Проф.
дфн Димитър Кенанов
ИЛИЯ
ОСМОЧИСЛЕНИК: „КОРЕНИ“
С благородното съдействие на Пепа
Манастирска и Тихомир Манев получих интегралната книга на
Илия Пехливанов „Корени, Издат. „Авангард Прима“, София, 2020 с дарствен
надпис: „На проф. Димитър Кенанов с искрена почит. Илия Пехливанов, 9.02.2021.
Трудът е продължение на антологията „Веселете се, небеса. Българската държава
на Духа. Събрал, написал и подредил: Илия Пехливанов от страниците на вестник
„Антени“ и Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ (София,
2017). За нея с вълнение написах кратък отзив: „Зажъдица за старобългарските
писмена/скрижали“ и ги сложих в ел. книга Кенанов, Д. Завръщания. Мои
българистични пространства. Кн. 3. Велико Търново, 2019, 277–280. Прилагам
отзива си и тук като приложение.
Потърсих в Интернет блога на Илия
Пехливанов, където с възможностите на интернет виртуалната информационната
система с размах е продължена вестнико-книговата българистична поредица от
„Антени“, „За буквите“ и двутомника: „Българистика и българисти. Българистика и
българисти: Статии и изследвания. Българистиката в чужбина. Портрети на
българисти, „Наука и изкуство“, (С. 1981 и 1986).
В
блога в характерния си стил Илия
Пехливанов говори за себе си: „Роден съм на Игнажден през 1941 г. в село Горни
Върпища, Дряновско. Кръстен съм в Дряновския манастир. Завършил съм
Априловската гимназия и Българска филология в Софийския университет. Работих
във в. "Народна младеж" и "Антени". Участвах в списването
на в. "За буквите" от началния му брой през 1979 г. Познавам
най-големите съвременни учени – слависти и техните ученици. Печатал съм в наши
и чужди издания, а също в сп. "Куриер ЮНЕСКО" на 32 езика. Членувах в
управителния съвет на СБЖ до 1989 г. През 2010 г. бях приет за член на Съюза на
българските писатели. Прякори: Бачо Илия, Осмият Седмочисленик“. http://iliyapehlivanov.blogspot.com/2020/07/blog-post_6.html.
Почетното прозвище „Осмият
Седмочисленик“, разбира се, точно представя изключителните заслуги на Илия
Пехливанов като публицист панегирист/възхвалител, историк на славянобългарската
писменост, на св. седмочисленици – Константин-Кирил Философ, Методий, Климент,
Наум, Горазд, Сава, Ангеларий, на будителите от националното ни Възраждането,
на видни съвременни учени българисти, слависти, преводачи.
Монументалната антология „Корени“
има 6 раздела: Старобългаристика, Възраждане, Националноосвободително движение,
Космос, Будители и достойни българи.
За да се оцени по достойнство
съдържателният размах и контекстът на шестте части, следва да се напише
обстойно изследване. Сега обаче ще отбележа само два етюда за преводачи на романа „Антихрист“ (1970) от
Емилиян Станев, които допълниха моята представа за писателя класик и доуточниха оценъчната ми позиция в статията
„Еньовата помислова картина на Великденската (Пасхалната) полунощница и утреня“
(В приложенията помествам част от текста по ел. книга: Кенанов, Д. Завръщания.
Мои българистични пространства. Кн. 3. Велико Търново, 2019, 81–85).
Унгарският преводач на Емиилян Станев е Дьорд Сонди, почетен
доктор на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Очеркът за
него единство на заинтригуваща краткост и анотираща слогова продължителност:
„ПРОПОВЕД ЗА ЕДНОГО. Дьорд Сонди при срещите си с писателя Емилиян Станев го
възприема за свой духовен баща“ (с. 375).
В
диалога си с Илия Пехливанов видният преводач представя работата си и
разговорите с Емилиян Станев: „Лека-полека почнах да превеждам от романа [„Антихрист“].
Трябваше да доловя съответствието на един особен ритъм в повествованието, да
навляза в една особена лексика, в един архаизиран стил, в езика на православен
монах от ХΙV век.
Книгата носеше аромата на една отминала епоха. Моята задача беше да намеря
съответствие на този архаичен стил до същата степен на оригинал“ (376–377).
В
срещите „проповеди за едного“ Емилиян Станев възприема преводача не като
чужденец, а „като свой родственик“ (с. 378). Сигурно е търсел разбиране или
проверка на възгледите си за историята и културата на средновековна България,
напр. „за своето убеждение, че България поема по грешен исторически път при
княз Борис Ι, като възприема
християнството не от Рим, а от Византия“ (с. 379). Потвърдена е ролята на Петър
Динеков, който „го е посвещавал в тайните на старата българска литература.
