Чудесата на богомилската медицина

В 1111 г. на хиподрума в Константинопол е изгорен на клада в присъствието на император Алексей Комнин и столичното население един от  първооснователите на богомилството редом с Боян Магесника и Поп Богомил. Неговото име е Василий Врач. Прозвището му издава ярко приобщаване към средновековното лечителство. Това става отлика и на многобройните последователи на "българската ерес", които пътуват на запад из Босна, Италия и Южна Франция, подготвяйки европейската реформация със своите свободолюбиви идеи против гнета на официалната църква. Сред тях е имало и много жени, придобили първи на Стария континент равноправие с мъжете и правото да бъдат проповедници в състава на "съвършените" богомили.
Всичко това обичаше да изтъква при разговор народният лечител Петър Димков. Той смяташе, че начините за лечение и подборката от билки е наследил пряко от родната си майка, но казваше, че всъщност те идват от далечните векове. Самият себе си определяше за прероден богомил. Засиленият напоследък интерес към неговата личност и дело са напълно естествени, като се има предвид и зачестилите позовавания на богомили, катари и албигойци в изследванията на учени-медиевисти от Западна Европа и САЩ.
Деен продължител на древната традиция по време на Възраждането е и вездесъщият отец Матей Преображенец - прочут народен лечител, пътуващ проповедник, един възкръснал... богомил.
През последните 30-ина години наши проучватели на старината дейно търсят извори от древното лечителство. Те обсъждат това на  Първатата национална конференция по народна медицина в Сопот през 1979 г. Присъствието на учени като проф. Даки Йорданов, проф. Петър Петров и др. дава надежда да бъдат открити неизвестни апокрифни паметници. Особeно се набляга на съставения през Х-ХI в. богомилски лековник, наричан "Зелейник", който безспорно е най-старият запазен до наши дни рецептурник с изключително полезни от съвременно научно гледище наставления и древни начини за лечение с билки.
Писателят Емил Елмазов, редактор в тогавашното сп. "Отечество" и настоящ председател на Съюза на билкарите в България, член-кореспондент на Академията по информатизация в Москва, се включва в търсенията. По време на своя журналистическа командировка в Одеса той се свързва с проф. Михаил Дихан, българин по произход, фронтовак с една ръка, преподавател в тукашния университет, всеобщ закрилник на бесарабските българи. Той го съветва да потърси хранилищата на Киево-Печорската лавра - един от най-древните и най-значими в духовно, исторческо и художествено отношение обители на Русия.
Тогава Елмазов с огромна радост се сдобива с няколко страници циклостилна извадка от старинния богомилски "Зелейник", написани на староукраински език. Наистина забележително откритие!
С помощта на преподавател в Шуменския университет древният текст е преведен на съвременен български език и обнародван във "Вестник-книга" и в отделен сборник с общ тираж от 100 000 екземпляра.
Този паметник съдържа и скъпоценни данни за живота на нашите предци, живели в съгласие с природата и търсили за помощ предимно природни средства. А езикът и текстът могат да се схващат и като книжовен паметник, носейки радост със своята краткост и образност.
Личната библиотека на цар Симеон, наричан Книголюбец и сравняван с древния Птоломей, създателят на Александрийската библиотека, след похода на княз Светослав е пренесена от Преслав в Киев. Вероятно богомилският "Зелейник" е бил сред останалите книги като оригинала на "Изборник" от 1073 г. - първата славянска енциклопедия, в която дважди е поместена единствената по рода си "Похвала на Цар Симеон", чийто автор според някои европейски учени е Йоан Екзарх Български. Тогава "Зелейникът" своевременно е бил разпространен и в многобройни копия като наръчник за лечение. 

Зелейник

Ако някой има камък на сърце, варете зеле без сол и пийте водата.

Ако някому се спука устната, ленено семе объркай с мед, свари и мажи.

Ако някой хърка спейки, да си завърже под дясната мишца калай.

Който има перде на окото, да го намаже с кобилешко мляко с мед и ще изгони пердето от окото си.

Щом прегракнеш: прегракне ли човек като получи оток и храчки, копринена (мека) вода да изцеди и да я пие. Ако няма копринена вода, пшеничени трици с копър да прецеди и да пие със захар.

При зъбобол: лукови пера накисни във вино с мед, подръж ги в устата си и изпий виното.

За много косми: ситно счукай стъкло, смеси го с козя жлъчка; където някой намаже с него, там коса не расте.
Хълца ли човек, да изгризе кочан от зелка.

