ПОЗДРАВ ОТ ГАБРОВО
https://www.gabrovodaily.info/%d0%b3%d0%b0%d0%b1%d1%80%d0%be%d0%b2%d1%86%d0%b8%d1%82%d0%b5/%d0%b8%d0%bb%d0%b8%d1%8f-%d0%bf%d0%b5%d1%85%d0%bb%d0%b8%d0%b2%d0%b0%d0%bd%d0%be%d0%b2-%d0%bd%d0%b0-80-%d0%b3%d0%be%d0%b4%d0%b8%d0%bd%d0%b8/?fbclid=IwAR38o5ta28cOxkR33HYxi81-DswXpUEcRJk59-4rH3w91SWA02w5hmCBwCs
Будитель славянской
духовности
Восторг и восхищение всего славянского мира
вызывает журнал „За буквите – О писменехь“, созданный софийскими писателями и журналистами более
полувека назад – в далеком 1979 г. Одним
из основателей этого уникального журнала
и его руководителем, главным редактором на протяжении четырех
десятилетий (а теперь и почетным редактором)
является дорогой и
многоуважаемый юбиляр Илия Пехливанов. Создать такой журнал,
посвященный славянским первоучителям святым Кириллу и Мефодию, пробуждающий
интерес у самых известных в мировой науке славистов, включая Рикардо Пиккио и
Дмитрия Сергеевича Лихачева, - дело
масштабное и дерзновенное, требующее колоссальной филологической эрудиции,
большого вкуса и уникального таланта. Мне не известно другое такое
полиграфическое издание, посвященное сложной
проблематике истории письма, которое раскрывало бы самые насущные проблемы палеославистики и имело столь же блистательную, стильную форму. Думаю, что всплеск
кирилломефодиевистики в Болгарии, который мы наблюдаем в последние десятилетия,
подготовлен был усилиями не только академических ученых, но и создателями этого
журнала.
Журнал „За буквите“ - для славистов настоящий подарок, который получают
всякий раз безвозмездно, в дар. В моей библиотеке хранится несколько подаренных мне номеров,
ставших уже настоящими раритетами. С номером от 1980 года, на обложке которого
изображено Самарское знамя, Илия
Пехливанов встретил меня на II Международном конгрессе болгаристов и поручил передать его в Краеведческий
музей города Самары, где он и хранится в настоящее время. Это было в 1986 году,
когда наш город назывался по советской традиции Куйбышевом. И потом, всякий раз
возвращаясь с конференций из Софии, я везла для своих коллег и студентов
бесценный дар о славянских письменах.
Если попытаться коротко выразить сущность жизненной, творческой,
духовной и патриотической миссии
журналиста, публициста, редактора и писателя Илии Пехливанова, то она состоит в
родолюбии и пробуждении славянской духовности. Такой была и остается
направленность созданного Илией Пехливановым кирилло-мефодиевского журнала. Таковы
по духу его яркие, запоминающиеся публицистические работы, эссе и книги,
включая богато иллюстрированную снимками последнюю его книгу «Корени», напоминающую
о корнях славянской культуры. По праву называют Илию, как и последователей
Кирилла и Мефодия, будителем и
просветителем болгарского рода и всего славянства. Многая лета, неиссякаемого
творческого вдохновения и новых изданий желаю дорогому юбиляру!
Карпенко Людмила Борисовна, доктор филологических наук, профессор
Самарского национального исследовательского университета имени С.П. Королёва,
лауреат премии «Золотое перо» Союза болгарских журналистов.
Многоуважаеми
г-н Илия ПЕХЛИВАНОВ,
Дори със закъснение, но най-искрено искам да Ви
поздравя в юбилея. Вие, както и ваши близки, приятели и колеги можете да се гордеете с достигналото, с неоцетният Ваш принос в българската публицистика. Вашата
дейност в известни издания, преди всичко „Антени“ и “За буквите”, на които
съответствено бяхте зам. редактор и гл. редактор, ще останат
като пример за голям професионализъм и всеотдайност на българското родолюбие.
Това всичко широко е известно и дълбоко се оценява от българистите по целия свят.
Ние българистите от Молдова имаме специална
благодарност и признателност към Вас. Именно благодарение на Вашето искрено и
всестранно отношение към нас, бесарабските българи, в
преломните години в България за първи
път се публикува цяла серия матирали за
историята им и проблемите, които стоят
пред тях. Преди всичко това бяха статии
на доц. Константин Поглубко, доц. Иван Грек и мои. Също благодарение и на Вас
ние винаги бяхме Добре Дошли в България. Това изискваше от Вас голямо
родолюбие, решителност и отговорност.
От себе си, както и от моите бесарабски колеги, Ви желая дълъг
живот, здраве, бодрост и благополучие. Продължавайте със същия хъс и
настроение да покорявате нови върхове - бавно, но славно!
ЧЕСТИТО !