Говори също за изключителната роля на Патриарх Евтимий“. Твърде важно е
признанието: „Емилиян Станев без бавене ми каза, че има еретични мисли относно
българската история и култура като цяло“ (с. 377).
Природата
на тези мисли писателят разкрива в разговорите си с Теодорос Йоанидис – гръцкия
преводач на „Антихрист“. Илия Пехливанов разказва за пътуването си до Солун в
компютърната епоха и за строежа на крайбрежната църква „Св. Св. Кирил и
Методий“ и развълнувано „одушевява“ преводаческия компютър „Мицос“, по нашему
„Митко“, който учи български език, за да прочете и отпечата на гръцки
„Антихрист“ на днешния търновски книжовник Емилиян Станев“ (с. 382).
Бидейки
същински „разследващ“ журналист, Илия Пехливанов подтиква гръцкия си събеседник
и домакин да каже най-главното, или „поне което не е за пред всекиго и по всяко
време“. И тук пренасям дълъг цитат:
„Оказва
се, че той е посещавал на няколко пъти Емилиян Станев в болницата дни, преди
невероятният българин да се отправи към небитието. Има записани негови
откровения. „Хайде да ги печатаме“, подскочих. „Не им е дошло още времето! Той
все говореше за Властта. За художника и властта. Не още не им е дошло времето.
Знам добре, че никой сега няма да ги отпечата у вас“. <...> Помолих
все пак Теодорос нещо за тях да каже.
„Емилиян
Станев вече знаеше, че скоро ще умре. С Господа не можем да се борим, казваше.
Донесè му сестрата термометър, той го бутне скришом настрана. Лекарства му
дават – хвърля ги… Поиска от мене цигара „Папастратос“. Оставих му цяла кутия.
Заговори ми за Дявола. И през цялото време се усмихваше с някаква своя странна
усмивка, каквато само той можеше да има в този момент. Останах с усещането, че
двамата с Дявола си говорят насаме. Че знаят само те, двамата, някои неща,
недостъпни за нас, другите…“
И като добавка Йоанидис показа една от скоро
издадените от него книги под заглавие „Дяволът в световното изкуство“. Тя бе
разкошно илюстрирана с многобройни репродукции от живопис, графика, скулптура.
Не можах да запомня името на автора, бе преподавател в Теологическия факултет на
Солунския университет „Аристотел“.
Посмях
да отбележа, че не съзрях никакъв български дявол в тази рядка енциклопедия, а
дяволи в България – колкото щеш, не можем да се оплачем. Изображения етхни
изобилстват по външните стени и в преддверията на черквите, особено в
Югозападна България. Приведох за пример сцената „Врачка дои Дявола“ от черквата
на село Гега. Дори се сетих да припомня габровската пословица „Жената е родена
три една назад от дявола“. Видя се, че гъркът е хлътнал здравата в дяволиадата –
не го оставяше на мира Емилиян-Стаенвият злъчен смях от болничната стая. <...>
И друго
негово заключение дължа да предам: „Емилиян Станев казваше, че писателят
прилича на едно дърво. Короната му, клоните му могат да бъдат и присади – нещо
от Маркес, нещо от руската проза, нещо от гръцката класика и т.н. Но корените
му следва да бъдат в здрава почва. Иначе то не може да даде никакви плодове,
които да стават за общата човешка трапеза“(384–386).
… Емилиян-Станевите разсъждения за
корените обосновават заглавието на
разгледаната вкратце от мен интегрална книга антология на Илия
Пехливанов.Допълвам реченото дотук с обещаните две приложения:
ЗАЖЪДИЦА ЗА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ПИСМЕНА/СКРИЖАЛИ
ИЛИЯ ПЕХЛИВАНОВ: ВЕСЕЛЕТЕ СЕ, НЕБЕСА
С любезното съдействие на П.
Манастирска, съпруга на Илия Пехливанов, получих неговата книга с разширен
заглавен наслов по стародавни печатни традиции: „Веселете
се, небеса. Българската държава на Духа. Събрал, написал и подредил: Илия
Пехливанов от страниците на вестник „Антени“ и Кирило-Методиевския вестник „За
буквите – О писменехь“ (София, 2017). Дарствен надпис: „На Димитър Кенанов
– с искрено уважение! Илия П. 16 април 2019 г.“
Книгата, издадена в 100 бройки, ми
напомни цяла епоха от българистиката от втората половина на миналия век, към
която пряко участие като духовен строител превисоки заслуги има Илия
Пехливанов. Напълно в неговия последователен характер и стил на журналист и
учен, популяризатор на старобългарската, възрожденската и фолклорната ни култура
е да бъде подбрано заглавие, заето от духовната ни писмена съкровищница.
Смисловият ключ на книговото заглавие се
разкрива в преддверието на книгата: „Йоан Екзарх Български: Веселете се,
небеса! Радвай се, земльо! Защото, след като събори средната стена на оградата,
сиреч враждата, както казва апостол Павел, която бе между Бога и човешкото
естество, и след като въдвори мир, Христос съедини небето със земята. Затова и
ние, бедните, казваме: Днес Христос възнесе на небето върха и началото на
нашата плът. Слово на Възнесение Господне (IX век). Превод от старобългарски:
Куйо Куев“.
Отговорих с писмо, което предавам тук с
някои добавки:
Драги Илия! Благодаря ти за дарената
книга и искреното посвещение! Мисля, че заедно с Веселин Йосифов и Петко Тотев
започнахте голямо, незабравимо дело с рубриката „Българистика и българисти“ във
вестник „Антени“, продължена с извънредно важна следваща стъпка - осъществената
новаторска идея за Кирило-Методиевския вестник „За буквите“.
На 24 май 1980 г. излезе бр. 3 на вестника,
посветен на Килифаревската лавра, основана от св. Теодосий Търновски, а също и
на Томичовия псалтир от 1360 г., украсен с удивителни по вътрешна красота
миниатюри. В подготовката на вестника участвах и аз наедно с други
преподаватели от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.
Илия Пехливанов има и дара на блестящ
организатор. За участие той привлече Камерния ансамбъл „Св. Йоан Кукузел
Ангелогласния“ с художествен ръководител Т. Христова. В Аулата на
старопрестолния университет, до която през XIV в. е имало манастир, посветен на
Пресвета Богородица, за първи път, след шест столетия, на свещения хълм
ансамбълът запя отново боговдъхновените песнопения на великия българин, на
християнския Орфей – св. Йоан Кукузел Ангелогласния. За мене възкръсналото
ангелогласие в прослава на Бога беше знаменателно мистическо събитие!
Песнопевците посетиха Килифаревската св.
обител преосветиха с песнопенията храма „Св. Димитър Солунски“, построен от
Уста Кольо Фичето не по-късно от 1845 г., с вградените в него параклис с два
олтара от ΧVIII век, посветени на св. Йоан Рилски и св. Теодосий Търновски.
По това време в разгара си бяха
археологическите разкопки на стария манастир и исихастирий. За съжаление днес
откритите руини са изоставени, подложени са на иманярски нашествия. Липсата на
консервационно укрепване разрушава разкритите манастирски строения. Направените
няколко почиствания на терена не са решение на проблема, не е утешение и
изграденият заслон-параклис със средства на дарители.
През 1980–1984 г. разпространявах „За
буквите“ като български лектор в Ленинградския/Петербургския университет през
1980-1984 г. Помня каква емоционална изненада беше за колегите ми от катедра
„Славянска филология“ брой 4 от 24 май 1981 г., където на първа страница е
публикувано слово на Тодор Живков, генерален секретар на Централния комитет на
БКП и председател на Държавния съвет на НРБ, а до текста вляво – възрожденска
училищна икона от Станислав Доспевски с ликовете на св. братя Константин-Кирил
и Методий.
Напълно споделям изразеното авторово
преклонение пред великия руски философ Алексей Ф. Лосев, когото съм нямал
възможност да видя – така се получи и с другия мой учител от Русия – Сергей С.
Аверинцев.
Гостуването на Илия Пехливанов при
Алексей Лосев се осъществява с посредничеството на Юрий Ростовцев, главен
редактор на популярното тогава младежко списание „Студенческий меридиан“.
Следях списанието и аз – съществена
причина за моя интерес бяха системно отпечатваните материали за делото на
Алексей Лосев. Когато през 1986–1989 г. бях отговорен редактор на
великотърновския университетски вестник „Наука и труд“, Юрий Ростовцев ни
гостува.
През 1988 г. тъкмо от неговото списание
препечатах кратък материал на френски професор по повод на годишнината от
протестните студентски вълнения в Париж през 1968 г. Запомнил съм – в текста се
твърдеше, че френски политици са употребили и манипулирали идеализма,
доверчивостта на студентите за постигане на своите политически намерения.
Скоро в България беше приложен френският
опит – студентите бяха челният настъпателен отряд на т.н. демократична
опозиция. Тя осъществи плановете си да вземе за дълго властта. Последиците са
известни –българският народ обнищя и така беше принуден масово да емигрира в
близката и далечната чужбина.
…Рядко явление е да бъдеш човек като
Илия Пехливанов, който е последователен журналист и същевременно е изследовател
с приноси в българистиката и с изключителни заслуги за популяризирането на
научното дело не само на съвременните българисти, но и на достойните им
предшественици от миналото.
Вестниковите публикации се следят
трудно. Затова с интерес от научната общественост се посрещнаха събраните в два
тома материали от рубриката „Българистика и българисти“ (1981, 1986) с портрети
на слависти/българисти и научни съобщения за най-новите открития от света на
старобългарската писмена култура.
Разбира се, не бива да се забравя, че
Илия Пехливанов допринесе твърде много с изследванията си за популяризиране на
дейци и събития от Националното ни Възраждане – делото на априлци от 1876 г.,
на о. Матей Преображенски. Извънредно ползотворна беше и идеята за пътуващата
книжарница "Отец Матей Преображенски".
Драги Илия!
Радвам се, че още от самото начало на
твоите начинания до днес си сътрудничим и държим на дълготрайното ни
приятелство, независимо от срутването на идеали, които стоят в основата на
националната ни ценностна система.
Велико
Търново, Твой: Димитър Кенанов
19
април 2019 г.
ПОСЛЕПИС
Думата „зажъдица“ е от писмо на Димчо
Дебелянов. Повече вж. в книгата на Илия Пехливанов, 239-240: „Зажъдица по
Климентовата пътека. Една Димчова страница“.
ЕМИЛИЯН СТАНЕВ: ЕНЬОВАТА ПОМИСЛОВА КАРТИНА
НА ВЕЛИКДЕНСКАТА (ПАСХАЛНАТА) ПОЛУНОЩНИЦА И УТРЕНЯ
Пейо Кр.
Яворов е не просто любим поет на писателя Емилиян Станев, а пример за
подражание по дълбочинно навлизане в познанието на човешката душа, търсено чрез
богомилското раздвоение между Бога и Неговия противник – дявола, някогашния
Ангел на светлината/Еосфорос/Луцифер/Сатанаил, а след богоборческия му бунт –
сатана, без частицата -ил, означаваща
принадлежност към Божията, нетварната, Таворската Светлина.
Емилиян-Станевият
герой Еньо-Теофил от романа „Антихрист“ (1970) ще разсъждава за Светлината в Иисусовото преображение на
Тавор не от благодатните светоотечески писателски откровения, а повече с
помисловите проекции на дявола върху ума му, раздвоен сякаш по еретическото
дуалистическо учение на българския поп Богомил, който по-точно е Богу немил,
както пише Презвитер Козма, чиято беседа вероятно е попадала в читателското
полезрение на Емилиян Станев. Срв. самозапитването: „Или земята е създадена от
сатаната?“ (Сарандев, Ив. Емилиян Станев. Литературни анкети, ЛИК, С., 2007, с.
59).
С подобно
раздвоение в първата романова глава-завръзка подрастващият отрок Еньо-Теофил,
син на зограф, ни запознава с първите си стъпки в боготърсачеството си и ни
предлага оценъчният си „репортаж“ от тържественото богослужение – великденската
(пасхалната) Полунощница на Царевец/Търновград. Нейното съпреживяване от детето
Еньо-Теофил не е в рамките на тихото, светлото омиротворяване на човешката душа
с Бога, с което е запомнил Великденската нощ от детството си П. К. Яворов
(„честито, свидно детство - цъфтяща, рай долина“) („Великден“):
Един - и втори удар в
безмълвието нощно...
Задружно проехтяват
църковните камбани
и светла вест се
носи; повтаря я всемощно
разбуденото ехо в
намръщени балкани
и тласка я нагоре към
висини бездънни.
Нощ мрачна оживява –
тържественост я пълни
и говор я оглася
свръхземен и невнятен:
души безгрижни сякаш,
процесия безкрайна,
невидими към Бога
молитвата си тайна
възнасят – и обхождат
простора необятен.
Пасхалната
Полунощница припомня и препотвърждава Възкресението на Спасителя, на Богочовека
Иисус Христос след кръстната Си смърт като човек на Разпети Петък.
