ДВОЙКАТА СТАВА ШЕСТИЦА

Априловската гимназия в Габрово

В самото начало на учебната 1959/60 година на единадесетокласниците в Априловската гимназия литература преподаваше другарката Пенева – красива жена на средна възраст, стрaога и безкомпромисна в оценките си. Началният урок бе посветен на понятието „социалистически реализъм”. Според  онаследения от съветската литература творчески метод, вменен безусловно като правило за новата литература, животът трябваше да се представя не какъвто е в действителност, а какъвто следваше да бъде, според правилата на социалистическия начин на живот.

Като новодошъл ученик в класа, бях изправен пред черната дъска опознавателно. За да ми вземе страха и да ме накара да я уважавам, другарката Пенева ми зададе в упор въпроса : „Що е това социалистически реализъм?”. Опитах се хъката-мъката нещо да обясня. Нищо не се получи. И без много да се колебае другарката Пенева  вписа оценка /2/ в бележника ми. Така започна последната ми гимназиална година.

Мина много време оттогава. През юни 1986 г. в качеството си на заместник главен редактор на седмичника „Антени” и едновременно с това заместник главен редактор на вестника ЗА БУКВИТЕ бях командирован в Москва. Целта беше да се срещна с писателите от северния град Мурманск, които с наша помощ на 24 май с.г. поставиха начало на възродения Кирило-Методиевски празник в Русия.

Тъкмо тогава се провеждаше VІІІ-ият конгрес на  Съюза на руските писатели. Нашите приятели и съратници от редакцията на „Литературная газета” ми дадоха еднодневен пропуск. Конгресът заседаваше в Грановитовата зала на Кремъл, най-тържествената зала, където още от времето на цар Иван Грозни са посрещани чуждестранни посланици, с изобилие от исторически сцени, зографисани  по стените,  разкошни полилеи, блестящ мраморен под. Това беше знак за особена почит към писателите. Течеше първата година на Перестройката, без да се знае тогава накъде точно ще се отклони тя впоследствие. Нейният зачинател Михаил Горбачов лично присъстваше на Конгреса. На последния ред в президиума  седяха един до друг Виктор Астафиев и Валентин Распутин, които преди това прекараха цял месец в Хисаря и с тях пообиколихме страната – в Сопот, Карлово, Перущица. Най-уважаваният сред делегатите беше акад. Дмитрий Лихачов. В пространно слово той изложи цялостна програма за попълване на празнотите в литературното наследство, останали от миналите десетилетия.

Озовах се в залата на конгреса, на крайната редица отстрани. Мурманчани бяха в съседство. Близо до мен беше седнал английският писател Джеймс Олдридж. Видях отблизо и Василий Белов. Като му казах, че идвам от България, вместо отговор той възкликна: „За буквите!”. Скоро преди това габровецът Румен Йонков беше ходил при него в далечната Вологда като екскурзовод на туристическа група и му бе отнесъл броеве на Кирило-Методиевския вестник. Навън по коридорите сновеше насам-натам и нашият Лъчо Еленков.

От трибуната именити писатели споделяха своята представа за призванието на литературата. И нито веднъж не се чу понятието „социалистически реализъм”! Неколцина направо заявиха, че подобен творчески метод просто не съществува, той е мъртвороден и безплоден. Животът следва да се представя такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто би могъл да бъде.

Моята двойка от Априловската гимназия се превърна в кръгла шестица!

Оказа се, че аз съм бил по своему прав навремето. След като вече две  години бях работил като дърводелец при тревненски  майстори след насилственото напущане на Дряновската гимназия, получил бях донякъде представа  за  живота такъв, какъвто е в действителност. Ала по-права е била тогава другарката Пенева, следвайки неотклонно внушенията на онзи момент.

Уместно е да припомня сега какво заяви в речта си Александър Солженицин, когато през 2000 г. връчваше за първи път новоучредната награда на негово име на писателя Валентин Распутин. Последният бе считан за най-ярък представител на т. нар. селска литература /”деревенщики”/. Явиха се, каза авторът на „Архипелаг ГУЛАГ”, през последните десетилетия  група писатели, дошли от далечната провинция, които тихомълком, без демонстрации, почнаха да пишат противно на доктрината на „социалистическия реализъм”, търсейки близост с великата руска литература от ХІХ век и с древноруската литература. И създадоха забележителни творби.

Остава да се попитаме накрая кои български писатели вършеха същото - въпреки официалните ограничения ...

Но за това  ще умуваме друг път с примери. А сега няма време, както е заключил преди хилядолетие и повече Храбрият черноризец.