Проф., д.и.н Николай ЧЕРВЕНКОВ,
бивше председател на дружеството
на българистите в Молдова,
първи ректор на
Тараклийския университет „Гр. Цамблак“
Кишинев - София
Януари, 2021
ПОЗДРАВ ОТ РУСИЯ
Судьба мне
подарила встречу и дружбу с великими болгарами – Калиной Каневой, Веселином
Йосифовым, Петко Тотевым … (этот список может быть продолжен).
Но
среди них ты, дорогой мой Рыцарь Слова, выделяешься особой пристрастностью к Кирилло-Мефодьевскому
делу, делу твоей жизни; и также к делу
твоей жизни – многолетнему
редактированию главной славянской газеты «За буквите». Откройте – читатели! – ее страницы и Вы сразу почувствуете и сердце
публициста-борца и нежную душу
ее главного идеолога.
Именно поэтому
судьба привела именно тебя на встречу с другим великим славянским просветителем
Алексеем Федоровичем Лосевым. Так сложилось, что ты был едва ли единственным из
болгар, кто с ним встречался, имел возможность продолжительного разговора,
сидел за обеденным столом. После той встречи при мне часто – в Доме А.Ф.Лосева
– вспоминали приятного болгарина Илию.
Не только вниманием и лаской, но также
жестким, строгим и пафосным разговором о судьбах славянства встречал меня ты,
Илия, и в Болгарии, и в России.
Спасибо
тебе за твое страстно бьющееся сердце, за проделанную тобой работу! Да, ты
славно потрудился и мы все, твои друзья, говорим тебе – спасибо!
Многие
лета тебе, дорогой Илия!
Юрий Ростовцев, член редколлегии и московский сотрудник газеты «За буквите».
Светла Девкова
На поета Недялко Йорданов – подкрепа онлайн
Нищите
духом не са просто бедни откъм всичко над стомаха и гърлото си... Те са
квазисъщества (не-хора), нищожни и комплексирани и затова се самоидентифицират
(без да го подозират понякога – нямат потенциал дори за това) чрез достъпните
им форми на отрицание на другите, различните от тях: чувстващите, търсещите,
можещите, истинските.
Но
докога ще следваме остарялата максима „По-умният отстъпва... мир да има“?!
Мълчанието
ни не е знак за съгласие, но все още е неувереност в силата на доброто.
Не
мълчете! Да не мълчим! Не трябва да оставяме онлайн пространството на тролове,
роботи, хейтъри да вилнеят!
За
приятелите и четящите привеждам тук текста си (подготвен за печат във в-к „За
буквите – О писменехь“ по случай юбилея на твореца през януари 2020 г.), който
излезе доста по-късно и със съкращения. Имаш още едно рамо – моето, поете!
На поета Недялко Йорданов –
честит юбилей и на многая лета!
Той е за много от нас
„момчето, което говори с морето“ дори и сега, когато четем неговите сутрешни
стихотворения във Фейсбук, въпреки белите му коси – „стар, но със чар“.
Той е бардът на
любовта (ни) в различните ѝ ипостаси, но и на протеста (ни) срещу социалната
несправедливост. Посвоему, ненатрапчиво, но винаги искрено, простичко и точно.
Възхваляван е и
обичан неизмеримо повече, отколкото е хулен и мразен. Високите дървета се къпят
в повече светлина, но и поемат повече мълнии...
Творбите му са като
лакмус за душевността и характера на читателя, който често се идентифицира с него.
Четенето им е като катарзис.
Той говори с нас за
всичко, което ни вълнува, което не можем или не искаме да изкажем – той го
прави и сега, всеки ден: благодарим му за това!
Подбрахме
за в-к „За буквите – О писменехь“ две негови творби, посветени с любов на
българската реч и на България.
РОДНА РЕЧ
Всяка
нощ, всеки ден
ти
нахлуваш във мен,
моя
истинска и сладкогласна!
От
безкрайно далеч!
Моя
българска реч!
Моя
вечна съдба... И прекрасна...
Едно
малко дете
с теб
щастливо расте...
И
прилежно и звучно те срича...
Цяло в
твоята власт...
Колко
майчина страст!
Да те
учи и да те обича...
А какви
врагове
векове...
векове...
се
опитваха да те убият!
Днеска
твойте чада
пак
свещена вода
от
безсмъртното изворче пият...
Колко
музика... стих...
аз от
малък открих...
И във
себе си вечно те пазя...
Моя
българска реч...
Моя
арфа и меч...
И завет
на Славейков и Вазов...
Старомоден
съм, знам.
Ти си
светлият храм,
в който
тихичко влизам на пръсти...
И
когато греша,
мойта
грешна душа
мълчаливо
във тебе се кръсти.
Прости
нашия грях...
Ах,
защо ме е страх...
Дойде
време жестоко и жалко...
Суета...
Беднота...
И ни
пръсна света...
И
останахме толкова малко...
Моя
реч... Мой език!
До
последния миг!
