КНИГИТ НА ИЛИЯ ПЕХЛИВЯАНОВ 

ОТРАЗЕНИ В ЕЛЕКТВОННИЯ КАТАЛОГ НА НАРОДНАТА БИБЛИОТЕКА

1.	·         Корени Пехливанов, Илия Денев, 1941- = Pehlivanov, Ilija Denev, 1941-кратка проза | български | 2020  за заемане - в читалня
2.	·         Съплести венец : избрани страници Пехливанов, Илия Денев, 1941- = Pehlivanov, Ilija Denev, 1941-книга | български | 2018  за заемане - в читалня
3.	·         Габровски път от/до Европа : истинска народна дипломация Пехливанов, Илия Денев, 1941- = Pehlivanov, Ilija Denev, 1941-хумор, сатира, пародии | български | 2014  за заемане - в читалня
4.	·         Богородичен хляб : От сел. черкви на Предбалкана до фр. столица : [Нар. обичаи и песни] Пехливанов, Илиякнига | български | 1992  за заемане - в читалня
5.	·         Преображения Матееви : [Изследване за Матей Преображенски] Пехливанов, Илиякнига | български | 1981  за заемане - в читалня
96.	·         Веселете се, небеса! : българската държава на духа : от страниците на вестник "Антени" и Кирило-Методиевския вестник "За буквите - О писменехь" през годините 1974-2004 сборник | български | 2017    за заемане - в читалня
97.	·         Българистика и българисти : Статии и изследвания : Българистиката в чужбина : Портрети на българисти 1981 - 1986 : [Сборник] Пехливанов, Илиякнига | български | 1986     за заемане - в читалня
98.	·
99.	·         Дни на борба горда : Разкази на очевидци [за Априлското въстание] Кръстев, Милко , Илия Пехливанов...книга | български | 1976        за заемане - в читалня
100.	·         Ти от кои хора си : Песните на Ирина Симеонова (Мотева) Богданова от Царева ливада Пехливанов, Илия ...книга | български | 2004           за заемане - в читалня

 https://plus.bg.cobiss.net/opac7/bib/search/simple?db=cobib

 

Проф. дфн Димитър Кенанов

ИЛИЯ ОСМОЧИСЛЕНИК: „КОРЕНИ“

            С благородното съдействие на Пепа Манастирска и Тихомир Манев получих интегралната книга на Илия Пехливанов „Корени, Издат. „Авангард Прима“, София, 2020 с дарствен надпис: „На проф. Димитър Кенанов с искрена почит. Илия Пехливанов, 9.02.2021. Трудът е продължение на антологията „Веселете се, небеса. Българската държава на Духа. Събрал, написал и подредил: Илия Пехливанов от страниците на вестник „Антени“ и Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ (София, 2017). За нея с вълнение написах кратък отзив: „Зажъдица за старобългарските писмена/скрижали“ и ги сложих в ел. книга Кенанов, Д. Завръщания. Мои българистични пространства. Кн. 3. Велико Търново, 2019, 277–280. Прилагам отзива си  и тук като приложение.

            Потърсих в Интернет блога на Илия Пехливанов, където с възможностите на интернет виртуалната информационната система с размах е продължена вестнико-книговата българистична поредица от „Антени“, „За буквите“ и двутомника: „Българистика и българисти. Българистика и българисти: Статии и изследвания. Българистиката в чужбина. Портрети на българисти, „Наука и изкуство“, (С. 1981 и 1986).

            В блога  в характерния си стил Илия Пехливанов говори за себе си: „Роден съм на Игнажден през 1941 г. в село Горни Върпища, Дряновско. Кръстен съм в Дряновския манастир. Завършил съм Априловската гимназия и Българска филология в Софийския университет. Работих във в. "Народна младеж" и "Антени". Участвах в списването на в. "За буквите" от началния му брой през 1979 г. Познавам най-големите съвременни учени – слависти и техните ученици. Печатал съм в наши и чужди издания, а също в сп. "Куриер ЮНЕСКО" на 32 езика. Членувах в управителния съвет на СБЖ до 1989 г. През 2010 г. бях приет за член на Съюза на българските писатели. Прякори: Бачо Илия, Осмият Седмочисленик“. http://iliyapehlivanov.blogspot.com/2020/07/blog-post_6.html.

