги запя свещ. Кирил Попов от столичния храм „Св. Николай Чудотворец”, преподавал духовно пение в Семинарията“Св. Иван Рилски”, специализирал в Московската духовна академия, диригент на православния хор при катедралния храм “Св. Неделя”, брат на учения.

Климентовите песни зазвучават наново и в новопостроената черква “Св. Климент Охридски” в квартал Люлин, София където служи ставрофорен иконом Ангел Янъков, живял година време в Съединените щати  и   станал  организатор  на  построяването  и  пръв предстоятел на

софийския храм.

Из книгата "Веселете се небеса" - 2017г.

КЛИМЕНТОВИ ПЕСНИ

ЗАЗВУЧАВАТ НАНОВО

Или как новооткрити творби

на първия Кирило-Методиев ученик дават ключ

за следващи открития в старобългаристиката

 В последно време станахме свидетели на крупни открития в областта на     старобългаристиката, които — според оценката на вещи изследователи на средновековната култура — в науката се правят най-често веднъж на столетие.

Българският учен проф. Георги Попов, доктор на филологическите науки, откри неизвестни творби на Климент Охридски.

Те са писани след пристигането на прогонените от Моравия Методиеви ученици в Плиска.

Текстовете се намират в познати на изследователите ръкописи, които се съхраняват в  библиотека на  БАН в София, Москва, Санкт Петербург, Света гора и другаде. Те са предназначени за пряка литургична употреба в църква.

Разпространеният във византийската литература акростих е предоставил възможност на Св. Климент да вгради неотделимо свои произведения  в тези широко разпространявани творби.

Нашият Св. Климент е „първобудител“ — той е извършил гигантско дело по приобщаване на славяните езичници към християнската вяра. Съсредоточаването му в югозападните предели на българската държава — според повелята на княз Борис Покръстителя — го поставя в среда, където е развихрено буйно славянско езичество. Тъкмо там сетне се явяват и нови християнски средища като Охрид. Бог Перун, комуто се кланяли доскоро славяните, е заменен от Пророк Илия. Сам Климент пише Похвално слово в негова чест, което неслучайно получава най-широко разпространение (от него са открити 176 преписа) .

Откритието развенчава предубежденията към старата българска книжнина, че е непълноценна, понеже е изцяло преводна. То става възможно благодарение грамотността на нашия учен: буквите в акростиха не следват една след друга в съседните части на стихотворната творба, а са подредени според последователността им при четенето в черква. Можеше да се досети за това само човек със сериозно образование на богослов, при това сам син на православен свещеник, който от 4-годишна възраст ходи с баща си по черквите. Така бе намерен КЛЮЧ за следващи открития, каквито наистина бяха скоро заявени.

 На международната конференция в Етрополе през 1990 г., посветена на Св. Наум Охридски, московският изследовател Анатолий Турилов изрично подчерта, че откритията на Георги Попов наистина предоставят на изследователите ключ за следващи подобни открития. Последният докладва за свое предположение относно неразпознати досега Климентови творби в руски преписи, а също и за творби на други старобългарски книжовници.

***

Додатък. Проф. Георги Попов откри неизвестно произведение на Климент, закодирано в акростих. Руските изследователи Анатолий Турилов и Людмила Мошкова разпознават част от него. Началото разчита българският учен. В него е вписано и името на Климент. Става дума за последование (служба)  за Св. Методий в състава на служебен миней №156 от Хлудовата сбирка, съхранявана в Държавния исторически музей в Москва.

Пълният акростих гласи:

„Аз, Климент,

възпявам С хвалебни песнопения

архиеРЕЯ Методий.“

Доказателство за единството

на старобългарските книжовни школи в Преслав и Охрид.

***

 Става знамение: след повече от 11 века, в самото навечерие на третото хилядолетие подир Христа, предпразничните трипеснеци за Рождество Христово – новооткритата творба в акростих от видния български учен проф. Георги Попов наистина зазвучават  наново на старобългарски език!

Пръв ги запя свещ. Кирил Попов от столичния храм „Св. Николай Чудотворец”, преподавал духовно пение в Семинарията“Св. Иван Рилски”, специализирал в Московската духовна академия, диригент на православния хор при катедралния храм “Св. Неделя”, брат на учения.

