АНАТОЛИЙ КУЗНЕЦОВ

Анатол (ий)

Тодор Коруев
30. Март 2011, брой 73, в."Дума"

От руския щанд на панаира на книгата Илия Пехливанов си купил уникално издание на "Бабий Яр" от Анатолий Кузнецов. То е от 2010 г. и е с три шрифта: обикновеният е на текста на романа, както е публикуван в "Юность" през 1966 г., курсивът е за всичко цапардосано от цензурата, вижда се, то не е малко, а с големи скоби са обградени допълнения, правени през 1967-1970 г. Ще припомня, че Анатолий Кузнецов през 1969 г. замина за Лондон в командировка да събира материали за II конгрес на РСДРП, но поиска политическо убежище и стана г-н Анатол. Повярвал, че живее в нормално общество, където може да говори и пише свободно, той откровено си признава, че е вербуван от органите на КГБ. Така за отечеството си стана изменник, за новата родина - доносник.

На 28.ХI.1966 г. Илия Пехливанов доведе Анатолий Кузнецов на тавана на ул. "Малуша" 16. Аз вече бях калесан за учител в момчилградската гимназия, Стефан Димитров се стягаше за Старо Оряхово, бяхме дошли за държавните изпити. Илия и  Ганчо Гатев бяха се закачили за в. "Народна младеж" и отърваха разпределението. Така да се каже встъпвахме в истинския живот. Всеки, който прекрачваше прага на нашата бърлога, оставяше "литературна следа" в книгата за впечатления. В нея гостът ни цитира Остап Бендер: "Това беше най-прекрасната нощ в нашия живот, вие и не забелязахте, братя мои!", към което е добавил: "Вие си въобразявате, че сега у вас върви "подготовка" за живота, че главното е пред вас, че утре ще бъде по-добре. По-добре няма да бъде!". А ние пихме, спорихме, а знаменитият писател, бяхме чели "Бабий яр" в "Юность", ни внушаване "Лучше не будет". В "най-прекрасната нощ в нашия живот" даже му се озъбихме, защото ни убеждаваше, че ако днес сме още момчета с идеали, много скоро щели са да ни превърнат в квадрати. А на нас не ни се искаше да ни квадратосат.

Анатолий Кузнецов бе дошъл за три месеца да пише книга за България. Славната "Бамбука" помни появяванията му там заедно с Димо Боляров, негов състудент в "Максим Горки". С Толя ходихме заедно да ядем шкембе (после ще ни напише в писмо "Дико тоскую по шкембе."), водихме го в Студентския дом да гледаме филмите от "чешкото чудо". Връзката на Илия се оказа първата му книга "Продължение на легендата", разказваща за младежа Толя, току-що завършил гимназия, пропаднал на приемните изпити и станал строител по сибирските електростанции.  Книгата пада на сърцето на Илия и негови съученици, които, несполучили от първия път да влязат в университета, отишли да работят на строежа на електротелферния завод в Габрово.   Написват писмо на Анатолий Кузнецов, получават бързо отговор. На другата година техният съученик Метьо отива да учи в Тула, където живее писателят, сближават се, дружбата укрепва, писмата зачестяват. И след срещите ни в София последното му писмо завършва: "Душата ми е с вас и винаги ще помня вашия великолепен таван, всички разговори и спорове. Надявам се, пак ще си пишем и ще се виждаме..."

В края на 1967 г. "Народна младеж" издаде "Бабий Яр" в превод на Дона Минчева. Авторът му е бил на 12 години, когато немците влизат в Киев. Бабий яр е голям дол, място за детски игри, което се превръща в чудовищен символ на хитлерофашизма. Юношата Толя откъм Бабий Яр чувал картечните откоси през разни интервали: та-та-та, та-та-та... Ден след ден, цели две години, унищожено е цялото еврейско население на Киев, разстреляни са и много руснаци, украинци... Картечните откоси не отшумели дълго в главата на момчето и като че ли те са го накарали да "документира" страшното човекоизстребление. Започва с думите: "Всичко в тая книга е истина" и както никой друг преди него пише за Холокоста. През 1969 г. романът "Бабий Яр" бе прибран от библиотеките. Илия скътва писмата на Толя в тайник, далеч от лоши очи. Серафим Северняк в "Литературан фронт" скастри здравата г-н Анатол от класово-партийни позиции, за което получи похвала най-отвисоко, но взе, че пусна по телевизията филм по сценарий на Ан. Кузнецов, за което го насапунисаха пак оттам.

Анатолий Кузнецов не написа книга за България, освен прекрасния разказ "Среща с родината" за Сашка - белогвардееца в селото на Димо Боляров, не направи книга и за Ленин в Лондон. За десет години духовно опустошеният емигрант не сътвори почти нищо значимо, талантът се отдаде на публицистиката - радиобеседите по Радио Свобода. В Киев сега има паметник, изобразяващ момче, което чете на една стена немски позив към киевчани. Момчето е Толя Кузнецов, а скулпторът - Владимир Журавель. И романът "Бабий Яр" е паметник. Защо да не го прочетем отново и на български - такъв, какъвто е искал да го види неговият автор. Струва си, въпреки всичко...

НЕ КОЛИБИ - А ГРАД ОТ МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО

Вера Мутафчиева

Най-старата къща в с. Горни Върпища, Габровско,
построена през 1754 г.

Отначало дом - струпан набързо, почти чергарски  катун, малко по-късно – колиба, на грижливо избрано място в усоен, отдалечен от пътищата дол, или пък на припек върху висок баир, с поглед към изгрева; още по-сетне – селище от десет такива колиби, след време те стават вече двайсетина или трийсет. Названието им най-често носи името на първозаселника, в множествено число, членувано. Или представя мястото на заселването.

Колиби ги наричат и днес. Отиваш из тези колиби и не проумяваш: има ли стар български град в равнината, който да прилича повече на град от колибите на Габровския, Тревненския и Еленския балкан? Селяни или градски жители са тези колибари, които се препитават все навън от дома, предимно като дюлгери и кираджии. Разгледайте техни оцелели старинни фотографии, за да видите как са облечени тези хора и в бедните години...

Техните къщи по селцата –  това са градски къщи, скрити в дълбоки борове с висок зид , с чимшир и цветя. Двукати и трикати са тези къщи, а  някои имат и кепенци. Покрай всяка върви постлана с камъни улица. И откъде тия големи каменни черкви из колибите – големи черкви за по петдесетина къщя? Откъде тия училища, строени преди сто и повече години, че и читалища, широки дюкяни и пивници? И защо толкова много зеленина навсякъде- къде ги отъпканите, прашни хармани, безкрайно налепените една о друга плевни, обори, сайванти, хамбари? Какво са работели, какво са яли хората, които наричаме колибари?

Не колиби, не села – в Габровския, Тревненския и Еленския балкан ще видиш нещо чудновато: малки части от някакъв голям, стар, богат град, разпрснат на много късове из планината. Българите са пренесли в леса  не някакъв невзрачен, гол живот – те са донесли отлежалата, зряла традиция на едно хилядолетно развитие.

/Преписано от книгата „Габрово”, издадена през 1963 г. от Издателството на НС на Отечествения фронт. Авторката Вера Мутафчиева, именит български писател от втората половина на отминалия век, е по потекло от Боженците, дъщеря е на бележития наш историк и философ Петър Мутафчиев.

Напоследък в Сибир се появиха новоизградени РОДОВИ селища, поощрявани официално от правителството, като спасителна алтернатива на пренаселените милионни градове, които има неразрешими проблеми.

Това дава нова стойност на нашите балкански колиби, което оцениха категорично през последните години пенсионери от Великобритания, Холандия и други европейски страни./

Танановата къща в Дряново

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

  ПОНЯТИЕ ЗА КЛЕТКА  

                                                                                                                                                                                                                                        

Не е била досега година преди Великден – и да не се белоса и почисти Майчината стая.

А не може да не се почисти: през зимните месеци от печката стените са се опушили достатъчно, особено около кюнците. Дърва и клечки са изпаднали  от сандъчето до нея и са се разпилели по дъсчения под заедно с останки от нечетни и непотребни вестници-жълти и нежълти. Паяжини са се появили  из ъглите. Постелките на одъра са се набили с прахоляк. Прах е попадал и върху иконата на Св. Богородица над телевизора.

Нали трябва да замирише на чисто – навън вече пролетта съживява отново треви и дръвчета, кукувици кукат наоколо, птичета чуруликат от радост.

Другата седмица в четвъртъка ще рече да се боядисват пак яйца за великденската трапеза.

Докато мажеш с четката вар по тавана, като гледаш да не ти паднат капчици вар в очите, упоен от мириса на чистота, може и да се сетиш, че Майчината стая всъщност дава понятие за КЛЕТКА - човешка, нравствена. Светът се смалява, смалява, смалява и достига от една хаотична смесица на места и хора до това единствено пространство с размери пет на четири метра, което се превръща в единица мярка за твоя свят.

