РАННОТО ЖИТИЕ НА ИЛИЯ ПЕХЛИВАНОВ

Генчо ВИТАНОВ

"Дряново News", бр. 2, 12.01.2011 г.

Понеже се отнасяме лениво и небрежно към добрите дела, че даже и завиждаме на сънародниците си, които вземат участие в тях, както бе казал Блаженият Евтимий, си заслужава да  се обърнем към живота на един от нашите родолюбци и съхранители на народните  добродетели по повод на неговата 70-годишнина, защото животът и делата му съдържат поуки  и са извор на чисти помисли и вдъхновение.

Параклис на Дряновския манастир при с. Горни Върпища, край еко-пътеката, тръгваща от с. Боженците. Там всяка година е извършван молебен на празника Герман.

Илия Пехливанов е роден в с. Горни Върпища, Дряновско. Двете селца Горни и Долни Върпища са манастирски селища - разположени най-близо до Дряновския манастир, така че жителите им са извършвали още от стари времена основните строителни, земеделски и други обслужващи манастира дейности, за които монасите са се обръщали най-напред към селяните за сътрудничество и помощ по време на някое бедствие или са доверявали свои тайни. За тези взаимодействия пише и игуменът Пахомий в своите „Записки”. Но най-важната връзка е, че селяните от Горни и Долни Върпища са се черкували в манастира, стигайки дотам по пряка стръмна пътека и издълбани стъпала по скалата на Боруна, минаваща край двете пещери. Впрочем и самото име Върпища означава „върху пещерата”, защото действително под селата има карстови дупки и отвори, свързани с Голямата  водна пещера и пещерата „Бачо Киро” – природни и археологически забележителности на този регион, посещавани от хиляди туристи и  учени-изследователи. Стари хора разправят, че веднъж се изгубили прасенцата на една селска свиня-майка от Долни Върпища. Видели ги да излизат от пещерата чак долу при р. Андъка до Дряновския манастир. Значи там горе някъде има входове на същата пещера, дълга около три километра. Така че както съдбата на  десетки поколения местни жители е била неразривно свързана с манастира, така и личното житие на Илия Пехливанов е съдбовно свързано със светата дряновска обител.

Виждаме малкото момче да слиза през великденската нощ или по Рождество Христово по стръмната скална пътека, водено от своята майка с едната ръка, а с другата, придържаща се о бащата, който носи мъждукащия фенер и подвиква към другите селяни, които слизат от околните колиби Доча, Нейчевци, Добрените, Царева ливада  за големия християнски празник в манастирската черква „Св. Архангел Михаил”. Виждаме го да се провира ритуално под масата на христовите дарове и да приема нафората и виното на светото причастие...  Години по-късно съдбата му отново го свързва с манастира, когато като ученик от гимназията „Максим Райкович” в Дряново посещава, въпреки строгите забрани на социалистическите власти,  със свои съученици  манастирската църква  във време на атеизъм, за което получава сурово наказание..

 Но нека хвърлим поглед към ученическите му години. Първоначално учи в отделенията  на Горновърпишкото училище „Поп Харитон” – до ІІІ отделение. След това продължава в Прогимназията „Бачо Киро” в с. Върбаново. Проявява се като любознателен и силен ученик  и се ползва с доверието и обичта на учителите и съучениците си. Затова   избират Илия Пехливанов  за председател на Димитровската пионерската организация „Септемврийче”. Това е времето на 50-те години на ХХ век, когато в българското училище господстват идеологическите полувоенни организации със стройна структура и колективен живот, ходи се на пионерски лагери и се провеждат пионерски сборове и комсомолски бригади. Носят се задължително сини чавдарски и червени пионерски връзки. В с. Върбаново (сега и в миналото Царева ливада), което е преименувано на името на д-р Върбан Генчев, загинал партизанин, политически комисар на Горнооряховския партизански отряд, тези пионерски ритуали стават пред паметника на героя. Пионерската организация се ръководи от щатен дружинен ръководител – обикновено млада жена, преминала през йерархията на Комсомола и добре подготвена  идеологически. Та именно дружинната ръководителка по своя субективна преценка или по наложено мнение за семейството на Илия, чийто баща е частник, майстор-строител на пещи , го обвинява, че не помага на другарчетата си – по-слабите ученици