При отравяне да се пие всеки ден на гладно семе от дива ружа 29 зърна, стрити във вода, или разтривай целия корем с 20-30 стрити и изсушени зърна.

Ако някой човек хилавее, ходи ни жив, ни умрял, да се заколи крава, на лакти да се впълзи в търбуха й чак до гърлото и ще му мине болестта.

При запушване на пикочните канали: листа от ряпа свари, отварата изпий, а листата, докато са топли, наложи под пъпа, привържи ги здраво и ще се отводниш. Ако не те хване, свари пача трева и изпий с вино.

За бели коси да почернеят: хвани гарван, жив го сложи в конска гной да лежи 15 дни, след което го вземи и изгори, а с пепелта си измий главата и брадата - и белите ти коси ще почернеят.

Ако му се свий на някого сърцето и онемее, запалете две восъчни свещи, загасете едната и кадете под носа му, сменяйки ги.

Ако някой човек отича, мъж или жена, да изпие две лъжици овнешка кръв и ще му мине.

Ако на някой му жълтеят косите, яйца от жерав да се смесят с вино, да ги мажат и те ще почернеят.

Ако някой има рана: козя мас с восък да се смеси и да се наложи и ще зарасне раната.

Ако на някой кръвта от вена тече и не спира, да се счука семе от диво цвекло, да се изпие и кръвта ще спре.

Ако някому сърцето е нездраво и нечисто, пелин със сабур да се смеси, с мед объркан да се яде.

Ако се пореже човек или падне от кон, че кръв да потече от ръката му: яйчен жълтък и стипца разбъркай и нарежи на порязаното, а  тази стипца с мляко изпий.

Кои билки са най-известни
Сама китка, омайниче, бабина душица, риган, жълт кантарион, бял равнец, маточина, дива мента,  живовляк, овча опашка, бленика, богородични свещи, дяволска уста, жаблек, еленов език, гръмотрън, смрадлика, подрумиче, пеперуга, хвощ, подъбиче, отвратниче, лопен, лайка, хайдушка билка.

събота, 25 Август 2012 / брой: 198

д. Дума

С КНИГА И БИЛКА ИЗ ЕВРОПА

Българските богомили са прочути средновековни лечители

В 1111 г. на хиподрума в Константинопол е изгорен на клада по заповед на император Алексей Комнин  един от  първооснователите на  богомилството редом с Боян Магесника и Поп Богомил. Неговото име е Василий ВРАЧ. Прозвищито му издава ярко приобщаване към средновековното лечителство. Това става отлика и на многобройните  последователи на „българската ерес”, които пътуват на запад из Босна, Италия и Южна Франция, подготвяйки Европейската Реформация със своите свободолюбиви идеи против  гнета на официалната църква. Сред тя е имало и много жени, придобили първи в Стария  континент равноправие с мъжете и правото да бъдат проповедници в състава на „съвършените” богомили.

Обичаше да изтъква това при всякакъв разговор народният лечител Петър Димков. Той считаше, че начините за лечение и свойствата на отделните билки, които е наследил пряко от родната си майка, всъщност идват от далечните векове. Самият себе си  считаше за  прероден богомил. Засилениет напоследък интерес към неговата личност и дело са напълно естествени, като се има предвид и зачестилите позовавания на богомили, катари и албигойци  в изследванията на учени-медиевисти от Западна Европа и САЩ.

 Деен продължител на древната традиция по време на Възражденето е и вездесъщият Отец Матей Преображенец – прочут народен лечител, пътуващ проповедник, един възкръснал богомил.

ПРЕЗ ПОСЛЕДНИТЕ 30-ина ГОДИНИ наши проучватели на старината дейно търсят извори от древното лечителство. Те обсъждат това на  Първатата национална конференция по народна медицина в Сопот през 1979 година. Присъствието на учени като проф. Даки Йорданов, проф. Петър Петров и други дава надежда да бъдат открити неизвестни апокрифни паметници. Особeно се набляга на съставеният през Х-ХІ в. богомилски лековник, наричан „Зелейник”, който безспорно е най-старият запазен до наши дни рецептурник с изключително полезни от съвременно научно гледище наставления и древни начини за лечение с билки.

Писателят Емил Елмазов, редактор в тогавашното сп. „Отечество” и настоящ председател на Съюза на билкарите в България, член-кореспондент на Академията по информатизация в Москва, се включва в търсинията. По време на своя журналистическа командировка в Одеса той се свързва с проф. Михаил Дихан,  българин по произход, фронтовак с една ръка, преподавател в тукашния университет, всеобщ закрилник на на бесарабските българи.  Той го съветва да потърси хранилищата на Киево-Печорската лавра – един от най-древните и най-значими в духовно, исторческо и художествено отношение обители на Русия.

Тогава Елмазов с радост се сдобива с няколко страници циклостилна извадка от старинния богомилски „Зелейник”, написани на староукраински език. Наистина забележително откритие! С помощта на преподавател в Шуменския университет древният тектс е преведен на съвременен български език  и обнародван във „Вестник-книга” и в отделен сборник с общ тираж от 100 000 екземпляра.

Този паметник съдържа и скъпоценни данни за живота на нашите предци, живели в съгласие с природата и търсили за помощ предимно природни средства. А езикът и текстът могат да се схващат и като книжовен паметник, носейки радост със своята краткост и образност.

ЛИЧНАТА БИБЛИОТЕКА НА ЦАР СИМЕОН -  наричан „Книголюбец и сравняван с древния Птоломей, създателя на Александрийската библиотека – след похода на княз Светослав е пренесена от Преслав  в Киев. Вероятно богомилският „Зелейник” е бил сред останалите книги като оригинала на „Изборник” от 1073 г. – първата славянска енциклопедия, в която дважди е поместена  единствената по рода си „Похвала на Цар Симеон”, чийто автор според някои европейски учени е Йоан Екзарх Български. Тогава „Зелейникът” своевременно е бил разпространен и в многобройни копия като наръчник за лечение.

Пишещият тези редове преди години изслуша едночасова лекция „за един студент” относно съдбата на Преславската  библиотека от проф. Марфа Вячеславовна Шчепкина, завеждащата Отдела за редки ръкописи на Държавния исторически музей на Червения площад в Москва – нещо, което по онова време не можеше да се чуе в Свети Климентовия университет на София. Това действаше като несравним лек.

Боян Магесник 

ПОПОВЕ – ЧЕРВЕНИ И ЖЪЛТИ

Или как Чудомир обследва останките от богомилско селище в Балкана

Не само със зевзеците от неговата родна Турия се е занимавал Чудомир. Като истински вдъхновен краевед той е посветил време и сили да изясни произхода и миналото на не едно селище в Долината на тракийските царе. Смесица от хумор и тъга е заниманието му с едно малко селце високо в Балкана, западно  от Прохода на републиката (Хаинбоаз).

Ето какво пише казанлъшкият в. „Искра” преди осем десетилетия:

ОТ РЕДАКТОРА

„Преди няколко години, когато преименуваха селищата, писахме в нашия вестник, че е грешка, дето село Червените попове се прекръщава на Жълтопоп, защото интересната легенда за „Червения поп”, който е живял, е жива в това село и даже гробът му се пази досега – непосредствено до самото село. Тази наша бележка беше препечатана след това във в. „Мир”.

 А пък в книгата „Богомилското учение” от Антон Глогов, издадена в София през 1915 г. от печатница „Братя Миладинови”, срещаме друга легенда, не по-малко интересна, за произхода на същото това село. На страница 15 в нея авторът пише дословно следното:

„Богомилските свещеници са носели червено облекло за разлика от християнските, които са носели черно облекло.

В Казанлъшко, в подножието на Стара планина, има едно селце, което до неотдавна носеше името Червените попове, наречено така, понеже някога там е имало голямо училище за подготовка на богомилски свещенослужители за Северна и Южна България. То е разположено до „Иванковата пътека”, която и сега съществува и по която навремето е минал Иванко от Южна България на път за столнината Търновград да завземе там властта.

По съображения, които не са ни известни, но в която основателност нека ни бъде позволено да се съмняваме, преди известно време, по разпореждане на властта, древното име на това селище биде заменено с ново, за да изчезне и последната останка, която ни напомняше за богомилската епоха в историята на България.”                                                                                              

Отпечатано в брой 35 от 12 юни 1934 г.

Удивително: редакторът дръзва да оспори решение на местната власт!

Каква била работата?

Човек някой си, живущ в поменатото селце, слязъл в града на пазар, и като се почерпил с приятели в една кръчма около мегдана и го попитали  откъде е, той не без самочувствие отвърнал: „Аз съм от Червените попове!” Имало наблизо слухар-доносник на полицията. Пристигат без бавене стражари, замъкват нашенеца в участъка и му хвърлят един хубав бой като го питат и разпитват какви са тези ЧЕРВЕНИ попове, дето ги хвали.