            Почетното прозвище „Осмият Седмочисленик“, разбира се, точно представя изключителните заслуги на Илия Пехливанов като публицист панегирист/възхвалител, историк на славянобългарската писменост, на св. седмочисленици – Константин-Кирил Философ, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава, Ангеларий, на будителите от националното ни Възраждането, на видни съвременни учени българисти, слависти, преводачи.

            Монументалната антология „Корени“ има 6 раздела: Старобългаристика, Възраждане, Националноосвободително движение, Космос, Будители и достойни българи.

            За да се оцени по достойнство съдържателният размах и контекстът на шестте части, следва да се напише обстойно изследване. Сега обаче ще отбележа само два етюда за преводачи на романа „Антихрист“ (1970) от Емилиян Станев, които допълниха моята представа за писателя класик  и доуточниха оценъчната ми позиция в статията „Еньовата помислова картина на Великденската (Пасхалната) полунощница и утреня“ (В приложенията помествам част от текста по ел. книга: Кенанов, Д. Завръщания. Мои българистични пространства. Кн. 3. Велико Търново, 2019, 81–85).

            Унгарският преводач на Емиилян Станев е Дьорд Сонди, почетен доктор на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Очеркът за него единство на заинтригуваща краткост и анотираща слогова продължителност: „ПРОПОВЕД ЗА ЕДНОГО. Дьорд Сонди при срещите си с писателя Емилиян Станев го възприема за свой духовен баща“ (с. 375).

            В диалога си с Илия Пехливанов видният преводач представя работата си и разговорите с Емилиян Станев: „Лека-полека почнах да превеждам от романа [„Антихрист“]. Трябваше да доловя съответствието на един особен ритъм в повествованието, да навляза в една особена лексика, в един архаизиран стил, в езика на православен монах от ХΙV век. Книгата носеше аромата на една отминала епоха. Моята задача беше да намеря съответствие на този архаичен стил до същата степен на оригинал“ (376–377).

            В срещите „проповеди за едного“ Емилиян Станев възприема преводача не като чужденец, а „като свой родственик“ (с. 378). Сигурно е търсел разбиране или проверка на възгледите си за историята и културата на средновековна България, напр. „за своето убеждение, че България поема по грешен исторически път при княз Борис Ι,  като възприема християнството не от Рим, а от Византия“ (с. 379). Потвърдена е ролята на Петър Динеков, който „го е посвещавал в тайните на старата българска литература. Говори също за изключителната роля на Патриарх Евтимий“. Твърде важно е признанието: „Емилиян Станев без бавене ми каза, че има еретични мисли относно българската история и култура като цяло“ (с. 377).

            Природата на тези мисли писателят разкрива в разговорите си с Теодорос Йоанидис – гръцкия преводач на „Антихрист“. Илия Пехливанов разказва за пътуването си до Солун в компютърната епоха и за строежа на крайбрежната църква „Св. Св. Кирил и Методий“ и развълнувано „одушевява“ преводаческия компютър „Мицос“, по нашему „Митко“, който учи български език, за да прочете и отпечата на гръцки „Антихрист“ на днешния търновски книжовник Емилиян Станев“ (с. 382). 

            Бидейки същински „разследващ“ журналист, Илия Пехливанов подтиква гръцкия си събеседник и домакин да каже най-главното, или „поне което не е за пред всекиго и по всяко време“. И тук пренасям дълъг цитат:

            „Оказва се, че той е посещавал на няколко пъти Емилиян Станев в болницата дни, преди невероятният българин да се отправи към небитието. Има записани негови откровения. „Хайде да ги печатаме“, подскочих. „Не им е дошло още времето! Той все говореше за Властта. За художника и властта. Не още не им е дошло времето. Знам добре, че никой сега няма да ги отпечата у вас“. <...> Помолих все пак Теодорос нещо за тях да каже.

            „Емилиян Станев вече знаеше, че скоро ще умре. С Господа не можем да се борим, казваше. Донесè му сестрата термометър, той го бутне скришом настрана. Лекарства му дават – хвърля ги… Поиска от мене цигара „Папастратос“. Оставих му цяла кутия. Заговори ми за Дявола. И през цялото време се усмихваше с някаква своя странна усмивка, каквато само той можеше да има в този момент. Останах с усещането, че двамата с Дявола си говорят насаме. Че знаят само те, двамата, някои неща, недостъпни за нас, другите…“

             И като добавка Йоанидис показа една от скоро издадените от него книги под заглавие „Дяволът в световното изкуство“. Тя бе разкошно илюстрирана с многобройни репродукции от живопис, графика, скулптура. Не можах да запомня името на автора, бе преподавател в Теологическия факултет на Солунския университет „Аристотел“.