От осми клас Илия е уч  ник в Дряновската гимназия „Максим Райкович” и живее в дома на известния учител художник Иван Койчев заедно със сина на Дойно Даскала от с. Царева ливада  Стефан. Домът на известния дряновски художник е притегателен център за младите любители на литературата и изкуството, към които има склонност и момчето от Горни Върпища. Жената на Иван Койчев е работила с Ламар и е присъствала на арестувануето на Гео Милев през 1925 г. в София. През пролетта на 1956 г. Иван Койчев води група ученици, между които е и Илия Пехливанов, на Дряновския манастир да окачват портретите на поп Харитон и Бачо Киро по случай годишнината от    битката в манастира през Априлското въстание. Учениците без разрешение отиват в църквата на манастира, любимо място за посещения за Илия още от детството му. Но ходенето на църква е изрично забранено от училищните власти, възпитаващи младото поколение в атеизъм и отрицание на религията.  Това посещение на църквата съвпада с Унгарските събития и Градският комитет на БКП в Дряново решава, че Илия не е подходящ за комсомолски секретар. Макар  дотогава да е бил отличник, учителите започват в надпревара да му пишат двойки и  той напуска Дряновската гимназия след завършването на Х клас.

Така по политически причини Илия прекъсва обучението си и две години работи в Дърводелската кооперация „Сила” в с. Върбаново. Кооперацията по това време е част от Тревненската школа в мебелната промишленост и затова правят нестандартно обзавеждане на хотелите в Слънчев бряг с дърворезба. Илия заедно с други момчета сформират младежка бригада, тях ги карат да работят  и нощна смяна. Една нощ се случва злополука – циркулярът отрязва три пръста от лявата ръка на Илия. Трябвало е да върви войник, но педи това постъпва в Априловската гимназия в Габрово. Там той сварва последното поколение възрожденски учители с огромна ерудиция и отдадени на благородната си професия – преди въвеждането на тъй нареченото политехническо обучение, когато гимназистите са пращани по предприятия да овладяват техническа професия.

Като нов ученик в Априловската гимназия учителите изпитват Илия  по-често, за да проверят неговите възможности. В час по литература имат като пръв урок  темата „Социалистически реализъм”. „Другарката” Пенева го изпитва и му задава въпроса: „Що е социалистически реализъм?”. Илия не може да обясни и учителката му пише двойка... Години по-късно Илия Пехливанов вече като млад писател и журналист присъства на Конгреса на съветските писатели в Москва през 1986 г. като пратеник на в-к „Антени”. На конгреса, който се провежда в Гранатовата зала в Кремъл, присъства и корифеят на Перестройката Михаил Горбачов. Младите писатели започват да се карат със старите, защитници на социалистическия реализъм в литературата. Стига се до основния извод, че такова явление „социалистически реализъм” няма, че то е изкуствено създадено от партийните комунистически лидери. Оказва се, че Илия Пехливанов е бил прав, когато не е отговорил в часа по литература какво е социалистически реализъм  и си е получил двойката.