Много други неща в живота си можеш да предпочетеш и избираш. Майка си и Отечеството си не можеш.

Изборът винаги носи напрежението на другите възможности, с които по своя или чужда воля си се лишил.

В случая напрежението изчезва. Варианти няма. Не е ли поради това именно най-добрата почивка при скута на Майката.

Руският писател от северната Вологда Василий Белов разширява  понятието, като нарича селската къща „подводница” – векове наред тя е просъществувала чрез самозадоволяване с най-насъщното.

А големият български писател Емилиян Станев я сравнява със „здрава клетка”. Има предвид като цяло малките колибарски селца из Предбалкана. Един истински нравствен резерв  за объркани времена като днешните.

Из свитъка „Богородичен хляб” /1992/.

Преписано и дописано на Благовещение, 25 март 2011 г.

Добавка

Учудвам се как съм могъл да напиша толкова истинско нещо. Обяснявам си го , че е писано „ради душеспасения”. Както навремето са се изповядвали дамаскинарите върху белите полета на свещени текстове. Човек остава благодарен на онези, които  са го заставили принудително да се раздели с дългогодишни любими занимания с обвинението, че те  са излишни и безсмислени...

Св. Богородица

                                                                  

БОЙ ЗА ХРИСТОВА ВЯРА

Братята Миладиновци обнародват песента за цар Иван Шишман

„Изгорената земя отвъд християнската крепост” – по такъв начин средновековният книжовник Фелипе Коренацо Бонакорци представя  краят на Второто българско царство пред нашествието на османците.

Последен защитник на Търновград остава Св. Евтимий, патриарх Търновски. Орисан да се сподоби приживе с вериги и апостолско гонение, народния закрилник е изпратен с плач на заточение. Балканските селища Плачка, Плачковци и село Прангата край Асеновград – днес наричано Патриарх  Евтимово са запазили спомен за това.

Цар Иван Шишман предвожда многобройна войска за битката с друговерците в Софийското поле.

А като отглас на трагедията по-късно се появява народна легенда. Според поверието Цар Иван Шишман, когато напущал скръбен столнината, забил една недогоряла главня на хълма Царевец, близо до Евтимиевата черква „Възнесение Господне” на върха, с думите:

„Когато се раззелени тази главня,тогава ще се освободи България...” осподнеГ

В очакване Възкресението на отечеството, в годините на Възраждането тази легенда придобива особена  сила. От уста на уста се предава , че  Шишмановата главня вече е пуснала ластарче и то ставало все по-голямо, все по-зелено.

Според Гено Недялков от село Мусина, който невръстен става свидетел как узрява освободителната борба и двеста четници поемат към Балкана, водени от Даскал Киро Петров и Поп Харитон, в легендата се включва и вездесъщият Отец Матей Преображенец, възприеман ни повече, ни по-малко като живо въплъщение на народната надежда за спасение. Той бил ходил сам лично да види с очите си това ластарче. Турските войници, които охранявали главнята, стреляли по него. Ала куршумът не го хванал...

Продължение на тази легенда е и песента за цар Иван Шишман, която обнародват в Сборника „Български народни песни”  Братята Миладинови. Нейният първоизточник вероятно е някъде из Западна България, където са се водили действително знаменитите боеве на Цар Шишман срещу турците и където и до наши дни са съхранени много спомени, свързани с местни названия на цар Шишмановата епопея - в Костенец, Ихтиман, изчезналото село Ступенград близо до Вакарел и другаде наоколо.  Там именно са открити и документирани  най-много нейни варианти.

Обнародва я също Георги Раковски в  сп.”Будущност” през 1864 година.

 Успоредици на песента  се срещат и в сръбското народно творчество, записани в началото  на ХІХ век. В Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” се съхранява  български запис на  песента, влючен от Беню Цонев в неговия опис на ръкописите от 1907 година -стр.503, № 534.

 „Отишли са, мила моя майно льо, на Софийско поле

 бой да правят, мила моя майно льо, за българско и
 бой да правят, мила моя моя майно льо, за Христова вяра,

 сам ги води, мила моя майно льо, сам цар Иван Шишман...”

                                                                                                                     

хълма Царевец

БУНТОВНИК В РАСО

Отец Максим Райкович и „богословието на освобождението"

През втората половина на ХХ век в Латинска Америка се появи понятието „богословие на освобождението” като знак за участиетона католически  духовници в бобите за национално самоопределение.