            Посмях да отбележа, че не съзрях никакъв български дявол в тази рядка енциклопедия, а дяволи в България – колкото щеш, не можем да се оплачем. Изображения етхни изобилстват по външните стени и в преддверията на черквите, особено в Югозападна България. Приведох за пример сцената „Врачка дои Дявола“ от черквата на село Гега. Дори се сетих да припомня габровската пословица „Жената е родена три една назад от дявола“. Видя се, че гъркът е хлътнал здравата в дяволиадата – не го оставяше на мира Емилиян-Стаенвият злъчен смях от болничната стая. <...>

И друго негово заключение дължа да предам: „Емилиян Станев казваше, че писателят прилича на едно дърво. Короната му, клоните му могат да бъдат и присади – нещо от Маркес, нещо от руската проза, нещо от гръцката класика и т.н. Но корените му следва да бъдат в здрава почва. Иначе то не може да даде никакви плодове, които да стават за общата човешка трапеза“(384–386).

… Емилиян-Станевите разсъждения за корените  обосновават заглавието на разгледаната вкратце от мен интегрална книга антология на Илия Пехливанов.Допълвам реченото дотук с обещаните две приложения:

 

ЗАЖЪДИЦА ЗА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ПИСМЕНА/СКРИЖАЛИ

ИЛИЯ ПЕХЛИВАНОВ: ВЕСЕЛЕТЕ СЕ, НЕБЕСА

 

С любезното съдействие на П. Манастирска, съпруга на Илия Пехливанов, получих неговата книга с разширен заглавен наслов по стародавни печатни традиции: „Веселете се, небеса. Българската държава на Духа. Събрал, написал и подредил: Илия Пехливанов от страниците на вестник „Антени“ и Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ (София, 2017). Дарствен надпис: „На Димитър Кенанов – с искрено уважение! Илия П. 16 април 2019 г.“

Книгата, издадена в 100 бройки, ми напомни цяла епоха от българистиката от втората половина на миналия век, към която пряко участие като духовен строител превисоки заслуги има Илия Пехливанов. Напълно в неговия последователен характер и стил на журналист и учен, популяризатор на старобългарската, възрожденската и фолклорната ни култура е да бъде подбрано заглавие, заето от духовната ни писмена съкровищница.

Смисловият ключ на книговото заглавие се разкрива в преддверието на книгата: „Йоан Екзарх Български: Веселете се, небеса! Радвай се, земльо! Защото, след като събори средната стена на оградата, сиреч враждата, както казва апостол Павел, която бе между Бога и човешкото естество, и след като въдвори мир, Христос съедини небето със земята. Затова и ние, бедните, казваме: Днес Христос възнесе на небето върха и началото на нашата плът. Слово на Възнесение Господне (IX век). Превод от старобългарски: Куйо Куев“.

Отговорих с писмо, което предавам тук с някои добавки:

Драги Илия! Благодаря ти за дарената книга и искреното посвещение! Мисля, че заедно с Веселин Йосифов и Петко Тотев започнахте голямо, незабравимо дело с рубриката „Българистика и българисти“ във вестник „Антени“, продължена с извънредно важна следваща стъпка - осъществената новаторска идея за Кирило-Методиевския вестник „За буквите“.

На 24 май 1980 г. излезе бр. 3 на вестника, посветен на Килифаревската лавра, основана от св. Теодосий Търновски, а също и на Томичовия псалтир от 1360 г., украсен с удивителни по вътрешна красота миниатюри. В подготовката на вестника участвах и аз наедно с други преподаватели от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.

Илия Пехливанов има и дара на блестящ организатор. За участие той привлече Камерния ансамбъл „Св. Йоан Кукузел Ангелогласния“ с художествен ръководител Т. Христова. В Аулата на старопрестолния университет, до която през XIV в. е имало манастир, посветен на Пресвета Богородица, за първи път, след шест столетия, на свещения хълм ансамбълът запя отново боговдъхновените песнопения на великия българин, на християнския Орфей – св. Йоан Кукузел Ангелогласния. За мене възкръсналото ангелогласие в прослава на Бога беше знаменателно мистическо събитие!