Климентовите песни зазвучават наново и в новопостроената черква “Св. Климент Охридски” в квартал Люлин, София където служи ставрофорен иконом Ангел Янъков, живял година време в Съединените щати  и   станал  организатор  на  построяването  и  пръв предстоятел на

софийския храм.

Из книгата "Веселете се небеса" - 2017г.

Грамота  по повод Деня на будителите

Априловска награда за публицистика

на Илия Пехливанов

Литературен свят


https://literaturensviat.com/?p=150125

Илия Денев Пехливанов е роден на 2 януари 1941 г. в с. Горни Върбища, Габровско. Завършва Априловската гимназия в Габрово и СУ „Св. Климент Охридски”. Бил е дърводелец-мебелист и бетонджия. Редактор във в. „Средношколско знаме”, „Народна младеж” и “Антени”. Главен редактор - основател на Кирило-Методиевски вестник „За буквите - О писменехь”. Завеждащ направление „Дарителство” в Националния дарителски фонд „13 века България”. Главен редактор в издателство „За буквите - О писменехь” на Университета по библиотекознание и информационни технологии в София. Член на управителния съвет на СБЖ до 1989 г. Член на СБП. Съставител на Кирило-Методиевския календар. Съставител и редактор на много сборници с етноложка и българистична тематика. Автор на книгите: „Преображения Матееви” (1981), „Богородичен хляб” (1992), „Габровски път от/до Европа” (2014), „Ти от кои хора си” (2015), „Веселете се небеса!” (2017), „Съплести венец” (2018).

За двете книги на Илия Пехливанов

Калин Николов

Две нови книги събират малка, но основна част от журналистическото творчество на Илия Пехливанов. Убеден съм, че точно така, в тяхната цялост, материалите на журналиста придават друга стойност на професионалната категория, обогатяват нашата представа за сложни исторически процеси и несъмнено са ценно обобщение на българския принос в световната култура. В текстовете си той разглежда въпросите за предисторията на славянската писмена култура и зараждането на българската литература, занимава се с произхода и културно-историческото значение на първобългарските надписи, припомня, но и открива редица важни страници от възрожденската ни хроника.

Може би все пак необходимо е да се уточни, че написването на приблизително пълна биобиблиография на Илия Пехливанов ще стане възможно едва като бъдат препубликувани не само  негови конкретни публикации, но и се покаже важното му събирателско, авторско, редакторско, издателско творчество, което не само е разпръснато из съвременната периодика, но е оплодило с идеи десетки други негови колеги от различни поколения.

Няма съмнение, че двете му най-нови книги от 2017 г. и 2018 г. са важен елемент от изграждането на пълнокръвния образ на един напълно нестандартен и нов седмочисленик и будител. Но ако в повечето подобни традиции такива издания са някаква ретроспекция на един живот, то в случая са само белег на мисия за високо духовно присъствие в съвременната ни национална култура.

Сам той обобщава живота си така:

„Роден съм на Игнажден през 1941 г. на Върпища. Кръстен съм в Дряновския манастир. Завършил съм Априловската гимназия и Българска филология в Софийския университет. Работих във в. „Народна младеж“ и „Антени“. Участвах в списването на в. „За буквите“ от началния му брой през 1979 г. Познавам най-големите съвременни учени слависти и техните ученици. Печатал съм в наши и чужди издания, а също в сп. „Куриер на ЮНЕСКО“ на 32 езика. Членувах в Управителния съвет на СБЖ до 1989 г. През 2010 г. бях приет за член на Съюза на българските писатели“.

Дисциплината на журналистическото му писане няма аналог и друга подобна компетентност в страниците на нито едно издание днес у нас. Със събраните и публикувани автографи и отзиви Илия Пехливанов и група единомишленици от някогашния вестник „Антени“ и от вестника „За буквите – О писменехь“ намират начин да запечатат основни акценти от уважението на видни учени и творци към значението и ролята на славянската писменост за света.