Цяло столетие преди това в Българско живеят и се борят десетки православни свещеници, които са четяли евангелието със запасани пищови на кръста.Създателят на единствената по рода си за онова време тайна революционна организация с двеста комитета Васил Левски е раздячен дякон. Новопосветените в делото комитетски членове по правило са полагали клетва над кръстосани евангелие и кама. Пръв довереник на Апостола е Отец Матей Преображенски. Носител на кръста пред Хвърковатата чета на Бенковски е Отец Кирил от  Калугеровския манастир. Поп Харитон предвожда чета в Първи революцинен окръг и загива в битката при Дряновския манастир. Поп Атанас Гъбенски заклева на два пъти въстаниците от Ново село, а по време на тяхното заточаване в крепостта Фамагуста на о-в Кипър ги заклева за трети път в единствен по рода си комитет. А невероятният Поп Минчо Кънчев, градил комитетската мрежа в Старозагорско, пише като заточеник в Диарбекирската тъмница своята невероятна книга ”Видрица”.

Несправедливо е наистина, че сред възрожденските бунтовници в расо рядко се споменава дряновецът Максим Райкович.

/На 12 април 1852 г. Максим Райкович пише пространно „Жалостно увещание” до българите в Галац. Екатерина Златоустова публикува дословно този неизвестен документ в очерк със заглавие „Из миналото на българите в чужбина” /в. „Мир”, бр. 11 426 от 27 август 1938 г.,стр. 3././

Максим  Райкович

                               РАЙКОВИЧ /РАЙКО/, Максим /Минчо/

   /1801-25 февруари 1875/                

               

Роден в Дряново. Баща му Райко Крински е земеделец и обущар. Учи в килийното училище в Дряново, в Дряновския и Преображенския манастир. Става монах в Преображенския манастир, учител и свещеник в Лясковец, игумен на Петропавловския манастир /1837-1844/. Участва в просветното движение и църковно-националните борби, както и във Велчовата звера. Преследван от турските власти, емигрира в Сърбия. Установява се в Румъния – първо в Браила, след 1849 г. в Галац..Там учителства и работи дейно за построяване на българско училище и българска черква.

Помощник  на Георги Раковски.

През 1853 г. се записва доброволец в руската армия по време на Кримската война. Награден със златен кръст за храброст.

Преди смъртта си оставя завещание, в което разпределя парите си за училищата в Търново, Дряново, Лясковец и Галац.

Енциклопедия „Българска вэъзрожденска интеигетция”.  Държавно издателство „Д-р Петър Берон”, София 1988.

ПРАЗНИКЪТ „СВЕТИИТЕ”

        Дряновски обичай за младите семийства

На 22 март /по стар стил - празникът на „ Св. 40 мъченици”/ в Дряново жените ходеха на гости в домовете на младите булки, сключили брак през последната година. Носеха подаръци за младото семейство, като булката ги черпеше със сладкиши и други вкуснотии. Така в целия град се отиваше от една къща в друга, в трета, четвърта и т.н., защото не всички са били поканени на сватбата. Прекрасен празник , до скоро беше запазен. Наричаше се "Светиите"

Но кои са тези „светии”?

На 9 март Българската православна църква почита празника на „Св. 40 мъченици” от Севастия, пострадали за християнскта вяра. На този ден през 1230 г. цар Иван Асен  ІІ нанася съкрушителна победа при Клокотница на кир Теодор Комнин, с което разширява българската държава от Одрин на изток и до град Драч на Адриатическо море на запад. Това събитие е отразено с надпис върху каменна колона в Търновската черква „Св. 40 мъченици”, изградена в чест на най-голямата военна победа на България.

Умни хора са намерили начини това събитие да се почита  от народа и да остане във вековете в народната памет. На този ден празнуваха  дряновци, тревненци и севлиевци, официален празник е на Велико Търново. В Хасковско, около река Клокотница, той се нарича  „Светото Четиридесет” , но не е свързан с младите семейства.

Край с. Стайновци, между Царева Ливада и Трявна, в миналото е ставал народен събор.

Празникът се нарича още „Младенци”.

Додатък

Манастир „Св. 40 мъченици” има при еленското село Мерданя, където търновци посрещат тържествено войските на цар Иван Асен ІІ след битката; край ботевградското село Врачеш; при трънското село Лева река – черква с ценни средновековни стенописи; черква до село Добрословци на запад от София; а около софийското село Обрадовци е имало 40 параклиса. Изобщо числото 40 е придобило символно значение.