Забележителното в житието на младия Илия Пехливанов от Дряновския период е участието му в литературния кръжок „Николай Хрелков”, ръководен от известния дряновски поет Атанас Смирнов. Младите кръжочници правят стенвестник „Брод”, на името на вестника, издаван от Хрелков. Бай Атанас, както всички почтително и свойски наричат поета, следи и поощрява развитието на младия поет Илия, чете неговите стихове, харесва ги и ги печата в търновския вестник „Борба”. Там е публикувано  едно от първите му стихотворения „Песента  на Балкана”. В кръжока през 50-те и началото на 60-те  години на миналия век участват Димитър Стефанов, Марко Ганчев, Петър Дъчев, Николай Димков, Тодор Хаджитодоров, Мойсей Мойсеев и по-младият тогава Генчо Витанов.  По това време Атанас Смирнов пише поемата за Дряновския манастир и чете пред кръжочниците части от нея, които остават и до днес непубликувани. В една от тях той говори за майката на игумена Пахомий  като я нарича „нашата Касандра” поради тревожните й предричания за гибелта на четата, както и за слабостите в подготовката и стратегията на въстанието. Забележителен героизъм проявява по време на битката момичето-слугинче от Долни Върпища, което е прислужвало на майката. То излиза смело на двора да нахрани кокошките и пилетата, когато от високите скали и околни канари и навеси турците стрелят по всичко, което проявява признаци на живот в манастира. Няколко куршума пробиват дългия фистан на момичето, но то самото остава невредимо. След Освобождението този фистан бил изложен като реликва в олтара на църквата, в знак на чудото, с което Господ запазва момичето от смъртта, носена от турските куршуми.

Илия е кръстен в самия манастир. Още от детските си години е изпитвал чувство на страхопочитание към иконите в манастира, а той винаги е ходил на църковните служби. Спомня си тържествения момент, когато в 12 часа в полунощ на Великден монасите са гърмели с топ и по този начин са оповестявали Божието възкресение и може би възкресението на манастира, разрушен и опожарен до основи през Априлското въстание 1876 година.

Илия Пехливанов е открил народна песен за игумена Пахомий и за момата от Върпища, която е пазила неговото имане. Селото е било и първият изходен пункт за неосъществения поход на Поп Харитоновата чета към Габровския балкан, за да се съедини с четата на Цанко Дюстабанов според предварителния план на Първи революционен окръг.

Пак с темата за ролята на Дряновския манастир в освободителното движение е свързана първата документално-биографична книга  на Илия Пехливанов „Преображения Матееви” – за Отец Матей Преображенски, който е бил често гост на манастира. Този български деятел е един от главните герои и в поемата на Атанас Смирнов, от която е публикувана само частта „Последна среща”, представяща диалог между  Миткалото и Бачо Киро. В тази романтична интермедия се усещат основните черти в характера на Атанас Смирнов – неподражаемата виталност и оптимизъм, които  черти авторът е вложил и в историческите герои  и които са повлияли положително и върху творческото амплоа на Илия Пехливанов.

  Манастирската съдба се проявява още веднаж решително в живота му, когато той  се запознава и се влюбва в Пепа Манастирска, за която по-късно се оженва и свързва не само с брак, но и професионално чрез общите им интереси към паметниците на културата

 

Тази къща е изградена от Майстор Велчо през 1754 г. и възстановена от неговите наследници Андрея Белчев и Владимир Белчев, живеещи сега в Пловдив. 

Родното село на Илия Горни Върпища е заселено от двама дряновски овчари около 1700 година. Стари каменни къщи с плочести покриви показват такава датировка. Както и другите околни дряновски и тревненски села, и Горни Върпища е дюлгерско село. Мъжете са ходили на гурбет и строителство най-много във Влашко, но и в цяла Турция и са стигали чак до Персия. Сведения за майсторите-дюлгери от селото събира братът на Илия  - Белчо Пехливанов, който е строителен инженер и продължава професията на баща си Деньо Пехливанов. Фамилното име произлиза от прадядото Дойно. Бил „серт”- твърд и неотстъпчив човек, а и времената са били такива, че всеки бранел своя имот и своя дом, разчитайки предимно на собствените си сили.  Селяните от съседните села се събирали на великденски сбор, наречен „лазарня”, по името на Лазаровден, който предхожда с една седмица Великден и е в съботата преди Връбница (Цветница). Хорото правели на дядовата му ливада край селото, но с буйните си игри лудуващите моми и ергени отъпквали нежната пролетна трева, която вече трябвало да се завардва за косене.. Та именно дядото – тогава младият буен и сприхав Дойно - се изправил сам срещу селските ергени и млади мъже и ги прогонил със сила от ливадата си, за която постъпка го нарекли Пехливанина.

