ЯВИ СЕ КАТО НОВ ПТОЛОМЕЙ

Или как съвременната техника доказа,
че първата славянска енциклопедия е дело
на българския цар Симеон,
а не на киевския княз Светослав

Учените-слависти приемат „Изборника от 1073 г.“ за първа славянска енциклопедия. Нека приведем мнението на Петър Динеков, написано собственоръчно за Кирило-Методиевския вестник:

„Симеоновият сборник (наричан още Светославов по преписа, направен за киевския княз Светослав Ярославич през 1073 г.) е едно от най-забележителните съчинения в старобългарската литература. Той е възник­нал в книжовния кръг на цар Симеон и свидетелствува за високото развитие на българската култура в края на IХ и началото на Х век, за стремежа да се създават про­из­ведения, които разширяват умствения кръгозор на българското общество. Сборникът е свързан здраво с традициите на една нова, създаваща се книжнина, която бързо отбелязва разцвет“.

В началото и в края на сборника е изписана с киновар Похвала:

„Великият между царете Симеон,

всемогъщият владетел,

като пожела с твърде голям копнеж

да извади наяве скритите мисли

в дълбочината на многотрудните книги,

според тълкуванията на премъдрия Василий,

заповяда на мен, нищо незнаещия,

да направя промяна в речта,

но да спазя точността на смисъла…“.

Възпитаникът на Константинополската школа Магнаура цар Симеон, наричан според образоваността си „полугрък“, е творецът на Златния век на българската книжнина. Той е сравняван с византийския писател Василий Велики – автора на „Шестоднев“, и с Птоломей I Сотер – египетския владетел, основал прочутата Александрийска библиотека, която бе обновена с участието на много държави, включая и България чрез построяване на нова сграда и обзавеждане със съвременна техника.

Симеоновият сборник е открит през 1817 г. от Константин Калайдович, който го обнародва заедно с „Шестоднев“ на Йоан Екзарх Български. По-късно С. Шевирьов изказва предположение, че вместо името на Светослав в Похвалата първоначално е стояло името на княз Изяслав. Но това не е убедително. Ученият Н. М. Кариски твърди, че върху изстъргания пергамент е било написано името на българския цар Симеон.

През 1979 г. Отделът за ръкописи и старопечатни книги при Държавния исторически музей в Москва, където се съхранява „Изборникът“, предприе изследване на няколко листа от ръкописа чрез съвременни оптико-фотографски методи. То бе извършено от Д. П. Ерастов в Лабораторията за консервация и реставрация на документи при Академията на науките на СССР в Ленинград. Доказано бе категорично, че трите долни реда на първата колонка и ред и половина на втората колонка на лист 263-б са написани на мястото на изстърган текст скоро след написването му, когато мастилото не е било проникнало надълбоко в пергамента.

Първоначалният текст в Похвалата гласи:

„ВЕЛИКЫИ ЦРЪХ СИМЕОНЪ...“

Резултатите от изследването са скрепени с подробен протокол.

Когато през март 1073 г. начело на властта в Киев застава княз Светослав Ярославич, тогава Симеоновото име е заменено чрез изстъргване с неговото.

Според Марфа Вячеславовна Шчепкина – дъщерята на знаменития славист палеограф от началото на ХХ век, „Изборникът“ е написан именно за българския цар Симеон и съхраняван в неговата лична библиотека. При нашествието на император Йоан Цимисхий в Преслав той е пренесен в Киев като зестра на принцеса Ана, омъжена за киевския княз Владимир, в началото на 70-те години на ХI век. Съхраняван е по всяка вероятност в Киево-Печорския манастир, където от него изглежда е направен и преписът. Ръкописът няма разкошен вид и не е правен първоначално за дар на царска особа, а с цел да бъде предаден на някой манастир.

Споменатото изследване се превърна в научна задача и лична отговорност на Иван В. Льовочкин, ръководител на отдел в московския Държавен исторически музей, който лично носи ръкописа на „Изборника“ в Ленинград при Ерастов. Първата публикация на резултатите се появи върху страниците на седмичника „Антени“ в рубриката „Българистика и българисти“ в навечерието на Кирило-Методиевския празник през 1980 г., а пълният и текст – в кн. 8 на сп. „Старобългарска литература“ през същата година.

Българската академия на науките предприе своевременно българско издание на изборника. То бе осъществено от колектив с ръководител проф. Румяна Павлова в три отделни тома.

Изданието бе представено в Българската академия на науките на пресконференция под ръководството на акад. Благовест Сендов и с участието на проф. Петър Динеков. Утвърдена бе една историческа справедливост, засягаща първоосновите не само на българската, но и на цялата славянска култура.