Песнопевците посетиха Килифаревската св. обител преосветиха с песнопенията храма „Св. Димитър Солунски“, построен от Уста Кольо Фичето не по-късно от 1845 г., с вградените в него параклис с два олтара от ΧVIII век, посветени на св. Йоан Рилски и св. Теодосий Търновски.

По това време в разгара си бяха археологическите разкопки на стария манастир и исихастирий. За съжаление днес откритите руини са изоставени, подложени са на иманярски нашествия. Липсата на консервационно укрепване разрушава разкритите манастирски строения. Направените няколко почиствания на терена не са решение на проблема, не е утешение и изграденият заслон-параклис със средства на дарители.

През 1980–1984 г. разпространявах „За буквите“ като български лектор в Ленинградския/Петербургския университет през 1980-1984 г. Помня каква емоционална изненада беше за колегите ми от катедра „Славянска филология“ брой 4 от 24 май 1981 г., където на първа страница е публикувано слово на Тодор Живков, генерален секретар на Централния комитет на БКП и председател на Държавния съвет на НРБ, а до текста вляво – възрожденска училищна икона от Станислав Доспевски с ликовете на св. братя Константин-Кирил и Методий.

Напълно споделям изразеното авторово преклонение пред великия руски философ Алексей Ф. Лосев, когото съм нямал възможност да видя – така се получи и с другия мой учител от Русия – Сергей С. Аверинцев.

Гостуването на Илия Пехливанов при Алексей Лосев се осъществява с посредничеството на Юрий Ростовцев, главен редактор на популярното тогава младежко списание „Студенческий меридиан“.

Следях списанието и аз – съществена причина за моя интерес бяха системно отпечатваните материали за делото на Алексей Лосев. Когато през 1986–1989 г. бях отговорен редактор на великотърновския университетски вестник „Наука и труд“, Юрий Ростовцев ни гостува.

През 1988 г. тъкмо от неговото списание препечатах кратък материал на френски професор по повод на годишнината от протестните студентски вълнения в Париж през 1968 г. Запомнил съм – в текста се твърдеше, че френски политици са употребили и манипулирали идеализма, доверчивостта на студентите за постигане на своите политически намерения.

Скоро в България беше приложен френският опит – студентите бяха челният настъпателен отряд на т.н. демократична опозиция. Тя осъществи плановете си да вземе за дълго властта. Последиците са известни –българският народ обнищя и така беше принуден масово да емигрира в близката и далечната чужбина.

…Рядко явление е да бъдеш човек като Илия Пехливанов, който е последователен журналист и същевременно е изследовател с приноси в българистиката и с изключителни заслуги за популяризирането на научното дело не само на съвременните българисти, но и на достойните им предшественици от миналото.

Вестниковите публикации се следят трудно. Затова с интерес от научната общественост се посрещнаха събраните в два тома материали от рубриката „Българистика и българисти“ (1981, 1986) с портрети на слависти/българисти и научни съобщения за най-новите открития от света на старобългарската писмена култура.

Разбира се, не бива да се забравя, че Илия Пехливанов допринесе твърде много с изследванията си за популяризиране на дейци и събития от Националното ни Възраждане – делото на априлци от 1876 г., на о. Матей Преображенски. Извънредно ползотворна беше и идеята за пътуващата книжарница "Отец Матей Преображенски".

Драги Илия!

Радвам се, че още от самото начало на твоите начинания до днес си сътрудничим и държим на дълготрайното ни приятелство, независимо от срутването на идеали, които стоят в основата на националната ни ценностна система.

Велико Търново, Твой: Димитър Кенанов

19 април 2019 г.

ПОСЛЕПИС

Думата „зажъдица“ е от писмо на Димчо Дебелянов. Повече вж. в книгата на Илия Пехливанов, 239-240: „Зажъдица по Климентовата пътека. Една Димчова страница“.

 

ЕМИЛИЯН СТАНЕВ: ЕНЬОВАТА ПОМИСЛОВА КАРТИНА

НА ВЕЛИКДЕНСКАТА (ПАСХАЛНАТА) ПОЛУНОЩНИЦА И УТРЕНЯ

 

Пейо Кр. Яворов е не просто любим поет на писателя Емилиян Станев, а пример за подражание по дълбочинно навлизане в познанието на човешката душа, търсено чрез богомилското раздвоение между Бога и Неговия противник – дявола, някогашния Ангел на светлината/Еосфорос/Луцифер/Сатанаил, а след богоборческия му бунт – сатана, без частицата -ил, означаваща принадлежност към Божията, нетварната, Таворската Светлина.

