ЗА АТАНАС СМИРНОВ, КАКТО СЪМ ГО ЗАПОМНИЛ

Петък, 12 февруари 2010, Дряново News

Атанас Смирнов и Илия Пехливанов (70-те години)

Отбелязахме 100-годишнината на Атанас Смирнов, а на 26 февруари се навършват 34 години от смъртта на дряновския поет

Стават вече сто и една години от рождението му. Позакъснях да отроня и аз няколко думи за него...

И сега го виждам как слиза по стълбището в родния си дом и преди да излезе на двора моли да бъде подкрепен. „Да не направя някой рогач!..." - казва весело. „Рогач" не е само име на козел. Така в детството си по Балкана наричахме онова, което учителят ни по физическо възпитание определяше като „кълбо напред". Като се знае как живя Смирнов десетилетия наред, вдървен от коварна болест, никак не бе лесно нещо  да се шегува той сам със себе си по такъв начин наистина.

А от неговия гръмогласен хомерически смях се тресеше целия квартал наоколо!

Като ученици в гимназията живеехме на квартира у учителя Иван Койчев заедно със Стефана - на Дойна Даскала син от Царева ливада (тогава Върбаново). Те  двамата със Смирнов бяха сърдечно близки. Неслучайно се заведоха един подир друг в отвъдното. Така взех да ходя и на литературния кръжок в кабинета на поета - на втория етаж в старото читалище. Неговият прозорец светеше вечер примамливо и недостъпно. А присъствието на седмичните кръжочни сбирки носеше магия някаква - отделяне и извисяване над всекидневието, среща с далечни духовни светове.

Кръжокът си имаше нещо като свой литературен орган - стенвестникът „Брод". По-късно узнах, че  вестник под същото название е издавал поетът Николай Хрелков, с когото Бай Атанас имаше близост. Цитирал ни е от неговата поема „Среднощен конгрес". По-ясно съм запомнил преводите на Некрасов. И едно четиристишие от руския поет Евгений Винокуров: „В далеке семафор, ожидая разлуки, как усталий актьор поднял горестно руки."

Сега смея да определя, че днешният единствен по рода си  Кирило-Методиевски вестник, на който съм основател и понастоящем главен редактор, има за свой далечен предходник именно стенвeстника „Брод" - в него текстът и илюстрацията бяха, доколкото помня, наравно. Дали въпреки всичко по някой читалищен таван не са оцелели до днес броеве на това мило издание, да се попитаме.

Стефана и Атанас Смирнови

Както е естествено  в такива случаи, следваше и аз до опитам сили в стихотворството. Стихотворение, посветено на тъжното ни детство из балканските селца, благодарение на Смирнов се появи върху страниците на окръжния вестник „Борба" - Велико Търново. Че и още едно - под заглавие „Песента на Балкана". Пратили в Дряново някакъв хонорар. Бай Атанас ги беше предал на Дойна Даскала да ми ги донесе. Той ни намери с майка ми както копаехме папуря на  „Пейча" - над Върбаново. Баба Деша вместо да ме похвали, че съм спечелил пари, отсъди: „Затуй плащат житото със стотинки!..." За нея беше ненормално държавата да оценява някакви писаници по-скъпо от хляба.

Най-силният ми спомен обаче е как Смирнов ми е чел насаме откъси от недовършената си поема за битката в Дряновския манастир. Роден съм над светилището, кръстен съм    манастира-воин, и превръщането на историческото събитие в литература носеше несравнима духовна радост. Впечатляваше най-вече разказът за срещата на Даскал Бачо Киро с Матей Преображенски. Когато стана така, че след години поех по дирите на Миткалото из търновските и севлиевските села, откривайки живи следи от неговото присъствие, включая и сорт чушки, наричани „матейки", Смирнов при поредна среща ме поощри като все уверяваше, че       доизкаже своето за манастира. Спомням си как той сравняваше майката на игумена, която кълне турците-нападатели от чардака, непропуснала да нахрани кокошките в двора, с древната заклинателка Касандра. Изглежда имаше намерение да представи тази сцена в следващи глави на своята поема.

И друго ще си позволя сега да споделя накрая. Неподвижността на поета силно ме отдалечаваше от намерението да се занимавам като него цял живот с кабинетен литературен труд.  Ако можех да пребивавам в кабинет, хващайки болест от седенето, да съм станал някой професор - десетина от моите университетски колеги станаха. Аз да не съм по-долен от тях!... Предпочетох да бъда едно днешно „миткало" . Не съм бил на много места по света, а само където и Отец Матей би искал да бъде. Например при гроба на Св. Кирил в римската базилика „Сан Клименте", при това два пъти - веднъж с Динеков, Дуйчев и певците на хор „Иван Кукузел" и веднъж съвсем сам; в новата черква „Св. Св. Кирил и Методий" в Солун, край залива, където видях как кръстиха едно  русоляво хлапе от Серес, днес наричан Килкис, с моето име, само че по гръцки преиначено; в Микул  ице, Моравия, където по всяка вероятност е била епископската черква на Св. Методий там през миналия месец май бе открит нов паметник на двамата славянски първоучители по време на Третия събор на българите в Европа;  запилях се и на майната си - в шотландския град Абърдийн като пратеник на габровския кмет Кандулков с послание за дружба до тамошния кмет Лорд Провост Джон Смит.

Дряновско е „горивото" за всичките тия скитания, признавам. Както и на мнозина други, начален тласък ми е дало общуването с Атанас Смирнов.

Нека да бъде лека пръстта на гроба му – защото е българска.
                                                                                                            
                                                                                      Илия Пехливанов