*  *  *

Додатък. „Изборникът“ на цар Симеон е познат в няколко руски преписа: Воскресенски (ХI в.), Московски (ХIХ в.), Онфимов (ХV в.), Барсов (ХVI в.), Молдавски (ХVII в.).

През 1857 г. С. Шевирьов открива в Кирило-Белозерския манастир край Архангелск препис на „Изборника“, в който името на цар Симеон в Похвалата е запазено непокътнато.

Видях го в Публичната библиотека „М. Е. Салтиков-Шчедрин“ в Ленинград по време на изложбата на старобългарски ръкописи в Руския музей през 1978 г. Проф. Куйо Куев ме запозна с Николай Николаевич Розов – учен-българист, изследовател на Преславската книжовна школа със собствени приноси относно изучаването на „Изборника“ от 1073 г. Той ми показа Кирило-Белозерския препис. Похвалата бе изписана в червено (с киновар). Книгата има размер на обикновена днешна книга, не по-голям.

Илия Пехливанов - Веселете се небеса - 2017 г. София

Те­зи бла­го­чес­ти­ви кни­ги,

на­зо­ва­ни Ата­на­сии,

пре­ве­де по по­ве­ля на на­шия княз бъл­гар­с­ки

Си­ме­о­на

от гръц­ки на сла­вян­с­ки език

епис­коп Кон­с­тан­тин,

уче­ник на Ме­то­дия,  ар­хи­е­пис­ко­па Мо­рав­с­ки,

в го­ди­на­та от на­ча­ло­то на све­та 6414 (907), ин­дикт 10,

а ги на­пи­са по по­ве­ля на съ­щия княз

Ту­дор чер­но­ри­зец Док­сов

на ус­ти­е­то на Ти­ча

в го­ди­на­та 6415 (907), ин­дикт 14,

где­то е съг­ра­де­на све­та­та Злат­на но­ва чер­к­ва

от съ­щия княз.

В съ­ща­та го­ди­на на вто­рия ден от ме­сец май,

в съ­бо­та ве­чер,

по­чи­на ра­бът Бо­жий — ба­ща­та на то­зи княз —

вели­ки­ят, поч­те­ни­ят и бла­го­вер­ни­ят наш гос­по­дар,

княз бъл­гар­с­ки, име­ну­ван

Бо­рис,

а хрис­ти­ян­с­ко­то му име е Ми­ха­ил,

кой­то жи­вя в бла­го­ве­рие и доб­ро из­по­ве­да­ние

на Гос­по­да наш Иису­са Хрис­та.

То­зи Бо­рис пок­ръс­ти бъл­га­ри­те

в го­ди­на­та етхь бех­ти (864).

В и­ме­то на От­ца и Си­на и Све­та­го Ду­ха.

Амин.

Приписка към „Слова против арианите“

от Атанасий Александрийски (IX в.)

С КНИГА И БИЛКА ИЗ ЕВРОПА

Българските богомили са прочути средновековни лечители

В 1111 г. на хиподрума в Константинопол е изгорен на клада по заповед на император Алексей Комнин  един от  първооснователите на  богомилството редом с Боян Магесника и Поп Богомил. Неговото име е Василий ВРАЧ. Прозвищито му издава ярко приобщаване към средновековното лечителство. Това става отлика и на многобройните  последователи на „българската ерес”, които пътуват на запад из Босна, Италия и Южна Франция, подготвяйки Европейската Реформация със своите свободолюбиви идеи против  гнета на официалната църква. Сред тя е имало и много жени, придобили първи в Стария  континент равноправие с мъжете и правото да бъдат проповедници в състава на „съвършените” богомили.

Обичаше да изтъква това при всякакъв разговор народният лечител Петър Димков. Той считаше, че начините за лечение и свойствата на отделните билки, които е наследил пряко от родната си майка, всъщност идват от далечните векове. Самият себе си  считаше за  прероден богомил. Засилениет напоследък интерес към неговата личност и дело са напълно естествени, като се има предвид и зачестилите позовавания на богомили, катари и албигойци  в изследванията на учени-медиевисти от Западна Европа и САЩ.

 Деен продължител на древната традиция по време на Възражденето е и вездесъщият Отец Матей Преображенец – прочут народен лечител, пътуващ проповедник, един възкръснал богомил.

ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 30-ина ГОДИНИ наши проучватели на старината дейно търсят извори от древното лечителство. Те обсъждат това на  Първатата национална конференция по народна медицина в Сопот през 1979 година. Присъствието на учени като проф. Даки Йорданов, проф. Петър Петров и други дава надежда да бъдат открити неизвестни апокрифни паметници. Особeно се набляга на съставеният през Х-ХІ в. богомилски лековник, наричан „Зелейник”, който безспорно е най-старият запазен до наши дни рецептурник с изключително полезни от съвременно научно гледище наставления и древни начини за лечение с билки.