Емилиян-Станевият герой Еньо-Теофил от романа „Антихрист“ (1970) ще разсъждава за Светлината в Иисусовото преображение на Тавор не от благодатните светоотечески писателски откровения, а повече с помисловите проекции на дявола върху ума му, раздвоен сякаш по еретическото дуалистическо учение на българския поп Богомил, който по-точно е Богу немил, както пише Презвитер Козма, чиято беседа вероятно е попадала в читателското полезрение на Емилиян Станев. Срв. самозапитването: „Или земята е създадена от сатаната?“ (Сарандев, Ив. Емилиян Станев. Литературни анкети, ЛИК, С., 2007, с. 59).

С подобно раздвоение в първата романова глава-завръзка подрастващият отрок Еньо-Теофил, син на зограф, ни запознава с първите си стъпки в боготърсачеството си и ни предлага оценъчният си „репортаж“ от тържественото богослужение – великденската (пасхалната) Полунощница на Царевец/Търновград. Нейното съпреживяване от детето Еньо-Теофил не е в рамките на тихото, светлото омиротворяване на човешката душа с Бога, с което е запомнил Великденската нощ от детството си П. К. Яворов („честито, свидно детство - цъфтяща, рай долина“) („Великден“):

 

Един - и втори удар в безмълвието нощно...

Задружно проехтяват църковните камбани

и светла вест се носи; повтаря я всемощно

разбуденото ехо в намръщени балкани

и тласка я нагоре към висини бездънни.

 

Нощ мрачна оживява – тържественост я пълни

и говор я оглася свръхземен и невнятен:

души безгрижни сякаш, процесия безкрайна,

невидими към Бога молитвата си тайна

възнасят – и обхождат простора необятен.

 

Пасхалната Полунощница припомня и препотвърждава Възкресението на Спасителя, на Богочовека Иисус Христос след кръстната Си смърт като човек на Разпети Петък. Възкресението Христово дарува на човечеството вечен живот и затова Църквата ликува навеки: „Христосъ бо воста: веселiе вечное“. С този стих от Пасхалния Канон започват светоотеческите обобщения на о. Михаил Помазански. За него спасителните възкресни дарове са: „победа над ада и смъртта; блаженство на светиите на небесата и начало на битието на Небесната Църква; низпослание на Духа Свети и създаване на Христовата Църква на земята“. Съгласно Православното Изповедание „Христос, след Своята кръстна смърт, слиза c душата Си и със Свoeто божество в ада, докато Неговото тяло се намира в гроба, благовествува на адовите пленници спасение и извежда оттам всички ветхозаветни праведници в светлите обители на Царя Небесен“.

В „Типика“ на Българската православна църква (С., 1980, стр. 454–456) е разписан редът на тържествената Полунощница и Утреня: „В 11 ч. през нощта бият камбаните и след това започва Полунощница. <…> Като наближи 12 ч., свещеникът излиза на царските двери със запалена свещ и възглася: „Приидите, приидите, приимите свет от невечерняго Света, и прославите Христа, воскресшаго из мертвих“. Същото пеят и певците (на пети глас), докато богомолците си запалят свещите“.

В романа е изпусната думата „светлина“ от свещеническата прикана: „Дойдете, дойдете, приемете светлина от невечерната, т.е. незаходимата, незалязващата Светлина…“.

Пропуснатата дума „светлина“ всъщност е изключително важна, защото така става ясно: богомолците приемат образа, а не самата незалязваща, нетварна Таворска Светлина – тя е Божия енергия и благодат, тя е недостъпна да се лицезре от сетивата човешки.

Светлината на свещта, която се поднася от царските двери, е благодатният огън, който снизхожда таинствено в Йерусалим – този огън гори, но не прогаря ръката, ако с нея го докоснеш. Това е същата огнена светлина от неопалимата къпина в Синай, където Моисей разговаря с Господ и получава повеление да се върне в Египет и да изведе народа си от „дома на робството“, да го отведе в Обетованата/Обещаната земя: Какво неразпознаваемо на пръв поглед, но зловредно преизтълкуване се получава от пропуска на думата „Светлина“.

