Непресъхващ извор

Спиридон Палаузов –

родоначалник на модерната българска медиевистика

Спиридон Палаузов е син на Николай Степанович Палаузов, родом габровец, търговец в Одеса. Той престоява 4 години в Бон, Хайделберг и Мюнхен. На 24 август 1843 г. става доктор по икономика след защита на дисертация, написана на латински език. Общува с видни руски историци и езиковеди. По предложение на О.М. Бодянски през 1846 г. е избран за действителен член на Московското дружество по история и старини. През 1852 г. получава научната степен „магистър по славянска филология“ на Санкт-Петербургския университет за своята монография на тема „Век болгарского царя Симеона“, с която въвежда в науката понятието „Симеонов век“ и спечелва изключителна популярност не само сред руската научна общественост, но и сред българските възрожденски дейци. Този труд на Спиридон Палаузов е първото сериозно изследване върху историята на Средновековна България, което полага здрави основи на модерната българска медиевистика и чертае насоките на нейното развитие.

Следват други проучвания върху историята на Европейския югоизток.

Българската държава, основана в Мизия от пришълци из Велика Скития, имала своята блестяща епоха, която продължила, за съжаление, не повече от половин столетие. Приемането на християнството от Борис, разширяването на пределите на държавата и развитието на славянобългарската писменост при цар Симеон – ето най-важните събития, с които българите се нареждат в редицата на другите народи на нова Европа в първите времена на християнската им образованост... Домашни български ръкописи няма. Повече внимание на българите обръщали техните културни съседи. Бедността на българската историческа литература се допълва от чуждоезичните летописи, които остават единственият проводник към отдавна миналите времена на българския народ. Тези летописи, съставени от византийски, германски, арабски и арменски писатели, представляват онзи извор на събитията, откъдето учените почерпили по-голямата част от някои отделни факти. Този извор не е пресъхнал: той е богат на такива данни, че без да се гледа на едностранчивостта, с която се ползвали от него съставителите на историята на българите, въпреки привидната неяснота относно родословието на царуващите личности, на хронологията и събитията, историкът може да обясни много неща, които до този момент си остават неизяснени.

Държавната самостоятелност на България още повече се затвърждава при управлението на Борис (843 – 888), което е забележително в историята на българите с двете събития: приемането на християнството и разширяването на границите на българското царство. Характерът на този държавник като езичник изцяло се изявява в неговите военни операции, в неговата страст към завоевания... В палатите на Велики Преслав, в тишината на нощта, тайно от поданиците си, Борис приел заедно с двамата си синове Владимир и Симеон Св. кръщение и бил наречен Михаил – т.е. по името на императора. Поради това и в кирилските ръкописи той обикновено бива наричан Михаил...

Тържеството на Римската църква в Горна Моравия, започнало след смъртта на Методий (885), заставя славянското духовенство и учениците на Кирил и Методий да се оттеглят в България. Там те пренасят цялата си ревност към разпространението на православието; тук започва развитието на славянската писменост. Усилията на папите да върнат България били напразни и последната надежда трябвало да изчезне, когато Фотий тържествено през 880 г. отделил Източната от Западната църква.

Славянобългарската писменост при цар Симеон представлява, собствено казано, втори период в умственото развитие на славяните, който идва като следствие от въвеждането на християнството. Светите Седмочисленици, начело на които стоят славянските първоучители Кирил и Методий, като първи поборници на Христовата религия и ревностни разпространители на просветата сред славяните, са един вид предшественици на онова преобразование, което се извършва при Симеон. Следвайки общоприетото положение, че древнославянската писменост започва със Солунските братя и техните ученици,  ще разгледам отначало накратко живота и литературните заслуги на тези незабравими мъже. Известно е, че славянските поселения далеч преди появата на Кирил и Методий са пуснали вече дълбоки корени на византийска почва. Християнската религия много преди нашите първоучители е проникнала в някои от тези племена, по-близки в своите отношения до Византийската империя. Ако този факт сам по себе си е верен, приобщените към християнството славяни би трябвало да имат своя писменост. Това изглежда толкова правдоподобно, като се има предвид, че съществуват даже някои свидетелства. Но на какъв език е била тази писменост, въпросът си остава още нерешен.