Ще допълня, че той се сближава, работи и общува с Дмитрий Лихачов, Роже Бернар, Умберто Еко, Жозе Рюискар, Уилям Федер, Алексей Лосев, Норберт Рандов, Санте Грачиоти, Петър Динеков, Иван Дуйчев, Джон Атанасов, Куйо Куев, Петко Тотев и много други…

Затова, когато мислим за действителната журналистическа мисия в българската действителност – преди и сега, едно от първите имена, които веднага изплуват в паметта ни, е това на Илия Пехливанов. Парадоксално е, че подобен труд като че ли не подлежи на квалификация. Силната му индивидуалност отдавна го е направила един от малцината ни боравещи със словото интелектуалци, които съчетават литературноисторическа, теоретична и публицистична дарба. Като прибавим и безспорния му професионален талант, става обяснимо защо литературнокритическите му текстове се считат и за художествени творби.

Той даде плът и кръв на издание като вестника „За буквите – О писменехь“, което никога нямаше да има такава архитектоника, сила и оригиналност, ако не бяха опитът и широтата на ерудираността му.

Книгите на Илия Пехливанов са  два ценни светилника… Няма нужда от повече думи за тях.

https://literaturensviat.com/?p=151153

Румяна Станчева

Отиде си един от големите поети на Дряново - Димитър Стефанов...Точно на Празника на родния си град ..защото го обичаше и беше негов "Почетен гражданин"....
Последната ми среща с него беше през октомври 2016, когато той представи по случай Празника на Дряново стихосбирката си "Трепети на сърцето". Имах невероятната привилегия да чуя част от нея от устата на самия поет! Една вълнуваща книга за любовта, без преструвки и суета!
И тогава, докато го слушаш, и днес, докато чета тези прости, съвършени думи за любовта, си казвам колко е бил прав литературният критик Георги Цанков, наричайки Димитър Стефанов "най-големия съвременен поет от Далчевото коляно".
Сбогом, поете! Ти беше нашата награда! Лек да ти е пътят!

