ЗА РЯПАТА И ДРУГИ НЕЩА

 Бай Георги Балтията, даровит зидаро-мазач от габровското село Беломъжите, бе наследил прякора си от своя дядо, който навремето – с биволска кола! – бе стигнал до Свищов и оттам на конска каруца на север чак до Балтийското мое.

С вродено чувсгво за хумор той вплиташе в речта си припевки като тази:

„Баща ти има, Радо,

два трапа ряпа;

ряпата дава –

тебе не дава!...”

Наумява ми тя за песен, която знам от бай Кою Янков – майстора на Габровския Левски между Етъра и Соколския манастир.

Застанал кърджалийският предводител Каварджик Али навръх Балкана и се жалва:

„Додея ми да се вардя от тоя Стоян войвода – не ми дава Габровото да опленя и на мястото му...РЯПА ДА ПОСЕЯ!...”

През какви ли не премеждия е трябвало да премине тая наша България, за да я има чак до днес, на тоя пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно или две племена и империи, понякога от две-три наведнъж!

Не е останал по-назад и благодетелят ни сър Уинстън Чърчил, който всяка година доставял за трапезата си  на „Даунинг стрийт” 10 по сто кила мелнишко червено вино.

Като отпратил английската авиоармада да изсипе тонове бомби над българската столица София, той заявил на всеуслишание:

„На нейно място следва да се засадят картофи!...”

Ха сега де!    А нас все още ни има. И ще ни има!