При село Преслав, от десния бряг на река Марица, близо до Клокотница, има хълм,  от който цар Иван Асен ІІ е ръководил сражението. Там също е построена стара черква „Св. 40 мъченици”, в чиито стени са били зазидани книги. Около нея на 9 март става народен събор. На него битува до наши дни обичаят „натемия”. Жени и мъже отиват край близката пропаст, хвърлят в нея камък, като пеят край хоро с трапеза единствена по рода си песен – анатема за кир Тодор, нарушил мирния договор с българите:

„Момите хоро играят,

момците бял камен фърлят,

хем фърлят и хем проклинят:

„Проклет да е кир Тодор!...”

През 1978 г. журналисти от седмичника „Антени” и Младежката редакция на Българското национално радио взеха участие в този народен събор при второто  пътуване на Книжарница „Матей Преображенски”. Запис от песента се съхранява в Златния фонд на БНР. Репортажи със снимки поместиха сп.”Отечество”, в. „Антени” и в. „За буквите”.

  

НА 9 МАРТ ХРИСТО БОТЕВ ВКЛЮЧВА В СВОЯ КАЛЕНДАР ЗА 1875 Г. ВАСИЛ ЛЕВСКИ КАТО ВЕЛИКОМЪЧЕНИК РЕДОМ СЪС СВ. 4О МЪЧЕНИЦИ ОТ СЕВАСТИЯ. НА СЪЩИЯ ДЕН  СИ ОТИВА ОТ ТОЯ СВЯТ ОТЕЦ МАТЕЙ ПРЕОБРАЖЕНСКИ. /Учителят в Бяла Черква Васил Неделчев  заставя  своите ученици да  запишат  това събитие  в тетрадките си, което потвърждава

Златен печат на цар  Иван Асен II

ХОДЕНЕ НА СОКАЙ

Рядък сватбен обичай от Предбалкана

Твърде рядък сватбен обичай наистина. Разбира се, познат единствено там, където е познат и старинният търновски накит СОКАЙ, с който е изобразена царица Тедора-Сара върху странците на Цар Иван Александровото четвероевангелие, съхранявано понастоящем в Британския музей. С него са се пременявали младите невести подир бракосъчетанието си.

В четвъртъка подир сватбата младата булка заедно със свекърва си отива на гости у майка си, като носи една пита и се срещат да дообсъдят, каквото е останало да се доурежда след голямото събитие в отминалия неделен ден.

Чисто женски обичай е това – мъжете тогава не се търсят. И само в селцаа на Предбалкана, около Трявна и Дряново, донякъде и в Севлиево. Проучи подробно това Бонка Тихова – невероятната изследователка на миналото от Дряново, която ми преподаваше в гимназията по география. Оказва се, че този накит го е имало и в Македония. И до днес се пеят народни песни от Охридско за сватби с сокайче в манастира „Св. Наум”. Изследвал го е навремето Кръстю Миятев, писал е за него, струва ми се, и Михаил Арнаудов.

Художникът Иван Мърквичка рисува на два пъти жена със сокай от Боженците. Съпругът й не давал „моделът” да е обърнат с лице към брадатия рисувач, дошъл от София, и хубавицата, накитена с отдавнашния накит, завещан от прабабите й, е изобразена в профил. За съжаление оригиналът изгаря по време на американските бомбардировки над столицата. Останало е цветно копие в книгата на Петър Цончев „Културното минало на Габрово”.

През Възраждането гръцкият търновски владика Иларион забранява да се носи този накит, виждайки в него знак за славното минало на държавата, който предизвиква непокорство и мечта за освобождение. Той нарежда накитът да бъде изземван от жените и унищожаван. Приписка в габровско евангелие доказва това. Останали са неприбрани само сокаите по селцата из Пребалкана - там  не са могли да ти открият, а и не са предполагали, че ги носи и беднотията.

 В  скрина на моята баба Ирина е оцеляла само металната част, наричана кръжило. Не са достигнали до нея всякакви други документи и свидетелсгва за връзка с поруганата от друговерци столнина. Останал е само сокаят – и това е съвсем достатъчно.

Пълен комплект на сокай се пази днес само в Тревненския музей на резбарството и иконописта. Фотографирахме и го печатахме на няколко пъти във в. „За буквите”.

В един разговор с акад. Дмитрий Лихачов, за да представя своята съкровена връзка с Търновската книжовна школа, разказах за сокая. Лихачов подчерта, че през Средновековието това е характерен обичай: носии на аристокрациата да бъдат употребявани и от простолюдието. Той даде за пример как е видял на пазара във Венеция селяни с червени ботуши, които са знак за царственост. Ето каква грижа за общност между богати и бедни, властници и народ, е поддържана през вековете, наричани несправедливо и неточно „тъмни”...

