Носителят на Априловска награда Петко Братинов през в. „100 вести”
След дълго отлагане подхващаме разговор с големия български поет Петко Братинов,член на Управителния съвет и председател на Творческия фонд на Съюза на българските писатели (?), миналогодишен носител на наградата с името на Първопросветителя Васил Априлов, тъкмо в деня на Студентския празник-8 декември. И е напълно естествено да се върнем замалко към далечните си университетски години.
„Поезията на Петко Братинов звучи планетарно.”
Васил Попов
„Поете Братинов, животът не е поезия, поезията е начин на живот. Гъста отрова, от която ти оплете със съдбата безкрайно вселенско въже, което от Горна Росица се размота до Алтайските планини, през Харлем и Бронкс в подземията на Манхатън, достигна Андите – преметнал своята бойна карабина на словото, ти изпя гибелната песен на инките...
„Времето-то е против нас...”
Достойни думи. Поезията на Братинов сега заглушава ревовете на моторите от пистата край Горна Росица, където съвременните гладиатори се сражават и управата на Севлиево раздава щедро наградите, а за поета Братинов няма пари да му издаде избрани стихове-сума, колкото стойността на една гума за мотор. Каква печал, поете. Аз вярвам, че там, в центъра на Севлиево, един ден ще минават децата, жените, мъжете и възрастните хора и ще полагат цветя на твоя паметник...”
Твой Тодор Велчем –Тато
Ил. П. :Участвал ли си в литературните четения, които ставаха тогава в университетската 65 аудитория?
П. Бр.: Нескромно е наистина да го казвам, но аз съм от големите „звиезди” на 65-а аудитория и винаги съм бил изкарван на бис.
Преди това една година редактирах младежки вестник в ДЗС „Лимузина”-град Добрич (тогава той се наричаше град Толбухин/. И 22-годишен през 1961 г. пристигнах в София – без да съм записан като студент, без самостоятелна квартира, без софийско жителство, което тогава беше съдбоносно. В продължение на две години пребивавах у приятели – най-дълго при Христо Банковски на неговия таван на ул. „Чумерна” № 16. Когато се появих в 65-а аудитория моето име беше вече известно от публикувани стихотворения.Тогава декламирах стихотворението за каранфилите:
„Стига
предразсъдъци за щастие.
Вземат се
и хвърлени цветя.”
То бързо се превърна в нещо като студентски фолклор, особено за първокурсничките в университета.
А когато декламирах стихотворението „На гроба на Пеньо Пенев” публиката стана на крака и няколко минути ми аплодира.
След една година станах студент по право. По-късно се преместих да уча българска филология. Станах и председател на литературния кабинет „Димчо Дебелянов” при Студентския културен дом. В него участваха тогава поетите Христо Банковски, Матей Шопкин, Стойчо Стойчев, Воймир Асенов, Лъчезар Еленков и други някои.
Ил. П.: А писал ли си за стенвестника „Трън”?
/Пояснение за по-младите: става дума за единствено по рода си сатирично изданше, което бе залепвано периодично по стените пред Мензата и публикуваше остроумни двустишия на 50-ина автори с карикатури на Георги Ведроденски-Мортус и дрги художницикато Иван Бабуков. Рядък образец на авторски фолклор от името на измисления поет Трендафил Акациев. Част от тях са отпечатани в сборника „Една паница свобода” от Издателство „Ванеса” през 1992 г. с рисунки на Панайот Гелев. Страница под заглавие „Акациада” отпечата и Кирило-Методиевския вестник „За буквите-О писменехь” в своя брой 32 от май 2009 г., в която бяха известени десетките анонимни автори./
Отговор: Никога самият а не см писал за „Трън”. Но на мен бяха посветени двеа знаменити куплетана Трендафил Акациев:
„Гледам се аз и се питам:
лъв ли съм аз или да.
С този трендафилов ритъм
пее дори Далида.”
