Братята Миладиновци обнародват песента за цар Иван Шишман

Откак се й, мила моя майно льо, зора зазорила,

оттогаз се й, мила моя майно льо, войска провървяла:

кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,

кон до коня, мила моя майно льо, байряк до байряка;

пушките им, мила моя майно льо, като честа гора,

сабите им, мила моя майно льо, като ясно слънце,

 паласки им, мила моя майно льо, като дребни звезди,

пищови им, мила моя майно льо, като дребен гъстак,

дрехите им, мила моя майно льо, като тъмен гъстак,

 барутя им, мила моя майно льо, като тъмен облак,

 куршуми им, мила моя майно льо, като град по поле,

калпаци им, мила моя майно льо, като тъмен пушек.

 Като вървят, мила моя майно льо, през гора зелена,

 байряк носят, мила моя майно льо, със асланов образ,

 огън святка, мила моя майно льо, от добри катани;

кат препускат, мила моя майно льо, силен буен вятър,

дето стъпят, мила моя майно льо, кладенчета правят,

 дето стъпят, мила моя майно льо, калдъръми къртят,

 де кого си, мила моя майно льо, стигат и па срещнат,

все се питат, мила моя майно льо, за Софийско поле.

 Отишли са, мила моя майно льо, на Софийско поле,

бой да правят, мила моя майно льо, за българско име,

 бой да правят, мила моя майно льо, за Христова вяра,

 сам ги води, мила моя майно льо, цар Иван Шишман.

Излязоха, мила моя майно льо, тез грозни татари,

отговаря, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман:

 „Я идете, мила моя майно льо, та си повикайте,

повикайте, мила моя майно льо, бре младо юначе,

повикайте, мила моя майно льо, бре луда гидия.

Свариха го, мила моя майно льо, с булче под венчило,

че възседна, мила моя майно льо, хранена си коня,

 че отиде, мила моя майно льо, на Софийско поле.

Дет помина, мила моя майно льо, планина поломи,

дет помина, мила моя майно льо, гората окърши,

че завари, мила моя майно льо, войска разпръсната,

че завари, мила моя майно льо, войска ми българска.

 Разсърди се, мила моя майно льо, бре младо юначе,

 разсърди се, мила моя майно льо, бре луда гидия,

 че извади, мила моя майно льо, сабя френгияна,

 че разпръсна, мила моя майно льо, тез грозни татари.

„Българско народно творчество“.

Том 3. Исторически песни. София, 1961. По народно предание от Самоковско, извлечено от пътнически записки на Г.В.Чолаков

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник – Бр. 34/МАЙ 2011 г.

Грамота добро естъ

Княз Борис І освобождава учителите от данъци

Княз Борис I приобщава чрез приемането на християнството „дадения му от Бога народ“ и новосъздадената славянобългарска държава към Европа. Той дава закрила на прогонените от Моравия ученици на Кирил и Методий, осигурява им подслон и условия за плодотворна книжовна работа по превода на богослужебните книги от гръцки на старобългарски език. Те създават училища из цяла България, ограмотяват нови и нови българчета – само учениците на Св. Климент Охридски надхвърлят 3000. Сетне те на свой ред стават учители и сеят семето на славянската писменост.

Нека не се считат длъжни спрямо държавата с друго, освен с грижата да създават грамотни люде! Преди десетина години археолози проучват селище от X век край древна крепост около днешното село Хумата, Разградско. Не откриват никакви следи от каменни сгради или нещо друго по-трайно като градеж. Жителите на това селище по всяка вероятност са били от най-бедните и са живели в землянки. Но сред остатъците от техния бит – керамични съдове, метални острила и прочие, неочаквано са намерени... три метални писалà! Вероятно неизвестен книжовник от Плиска или Преслав е намерил убежище край крепостта и се е трудил здравата! И не е бил по всяка вероятност сам.

Нещо забележително: княз Борис I освобождава всички учители от данъци!

Нека и в чуждестранните университети, когато млади българи се нареждат сред най-добрите студенти още в самото начало на следването си, знаят как княз Борис І е почитал учителите. Според пресмятанията на шуменски археолози през Х век на сто българи около десет души са били грамотни! Нещо изключително затогавашна Европа.

Шишмановият бряст на Царевец

Казват, че в последните дни от отбраната на Търново цар Иван Шишман тръгнал да направи последна обиколка на Царевец. Видял стражите на крепостта, заспали пред голям огън. Умората ги надвила, тъй като през целия ден се сражавали да опазят столицата на българското царство. Царят тихо прошепнал: „Спете, спете още малко в мир“. Взел една от горящите главни, забол я в земята и произнесъл: „Ако тая главня покара зелени листи, пак ще имаме свое българско царство“. Думите му се предавали от уста на уста. След столетия главнята се разлистила, от нея израснал голям бряст и българският народ повярвал, че скоро ще възвърне свободата си.

Говорят също, че и отец Матей Преображенски е ходил да види бряста. Сетне разказвал, че той вече е пуснал зелено клонче. Турската стража гърмяла по него, когато наближавал до дървото. Ала куршумът не го хванал.

(Народно предание от Търновския край)

"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник 

Бр. 26/ Ноеври 2007 г.

БОЙ ЗА ХРИСТОВА ВЯРА

Братята Миладиновци обнародват песента за цар Иван Шишман

„Изгорената земя отвъд християнската крепост” – по такъв начин средновековният книжовник Фелипе Коренацо Бонакорци представя  краят на Второто българско царство пред нашествието на османците.

Последен защитник на Търновград остава Св. Евтимий, патриарх Търновски. Орисан да се сподоби приживе с вериги и апостолско гонение, народния закрилник е изпратен с плач на заточение. Балканските селища Плачка, Плачковци и село Прангата край Асеновград – днес наричано Патриарх  Евтимово са запазили спомен за това.

Цар Иван Шишман предвожда многобройна войска за битката с друговерците в Софийското поле.

А като отглас на трагедията по-късно се появява народна легенда. Според поверието Цар Иван Шишман, когато напущал скръбен столнината, забил една недогоряла главня на хълма Царевец, близо до Евтимиевата черква „Възнесение Господне” на върха, с думите:

„Когато се раззелени тази главня,тогава ще се освободи България...” осподнеГ

В очакване Възкресението на отечеството, в годините на Възраждането тази легенда придобива особена  сила. От уста на уста се предава , че  Шишмановата главня вече е пуснала ластарче и то ставало все по-голямо, все по-зелено.

Според Гено Недялков от село Мусина, който невръстен става свидетел как узрява освободителната борба и двеста четници поемат към Балкана, водени от Даскал Киро Петров и Поп Харитон, в легендата се включва и вездесъщият Отец Матей Преображенец, възприеман ни повече, ни по-малко като живо въплъщение на народната надежда за спасение. Той бил ходил сам лично да види с очите си това ластарче. Турските войници, които охранявали главнята, стреляли по него. Ала куршумът не го хванал...

Продължение на тази легенда е и песента за цар Иван Шишман, която обнародват в Сборника „Български народни песни”  Братята Миладинови. Нейният първоизточник вероятно е някъде из Западна България, където са се водили действително знаменитите боеве на Цар Шишман срещу турците и където и до наши дни са съхранени много спомени, свързани с местни названия на цар Шишмановата епопея - в Костенец, Ихтиман, изчезналото село Ступенград близо до Вакарел и другаде наоколо.  Там именно са открити и документирани  най-много нейни варианти.

Обнародва я също Георги Раковски в  сп.”Будущност” през 1864 година.

 Успоредици на песента  се срещат и в сръбското народно творчество, записани в началото  на ХІХ век. В Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” се съхранява  български запис на  песента, влючен от Беню Цонев в неговия опис на ръкописите от 1907 година -стр.503, № 534.

 „Отишли са, мила моя майно льо, на Софийско поле

 бой да правят, мила моя майно льо, за българско и
 бой да правят, мила моя моя майно льо, за Христова вяра,

 сам ги води, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман...”

                                                                                                                     

хълма Царевец