Писателят Емил Елмазов, редактор в тогавашното сп. „Отечество” и настоящ председател на Съюза на билкарите в България, член-кореспондент на Академията по информатизация в Москва, се включва в търсинията. По време на своя журналистическа командировка в Одеса той се свързва с проф. Михаил Дихан,  българин по произход, фронтовак с една ръка, преподавател в тукашния университет, всеобщ закрилник на на бесарабските българи.  Той го съветва да потърси хранилищата на Киево-Печорската лавра – един от най-древните и най-значими в духовно, исторческо и художествено отношение обители на Русия.

Тогава Елмазов с радост се сдобива с няколко страници циклостилна извадка от старинния богомилски „Зелейник”, написани на староукраински език. Наистина забележително откритие! С помощта на преподавател в Шуменския университет древният тектс е преведен на съвременен български език  и обнародван във „Вестник-книга” и в отделен сборник с общ тираж от 100 000 екземпляра.

Този паметник съдържа и скъпоценни данни за живота на нашите предци, живели в съгласие с природата и търсили за помощ предимно природни средства. А езикът и текстът могат да се схващат и като книжовен паметник, носейки радост със своята краткост и образност.

ЛИЧНАТА БИБЛИОТЕКА НА ЦАР СИМЕОН -  наричан „Книголюбец и сравняван с древния Птоломей, създателя на Александрийската библиотека – след похода на княз Светослав е пренесена от Преслав  в Киев. Вероятно богомилският „Зелейник” е бил сред останалите книги като оригинала на „Изборник” от 1073 г. – първата славянска енциклопедия, в която дважди е поместена  единствената по рода си „Похвала на Цар Симеон”, чийто автор според някои европейски учени е Йоан Екзарх Български. Тогава „Зелейникът” своевременно е бил разпространен и в многобройни копия като наръчник за лечение.

Пишещият тези редове преди години изслуша едночасова лекция „за един студент” относно съдбата на Преславската  библиотека от проф. Марфа Вячеславовна Шчепкина, завеждащата Отдела за редки ръкописи на Държавния исторически музей на Червения площад в Москва – нещо, което по онова време не можеше да се чуе в Свети Климентовия университет на София. Това действаше като несравним лек.

Боян Магесник 

ПО ВЕЛИКДЕНСКИ

Има-няма десетина българи да са видяли с очите си следното:

Образът на Покръстителя Борис І в „Учителното евангелие” на Константин Преславски.

/Неговият руски препис от ХІІ век се съхранява в Държавния историчмески музей на Червения площад в Москва. Тръгвах в командировка за Русия. Дни преди това бях в дома на Дуйчев – Иван Семьонович, както му казваха русите. Той ми поръча да предам  лично поздрави на Марфа Вячеславна Шчепкина, с която проучиха и издадоха миниатюрите на Манасиевата летопис. За кратко време драгоценната книга се намираше в нейния кабинет, преди да бъде отново заключена в сейфа, след като е показвана на някаква особена изложба. Само че трябваше да останем сами, след като напуснеха читалнята неколцина сръбски изследователи. И да подаря на двете дебели лелки при входа на музея по една жълта книжка с габровски шеги.../  

Кирило - Белозерският препис на „Изборника на Цар Симеон” от 1072 г., с Похвалата на Цар Симеон, в която е останало незаменено с името на киевския княз Светослав името на Книголюбеца, изписана в червено с киновар.

/Видяхме я благодарение на Николай Николаевич Розов в Публичната библиотека „Салтиков-Шчедрин” на Ленинград двамата с професор Куев, или Куйо Маркович, както го наричаха русите. Но защо трябваше да се крием в тъмните ъгли на читалнята, далеч от погледа на завеждащия ръкописния отдел Загребин, женен за сърбойка.../

Зографското глаголическо евангелие

/То също се пази в Публичната библиотека на Санкт Петербург. Разгърнахме няколко страници от него със Загребин. Достатъчно!...Като разказах за това на проф. Моше Алтауер от Йерусалимския университет, с когото ме запозна Дуйчев, той се разтрепера. Цял живот се е занимавал с глаголица, но най-ценният паметник, изписан с древната славянска азбука, няма как да го види. Той откри в  манастира „Св. Екатерина” на Синай стотина  пергаментови листа с глаголица, което се счита за най-голяма сензация в науката от последните десетилетия. Но за това подробно ще разкажа друг път./

