СЪКРОВИЩА ПОД НОСА НИ

_{Или как австрийският музиколог д-р Жералд Флориан Меснер открива бистришкия триглас}

Една докторска дисертация във Виенския университет откри за Европа единствения по рода си бистришки триглас, оцелял до наши дни на километри от София, в полите на Витоша. Името на откривателя е Жералд - Флориан Меснер (Gerald Florian Messner), времето - седемдесетте години на отминалия век. Пряка заслуга има именитият изследовател на българската фолклорна музика проф. Стоян Джуджев, доктор на Сорбоната, родом панагюрец.

 Младият австриец идва в София за конкурса на млади оперни певци. Не му провървява твърде в състезанието, но се сближава с много хора, които му откриват какви са истинските българи. Новите му приятели го отвеждат и в Бистрица. Там Меснер чува за пръв път записи на местните народни певици, направени от Асен Александров. Тогава той не може да повярва на ушите си: възможно ли е в наши дни да съществува в живата музикална практика пеене, което да звучи толкова архаично?! Така случайно-неслучайно той се заема с изследване на българската народна песен, което го завладява толкова дълбоко, че сам се учудва на себе си. Той усеща, че е изправен пред музикална култура, твърде различна от средноевропейската. А нали тъкмо Виена е музикалната столица на Европа!

 Меснер започва да следва музикознание във Виенския университет. Едновременно с музиката на българите се заема да овладее и техния език. Помага му славянската основа на семейството, което има словенска и чешка кръв. Слуша безброй пъти не само песните на бистричанки, но и неподражаемите им разкази. Познавайки законите на школуваното пеене, той се убеждава, че песенният стил на Бистрица съвсем не е "първобитен опит за многогласие", както твърдят някои, а нещо много по-сложно.

Застоява се по-задълго в Бистрица. Прави специализирана анкета - къде са пели местните жени, при какви поводи, кои песни? Защо при всяка отделна песен се подреждат различно. Оказва се, че под покрив, в стая, те интуитивно усещат резонанса и се стремят към акустични условия при пеенето на открито. Мелодията им се изплита от три гласа: "ока", "бучи право" и "бучи криво". Българските музиколози дотогава не са различили бистришкия триглас, а той другаде наистина е непознат. Меснер означава явлението като "интерфереционна диафония" и така озаглавява своята докторска дисертация.

Какво се крие зад този термин? Основният тон на песните звучи през цялото време и служи като център, към който се стремят останалите тонове. Невнимателният слушател чува само два гласа, които се кръстосват. Понятието "бучи" издава определен вид постановка на гласа, характерен за пеенето в Източното Средиземноморие. А в Бистрица той е специално подчертан. Съществено е да се знае, че тригласната организация се корени както в музикалната, така и в социокултурната сфера. Тя е свидетелство за друг тип изживяване на времето. Ето първата съществена част на феномена "бистришки триглас". Всяка певица има свой ярък характер. Взаимното допълване на техните характери - обикновено певиците са осем на брой - води до сливането им, което е необходимо за този вид пеене. Свидетелство за древност. Лека-полека средноевропейското чувство за превъзходство почва да намалява.

 При подготовката на дисертацията си Меснер тръгва да изследва образци от диафонията в различни части на света. Отива и на Адмиралтейските острови. Стари източници от началото на века отбелязват, че там музикознанието се изправя пред загадъчно явление. Отива Меснер сред папуасите. Пуска им запис от песни от Бистрица. Казват му: "Това е музика от островите Би-Пи, само че звучи странно, понеже не се разбират думите!..." Меснер обяснява, че това е музика от Европа ("папуасите не са чували нищо за България"). Отговарят му категорично: европейците не пеят така, както пеят тези жени от записа. Те пеят мисионерски песни или "рок-енд-рол", казват папуасите. За по-убедително правят имитации. "Така, както чухме, пеем само ние...", заключават те. След като виждат цветни диапозитиви от Бистрица, папуасите изпитват почуда и радост от своето откритие.

През 1976 г. Меснер защитава с голям успех своята докторска дисертация за бистришката интерферационна диафония. В последвалите години новата информация постепенно прониква сред музиколозите. Сам новият доктор изнася лекции в различни университети по света - на Филипините, в Нова Зеландия, в Австралия, Хавайските острови, Калифорния, Тексас, Колумбийския университет на САЩ в Ню Йорк, в Берлин, в Полша, Югославия и другаде.

 Днешните бистришки певици са напълно сраснати със собствената си традиция и тя е неотделима от начина им на живот. Те нищо не правят "на ужким"! Но тази жизненост и песента им ще си отидат заедно с тях. Защото тя е не само в пресъздаването, а и в опита на живота им, в семето, заложено от хора, също живели в тази традиция. Подобен е опитът на различни култури, преживели същата ситуация и сполетени от същата съдба. Когато хората променят своя бит, песните им загубват смисъла и предназначението си. Но австрийският музиколог призовава: "Не забравяйте тези песни!"