Като се връщам отново към книжовната литература на българите от века на българския цар Симеон, надявам се да бъда безпристрастен, ако кажа, че българите имат право да се гордеят с тази епоха, еднакво забележителна както с политическите успехи на техните прадеди, така и с тяхната литературно-научна дейност. Бъдещите открития и търсения на филолозите, да даде Бог, ще докажат това с несравнимо по-разнообразни сведения, отколкото това е възможно сега, когато разработката на българските паметници едва е започната с усилията на малцина труженици на младата славянска наука.

Из „Векът на българския цар Симеон“ (1852)

Проф. Петър Мутафчиев

„Византия съвсем не представяше общество, прогнило от пороци, и държава, която държеше съществуването си на сляпото щастие или на ненадминатото лукавство на своите представители. Тя бе световна, културна, военна и политическа сила; нейните средства бяха неизмеримо по-големи от тия, с които българите разполагат. Поради това истинско недоразумение представят въпросите, които понякога се чуват у нас: защо във вековната борба с нея ние не успяхме да преодолеем своя противник; защо Цариград, химерата, заради която някои български царе напразно хабяха силите на своя народ, си остана византийски; защо най-сетне всички наши успехи в един или друг период на тая борба свършваха винаги с това, че бивахме отхвърляни на север и границите на нашата държава се връщаха отново към Балкана, там следователно, гдето те бяха сложени още при нейното начало. Уместни в случая биха били въпроси тъкмо противоположни на горното.“

Из „Книга за българите“. Отг. редактор проф. Васил Гюзелев. София, Издателство на БАН, 1987.

    
"За Буквите" Кирило-Методиевски вестник

                  БРОЙ 35/НОЕМВРИ 2011 Г.

СИМЕОНОВ ВЕК

Спиридон Палаузов и неговата дисертация

По­ня­ти­е­то „Си­ме­о­нов век“ съз­да­ва бъл­га­ри­нът Спи­ри­дон Па­ла­у­зов. Наслед­ник на го­лям род тър­гов­ци от Габ­ро­во, за­се­ле­ни в Оде­са, той е еднов­ре­мен­но кру­пен пред­при­е­мач и ро­до­на­чал­ник на но­ва­та бъл­гар­ска исто­ри­чес­ка на­у­ка за Сред­но­ве­ко­ви­е­то (ме­ди­е­вис­ти­ка) .

В сре­да­та на ми­на­лия век Па­ла­у­зов учи ико­но­ми­ка в Бон, Хай­дел­берг и Мюн­хен. В Гер­ма­ния ста­ва док­тор по ико­но­ми­чес­ки на­у­ки. За­ни­ма­ва се усър­дно с тър­гов­ска дей­ност.

През 1852 г. Па­ла­у­зов за­щи­ща­ва с пъ­лен ус­пех док­тор­ска ди­сер­та­ция по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия в Исто­ри­ко-фи­ло­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет на универси­те­та в Пе­тер­бург. Тя има заг­ла­вие „Ве­кът на бъл­гар­ския цар Симе­он“ и е от­пе­ча­та­на под съ­що­то заг­ла­вие в ти­пог­ра­фи­я­та на Петербургска­та ака­де­мия на на­у­ки­те.

Основ­ни по­ло­же­ния в ди­сер­та­ци­я­та

I. При­об­ща­ва­не­то на вол­жки­те и вол­жко-ду­нав­ски­те бъл­га­ри, а след то­ва при­е­ма­не­то на хрис­ти­ян­ство­то от Бо­рис и не­го­вия двор окон­ча­тел­но ут­вър­жда­ват по­ли­ти­чес­ка­та са­мос­то­я­тел­ност на Бъл­га­рия ка­то сла­вян­ска дър­жа­ва.

II.Лич­нос­тта на Си­ме­он и по­ли­ти­чес­ко­то със­то­я­ние на съ­сед­ни­те държа­ви ста­ват при­чи­на за осо­бе­ния въз­ход на Бъл­га­рия в на­ча­ло­то на Х век.

III.Съз­да­ва­не­то на цър­ков­носла­вян­ска пис­ме­ност ста­ва чрез трудовете на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий, на­пи­са­ни из­вън Бъл­га­рия; но ней­но­то ус­ко­ря­ва­не и по-на­та­тъш­но раз­ви­тие се из­вър­шва в Бъл­га­рия, осо­бе­но при мъд­рия при­ем­ник на Бо­рис – Си­ме­он.

