сп."Българи"
Съждения на писателя Генчо Стоев за въстанието, Левски и неоткритите му конституции, Радоновата чета, „Видрица” на поп Минчо Кънчев.
Според оценката на авторитетни чуждестранни литературоведи българският писател Генчо Стоев е сред тримата днешни творци на Европа, които през отминалия век са създали изящна проза, богата на човешки характери и философска дълбочина.
Обикаляхме заедно из Пиринския край с пътуващата книжарница „Матей Преображенски” през април 1979 г. в очакване да се появи в Космоса първият българин. Имахме за емоционален мотив новооткритата народна песен „Е, комита, море, Васил Левски!”. Сещам се какво каза Генчо по пътя: „Самият Левски е бил уверен, че ние след толкова време ще минем отново по неговите пътища...”
В Банско беседвахме дълго с бай Георги Ушев, рядко надарен човек за устно слово. От него узнахме необичайната история за Радоновите четници, които отивайки на сражение с нападатели-друговерци биват живи опяти в черквата, дори един от тях остава жив и така си доживява човека - опят.
Тогава тъкмо ни бяха издали държавно решение Съюзът на българските журналисти да подготви и отпечата преди 24 май специален брой, посветен на основния български влог в европейската култура. Попитахме именития си спътник :”Дали ще се справим – времето е толкова малко...” Той отвърна: „Ако вие го правите, може и да стане.”
Имаше предвид вече осъщественото от седмичника „Антени” пряко сътрудничество с най-големи наши учени като Петър Динеков, Иван Дуйчев, Александър Милев, Куйо Куев, Боню Ангелов, Асен Василиев. Създали бяхме вече и дълготрайна връзка с Дмитрий Лихачов, наречен от главния ни редактор Веселин Йосифов „Българолюбец”, който на два пъти посети редакцията и СБЖ в единствен по рода си разговор за „българското чудо”.
Заварихме един пролетен ден двамата с Милко Кръстев, перущенец родом, писателя в Лафонтеновата къща на Стария Пловдив. Там той квартируваше, далеч от къщни дертове, за да завърши повестта „Завръщане”-продължението на книгата „Цената на златото”, вече заела трайно място в най-новата история на българската изящна словесност. Младата машинописка преписваше по 15-ина пъти една и съща страница под диктовката на автора.
Излезе от печат повестта. Първи отпечатахме откъси от нея в „Антени” още преди появата й по книжарниците. Петко Тотев написа кратко и точно как Генчо Стоев продължава да се бори неотстъпно за качество на литературното поприще.
„Завръщането” всъщност представяше как Павел Хадживранев, оцелял след трагедията в перущенската черква „Св. Архангел Михаил”, тръгва от Цариград за новоосвободената България ведно с българката Мария да дири ... конституциите на Левски. Според автора те би трябвало да са оцелели скрити по някакви тавани на градеца Дряново, всред гънките на Предбалкана, недалеч от Търново.
Това даде повод подир някое време да отидем при дряновци. В градската библиотека Генчо Стоев разказа пред читатели за книгата си. Сподели, че се е запознал в турската столица с възрастния клисар на Желязната черква „Св. Стефан”, който му се изповядал,че не ще може никога повече да види България. Казал му също, че бил родом от Дряново.
Особено преживяване бе, когато читателите-дряновци, най-вече вещата изследовагелка на тукашното минало Бонка Тихова, гимназиална учителка по география, потвърди, че наистина в града живеят потомци на някогашни търновски родове. Което е напълно естествено впрочем: след поругаването на столнината от друговереца, мнозина намират убежище за векове напред тъкмо из гористите гънки на Предбалкана. Така писателят стана „провидец” – неговото творческа интуиция се потвърждаваше.
Отидохме тогава и до Дряновския манастир. Показаха ни там в музея отломки от крупови снаряди, които пороищата продължаваха да изравят из манастирския двор. Влязохме в мавзолея, изграден от италиански архитект със скулптура от италиански майстор. Генчо отрони в размисъл: „Бачокировите четници са били все негови ученици – невръстни момчета. Какво ли му е било да ги отведе на сигурна смърт...”
А и самият белочерковски даскал е бил кротък човек, стихоплетец, ходи до Бяло море да събира миди по пясъчния бряг, срамува се като мома – сиреч не е никак приличал на онези хъшове, които са се фотографирали с навирени пушки и пищови оттатък Дунава, а когато идва време за бунт се изпокриват тук и там. Като Стефан Стамболов например, който облечен в женски дрехи се спотайва в Самоводене по време на деветневната битка, сравнена от генерал Фазлъ паша, командира на Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, с битката при Севастопол.
Накрая се сещам как събрахме в редакцията на „Антени” разни хора да осветим появата на знаменитата „Видрица” от Поп Минчо Кънчев. Не ща да пропусна на отбележа, че тя излезе от дълбоките архиви на Народната библиотека в София след тежка война с нейни пазителки, които не щяха и да чуят за този поп: „Той не може да пише като хората, измисля си разни небивалици...”
Другарят на Левски наистина си има собствен правопис, което смущаваше книжовните дами. Всяко важно нещо като „България”, „Свобода”, „Знаме”, „Комитет” и прочие той пишеше с главна буква! Ако не бяхме отпечатали в „Антени” откъси от книгата, та да ги извадим и на грамофонна плоча, Петко Тотев те се ли бе заел да я представи с предговор, тя нямаше да достигне стохиляден тираж, та да се подготвя сега и ново издание от захаристояновото издание.
На споменатата среща Генчо Стоев заяви кратко и ясно: „Аз считам Поп Минча за природно явление...” Неизтощимото жизнелюбие на старозагореца доказва, че след всяко израждане издава и възраждане – поне досега винаги е било така, според мнението и на чуждестранни българисти като римския професор Санте Грачоти например.
Насила си отиде тоя Генчо, да заключим. Поканват го негови връстници и приятели в Харманли, подаряват му ловна пушка и го водят на пусия край Марица. Никой не се досеща, че тъкмо по тези места като ремсист той е отвеждан няколко пъти на мним разстрел. И за никакъв дивеч не му е идело в ума да гони тогава, а изплуват х изглежда някогашни преживелици в съзнанието му. Препъва се човека, счупва си таза. А можеше големият писател да добави към написаното от него нови ценности наистина.
Бел. ред. - Авторът Илия Пехливанов е главен редактор на Кирило-Методиевския вестник "За буквите", в миналото дългогодишен редактор на рубриката "Българистика и българисти" във вестник "Антени", откъдето е и сътрудничество му с писателя Генчо Стоев (1925-2002) - Р. С.
ГЕНЧО СТОЕВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар