ПОПОВЕ – ЧЕРВЕНИ И ЖЪЛТИ

Или как Чудомир обследва останките от богомилско селище в Балкана

Не само със зевзеците от неговата родна Турия се е занимавал Чудомир. Като истински вдъхновен краевед той е посветил време и сили да изясни произхода и миналото на не едно селище в Долината на тракийските царе. Смесица от хумор и тъга е заниманието му с едно малко селце високо в Балкана, западно  от Прохода на републиката (Хаинбоаз).

Ето какво пише казанлъшкият в. „Искра” преди осем десетилетия:

ОТ РЕДАКТОРА

„Преди няколко години, когато преименуваха селищата, писахме в нашия вестник, че е грешка, дето село Червените попове се прекръщава на Жълтопоп, защото интересната легенда за „Червения поп”, който е живял, е жива в това село и даже гробът му се пази досега – непосредствено до самото село. Тази наша бележка беше препечатана след това във в. „Мир”.

 А пък в книгата „Богомилското учение” от Антон Глогов, издадена в София през 1915 г. от печатница „Братя Миладинови”, срещаме друга легенда, не по-малко интересна, за произхода на същото това село. На страница 15 в нея авторът пише дословно следното:

„Богомилските свещеници са носели червено облекло за разлика от християнските, които са носели черно облекло.

В Казанлъшко, в подножието на Стара планина, има едно селце, което до неотдавна носеше името Червените попове, наречено така, понеже някога там е имало голямо училище за подготовка на богомилски свещенослужители за Северна и Южна България. То е разположено до „Иванковата пътека”, която и сега съществува и по която навремето е минал Иванко от Южна България на път за столнината Търновград да завземе там властта.

По съображения, които не са ни известни, но в която основателност нека ни бъде позволено да се съмняваме, преди известно време, по разпореждане на властта, древното име на това селище биде заменено с ново, за да изчезне и последната останка, която ни напомняше за богомилската епоха в историята на България.”                                                                                              

Отпечатано в брой 35 от 12 юни 1934 г.

Удивително: редакторът дръзва да оспори решение на местната власт!

Каква била работата?

Човек някой си, живущ в поменатото селце, слязъл в града на пазар, и като се почерпил с приятели в една кръчма около мегдана и го попитали  откъде е, той не без самочувствие отвърнал: „Аз съм от Червените попове!” Имало наблизо слухар-доносник на полицията. Пристигат без бавене стражари, замъкват нашенеца в участъка и му хвърлят един хубав бой като го питат и разпитват какви са тези ЧЕРВЕНИ попове, дето ги хвали.

 По същото време вече е настъпил тоталитаризмът след преврата на 19 май и е трябвало да се затегне положението. Именно тогава правителството е предприело смяната на имената на разни селища и местности – турски и всякакви. Казанлъшката община решава с нарочно постановление  селото със странно название да се преимнеува на ЖЪЛТОПОП.

Това название официално  съществува и до днес. Ето  какво свидетелства „Речник на селищата и селищните имена в България” (1878-1987), издаден от Изд. „Наука и изкуство” през 1989 г. На страница 121 е дадено следното:

„ЖЪЛТОПОП (Саръ попазлардан, Червени поповци) – махала,, до 1900 г. броена към сборно село Димовци; има двойно име преди Освобождението; преименувана на Жълтопоп с министерска заповед № 2820 .(Обнародвана в Държавен вестник на 14.VІІІ. 1934 г.) Има 18 жители.”

Да се знае: тъкмо тогава имало общодържавно честване на хилядогодишнината  от появатана богомилството по българската земя.

------.

Мислимо ли бе да не запраша някой ден пешком нагоре към споменатата посока, тръгвайки от село Гурково към Войнежа и Мишеморков хан, запаметили бригадирските кирки и огньове от въодушевлението на първите години след Девети септември. Не бе особено трудно да склоня за придружителка една любопитна и любознателна съгражданка на Чудомир. Пътят нагоре бе наистина доста живописен. Срещнахме някакъв колар, който препускаше надолу с каруцата си към Гурково. Наслушахме се на птичи песни. Брахме трънки и глогинки из храстите.

Не след много време стигнахме до селото. Нямаше никаква пътна табела или друт някакъв знак за неговото име-въпреки поредицата  министерски и общински заповеди. Друга България беше очевидно това!

Преди да влезем в селото една старица ни показа гроба на Поп Лукан, както тук е запомнен основателят на богомилското училище. Няколко пясъчни камъка, забити в правоъгълник. Без кръст.

Селото беше пусто. В една от къщите ни посрещна старец –ризата му бе обърната наопаки. Покани ни в двора си. И без да го питаме почна да разказва какво е патил през Европейската война, някъде около Дойран и Завоя на Черна: „Като ни зачаластриха отвсякъде, ония ми ти англичани и френци, МОЗЪКА НИ СЕ ВЪРТЕШЕ НА ЧЕКРЪК.” Запомнил съм го това  красноречиво откровение като символ на нашата балканска съдба.

Покани ни човека да нощуваме при него, но ние решихме да си тръгваме. На покрива на съборетината, която обитаваше, бяха се заселили кукумявки... И днес  съжалявам, че не останахме при него. Имаше защо...Най-малкото, щяхме да чуем някоя и друга история за Европейската война, с прибавки за недомислията на днешни и утрешни управници.

Поп-еретик говори на народа. Средновековна миниатюра.

Константин Радченко

украински славист /1842-1908/

„АКО БЪЛГАРИЯ НЕ БЕ ЗАВОЮВАНА ОТ ТУРЦИТЕ, ТЯ Е ЩЯЛА ДА ДАДЕ НОВА ДУХОВНА КУЛТУРА, ЕДВА ЛИ НЕ ЕДНА НОВА РЕЛИГИЯ. БОГОМИЛСГВОТО ОБНОВИ ДУХОВНО ЦЯЛА ЕВРОПА. КОГАТО ХРИСТИЯНСТВОТО ЗАПОЧНА ДА СЕ ДОГМАТИЗИРА, БОГОМИЛСТВОТО СЕ ЯВИ КАТО ЕДНО МНОГО СИЛНО ТЕЧЕНИЕ И РАЗТЪРСИ ЕВРОПА.”

Да си припомним горното съждение по повод на предстоящия ХХІІ м

Международен конгрес за византийски изследвания, който ще се проведе в Софийския университет „Св. Климент Охридски” от 22 до 27 август 2011 година. В неговата научна програма е включена самостоятелна секция, която да обсъжда проблемите на богомилството възоснова на нови изследвания  в различни страни, главно във Франция, САЩ и Полша.. Освен това по календара догодина се навършват 800 години от Събора против богомилите, който свиква  през 1211 година в Търновград цар Борил. Излиза съвсем ново издание на неговия дневник, наричан в литературата „Синодик на цар Борил” – дело на Катедрата по кирило-методиевистика при Софийския униврситет „Св. Климент Охридски” с автори Иван Божилов, Ана-Мария Тотоманова и.......За това ще отворим дума друг път, а сега няма време, както е заключил навремето Черноризец Храбър.