Богородичният хляб на Илия 03.09.2018 /10:57 |  Автор : Иван Василев |  Писа рука Илиева Длъжен съм най-напред да обясня откъде дойде това заглавие за моя стар приятел Илия Пехливанов, който през тези дълги и белязани с какви ли не събития и промени десетилетия, кое от кое по-историческо и трагично, продължава да изненадва с непреходната си и неутолима отдаденост на едно дело и на една тема, които, откъдето и да ги погледнеш, би трябвало да станат съдба на всички ни, ако искаме да ни запомнят, че и „ний сме дали нещо на светът”.  Като се зачетох в току що излязлата му нова книга с характерното за него заглавие „Съплести венец”, попаднах на текст, свързан с името на една от първите му книги – „Богородичен хляб”,  който обяснява откъде идва и какво значи. И прочетох как го разбира Илия като човешка мисия - „Оправдание за своето земно присъствие човек намира в следните неща: Да създаде и възпита като пълноценен член на обществото своя рожба. Да изгради дом за себе си и за своята челяд. Да посади поне едно дърво. Да изложи в книга своя опит и опита на предците си” (подчертано- авт.). И се замислих: та има ли по-точно казано за неговите страсти (включително и в старобългарския смисъл – страдания!) от „Богородичния хляб”, който се дава на родилката и „Дава сила за непредполагаеми изпитни”. Илия имаше едното и другото през тези 77 лета – и многобройните му книги са едно великолепно и убедително разкриване и отстояване на българския принос в духовния живот на Европа. Една кауза, видяна многостранно: кирило-методиевистика и българистика, фолклор и религия, национално-освободителни борби, бит и душевност, история на родните места… При това със свой оригинален подход и стил, който съчетава научните оценки и открития на най-авторитетните имена в световната наука и култура със собствени журналистически издирвания, интервюта. В това отношение много характерна за Илия е появилата се миналата година друга негова книга – „Веселете се, небеса!” (от „Слово за Възнесение Господне” на Йоан Екзарх Български). Под това заглавие четем: „Българската държава на духа”. Авторът скромно обяснява в стила на древните летописци: „Събрал, написал и наредил  Илия Пехливанов от страниците на вестник „Антени“ и Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь” през годините 1974 – 2004”. Всъщност това е една богата, разнообразна енциклопедия на „българския принос”, която събира и припомня високите оценки на най-големите световни авторитети – акад. Дмитрий Лихачов, Роже Бернар, папа Йоан ХХІІІ, Умберто Еко, Жозе Рюискар, Уилям Федер, Алексей Лосев и много други, с които е разговарял Илия или ги е привличал за автори на вестника. При това винаги ме е удивявала и възхищавала организаторската му активност – той е първият, който при разговор с Лихачов записва думите му, с които се гордеем като нация: „България е Държавата на духа”  Той подкрепя предложението на Калина Канева към акад. Лихачов да напише за младите хора неговите прочути „Писма за доброто и прекрасното”, които се появиха най-напред във в. „Антени”. Илия взема от Роже Бернар приветствие на български до започващия да излиза в. „О писменехь”: „България, спасявайки делото на Кирил и Методий, е заслужила признателността и уважението не само на другите славянски народи, но и на други народи по света и това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност”. Пред Илия проф. Санте Грачиоти, директор на Института по славистика при Римския университет, нарича България „Славянски щит срещу монголското и османското нашествие… Аз се запознах с вашата история в нейните основни и най-съществени събития. Бях очарован от първостепенната роля, която е играла България в съдбините на Европа”. Най-авторитетни имена разкриват за българския читател непознати неща или които малко се знаят: ”Кирилица във Ватикана”, „Как са открити мощите на Св. Кирил”, „Секретният архив на Ватикана”, „Осмият седмочисленик”, „Кой е Черноризец Храбър”, „Българска следа в Реймс” и много други. А колко българи знаят, че Паисий е бил „свидетел в Сан Стефано”? Когато се подписва мирният договор, възникват спорове със западните дипломати имало ли е българска самостоятелна държава в миналото и каква е била тя. Тогава, неизвестно по какъв път, на масата на преговорите се появява Еленският препис на История славяноболгарская, направен от Дойно Граматик. „Паисиевото слово, старинните гербове, историческите сцени и надписи показват, че България е била векове наред силна самостоятелна държава и заслужава отново да бъде свободна и независима” заключава Илия. Примерите са много и много… Не бива да пропуснем и „Българското участие” в тази книга, която заслужава да бъде настолна на българина.. Имената на Петър Динеков, Иван Дуйчев, Александър Теодоров – Балан, Джон Атанасов, Куйо Куев, Петър Увалиев, Петко Тотев, Татяна Славова и много други се появяват с оригинални и силни текстове. Най-новата му книга „Съплести венец” заслужава не по-малко читателското внимание. Тя е отново изградена на принципа алманах, събира най-святите имена в българската история, най-често с нов поглед и неизвестни факти, новооткрити и записани от автори народни песни, етнографски открития, родови и битови - втора настолна книга. Навярно може  много да се говори и за журналистическото майсторство на Илия Пехливанов – откриване на най-ценното и