Писано навръх Осми март в 2011 година.

Иван  Мърквичка , "Жена със сукай от Боженците" /1896/

Възстановка на сокая - горния ред  в експозицията на Дряновския исторически музей

ДА БЪДЕ ЧУТОМНО

Родилка, дето е родила по Нова година, според правилото следва да кръсти детето си най-късно до Богоявление. Най-хубаво навръх Богоявление /6 януари/.

Студ не студ, повива го тя в най-топлите му пеленки, завива му главицата с шалче над шапчицата и го дава на майка си да го отнесе в черква. Майката на майката по традиция извършва тайнството в съдружие със свещеника.

Като се завърне вкъщи, тя казва до три пъти: „Без име го взех - с име ти го връщам”. Поема детето от ръцете й родилката. Ала преди това е предвидена  една добавка към обичая, която твърде рядко се среща.

Взема старата майка детето и го подържава мъничко, както е още повито, над дървената чутура. Същата чутура, която мъжете са издълбали от черешово дърво, за да грухат в нея житото за булгур и за други подобни домашни рабати. Подържава го бабата над чутурата, като прочита тихичко молитва за здраве и сполука и тогава вече го подава на дъщеря си.

Какво е внушението в случая? Детето да стане чутомно. Непозната дума, която идва от названието на чутурата и означава детето да не израсне като безличие някакво, а да му се чува името, прочуто да бъде, чутомно.

Не е описано по книгите това нещо. Прилагали са този обичай в миналото жените по Скорците, Бижовци, Недельковци, Куманите. В много тесен, съвсем тесен географски район, духом и  тялом свързан със старата столица Търново. Отначало си мислех, че го е правила само моята баба Ирина, родом от Дълбоките Томчовци, до Бочуковци и изчезналото село Пепеляна.. Поразпитах, знаят го и другаде, но единствено в този твърде малък участък от картата на местните селища.

ОПРОЩАВАНЕ НА ГРЕХОВЕТЕ

Поздрав от Дома на хумора - Габрово

"Щастливи сме, че те познаваме, г-н Пехливанов!

Много сме научили за тебе и от тебе. Благодарим!"

18.02.2011 г.

Татяна Цанкова

Директор

Венета Козарева

Етнолог

ПОЗДРАВЛЕНИЕ

Дряновското читалище "Развитие" стъкна тържество на Илия Пехливанов

"100 вести" - Габрово 19.02.2011 г.

Народно читалище „Развитие - 1869” в Дря­ново официално отбеля­за 70-годишния юбилей на краеведа, журналиста и писателя Илия Пехлива­нов. В началото на търже­ството той бе поздравен от ученици от класа по китара на преподавателя Радослав Талев. Предсе­дателят на читалището Мирослава Лилова пред­стави творческия портрет на юбиляря, а след това авторът на „Богородичен хляб” сподели любопит­ни моменти от краевед­ческите си изследвания. От дряновското читалище припомнят, че Пехливанов е една от легенди­те на българската журналистика. На­времето неговите публикации във вестник „Антени” успяваха хитро да пробият идеоло­гическите табута и да се четат с повишен интерес. Илия Пехливанов е роден в село Горни Върпища – Дряновско. За­вършил е Априло­вската гимназия, а след това българска фи­лология в Софийския уни­верситет. Работил е във в. „Средношколско знаме”, в. „Народна младеж” и в. „Антени”, като е преминал йерархията от литературен сътрудник до заместник-главен редактор. В мо­мента е главен редактор на Кирило-методиевския вестник „За буквите – О писменехь”. Пехливанов е печатал в различни бъл­гарски и чуждестранни вестници и списания. Ав­тор е на филмови очерци, излъчвани по Българската национална телевизия, и е единственият български журналист, представен в сп. „Куриер ЮНЕСКО” на 32 езика и на 3 с брай­лово писмо с публикация за каменна библиотека от Х век, открита край гара Равна, Провадийско.

През 2010 г. Илия Пех­ливанов е приет за член на Съюза на българските писатели.

Дряновските почитате­ли на литературата под­несоха на твореца много цветя и подаръци. Кметът на общината д-р Иван Ни­колов изпрати на юбиляря поздравителен адрес и бу­тилка червено вино.  