По-нататък идва ред да се отворят запънатите порти на храма. Препречелият вратите певец/четец символично е стражът на ада. С диалога и с повеленията за отваряне се известява за стоящия пред ада Цар на славата – Христос. Текстът е по Давидовия Псалом 23, който се пее в първия ден на седмицата, т.е. в неделя, когато е Христовото Възкресение: „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!// Кой е тоя Цар на славата? - Крепкият и силният Господ, силният на война Господ.// Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!// Кой е тоя Цар на славата? - Господ на силите, Той е Цар на славата“ (Пс. 23:7–10). „Вечни порти“ са „камък за препъване“ на размишляващия и питащия баща си Еньо – те са „вечни“, защото са древни по "направа" във времето.

В преизтълкуването на богослужбите Пасхални се стига до фантастични деформации, характерни за дуалистични ереси от разреда на българското богомилство. Стражата на ада е дяволът, в патриарха е дяволът – Еньо ни предава помисли, нашепнати от дявола – толкова силна е невидимата му бран.

В подкрепа на този оценъчен прочит е признанието на писателя-академик Емилиян Станев в разговор за романа „Антихрист“:

„Петър Динеков започна да ме просвещава със старобългарската литература. Донесе ми антологията „Старобългарски страници“. Преди бях доста чел, Йордан Иванов и други. Много исторически книги си доставих от поредицата „Историческа библиотека“, документи за нашата история, която се издава от академията. И един ден, не знам как стана така, си спомних някои от моите изживявания като дете, видях моя живот в тези духовни етапи, през които съм минал. Така че в „Антихрист“ има много автобиография. Говоря за оня вътрешен, личен, душевен мой живот. Веднъж изживях същото, което Теофил изживява, когато вижда сатаната. Това е момент, в който човек предизвиква Бога и приема сатаната. В романа има много работи, които безсъмнено не са точно така, както съм ги изживял. Тази книга най-високо ценя“ (Сарандев, Ив. Емилиян Станев…, с. 33.

            Велико Търново,

24 февруари 2021 г

 

 

                                                      ПОЗДРАВИТЕЛЕН АДРЕС

КНИГИТЕ НА ИЛИЯ ПЕХЛИВАНОВ - СЪСТАВИТЕЛ И АВТОР

 

Богородичният хляб на Илия 03.09.2018 /10:57 |  Автор : Иван Василев |  Писа рука Илиева Длъжен съм най-напред да обясня откъде дойде това заглавие за моя стар приятел Илия Пехливанов, който през тези дълги и белязани с какви ли не събития и промени десетилетия, кое от кое по-историческо и трагично, продължава да изненадва с непреходната си и неутолима отдаденост на едно дело и на една тема, които, откъдето и да ги погледнеш, би трябвало да станат съдба на всички ни, ако искаме да ни запомнят, че и „ний сме дали нещо на светът”.  Като се зачетох в току що излязлата му нова книга с характерното за него заглавие „Съплести венец”, попаднах на текст, свързан с името на една от първите му книги – „Богородичен хляб”,  който обяснява откъде идва и какво значи. И прочетох как го разбира Илия като човешка мисия - „Оправдание за своето земно присъствие човек намира в следните неща: Да създаде и възпита като пълноценен член на обществото своя рожба. Да изгради дом за себе си и за своята челяд. Да посади поне едно дърво. Да изложи в книга своя опит и опита на предците си” (подчертано- авт.). И се замислих: та има ли по-точно казано за неговите страсти (включително и в старобългарския смисъл – страдания!) от „Богородичния хляб”, който се дава на родилката и „Дава сила за непредполагаеми изпитни”. Илия имаше едното и другото през тези 77 лета – и многобройните му книги са едно великолепно и убедително разкриване и отстояване на българския принос в духовния живот на Европа. Една кауза, видяна многостранно: кирило-методиевистика и българистика, фолклор и религия, национално-освободителни борби, бит и душевност, история на родните места… При това със свой оригинален подход и стил, който съчетава научните оценки и открития на най-авторитетните имена в световната наука и култура със собствени журналистически издирвания, интервюта. В това отношение много характерна за Илия е появилата се миналата година друга негова книга – „Веселете се, небеса!” (от „Слово за Възнесение Господне” на Йоан Екзарх Български). Под това заглавие четем: „Българската държава на духа”. Авторът скромно обяснява в стила на древните летописци: „Събрал, написал и наредил  Илия Пехливанов от страниците на вестник „Антени“ и Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь” през годините 1974 – 2004”. Всъщност това е една богата, разнообразна енциклопедия на „българския принос”, която събира и припомня високите оценки на най-големите световни авторитети – акад. Дмитрий Лихачов, Роже Бернар, папа Йоан ХХІІІ, Умберто Еко, Жозе Рюискар, Уилям Федер, Алексей Лосев и много други, с които е разговарял Илия или ги е привличал за автори на вестника. При това винаги ме е удивявала и възхищавала организаторската му активност – той е първият, който при разговор с Лихачов записва думите му, с които се гордеем като нация: „България е Държавата на духа”  Той подкрепя предложението на Калина Канева към акад. Лихачов да напише за младите хора неговите прочути „Писма за доброто и прекрасното”, които се появиха най-напред във в. „Антени”. Илия взема от Роже Бернар приветствие на български до започващия да излиза в. „О писменехь”: „България, спасявайки делото на Кирил и Методий, е заслужила признателността и уважението не само на другите славянски народи, но и на други народи по света и това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност”. Пред Илия проф. Санте Грачиоти, директор на Института по славистика при Римския университет, нарича България „Славянски щит срещу монголското и османското нашествие… Аз се запознах с вашата история в нейните основни и най-съществени събития. Бях очарован от първостепенната роля, която е играла България в съдбините на Европа”. Най-авторитетни имена разкриват за българския читател непознати неща или които малко се знаят: ”Кирилица във Ватикана”, „Как са открити мощите на Св. Кирил”, „Секретният архив на Ватикана”, „Осмият седмочисленик”, „Кой е Черноризец Храбър”, „Българска следа в Реймс” и много други. А колко българи знаят, че Паисий е бил „свидетел в Сан Стефано”? Когато се подписва мирният договор, възникват спорове със западните дипломати имало ли е българска самостоятелна държава в миналото и каква е била тя. Тогава, неизвестно по какъв път, на масата на преговорите се появява Еленският препис на История славяноболгарская, направен от Дойно Граматик. „Паисиевото слово, старинните гербове, историческите сцени и надписи показват, че България е била векове наред силна самостоятелна държава и заслужава отново да бъде свободна и независима” заключава Илия. Примерите са много и много… Не бива да пропуснем и „Българското участие” в тази книга, която заслужава да бъде настолна на българина.. Имената на Петър Динеков, Иван Дуйчев, Александър Теодоров – Балан, Джон Атанасов, Куйо Куев, Петър Увалиев, Петко Тотев, Татяна Славова и много други се появяват с оригинални и силни текстове. Най-новата му книга „Съплести венец” заслужава не по-малко читателското внимание. Тя е отново изградена на принципа алманах, събира най-святите имена в българската история, най-често с нов поглед и неизвестни факти, новооткрити и записани от автори народни песни, етнографски открития, родови и битови - втора настолна книга. Навярно може  много да се говори и за журналистическото майсторство на Илия Пехливанов – откриване на най-ценното и