и
„Слушайте, разни бездария,
яхнали скверен пегас:
два лъва има в България –
Петко Братинов и аз.”
Срещнах неотдавна министъра Вежди Рашидов. И той вместо поздрав издекламира : „Два лъва има в България...” Помни го още от онова време.
Ил. П.: Нека преминем сега към сериозната ни тема. Кой е за тебе Васил Априлов – доколко той е човек от миналото и доколко е човек от бъдещето?
П. Бр.: Васил Априлов е роден в Годината на Великата френска революция – 1789-а и си отива от света само няколко месеца преди да се роди Христо Ботев – през декември 1847-а /по стар стил/. Това винаги ми е правило силно впечатление. Аз вярвам в знамения и това е за мен наистина едно знамение!
Знае се, че отначало той се е гърчеел. Знаел е освен това руски и немски език, понеже е бил търговец в Одеса и е имал кантора във Виена. А българският език е бил за него четвърти поред, за което той се изповяда в писмата си до своята сестра Кера.
Но размисълът за съдбата на неговия народ и поривът да стане основоначалник на просветното дело в България надделяват. Освен това той е и учен историк, етнограф, фолклорист.
Аз винаги изпитвам вълнение, когато вляза в сградата на Априловската гимназия. Моят баща е учил в нея навремето. Така че аз знам за Априлов и неговото училище още от 5-годишна възраст.
Безспорно Васил Априлов е един от стожерите на Българското Възраждане. Неговата книга „Денница на новобългарското образование”, която еиздадена в Одеса през 1941 г., е революция не само в областта на учебното дело и има по-голямо значение ,отколкото гърма на хайдушките пушки.
Ил. П. : Априловската награда следователно си е намерила свой точен носител. Сега се обсъжда въпроса как тя да стане национална...
П. Бр.: Като материална стойност тя е незначителна в сравнентие с десетки други награди. Но има като духовно отличие най-висока цена. Особено с обстоятелството, че се връчва тържествено в самата Априловска гимназия, вече национална.
Според мен в бъдеще Община Габрово и Съюзът на българските писатели, като могат да се включат също Министерството на образованието, науката и младежта, както и Министерството на културата, за да се придаде по-голяма значимост на тази награда, като се осигурят и по-големи финансови средства за нея.
Подобни награди СБП поддържа с Община Пазарджик /на името на поета Иван Динков/, с Община Димитровград /на името на Пеньо Пенев/, има и други.
Ил П.: А тя може да стане и национална – Васил Априлов го познават и ценят също в Русия, и в Италия. Но за това следва да се предприемат конкретни стъпки. Имаме проверен опит: габровският карнавал отначало си беше спонтанно народен празник, сетне бързо се превърна в международен заради интереса към него от странство и чак тогава стана официално национален-от немай къде вече...
Да продължим. Ти си родом от село Горна Росица...
П. Бр.: Севлиевска околия. Според мен в административното деление на държавата ни следва отново да се върнат околиите. Те не бяха само географски обособени от години, а имаха до голяма степен и духовна самостоятелност, изградена в течение на дълго време.
Ако трябва да бъда откровен, преди 50 години аз имах съгласието и уважението на севлиевци. Бях тогава в редколегията на стария вестник „Росица”. Дружах отблизо с общинарите Пенко Николов, Слави Славчев, Тотю Грозев. Те горяха с проблемите на културата в града и околията.. Като млад поет чувствах тяхното внимание и човешка топлота, макар още да не бях издал отделна книга.
Сега обаче не е същото. Въпреки че вече имам три сборника с избрани стихотворения и съм автор на повече от дузина книги... Представял съм Съюза на българските писатели и в Европа , и в Азия, в Китай, Монголия, САЩ, Мексико, Куба. Превеждан съм на френски, испански, арабски, китайски, език. Сега се подготвя двуезично издание на мои стихове на шведски. Преводач е Борис Иванов, а предговора пише известният българист от университета на град Упсала проф. Свен Густавсон.