IV.Цър­ков­носла­вян­ска­та пис­ме­ност в Бъл­га­рия при­до­би­ва осо­бен харак­тер, кой­то от­кри­ва­ме в най-древ­ни­те ръ­ко­пи­си.

V. Гла­го­ли­чес­ка­та пис­ме­ност в он­зи вид, в кой­то я поз­на­ва­ме по най-древ­ни­те кни­жов­ни па­мет­ни­ци, по­лу­ча­ва сво­е­то на­ча­ло в Бъл­га­рия през ца­ру­ва­не­то на Си­ме­он. От Бъл­га­рия тя пре­ми­на­ва в дру­ги зе­ми.

Заключение

„Ка­то ос­та­вям нас­тра­на на­род­на­та сло­вес­ност и ка­то се връ­щам от­но­во към книж­ни­на­та на бъл­га­ри­те от ве­ка на бъл­гар­ския цар Си­ме­он, на­дя­вам се да ос­та­на без­прис­трас­тен, ако за­я­вя, че бъл­га­ри­те имат право да се гор­де­ят с та­зи епо­ха, ед­нак­во дос­то­па­мет­на и с политическите пос­ти­же­ния на тех­ни­те пред­ци, и с тях­на­та литературно-на­уч­на дей­ност.

Бъ­де­щи­те от­кри­тия и из­след­ва­ния на фи­ло­ло­зи­те – дай Бо­же! – ще до­ка­жат то­ва с нес­рав­ни­мо по-раз­но­об­раз­ни све­де­ния, от­кол­ко­то то­ва е въз­мож­но се­га, ко­га­то про­уч­ва­не­то на бъл­гар­ски­те древ­ни па­мет­ни­ци ед­ва е за­поч­на­то с уси­ли­я­та на мал­ци­на тру­же­ни­ци на мла­да­та славянска на­у­ка.“

Ма­гис­тър­с­ка­та ди­сер­та­ция е под­гот­ве­на под пря­ко­то ръ­ко­вод­с­т­во на рус­кия учен-сла­вист Измаил Срез­нев­с­ки. Тя е за­щи­те­на на 2 май – де­нят на кон­чи­на­та на княз Бо­рис-Ми­ха­ил. Па­ла­у­зов има не­ве­ро­ят­на не са­мо за вре­ме­то си еру­ди­ция. Той пол­з­ва ста­рог­ръц­ки, ла­тин­с­ки, нем­с­ки, френ­с­ки, ита­ли­ан­с­ки и всич­ки сла­вян­с­ки ези­ци. Не­го­ва­та кни­га по­па­да в го­ле­мите биб­ли­о­те­ки на Ев­ро­па, а съ­що и в по­ро­бе­на Бъл­га­рия. Не­кол­кок­рат­но „Цариг­рад­с­ки вес­т­ник“ из­вес­тя­ва за по­я­ва­та й:

„То­ва со­чи­не­ние пре­воз­хож­да вся­ко пох­ва­ле­ние. Оно со­дер­жа­ва ед­но ис­то­ри­чес­ко опи­са­ние вър­ху Бол­гар­с­ка­та на­ша пис­меност, при царствова­ни­е­то на Си­ме­о­на, ца­ря Бол­гар­с­ка­го, с раз­ни от­лич­ни замечания“ (бр. 93, 94 и 100 от 1852 г.).

***

Додатък. Евро­па друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва. Извес­тни­ят българ­ски ин­те­лек­ту­а­лец Пе­тър Ува­ли­ев, жи­вял го­ди­ни на­ред в из­гна­ние от­та­тък Ла­ман­ша и об­хва­нат в края на своя жи­вот от тре­во­жен раз­ми­съл за съд­ба­та на род­на­та мал­ка Бъл­га­рия, на­ми­ра ду­шев­на опо­ра във възроденото Апри­ло­во заг­ла­вие „Ден­ни­ца“ – ка­то наз­ва­ние на спи­са­ние, спис­ва­но от учи­те­ли и уче­ни­ци на Апри­лов­ска­та гим­на­зия. В свое предаване на бъл­гар­ски език по Би Би Си той да­ва ви­со­ка оцен­ка на първото свет­ско учи­ли­ще. По то­зи по­вод при­пом­ня свой раз­го­вор с Ро­ман Якоб­сон, рус­ки ев­ре­ин, за­се­лен в САЩ, един от зна­ме­ни­ти­те сла­вис­ти на ХХ век, ог­ла­вя­вал дъл­ги го­ди­ни ка­тед­ра в Хар­вар­дския уни­вер­си­тет. Якобсон каз­ва на Ува­ли­ев: 