интересното в текста и поднасянето му стегнато и впечатляващо, с полемичен и публицистичен заряд, а и си пада по старинни думи и изрази. От летописците е взел и оживяващите текста Приписки. Изкушавам се, когато говоря за качествата на неговото творчество да цитирам и едно мнение как го приемат читателите. Румяна Станчева отбелязва: „Има книги, които ни събуждат като българи и ни водят към корените ни… Една такава книга е „Съплести венец“ на писателя с дряновски корен Илия Пехливанов. Тя е като бистър извор с родолюбива вода и като топла българска прегръдка… Всички идеи, послания, факти, умотворения, барелефи на каменни пластики, графични рисунки, фотоси на ръкописи, исторически места - са обединени от идеята да се докоснем до съкровени персонажи. Книгата е крайният резултат от дългогодишни търсения, от пробудена тревога за българското...един непобедим стремеж към сакрални пространства, една красива победа над духовната суша…… Това е една горда книга, която усещаме като наша…И съм сигурна, че ще се връщаме към нея винаги, когато имаме нужда да се слеем с рода български…” С две ръце се присъединявам към тези думи. Книгите, както е известно, носят черти от вижданията и характера на автора си. Но в никакъв случай те не се и покриват напълно. Много от него остава скрито от времето или по други причини, но то също е достойно за внимание и уважение, като пример, а защо не като поука? За нас Илия Пехливанов беше „Илийката” – все пак бяхме млади. Той в „Антени”, аз в „Поглед” - конкуренцията съществуваше и в „онези” колективни времена. Но си допаднахме някак, и това може би беше поради някаква „закачливост”, „ироничност” в характерите, разбира се, с добро чувство. (Такова качество между другото притежаваше и неговият „началник” Весо Йосифов.). Срещнехме ли се, нямаше начин да не си разменим хапливи „остроумия”, след които се чувстваш като пречистен. Вярвам, че само силни характери могат да се шегуват със себе си. Почувствах го, когато прочетох и кратката му автобиография: „Роден съм на Игнажден през 1941 г. на Върпища. Кръстен съм в Дряновския манастир. Завършил съм Априловската гимназия и Българска филология в Софийския университет. Работих във в. "Народна младеж" и "Антени". Участвах в списването на в. "За буквите" от началния му брой през 1979 г. Познавам най-големите съвременни учени - слависти и техните ученици. Печатал съм в наши и чужди издания, а също в сп. "Куриер ЮНЕСКО" на 32 езика. Членувах в управителния съвет на СБЖ до 1989 г. През 2010 г. бях приет за член на Съюза на българските писатели. Прякори: Бачо Илия, Смахнатият Апостол, Осмият Седмочисленик. Blogmasters: Деница Пехливанова и Пепа Манастирска”. (Обърнете внимание на прякорите, които сам си посочва или измисля). По някакъв начин ми напомняше на своя любим герой Отец Матей Преображенски-Миткалото: вечно зает, забързан, понесъл в натежалата чанта книги или броеве от току-що излезлия вестник „За буквите - О писменехь”, на който е и авторитетен главен редактор.. Това е уникален, необходим вестник, но и досега не съм разбрал защо трябваше да е елитарен – безплатен, но в малък тираж. Спокойно можеше да бъде „масов”. И ми се струва, щеше да е един от най-търсените. Подобно на Миткалото и Илия е  всеотдаен към идеята, същински безсребърник И книгите, които издава, изпраща на читалищата и училищата в родния си край безплатно. Такъв отдаден на идеята го опознах още когато ни събираше дружеството „Родолюбец” – за създаването на близки връзки с бесарабските българи И накрая нещо лично. Уважението ми към него нарасна, когато разбрах че в няколко авторитетни вестника е публикувал големи и дълбоко почувствани материали за една достойна българка – Баба Велика Лозанова, за която и досега пазя незабравим спомен. Тя беше хранителка на черквата „Свети четиресет мъченици”, познаваше нейната история като никой друг, гостуваха й учени от ранга на акад. Лихачов и писатели като Емилиян Станев, за да чуят нейното мнение по един или друг въпрос. Видях я през зимата на 56-та година, когато, още студент, бях изпратен в старопрестолния Велико Търново на първата си  журналистическа командировка от вестника, в който започнах работа. Докато тя ме развеждаше из църквата и ми обясняваше, край нея обикаляше малката й внучка. След десетилетия разбрах, че това е била днешната колежка Розалина – и в нея долових нещо от баба й…   За Илийката може да се разказва много, в живота му има много знакови събития. Родното му село е „манастирско”, най-близо до Дряновския манастир, в него е кръстен. Може да се каже, че едва ли не в него е израсъл, закърмен с героичната му и трагична история през Априлското въстание. Героят на първия му биографичен роман „Преображения Матееви” - Миткалото е бил чест гост на манастира. Светата дряновската обител е свързана и с неговата любов и опора Пепа Манастирска… Щом е тръгнало на съвпадения и знамения, нека се върнем на числото 77 – това е броят на годините на Илия. Вещи люде по тази материя и народни поверия твърдят: „Свещено, сакрално число, 77 е послание от ангелите ви, което ви уверява, че сте на правия път. Вие сте работили усърдно и възнагражденията ви идват по пътя. Ангелското 77 ви кани да "продължавате с великата работа". Значи – запретвай ръкави, Илийка! Не се офлянквай! Чакаме следващи заглавия! И - „Веселете се, небеса!”      Източник: СБЖ С