 По същото време вече е настъпил тоталитаризмът след преврата на 19 май и е трябвало да се затегне положението. Именно тогава правителството е предприело смяната на имената на разни селища и местности – турски и всякакви. Казанлъшката община решава с нарочно постановление  селото със странно название да се преимнеува на ЖЪЛТОПОП.

Това название официално  съществува и до днес. Ето  какво свидетелства „Речник на селищата и селищните имена в България” (1878-1987), издаден от Изд. „Наука и изкуство” през 1989 г. На страница 121 е дадено следното:

„ЖЪЛТОПОП (Саръ попазлардан, Червени поповци) – махала,, до 1900 г. броена към сборно село Димовци; има двойно име преди Освобождението; преименувана на Жълтопоп с министерска заповед № 2820 .(Обнародвана в Държавен вестник на 14.VІІІ. 1934 г.) Има 18 жители.”

Да се знае: тъкмо тогава имало общодържавно честване на хилядогодишнината  от появатана богомилството по българската земя.

------.

Мислимо ли бе да не запраша някой ден пешком нагоре към споменатата посока, тръгвайки от село Гурково към Войнежа и Мишеморков хан, запаметили бригадирските кирки и огньове от въодушевлението на първите години след Девети септември. Не бе особено трудно да склоня за придружителка една любопитна и любознателна съгражданка на Чудомир. Пътят нагоре бе наистина доста живописен. Срещнахме някакъв колар, който препускаше надолу с каруцата си към Гурково. Наслушахме се на птичи песни. Брахме трънки и глогинки из храстите.

Не след много време стигнахме до селото. Нямаше никаква пътна табела или друт някакъв знак за неговото име-въпреки поредицата  министерски и общински заповеди. Друга България беше очевидно това!

Преди да влезем в селото една старица ни показа гроба на Поп Лукан, както тук е запомнен основателят на богомилското училище. Няколко пясъчни камъка, забити в правоъгълник. Без кръст.

Селото беше пусто. В една от къщите ни посрещна старец –ризата му бе обърната наопаки. Покани ни в двора си. И без да го питаме почна да разказва какво е патил през Европейската война, някъде около Дойран и Завоя на Черна: „Като ни зачаластриха отвсякъде, ония ми ти англичани и френци, МОЗЪКА НИ СЕ ВЪРТЕШЕ НА ЧЕКРЪК.” Запомнил съм го това  красноречиво откровение като символ на нашата балканска съдба.

Покани ни човека да нощуваме при него, но ние решихме да си тръгваме. На покрива на съборетината, която обитаваше, бяха се заселили кукумявки... И днес  съжалявам, че не останахме при него. Имаше защо...Най-малкото, щяхме да чуем някоя и друга история за Европейската война, с прибавки за недомислията на днешни и утрешни управници.

Поп-еретик говори на народа. Средновековна миниатюра.

Константин Радченко

украински славист /1842-1908/

„АКО БЪЛГАРИЯ НЕ БЕ ЗАВОЮВАНА ОТ ТУРЦИТЕ, ТЯ Е ЩЯЛА ДА ДАДЕ НОВА ДУХОВНА КУЛТУРА, ЕДВА ЛИ НЕ ЕДНА НОВА РЕЛИГИЯ. БОГОМИЛСГВОТО ОБНОВИ ДУХОВНО ЦЯЛА ЕВРОПА. КОГАТО ХРИСТИЯНСТВОТО ЗАПОЧНА ДА СЕ ДОГМАТИЗИРА, БОГОМИЛСТВОТО СЕ ЯВИ КАТО ЕДНО МНОГО СИЛНО ТЕЧЕНИЕ И РАЗТЪРСИ ЕВРОПА.”

Да си припомним горното съждение по повод на предстоящия ХХІІ м

Международен конгрес за византийски изследвания, който ще се проведе в Софийския университет „Св. Климент Охридски” от 22 до 27 август 2011 година. В неговата научна програма е включена самостоятелна секция, която да обсъжда проблемите на богомилството възоснова на нови изследвания  в различни страни, главно във Франция, САЩ и Полша.. Освен това по календара догодина се навършват 800 години от Събора против богомилите, който свиква  през 1211 година в Търновград цар Борил. Излиза съвсем ново издание на неговия дневник, наричан в литературата „Синодик на цар Борил” – дело на Катедрата по кирило-методиевистика при Софийския униврситет „Св. Климент Охридски” с автори Иван Божилов, Ана-Мария Тотоманова и.......За това ще отворим дума друг път, а сега няма време, както е заключил навремето Черноризец Храбър.