„Вие, бъл­га­ри­те, тряб­ва да има­те яс­но съз­на­ние как­во оз­на­ча­ва още през де­се­тия век гла­ва на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва да бъ­де един чо­век ка­то цар Си­ме­он, за­вър­шил шко­ла­та Маг­на­у­ра в Ца­риг­рад.

То­ва е въз­мож­но най-ви­со­ко­то об­ра­зо­ва­ние за вре­ме­то си. Евро­паот оно­ва вре­ме и дъл­го след то­ва друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва“.

     СИМЕОНОВ ВЕК

Спиридон Палаузов и неговата дисертация

По­ня­ти­е­то „Си­ме­о­нов век“ съз­да­ва бъл­га­ри­нът Спи­ри­дон Па­ла­у­зов. Наслед­ник на го­лям род тър­гов­ци от Габ­ро­во, за­се­ле­ни в Оде­са, той е еднов­ре­мен­но кру­пен пред­при­е­мач и ро­до­на­чал­ник на но­ва­та бъл­гар­ска исто­ри­чес­ка на­у­ка за Сред­но­ве­ко­ви­е­то (ме­ди­е­вис­ти­ка) .

В сре­да­та на ми­на­лия век Па­ла­у­зов учи ико­но­ми­ка в Бон, Хай­дел­берг и Мюн­хен. В Гер­ма­ния ста­ва док­тор по ико­но­ми­чес­ки на­у­ки. За­ни­ма­ва се усър­дно с тър­гов­ска дей­ност.

През 1852 г. Па­ла­у­зов за­щи­ща­ва с пъ­лен ус­пех док­тор­ска ди­сер­та­ция по сла­вян­ска фи­ло­ло­гия в Исто­ри­ко-фи­ло­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет на универси­те­та в Пе­тер­бург. Тя има заг­ла­вие „Ве­кът на бъл­гар­ския цар Симе­он“ и е от­пе­ча­та­на под съ­що­то заг­ла­вие в ти­пог­ра­фи­я­та на Петербур­гска­та ака­де­мия на на­у­ки­те.

Основ­ни по­ло­же­ния в ди­сер­та­ци­я­та

I. При­об­ща­ва­не­то на вол­жски­те и вол­жско-ду­нав­ски­те бъл­га­ри, а след то­ва при­е­ма­не­то на хрис­ти­ян­ство­то от Бо­рис и не­го­вия дом окон­ча­тел­но ут­вър­жда­ват по­ли­ти­чес­ка­та са­мос­то­я­тел­ност на Бъл­га­рия ка­то сла­вян­ска дър­жа­ва.

II.Лич­нос­тта на Си­ме­он и по­ли­ти­чес­ко­то със­то­я­ние на съ­сед­ни­те държа­ви ста­ват при­чи­на за осо­бе­ния въз­ход на Бъл­га­рия в на­ча­ло­то на Х век.

III.Съз­да­ва­не­то на цър­ков­но-сла­вян­ска пис­ме­ност ста­ва чрез трудовете на сла­вян­ски­те пър­во­у­чи­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий, на­пи­са­ни из­вън Бъл­га­рия; но ней­но­то ус­ко­ря­ва­не и по-на­та­тъш­но раз­ви­тие се из­вър­шва в Бъл­га­рия, осо­бе­но при мъд­рия при­ем­ник на Бо­рис — Си­ме­он.

IV.Цър­ков­но-сла­вян­ска­та пис­ме­ност в Бъл­га­рия при­до­би­ва осо­бен харак­тер, кой­то от­кри­ва­ме в най-древ­ни­те ръ­ко­пи­си.