интересното в текста и поднасянето му стегнато и впечатляващо, с полемичен и публицистичен заряд, а и си пада по старинни думи и изрази. От летописците е взел и оживяващите текста Приписки. Изкушавам се, когато говоря за качествата на неговото творчество да цитирам и едно мнение как го приемат читателите. Румяна Станчева отбелязва: „Има книги, които ни събуждат като българи и ни водят към корените ни… Една такава книга е „Съплести венец“ на писателя с дряновски корен Илия Пехливанов. Тя е като бистър извор с родолюбива вода и като топла българска прегръдка… Всички идеи, послания, факти, умотворения, барелефи на каменни пластики, графични рисунки, фотоси на ръкописи, исторически места - са обединени от идеята да се докоснем до съкровени персонажи. Книгата е крайният резултат от дългогодишни търсения, от пробудена тревога за българското...един непобедим стремеж към сакрални пространства, една красива победа над духовната суша…… Това е една горда книга, която усещаме като наша…И съм сигурна, че ще се връщаме към нея винаги, когато имаме нужда да се слеем с рода български…” С две ръце се присъединявам към тези думи. Книгите, както е известно, носят черти от вижданията и характера на автора си. Но в никакъв случай те не се и покриват напълно. Много от него остава скрито от времето или по други причини, но то също е достойно за внимание и уважение, като пример, а защо не като поука? За нас Илия Пехливанов беше „Илийката” – все пак бяхме млади. Той в „Антени”, аз в „Поглед” - конкуренцията съществуваше и в „онези” колективни времена. Но си допаднахме някак, и това може би беше поради някаква „закачливост”, „ироничност” в характерите, разбира се, с добро чувство. (Такова качество между другото притежаваше и неговият „началник” Весо Йосифов.). Срещнехме ли се, нямаше начин да не си разменим хапливи „остроумия”, след които се чувстваш като пречистен. Вярвам, че само силни характери могат да се шегуват със себе си. Почувствах го, когато прочетох и кратката му автобиография: „Роден съм на Игнажден през 1941 г. на Върпища. Кръстен съм в Дряновския манастир. Завършил съм Априловската гимназия и Българска филология в Софийския университет. Работих във в. "Народна младеж" и "Антени". Участвах в списването на в. "За буквите" от началния му брой през 1979 г. Познавам най-големите съвременни учени - слависти и техните ученици. Печатал съм в наши и чужди издания, а също в сп. "Куриер ЮНЕСКО" на 32 езика. Членувах в управителния съвет на СБЖ до 1989 г. През 2010 г. бях приет за член на Съюза на българските писатели. Прякори: Бачо Илия, Смахнатият Апостол, Осмият Седмочисленик. Blogmasters: Деница Пехливанова и Пепа Манастирска”. (Обърнете внимание на прякорите, които сам си посочва или измисля). По някакъв начин ми напомняше на своя любим герой Отец Матей Преображенски-Миткалото: вечно зает, забързан, понесъл в натежалата чанта книги или броеве от току-що излезлия вестник „За буквите - О писменехь”, на който е и авторитетен главен редактор.. Това е уникален, необходим вестник, но и досега не съм разбрал защо трябваше да е елитарен – безплатен, но в малък тираж. Спокойно можеше да бъде „масов”. И ми се струва, щеше да е един от най-търсените. Подобно на Миткалото и Илия е  всеотдаен към идеята, същински безсребърник И книгите, които издава, изпраща на читалищата и училищата в родния си край безплатно. Такъв отдаден на идеята го опознах още когато ни събираше дружеството „Родолюбец” – за създаването на близки връзки с бесарабските българи И накрая нещо лично. Уважението ми към него нарасна, когато разбрах че в няколко авторитетни вестника е публикувал големи и дълбоко почувствани материали за една достойна българка – Баба Велика Лозанова, за която и досега пазя незабравим спомен. Тя беше хранителка на черквата „Свети четиресет мъченици”, познаваше нейната история като никой друг, гостуваха й учени от ранга на акад. Лихачов и писатели като Емилиян Станев, за да чуят нейното мнение по един или друг въпрос. Видях я през зимата на 56-та година, когато, още студент, бях изпратен в старопрестолния Велико Търново на първата си  журналистическа командировка от вестника, в който започнах работа. Докато тя ме развеждаше из църквата и ми обясняваше, край нея обикаляше малката й внучка. След десетилетия разбрах, че това е била днешната колежка Розалина – и в нея долових нещо от баба й…   За Илийката може да се разказва много, в живота му има много знакови събития. Родното му село е „манастирско”, най-близо до Дряновския манастир, в него е кръстен. Може да се каже, че едва ли не в него е израсъл, закърмен с героичната му и трагична история през Априлското въстание. Героят на първия му биографичен роман „Преображения Матееви” - Миткалото е бил чест гост на манастира. Светата дряновската обител е свързана и с неговата любов и опора Пепа Манастирска… Щом е тръгнало на съвпадения и знамения, нека се върнем на числото 77 – това е броят на годините на Илия. Вещи люде по тази материя и народни поверия твърдят: „Свещено, сакрално число, 77 е послание от ангелите ви, което ви уверява, че сте на правия път. Вие сте работили усърдно и възнагражденията ви идват по пътя. Ангелското 77 ви кани да "продължавате с великата работа". Значи – запретвай ръкави, Илийка! Не се офлянквай! Чакаме следващи заглавия! И - „Веселете се, небеса!”      Източник: СБЖ С