                   

          

МАНАСТИР-ВОИН

Да се знае: друга обител като  Дряновската в България няма

Златен пръстен - печат на Цар Калоян, открит 
в търновската черква "Св. 40 мъченици"

Калоян е един от най-големите владетели на нашето кръстопътно късче земя, пожелавано от не една империя, племе или народност, понякога от две-три наведнъж, което единствено в Европа не е променяло названието си до днес.

На 4 април 1204 г. в голямата битка край Адрианопол, днешния Одрин, Калояновата войска слага край на кръстоносните походи към Божия гроб, унищожавайки цвета на западното рицарство. Сцена от това събитие е изобразена върху голяма стена в  една зала на царския френски дворец-същата, в която през 1919 г. е подписан позорният Ньойски договор. Тогава именно цар Калоян пленява император Балдуин Фландърски и го отвежда в столицата Търновград.  

С грижа за националното ни самочувствие цар Калоян пренася в Търново мощите на Михаил Воин-пълководец на Княз Борис Покръстителя. Според тогавашните правила там, където прекарат нощта тези мощи по време на  тържественото шествие към столнината, се построява параклис /малка черква/ или манастир. Така се слагат основите на Манастира край Дряново.

Легендата твърди, че тук Калоян се венчава за царицата Чоки-куманка по произход. Военният съюз с куманите е удължил с няколко десетилетия Калояновото пребиваване на престола. Кумански следи могат да се открият и днес наоколо - в близкото селище, наречено Царева ливада, понеже там е прекарвала в мирно време куманската конница. И до днес има там село Куманите, Кумановци, местност „Кумана”, фамилия Куманови...

Новоизграденият манастир е посветен на Св. Архангел Михаил-предводителят на небесното войнство, често изобразяван по стените на православните черкви и по иконите  с оръжие в ръка. Неведнъж светилището е заставало на пътя на византийската армия – и неведнъж то е било сривано до основи. Там, където се намира сега, е изградено за трети път.

 Удивително: при всяко отстъпление пред Империята то е напредвало  все повече на юг! За да спре пред Боруна, където се сливат две планински реки и по скалите цъфтят люляци, птички цвърчат радостно сред пролетната зеленина, шуми водопад, рибки се гонят из Синия вир.

Малко се знае, че Дряновският мнастир е бил  дейна книжовна школа. Според твърденията на игумена Пахомий, по време на майските събития от 1876-а оттук са били извозени ЧЕТИРИ КОЛА КНИГИ, сред които е имало писани върху кожа, сиреч пергаментови, което означава, че са били много стари, още от първите столетия след покръстването, на старобългарски език. Имало е и доста старопечатни издания, сред тях немалко руски, не само свързани с религиозния ритуал.

 Нещо  съществено: по поръка на Васил Априлов тукашни книжовници са направили препис от Паисиевата история, предназначен за Юрий Венелин. Този препис по неизвестни причини не стига до украинския учен. В момента безценният ръкопис се съхранява в Руската национална библиотека в Москва, без да се интересува някой от него. Ето задача за бъдещи изследователи-български, руски или европейски. В науката този препис е обозначен като „Дряновският препис”.

В Манастира край Дряново може да е идвал и самият Хилендарец по време на своите обиколки из Българско. А по-вероятно някой  е донесъл препис на неговата  История. Например Преображенеца Отец Матей, който оставя подобен препис на хилендарския монах Галактион в Елена, когато отиват там двамата с Дякона Левски.

Остава да се отбележи, че като най-отдалечен от Търново Дряновският манастир е ставал трайно прибежище на нестандартни хора, не само монаси. Книжовници-късни представители на Търновската школа са намирали уединение за творчество. Затова тук  е работил дейно и монашески революционен комитет в състава на Вътрешната революционна организация, което предопределя мястото на обителта в освободителната борба.

Писателят Дончо Цончев, чийто родов корен отвежда към село Тъпанарите, наричано днес Чуково, признава в разговор с Любо Бахчеванов, че обича да се заседява в двора на Дряновския манастир, за да се зарежда духом с енергия за всякакви изпитни.

Писано в дните около Трети март на 2011-то лято от Рождество Христово

3 МАРТ - НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК

Ромуновата къща в гр. Дряново - архитектурен и исторически паметник
на културата, станала лазарет за ранените руски офицери и войници по
време на Освободителната  война през 1878г.