До
последния дъх... И до края!
Непохватен
и тих –
този
мой верен стих
позволи
ми да ти завещая!
ОБИЧАМ ТЕ
Какви
лъжи... И жалки обещания...
Загриженост...
Съчувствие... Прилежност.
Във
времена на болки и страдания
обичам
те със цялата си нежност!
Как те
залъгват с тази безполезна
словесна,
евтина еквилибристика...
Отиваш
си... Стопяваш се... Изчезваш...
Това
предрича черната статистика.
Но
обещават... Щедро... И богато...
Градинки...
Тротоари... Магистрали...
Гласуваш
пак за куковото лято...
Ще
дойде все пак някога... Едва ли...
„Дум
спиро сперо“ – казваш си отново:
докато
дишам, още се надявам.
Прощавай
за това латинско слово.
От
векове... все също си остава.
И
тъй... Животът бързо се изниза...
Но няма
как... Нали ни се живее...
И всеки
пази втората си риза
с
надеждата все пак да оцелее...
А ми е
тъжно... Ето... Пада здрача...
Чувалите
са пълни с бюлетини.
По
съвест ли... или по... друг ли начин?
Гласува...
Нови четири години...
Хем
знаем... Хем сме лъгани... Отдавна...
Инерция
ли... Или лъч надежда...
България...
Във миналото славна...
последна
днес Европа те подрежда.
Каква
Европа... Аз във теб се вричам...
Родина
си ми ти... А не държава...
И
въпреки... обаче те обичам...
Наивна...
Малка... Именно такава...
И
именно, когато ти е нужно
във
тези времена на безнадеждност...
Обичам
те... Напук на всичко чуждо –
обичам
те със цялата си нежност...
Бардът на 80 говори не само с морето
„Той говори с народа“ – не е мой изразът,
но е валиден за цялостното творчество и личността на поета, драматурга,
режисьора и човека Недялко Йорданов.
– Каква
е основата на твоето творческо дълголетие, на жанровата и тематичната
многостранност, на широкия емоционален спектър?
– Наистина, моето „творческо дълголетие“ се
оказа и за самия мен необяснимо. Не е нормално за две години да напишеш нови
200 стихотворения и една пиеса. И въпреки четирите операции, които претърпях,
или може би точно заради тях – да не ми пука за края и да бързам, защото нямам
време.
Никога не съм предполагал, че ще доживея 80
години и дори малко ме е срам, защото поетите трябва да бъдат запомнени млади. Но
така или иначе ме е обхванал творческият бяс и бързам да се възползвам от него,
докато не ме е напуснал.
– Как
би характеризирал най-общо своето творчество – огледало на живота ни или знаме
за промени (или и двете)?
– Това, което съм написал, е огледало на
самия мен. Първата ми книга стихове, която излезе през 1963 г., се казваше
„Всичко ще изпитаме“. Звучеше самоуверено тогава, но така се случи, че наистина
всичко съм изпитал в своя дълъг живот. Трябва да призная нещо – писал съм само и
единствено за това, което ме е вълнувало в момента и ако то е съвпадало с
вълненията на моите съвременници, значи е имало смисъл да го напиша. Признах си
в едно стихотворение, че продължавам да гледам на света с шестнайсетгодишни
очи. Много отдавна прозрях, че „тялото ни остарява, ала душата ни не ще...“.
Това е цитат от мое стихотворение, писано преди 40 години.
– Компютърът
отчита броя прочели всяка публикация – видях от стотина до 36 000 на едно твое
стихотворение и 83 000 на едно видео... Имаш ли представа за своите
читатели днес – „възраст, класа, пол и занятие“, доколкото позволява обратната
връзка при социалните мрежи?
– Наистина, моят творчески хъс идва не само
от вътрешната ми необходимост да продължавам да пиша, но и от ежедневния отзвук
във Фейсбук от страна на хилядите ми читатели. Това е великото откритие на
човечеството – Интернет. Той промени и ще продължава да променя живота ни – и
на нас, и на децата и внуците ни. Лично аз не съм се оплаквал от липса на
обратна връзка за моите стихове и песни – имал съм над хиляда рецитала в
България и чужбина и вероятно ще продължа с тях до последно. Но във Фейсбук получаваш
моментална реакция от огромно количество хора и като че ли издаването на книги в
традиционен вид отива на втори план.
– Каква
оценка би дал на вестника ни като изкушен читател и какви препоръки – като член
на Международния ни редакционен съвет?
– Вестникът ви е прекрасен и като съдържание,
и като външен вид. Изискан, интелигентен и четивен. Разбира се, все пак – за
по-специализирана читателска публика. Може би трябва да има и някои
по-популярни четива или рубрики, за да разшири кръга на своите читатели.
С
обичания поет разговаря Светла Девкова
Публикувано със съкращения във в. „За буквите – О
писменехь“,
год. 42, бр. 62, 1 ноември 2020, с. 11.