КНИГИ В БАЧКОВО

                     Множество превъзходни ръкописи в манастирската библиотека

                                              са все още недостъпни

Верен на своя навик като вещ изследовател на старината да огледа всяка книга –стара или нова – сам и отблизо, бележитият български учен проф. Йордан Иванов, разгръщал книги и в библиотеката на светогорския манастира „Зограф”, откривайки там черновата на „История славяноболгарская”, не е пропуснал случая да разгледа и Бачковската библиотека. През август 1911 г. заедно с тогавашния директор на Софийския народен музей Богдан Филов той посещава Асеновград . Още през същата година той публикува в „Известия на Българското археологическо дружество”, том ІІ,  своите простронни историко-архелогически бележки под наслов „Асеновата крепост над Станимака и Бачковският монастир”. В тях на стр. 228 четем и следното:

„Две думи за монастирската библиотека. Бачковският монастир превъзхожда всички други монастири в България по две неща: първо, по скъпоценните си и артистичните стари съдове, кивоти, кръстове, дискоси и пр., и второ, по гръцката си библиотека. За някогашното богатство на библиотеката споменуват и двама стари пътника. През 1706 г. френският лекар Пиер Люкас пише:

„Калугерите в тоя монастир имат хубава библиотека. Аз видях там множество превъзходни ръкописи; но е невъзможно да се вземе някой ръкопис; монасите се докачат дори, ако им  рече човек да купи някой от тях”.

Друг пътешественик Дриш на връщане от Цариград през Пловдив в 1720 г. се научил, че монасите в Бачковския монастир били крайно невежествени. В библиотеката им се намирали много стари и ценни ръкописи,  потънали в прах.

Сега библиотеката брои около 300 екземпляра ръкописи старопечатни книги. Особено са важни пергаментните сборници, фолио, от ХІ-ХІІ в. със слова на великите учители на Църквата. Те са интересни не само поради древността си, но и по артистичните си цветни заглавки, които , за съжаление, на много места са изрязани с ножици. Има и два-три словенски ръкописа. Всичко това обаче стои неописано както трябва и е натрупано безразборно на няколко прашни полици.

Проф. Иванов предлага:

„Най-добре ще бъде монастирското братство да подари тази сбирка за библиотеката на Св. Синод, дето книгите ще могат да се запазят по-добре, да се опишат и използват за науката; вместо това пък Св. Синод да стъкми една библиотека за личните нужди на монашеството в Бачковския монастир и за монашеското училище в него.”

Бачковската библиотека и до днес си остава недостъпна и непроучена.

Румяна Станчева

14 август в 12:55 ч.

КОГАТО ЕДНА КНИГА Е КРАСИВА ПОБЕДА НАД ДУХОВНАТА СУША.....

Има книги, които ни събуждат като българи и ни водят към корените ни… Една такава книга е „Съплести венец“ на писателя с дряновски корен Илия Пехливанов. Тя е като бистър извор с родолюбива вода и като топла българска прегръдка… Всички идеи, послания, факти, умотворения, барелефи на каменни пластики, графични рисунки, фотоси на ръкописи, исторически места - са обединени от идеята да се докоснем до съкровени персонажи. Книгата е крайният резултат от дългогодишни търсения, от пробудена тревога за българското ...един непобедим стремеж към сакарални пространства, една красива победа над духовната суша……

Това е една горда книга, която усещаме като наша…И съм сигурна, че ще се връщаме към нея винаги, когато имаме нужда да се слеем с рода български…
Благодаря на писателя Илия Пехливанов , редактора Пепа Манастирска и художника Калин Николов за привилегията да притежавам „Съплести венец.“ Високо ценя родолюбивия им жест да я подарят на училищата, читалищата и музея в Дряново. За мен е чест съгласието им да споделям с моите приятели част от най-интересните текстове в книгата.

Можете да прочетете „Съплести венец“ и в http://iliyapehlivanov.blogspot.com/

                                    КИРИЛИЦА КРАЙ КРЕПЧА

След 1000 години оживява наново скален манастир,

посветен на „Вси български светии”, с каменен надпис от 921 година

„В името на Отца и Сина и Светия Дух. Тук почива праведният отец Антони– ктитор на тази църква, който я направи дом-хранителница / житнца/, за да се приобщи към Бога. Това написах аз, Михаил Недостойний. Амин.