Оригиналът  на „Житие и страдания грешнаго Софрония”

/И тази скъпоценност се съхранява в същата санктпетербургска библиотека. Подзвързана е с другия Софрониев ръкопис – „Гражданское позорище”. Удивлява ситно изписаният текст – писал е врачанският епископ цели страници, без да му трепне ръката. Машина да е,  все ще има нещо недоизкусурено. И никога тези книги не са били в родината си! Никога... „Житието” се завърна в България чрез издаването му в академичната серия „Литературные памятники” с превод на Николай Дилевски. В. „Поглед” отпечата моя страница за това навремето под заглавие „Завръщането на Софроний”. А по същия начин се завърнаха и Иван-Александровото четвероевангелие, и Манасиевата летопис, и Томичовия псалтир. Превратностите на нашата историческа съдба са отпратили свещените български книги все надалеч от родината. Доста  от тях са загинали. Други все още чакат своите изследоватали и издатели./

Приписката „Свеча погасла. Пиша намером, братя. Простете.”

/Показа ми я същият този Загребин като нещо твърде знаменателно. Каква силна вяра е крепяла този неизвестен книжовник, за да довърши – може би при бледата светлина на месечината – свещения текст. Поразкривил буквите и редовете, ала стигнал до края ./

Иван-Александровото  четвероевангелие /1458/

/Видях го в самия Британски музей през лятото на 1972 година. С Величко Власев обикаляхме двама из световното хранилище. Точно преди залата с мумиите, в едно ъгълче, съзряхме нашия цар Иван Александър с царицата Сара и двете дъщери. Ръкописът се пазел в сейфовете, но в последно време доста българи питали за него и управата на музея решила да го покаже временно в експозицията. По-късно евангелието идва на два пъти в София със  специален самолет – изключителен случай за музейната практка. Това бе отговор на изложбата с тракийско злато, която пощури англичаните. А малката Деляна, като го видя в Криптата на храма „Св. Александър Невски” каза, че е разбрала какво е „Златен век” – евангелието е  украсено със злато.../

Манасиевата летопис

/Тя беше показана на избложбата със старобългарски ръкописи във Ватиканската библиотека през май 1979 година. Изложена бе в Сикстинската зала, близо до стенописа с образа на Св. Кирил. Разгледахме я двамата с Божидар Димитров. Не си спомням кои точно страници бяха разгърнати под стъклото в заключената  витрина.  Може би с миниатюрата за покръстванео на българите.../

Ръкописът на Отец Матей, монаха Преображенски /1853/

/Съхранява се в Окръжния държавен архив на Велико Търново, след като бе носен на разни колекционери като Богомил Райнов и Николай Хайтов в София и иззет обратно от МВР. Разглеждах го подробно в архива. Даже го фотографирах с моя фотоапрарат „Зенит” при светлината на прозореца. Илия Тодоров от Народната библиотека в София ми предостави копие от целия сборник. Предал съм го на Камен Михайлов да го изследва подробно по негово желание. Не е моя работа това. Най-важната част от него, озаглавена „Чудное повествование” поместих в книгата си „Преображения  Матееви”./

Кръстчето на Дякона Левски

/Пратиха ме от „Антени”, когато във Военния музей показаха кръстчето, предадено на майката. В него има кичур от косите на сина й и миниатюрен негов фотопортрет. Публикувахме го във вестника./

Заключение

Съвсем друго нещо представлява срещата с оригинала наистина, без посредничеството  на каквато и да била техника. Нали пред тези книги са се молили в течение на векове всякакви хора, разговаряли са с Бога, изразявали са своята надежда и упование в бъдното. Те носят несравнимо излъчване. Може да се сравнява с радиация. Имам се за облъчен в най-висша доза. Заявявал съм го пред колегите в „Антени”, за да обясня пристрастията и лудостите си. Дали са ме разбирали тогава? Може би подир някое време са го разбрали...

Сам на себе си завиждам с бяла завист за всичко това. Най-висшата степен на вроденото ни качество, което идва още от прабългарите.

 /А най-черна от черната завист изпитвам в същото време спрямо Калина Канева и Васко Попов, които видяха с очите си как просветва Северното сияние в минутата, когато български и руски свещеници запяват при освещаването на Паметника на Светите солунски братя в далечния северен град  Мурманск, на брега на Ледовития океан, срещу 24 май 1990 година. Сиянието се появява обикновено през юни. А в командиировката на Калина нашега-наистина бях написал собственоръчно като цел на нейното пътуване – „да се запали по този случай Северното сияние”.../

Иван-Александрово четвероевангелие /1348 /