За днешните севлиевски властници обаче това не означава нищо. С нито един от тях сега не се познавам лично. Имах големи идеи да направим съвместни прояви на града със Съюза на българските писатели от национално значение, но те така си и остават неосъществени.
Севлиево може да стане домакин на общобалкански писателски срещи, да се организират вечери на интимната лирика, честванията на Пеньо Пенев да бъдат на по-високо равнище.
Ил.П. А що се отнася до писателката Фани Попова-Мутафова..
П. Бр. Тя е не само голям писател, но и значителен културен деец. Най-ценният представител на севлиевската духовна култура е именно тя наистина. Нейните блестящи исторически романи са в златния фонд на българскта литература и интересът към тях все повече се усилва. Вместо да се правят срещи на разни самодейни групи и колективи, разточителни Празници на тиквата и прочие, би могло да се направи нещо национоално значимо в нейна чест. Но тукашните хора като че ли се стараят да развиват и поддържат инициативи само с местно значение.
Ил.П. На връх Бабан става голям фолклорен събор през лятото. Има деен духов оркестър – неговият диригент Ангел Ангелски е председател на Българския хоров съюз...
Доколкото знам, ти си автор на химна на град Севлиево.
П. Бр. Дори само това е основоние дабъда обявен за почетен гражданин на Севлшиево. Ала подобно номерение зоасега няма... Наградиха ве единствено с някаква значка. Може би чакат съвсем да остарея, да трэъгна с бастун или посмъртно да ме почетат...
Ил. П. Твоят приятел Тодор Велчев-Тато в предисловието под заглавие „Звездният стрелец. Поет, заложил не на кон, а на дух” към книгата със стихове „Почти без изход”, издадена през 2006 г. от Издателство „Български писател”, сравни цялото ти творчество със стойността на една гума за мотоциклет, който препуска по международната писта край твоето родно село...
П. Бр. Тодор Велчев е голям български писател, морскичовек, капитан за далечно плаване, който преди месец намери смелост да си тегли куршума. Като Пиеню Пенев...
Ил. П. Той беше също страстен планинар иэ гъбар.
П.Бр. Гъбар съм и аз. По нашия балкан се раждат чудесни гъби – маматарки, булки, синаквици /гълъбки/. Сърнелите и пачите крака не ги обичам – те са сухи гъби...
Ил. П. Идват Коледа и Нова година. Какво пожелание ще отправиш към габровци и севлиевци в заключение?
П. Бр. На габровци - да не бъдат скръндзи в духовното поприще, а на севлиевци - да вземат пример от габровци как да почитат дейците на културата.
Следва да се вземат спешни мерки за обединяване усилията на тези възрожденски градове в организиране на национални прояви в областта на културата. Тъкмо примерът на Васил Априлов можеда ги обедини.
Разговора води Илия Пехливанов
14 декември 2010 г
РЕЛИГИЯ
Всеки човек има нужда от църква.
Всеки човек има нужда от църква.
Дяволите се спущат над олтарите
и ти в този мрак, за да ги спреш
едно момиче трябва да съществува
като бялла спасителна свещ.
СЕЛО
Първият сняг вали непрекъсното.
Гледам го аз и си мисля за нещо.
Някаква птица мълчи на дървото,
Без да разбира защо е студено.
Пожосле отлита със тъмно предчувствие
в белия мрак на внезапната зима.
Първият сняг вали непрекъснато.
Всички сме вече във топлата стая.
Само в градината мама се лута.
Мама бере хризантемите нежни.
Бърза тя с няколко дена поне
тяхната истинска смърт да отложи.
Вазите питат какво се е случило.
Цялата къща е пълна с цветя.
Гледам ги аз и си мисля за нещо,
странно отвикнал от всякаква близост.
Точно където бе кацнала птицата
свети една полунощна сълза.
Горна Росица
ноември 2009 г.
Из книгата „Преди сълзата да застине” (2009)
Няма коментари:
Публикуване на коментар