В 6430 /921/ година месец октомври почина раб Божи Антон.”

Най-старият известен засега кирилски каменен надпис

Манастирът се намира на  над левия бряг на река Каракочдере на 2 км от село Крепча, на 18 км северозападно от град Попово. Високо в скалния масив са изсечени килии, манастирска църква и църква-гробница, които са достъпни само с помощта на алпинисти.

По стените на църквата, в гробницата и около килиите има врязани кирилски и староеврейски надписи, рунически знаци и разнообразни рисунки.

Това е едно от най-значимите открития на големия чешки археолог Карел Шкорпил – неуморен изследвач на българската древност. Той публикува първото научно съобщение за открития от него надгробен каменен надпис  през 1905 г. в албум под заглавие „Абоба-Плиска” към том Х на виенско славистично издание /само с факсимиле  на надписа без разчитане и коментар/ и по-подробно през 1914 г. под заглавие „Опис на старините по течението на река Русенски Лом”. През следващите десетилетия за същия надпис съобщават  Стефан Маслев, Цветана Дремсизова, Св. Нелчинов, Ара Маргос. През 1966 г. го проучва и студентска научна експедиция под ръководството на видния наш езиковед проф. Иван Гълъбов.

През 1977 г. младият археолог Казимир Попконстантинов, който впоследствие направи забележителни открития в областта на средновековната епиграфика /наука за надписите/, обнародва в кн. 3 на сп. „Археология” пространна статия  под заглавие „Два старобългарски надписа от скалния манастир при с. Крепча, Търговищко”. В нея към публикувания от Шкорпил  надпис той съобщава за втори надпис, който открива при входа на скалната манастирска църква.

Със своите палеографски особености надписът има близост със старобългарския надпис върху гроба на Чъргубиля Мостич от Преслав, Самуиловия надпис, надписа от село Теке-Козлуджа край Плиска.

Единствено в скалите над Крепча е достигнал до наши дни

най-старият от известните днес старобългарски /и въобще славянски/ надписи на кирилица с точно упоменаване на годината, в която той е изсечен.

/Паметникът съдържа  датата 6430 г  - според съвременното летоброене 921 година./

                                                                  

 През настоящата 1150-та годишнина от Моравската мисия на светите братя Кирил и Методий, вписана   в официалния календар на ЮНЕСКО по предложение на 7 днешни славянски държави, това откритие придобива значение за културата на цяла Европа и заслужава да  стане  широко известно.

 Един деен съвременен духовник не чака да го подсещат какво да стори по този повод. На 27 ноември м. г., в деня, когато Българската православна църква почита паметта на Св. Теодосий Търновски, с благословията на Русенския митрополит Неофит  архимандрит Серафим Геновски заедно със свещеници от духовната околия отслужи водосвет в скалния манастир край Крепча. 

Серафим Геновски е родом търновец, завършил  е с отличие богословие в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Пребивава известно време в Българския манастир „Зограф” на Света гора. Сетне беше игумен на манастира „Св. Петка” край Банкя и на древния манастир „Св. Троица” край пернишкото село Дивотино. Изпълняваше един мандат длъжността рeктор на Софийската духовна семинария „Св. Иван Рилски”, беше след това  протосингел на Варненско-Преславската митрополия. Участва в шествието за пренасяне на мощите на Св. Серафим Саровски – неговият небесен покровител от град Саров в Москва. Понастоящем е предстоятел на възрождинската църква „Св. Архангел Михаил” в град Попово, в която през1877 г. са посрещнати с тържествена литургия  руските освободители.

Събитието бе заснето на документален филм, който бе награден на фестивал за документални филми във Варна и е показан във Фейсбук.

Оживелият след цяло хилядолетие български манастир се посвещава на Всички български светии, чийто празник се почита  от 1962 година насам.

 Архимандрит Серафим отслужва водосвет във възстановената обител,

ИЛЮСТРАЦИИ КЪМ КНИГАТА "СЪПЛЕСТИ ВЕНЕЦ"
ХУДОЖНИК КАЛИН НИКОЛОВ - КОРИЦА И ГРАФИКИ
"Kalin Nikolov рисунките са тридесетина, от каменната пластика на няколко много интересни църкви из България, от мостове и къщи."