Възкресението Христово дарува на човечеството вечен живот и затова Църквата
ликува навеки: „Христосъ бо воста: веселiе вечное“. С този стих от Пасхалния
Канон започват светоотеческите обобщения на о. Михаил Помазански. За него
спасителните възкресни дарове са: „победа над ада и смъртта; блаженство на
светиите на небесата и начало на битието на Небесната Църква; низпослание на
Духа Свети и създаване на Христовата Църква на земята“. Съгласно Православното
Изповедание „Христос, след Своята кръстна смърт, слиза c душата Си и със Свoeто
божество в ада, докато Неговото тяло се намира в гроба, благовествува на
адовите пленници спасение и извежда оттам всички ветхозаветни праведници в
светлите обители на Царя Небесен“.
В „Типика“
на Българската православна църква (С., 1980, стр. 454–456) е разписан редът на
тържествената Полунощница и Утреня: „В 11 ч. през нощта бият камбаните и след
това започва Полунощница. <…> Като наближи 12 ч., свещеникът излиза на
царските двери със запалена свещ и възглася: „Приидите, приидите, приимите свет
от невечерняго Света, и прославите Христа, воскресшаго из мертвих“. Същото пеят
и певците (на пети глас), докато богомолците си запалят свещите“.
В романа
е изпусната думата „светлина“ от свещеническата прикана: „Дойдете, дойдете,
приемете светлина от невечерната, т.е. незаходимата, незалязващата Светлина…“.
Пропуснатата дума „светлина“ всъщност е
изключително важна, защото така става ясно: богомолците приемат образа, а не
самата незалязваща, нетварна Таворска Светлина – тя е Божия енергия и благодат,
тя е недостъпна да се лицезре от сетивата човешки.
Светлината
на свещта, която се поднася от царските двери, е благодатният огън, който
снизхожда таинствено в Йерусалим – този огън гори, но не прогаря ръката, ако с
нея го докоснеш. Това е същата огнена светлина от неопалимата къпина в Синай,
където Моисей разговаря с Господ и получава повеление да се върне в Египет и да
изведе народа си от „дома на робството“, да го отведе в Обетованата/Обещаната
земя: Какво неразпознаваемо на пръв поглед, но зловредно преизтълкуване се
получава от пропуска на думата „Светлина“.
По-нататък
идва ред да се отворят запънатите порти на храма. Препречелият вратите
певец/четец символично е стражът на ада. С диалога и с повеленията за отваряне
се известява за стоящия пред ада Цар на славата – Христос. Текстът е по
Давидовия Псалом 23, който се пее в първия ден на седмицата, т.е. в неделя,
когато е Христовото Възкресение: „Подигнете, порти, горнището си, подигнете се,
вечни порти, и ще влезе Царят на славата!// Кой е тоя Цар на славата? -
Крепкият и силният Господ, силният на война Господ.// Подигнете, порти,
горнището си, подигнете се, вечни порти, и ще влезе Царят на славата!// Кой е
тоя Цар на славата? - Господ на силите, Той е Цар на славата“ (Пс. 23:7–10). „Вечни
порти“ са „камък за препъване“ на размишляващия и питащия баща си Еньо – те са
„вечни“, защото са древни по "направа" във времето.
В
преизтълкуването на богослужбите Пасхални се стига до фантастични деформации,
характерни за дуалистични ереси от разреда на българското богомилство. Стражата
на ада е дяволът, в патриарха е дяволът – Еньо ни предава помисли, нашепнати от
дявола – толкова силна е невидимата му бран.
В подкрепа на този оценъчен прочит е признанието
на писателя-академик Емилиян Станев в разговор за романа „Антихрист“:
„Петър Динеков започна да ме просвещава
със старобългарската литература. Донесе ми антологията „Старобългарски
страници“. Преди бях доста чел, Йордан Иванов и други. Много исторически книги
си доставих от поредицата „Историческа библиотека“, документи за нашата
история, която се издава от академията. И един ден, не знам как стана така, си
спомних някои от моите изживявания като дете, видях моя живот в тези духовни
етапи, през които съм минал. Така че в „Антихрист“ има много автобиография.
Говоря за оня вътрешен, личен, душевен мой живот. Веднъж изживях същото, което
Теофил изживява, когато вижда сатаната. Това е момент, в който човек
предизвиква Бога и приема сатаната. В романа има много работи, които безсъмнено
не са точно така, както съм ги изживял. Тази книга най-високо ценя“ (Сарандев,
Ив. Емилиян Станев…, с. 33.
Велико Търново,
24 февруари 2021 г