ФИЧЕТО И ПАРИЖКАТА „НОТР ДАМ”

Манастирът "Св. Троица" край Велико Търново

Игуменът на Преображенския манастир край Търново Архимандрит Георги разказва пред арх. Николай Тулешков как Майстор Кольо Фичето спасява от разрушение катедралата  „Парижката Света Богородица” – гордостта на цяла Франция.

„Било е по времето, когато Майстор Кольо Фичето градял моста над река Янтра при град Бяла, сиреч около  1866 година. Тогава се разбрало, че известната катедрала в Париж била заплашена от корозия.  Забелязали, че тя започнала да се руши и дори една от стените й започнала да се пропуква. Мнозина видни архитекти се опитвали да спрат процеса на разрушението без никакъв успех. Опасността ставала все по-сериозна.

Научава за тази беда и управителят на Русенската област Митхад паша. Като френски възпитаник  валията поддържал близки връзки с френското правителство.  Обърнали се към него за помощ – да им изпрати някой опитен архитект, който може да помогне.

Митхад паша решил да изпрати в Париж Майстор Кольо Фичето-вече се бил убедил лично в неговите необикновени умения. Последният заминал без никакво бавене за френската столица.

Когато Фичето пристигнал на парижката гара, държавните посрещачи не могли да го разпознаят в навалицата. Те не предполагали, че този скромно облечен човек е прочутият български строител.

Фичето настоял веднага да го заведат при катедралата, за да разгледа пукнатината в стените й.  Почнал своите проучвания. Не след дълго време той открил дълбока подпочвена вода, която предизвиквала корозията.  Извел водата навън, каптирал я и дори изградил една малка чешмичка, от която тя да се изтича на площада. Разрушението било преодоляно, стената била възстановена.

Французите изпитали огромна благодарност към опитния български архитект.. Те много настоявали той  да остане в Париж. Нямало как да го склонят за това – чакали го на строежа на Беленския мост, заради който той бил заложил главата си пред Митхад паша. Огледал отново внимателно катедралата и след като се убедил, че опасността е отминала, поел обратно за родината си.

Додатък

На 29 октомври 2000 г. в Дряновския манастир заседава Национална конференция „Никола Фичев-творец от Възраждането”. Основен доклад на нея изнася арх. Николай Тулешков-родственик на Първомайстора, потомък на известен възрожденски род с богато революционно минало,  автор на повече от 100 статии, монографии и студии в областта на архитектурната история и теория.

В началотона своя доклад арх. Тулешков заявява следното:

„Майката на Никола Фичев Мария е от дюлгерско-резбарския род Божкови, преселници в село Марча край Дряново от Белишките колиби Армянковци. Тя е била родственица на армянковеца Станю Марангозина. В Марча се омъжва повторно след неочакваната смърт на първия си мъж в Армянковци. Тук вдовицата навярно идва при роднините на първия си мъж, които считам, че са спомогнали да се омъжи повторно за техния съселянин на име Йован Филчев, ПРЕСЕЛНИК ОТ ГОРНИ ВЪРПИЩА.

Скоро след раждането на Никола семейството се преселва в Дряново, където през 1803 г. или 1804 г. Йован умира, като оставя Мария за втори път вдовица.

Остава открит само въпросът  дали Никола е дете от нейния първи брак в Армянковци, като Йован осиновява детето, или то е негово от брака с Мария. Във всеки случай връзките му както със село Марча, където имал роднини, както по бащина, така и по майчина линия, така и със село Армянковци, са били много трайни.

Все пак моето убеждение е, че Йован е истинският баща на Първомайстора,  защото не само носи името Фи/л/чев, но и на няколко места се инденфицира като НИКОЛА ЙОВАНОВИЧ, което показва неговото истинско отношение към човека, който  поради ранната му смърт той въобще не е можел и да помни.”

Добавка

Върху стената на Евтимия манастир „Св. Троица” край Велико Търново е изсечено върху камък:

„ВЪЗСТАНОВИ СЕ ОТ ОСНОВИ В ГОДИНАТА НА РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО 1847, АПРИЛИЯ, МАЙСТОР НИКОЛА ЙОВАНОВИЧ ОТ СЕЛО ДРЯНОВО.”

Дряновски майстори и в наши дни вместо диплома бяха  именувани с прозвището „Фичето”: Пейко Пейков от махала Свирците над Станчов хан, който направи покрива на старата тревненска черква „Св. Архангел Михаил”, Васил   Белчов  от Боженците, който на своя отговорност покри със злато храма „Св. Александър Невски”, като изобрети за целта дървено приспособление, с което обикаляше отстрани кубетата.

Катедрала "Парижката Света Богородица"