Куминът на родната къща

Бащата на Илия Деньо Пехливанов  от малък тръгва с дюлгерите и преминава през трита етапа на придобиване на строителните умения – чирак, калфа и майстор. Но и в майсторството има по-тясна специализация – едни от дряновските строители се прочуват като майстори на чешми и мостове, други – на църкви и училища, трети на частни домове, битови и стопански постройки. Деньо става изкусен майстор и достига до съвършенство в правенето на пещи за хляб. Изборът на това жизненоважно за всяко домакинство съоръжение в миналото не е случаен. Първо – това е свързано със самото име и място на селото – пещта е малка пещера, а освен пещи за хляб в околностите на Върпища и Дряновския манастир са се строели и пещи за производство на негасена вар, защото скалите наоколо са от варовик. Но разликата между тези два вида пещи е огромна. Докато пещите за негасена вар са от типа доменна пещ – висока кръгла иззидана с тухли кула, която се зарежда с ред дърва или дървени въглища, ред варовити камъни, после по същия ред до напълването на пещта, пали се огън отдолу, който изпича камъка нажежен до бяло и след угасването се изважда и се продава, като от него чрез гасене с вода се получава гасената  бяла вар, която се утаява в дълбоки правоъгълни резервоари като гъста каша, от която пък  чрез смесване с пясък се прави хоросан за зидане и мазане на сгради.

Пещите за хляб имат съвсем друга форма – продълговати, заоблени, с полукръгъл отвор, през който първо се вкарват дървата за опалване на пещта, а после се издърпва навън жарта и се мятат тавите с хляба, баниците или козунаците по Великден, отворът се затулва с каменна или метална плоча и така вътре се пече известно време продуктът. По Гергьовден в пещта се пекат и агнета. Майсторството при изработването на тези пещи е в иззиждането на свода  с тухли. Пещта се изгражда в полукръг или полуелипса, като постепенно се стеснява нагоре и се свива като купола на църква, прави се свод. Ако пещта е голяма, оставя се по средата отвор–отдушник, който после при печенето на хляба се затваря. Горенето на дърва вътре в пещта загрява тухлите до червено, тази именно акумулирана топлина изпича хляба.

Та бащата на Илия – Деньо Пехливанов  работи 10 години в София между двуте световни войни, свързва се с един австриец на име Карл, с когото правят смесена фирма за строителство на пещи. На Пловдивския панаир през 1938 г. двамата строят демонстративно пещ, която се представя на изложението. Дават му документ за майстор-предприемач за строителство на пещи из цяла България и Европа, но когато идват немците и обискират квартирата му, отнемат този документ и заставят Майстор Деньо да се откаже от патента.

След 9. ІХ.1944 година го преследват като частник, защото е направил около 200 пещи в Централна Северна България. За всяка пещ той е издавал и специален гаранционен документ. Известният краевед от Царева Ливада Мойсей Мойсеев е чиракувал при него.

Тази строителна дейност на бащата се оказва полезна за младия му син, защото дава някакви доходи за издръжката му като студент в Софийския университет по специалността българска филология. Но фактът, че майсторът на пещи работи като частник, е трън в очите на социалистическата власт, за което отнемат стипендията на Илия.

Това го подтиква да започне работа като журналист при Николай Куманов  от с. Царева ливада във в. „Народна младеж”. Тогава цяла група талантливи журналисти от габровския вестник „Балканско знаме” отиват в София и дават облик на вестниците „Отечествен фронт”, „Работническо дело” , Народна младеж”, Средношколско знаме” и др. Това са журналистите Дамян Обрешков, Велина Начева, Генчо Бошнаков, Косьо Косев, Коста Цонев, художниците Иван Стойчев, и Симеон Спиридонов.  Илия Пехливанов започва да работи като редактор в „Средношколско знаме”. Учи се на практика да прави вестник в една стая с Тошо Тошев – сегашния главен редактор на в-к „Труд”.  И така – в различни вестници – та чак до днешния Кирило-Методиевски вестник „За буквите”.Но и в своите журналистически материали Илия Пехливанов често се връща към темата за родния край и Дряновския манастир . Така се ражда неговата култова книга „Богородичен хляб”.

Както отбелязва самият автор в „Днешна приписка” в края на тази много особена книжка, дело на библиографското издателство „Ликовски” от 1992 година, тя е написана „ради душеспасение” през първите години на прословутия Преход към демокрация, когато сякаш е настъпил за българския народ, пък и за цялото човечество, Страшният съд и всеки трябва да намери мястото си от Дясната  или от лявата страна на Бога. Това е повод авторът, както и повечето български интелигенти, да се замисли над извървения личен и  исторически  път на народа ни и да се попита: „Какво постигнах? Това ли беше Истинският път, Верният път, защото по стародавен християнски обичай човек търси интуитивно пътя към Бога”. Илия се пита и друго: Зза 11 века какво българинът е направил от християнството?... И стига до извода, че „то го е променяло, но и той го променял по своему. И не е ли постоянното превръщане на езичеството в християнство и на християнството в езичество разковниче за нашето необичайно дълголетие на този пренаселен човешки кръстопът?”

Мушкато под прозореца

„Богородичен хляб” е книга за народното християнство, проявяващо се в ритуали, поверия и обичаи на населението от Тревненско и Дряновско – със средоточие отново митичния за автора Дряновския манастир, свързани с великденските празници. Фактически притчите и прецедентите, записани и разказани от Илия, са взели от каноничното православие практическото нравственото поучение, необходимо за възпитанието на поколенията. Народните разказвачи са досътворили евангелските притчи, съчетани със старите езически календарни празници и ритуали. Те са навлезли в метафоричните пластове на езика като една знакова система с магическо въздействие. Така израза „Да се христосаме” става и поздрав, и братска прегръдка, и благословия за хората от манастирския регион. „Богородичен” наричат хляба не само на Рождество Христово, но и на всяка майка-родилка, на която на третия ден от раждането омесват и изпичат пита и чрез нея се обръщат кам обикновената майка като към Света Богородица. Така се нарича още хлябът, който майката е яла, преди да почине и от който е останал къшей. А изпичането на ритуалния хляб в пещите, които бащата на Илия цял живот е майсторил, завърта темата и символа пак около личната и родова съдба на  Илия Пехливанов. Като прибавим и голямата част от притчите и песните, които самата майка на Илия е съхранила, пресътворила и предала в автентичен вид на своя син – стигаме до сърцевината на тази и на другите книги на Пехливанов, свързани с Дряновския манастир и селата от манастира и Царева ливада до селата Куманите, Скорците и Трявна, а и от един по-щирок регион, обхващащ някогашните имения на Асеневци и цялата българска територия, където се е подвизавал Отец Матей Преображенски, наречен Миткалото.

 Този народен духовник, книжовник, лечител, довереник на Дякона Левски е другият кумир на Илия Пехливанов, получил откровение в книгата му „Преображения Матееви”. Така Илия Пехливанов, следвайки Пътя на народните християнски мъдреци и проповедници и на своите учители Иван Койчев и Атанас Смирнов изгражда своето „Ранно житие”, части от които представяме по случай неговата 70-годишнина.  Радостно е, че тази годишнина съвпада и с приемането му в Съюза на българските писатели.

В Горни и Долни Върпища 15 души с името Илия. Свети Илия е доста изписван и в тревненските и дряновските църкви. В българската християнска практика Св. Илия замества славянския бог Перун – богът на гръмотевицата. Така е изобразяван и светецът, препускайки с колесница в небесата да хвърля светкавици и да праща гръмотевици към земята заради грехове. И макар сега да е зима и Илия Пехливанов да се е родил през най-зимния ден – 2 януари  пак дочуваме предупредителния тътен на гръмотевиците, както  в  притчата „Зимни гръмотеви” от „Богородичен хляб”: „Има нещо да бъде!”

НЕКА БЪДЕ!