Консултант и научен ръководител на дисертацията "Интерферационна диафония в село Бистрица. Изследвания върху многогласните песенни форми на едно село в Средна Западна България" е световноизвестният австрийски учен - музиколог Франц Фьодермайер. Дисертацията е истинска изненада за световните музиколожки среди. Тя доказва съществуването на отмиращи остатъци от много стара звукова система, която напомня за една много висока музикална и танцова култура, загатната от митологията на древните траки, фриги, елини. Проф. Д-р Стоян Джуджев, почетен доктор на Сорбоната, който през 30-те години на отминалия век защищава в нея дисертация върху българската народна песен, също консултира пряко Меснер в присъствието на самите бистришки певици, утвърждава:

"Парадоксално е, че ние имаме цялото това звуково богатство, всички тия макротонове и микроинтервали, така да се каже, под носа ни. Но не можем да ги чуем, понеже нашата слухова острота е притъпена от темперования строй на западната композиторска музика.”

Естетическият кодекс на бистришките певици не се отличава твърде много от нормите на западноевропейската музикална естетика, но той е диаметрално противоположен на тях. Бистришкият триглас е в открит конфликт със западната полифония и хармония. Хармоничният принцип на шопския музикален диалект може да се нарече "хармония на дисонанса". Бистришката диафония открива широко поле за по-нататъшни изследвания. След забележителната студия на д-р Меснер българската фолклорна наука навлиза в нов етап на развитие. Най-ценен принос за това дава бистришкият вокален стил, запазен в своята кристална чистота благодарение на женската певческа група от селото. Знаем ли прочее с какво наистина сме богати! И дали прословутото шопско твърдоглавие няма и положителни измерения? Благодарение на него под носа ни са съхранени съкровища чак до началото на третото хилядолетие.

След защитата на докторската дисертация на Жералд Меснер във Виенския университет "Интерферационна диафония в Бистрица" местните певици бяха удостоени и с голямата Хердерова награда редом с други светила на съвременната европейска култура. По този повод Хердеровата фондация покани бистричанки на почивка в нейно имение край Хамбург. Осемте жени отиват в Германия, като носят със себе си странен реквизит: кобилици, менци, хурки и прочие. Преминават по транспортните ленти на летищата тези техни домашни потребици - за удивление на всякакви пътници. Настаняват ги в някаква вила, подобна на замък край Северното море. Радват се на песните им. Ала остава много свободно време. И нали не са свикнали да седят със скръстени ръце, докато се разхождат из зелената морава, бистричанки съзират из нея стръкове киселец. Разгеле! Ще им разточат на немците една хубава баница със зелена подплънка. Така дават да се разбере, че техните единствени по рода си древни мелодии са наистина неотделими от начин на живот, сраснат с природата. Както впрочем твърди в дисертацията си и виенският доктор по музикознание.

На връщане обаче кобилиците на бистричанки някъде засядат по транспортните ленти на летищата и жените се прибират вкъщи без тях. Друга година ги поканват на фестивал в Загреб. Момчето, което трябвало да ги посрещне на гарата, закъсняло. Бистричанки без бавене свили едно хоро насред мегдана, както са си били с шопските носии. Подхванали и песен. Нямало как посрещачът им да не ги разпознае сред навалицата. Явяват се на фестивала, представят се. Ала една от жените на връщане нещо се замотала из кулисите на театъра. Вървяла между някакви огледала и заблудена, че с нея вървят все същите жени с шопски носии, излязла от страничен вход, та се загубила сам-саменичка из града. Броят се жените една по една - няма я баба Катина! Имало според тогавашните правила "изкуствовед" в групата. Поприщил се човекът от притеснение и страх дали няма да се върне в София без баба ти Катина...

Подобно нещо не може да измисли и филмовият майстор от Бусманци Рангел Вълчанов. Всичко друго става от пременена в шарено бистришка шопкиня - само не и невъзвръщенка, нали? И то не само поради носията, а по дълбоки вътрешни причини. И заради внучетата, разбира се, които очакват шекер и кукла от Загреб. Ала по онова време страхове имаше безмерни, та и това подозрение е обяснимо. Баба Катина така или иначе сама открила мястото за нощувка. Но и излиза име "Баба Фестивалка". Като се прибират в Бистрица, осемте жени, вместо да разказват на близките си за балканските си пътеки, по-присъщо им е да изпеят песен:

"Тръгнали са осем баби, осем баби бистричанки, осем баби щуроглави. Една била щуроглава, друга била празноглава, а третата акъл нема - сите били кусурлии. Па тръгнали по държави да се баби надпеват... Па си влака погрешили - нема кой да ги посрещне... Па стояха, па чекаха, па чекаха ден до пладне. Па се баби разиграха, па се баби разпеяха... Па се чудат и се маят къде баби да се деват... Въжа носят да се бесят - нема дърво да си найдат, вода нема да се давят... Ето иде младо момче, младо момче небричено, па си пита осем баби: "Вие ли сте бистричанки?" Отговарят осем баби: "Та ние сме бистричанки!..." Па се баби разсмеяха, па се баби разпеяха!..."

                                                       Бистришките баби 2008г.