V. Гла­го­ли­чес­ка­та пис­ме­ност в он­зи вид, в кой­то я поз­на­ва­ме по най-древ­ни­те кни­жов­ни па­мет­ни­ци, по­лу­ча­ва сво­е­то на­ча­ло в Бъл­га­рия през ца­ру­ва­не­то на Си­ме­он.

От Бъл­га­рия тя пре­ми­на­ва в дру­ги зе­ми.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

„Ка­то ос­та­вям нас­тра­на на­род­на­та сло­вес­ност и ка­то се връ­щам от­но­во към книж­ни­на­та на бъл­га­ри­те от ве­ка на бъл­гар­ския цар Си­ме­он, на­дя­вам се да ос­та­на без­прис­трас­тен, ако за­я­вя, че бъл­га­ри­те имат право да се гор­де­ят с та­зи епо­ха, ед­нак­во дос­то­па­мет­на и с политическите дос­ти­же­ния на тех­ни­те пред­ци, и с тях­на­та литературно-на­уч­на дей­ност.

Бъ­де­щи­те от­кри­тия и из­след­ва­ния на фи­ло­ло­зи­те — дай Бо­же! — ще до­ка­жат то­ва с нес­рав­ни­мо по-раз­но­об­раз­ни све­де­ния, от­кол­ко­то то­ва е въз­мож­но се­га, ко­га­то про­уч­ва­не­то на бъл­гар­ски­те древ­ни па­мет­ни­ци ед­ва е за­поч­на­то с уси­ли­я­та на мал­ци­на тру­же­ни­ци на мла­да­та славянска на­у­ка.“

Ма­гис­тър­с­ка­та ди­сер­та­ция е под­гот­ве­на под пря­ко­то ръ­ко­вод­с­т­во на рус­кия учен-сла­вист Измаил Срез­нев­с­ки. Тя е за­щи­те­на на 2 май — де­нят на кон­чи­на­та на княз Бо­рис-Ми­ха­ил. Па­ла­у­зов има не­ве­ро­ят­на не са­мо за вре­ме­то си еру­ди­ция. Той пол­з­ва ста­рог­ръц­ки, ла­тин­с­ки, нем­с­ки, френ­с­ки, ита­ли­ан­с­ки и всич­ки сла­вян­с­ки ези­ци. Не­го­ва­та кни­га по­па­да в го­ле­мите биб­ли­о­те­ки на Ев­ро­па, а съ­що и в по­ро­бе­на Бъл­га­рия. Не­кол­кок­рат­но „Цариг­рад­с­ки вес­т­ник“ из­вес­тя­ва за по­я­ва­та и:

„То­ва со­чи­не­ние пре­воз­хож­да вся­ко пох­ва­ле­ние. Оно со­дер­жа­ва ед­но ис­то­ри­чес­ко опи­са­ние вър­ху Бол­гар­с­ка­та на­ша пис­меност, при царствова­ни­е­то на Си­ме­о­на, ца­ря Бол­гар­с­ка­го, с раз­ни от­лич­ни замечания.“ (бр. 93, 94 и 100 от 1852 г.)

***

Додатък. Евро­па друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва. Извес­тни­ят българ­ски ин­те­лек­ту­а­лец Пе­тър Ува­ли­ев, жи­вял го­ди­ни на­ред в из­гна­ние от­та­тък Ла­ман­ша и об­хва­нат в края на своя жи­вот от тре­во­жен раз­ми­съл за съд­ба­та на род­на­та мал­ка Бъл­га­рия, на­ми­ра ду­шев­на опо­ра във възроденото Апри­ло­во заг­ла­вие „Ден­ни­ца“ — ка­то наз­ва­ние на спи­са­ние, спис­ва­но от учи­те­ли и уче­ни­ци на Апри­лов­ска­та гим­на­зия. В свое предаване на бъл­гар­ски език по Би Би Си той да­ва ви­со­ка оцен­ка на първото свет­ско учи­ли­ще. По то­зи по­вод при­пом­ня свой раз­го­вор с Ро­ман Якоб­сон, рус­ки ев­ре­ин, за­се­лен в САЩ, един от зна­ме­ни­ти­те сла­вис­ти на ХХ век, ог­ла­вя­вал дъл­ги го­ди­ни ка­тед­ра в Хар­вар­дския уни­вер­си­тет. Якобсон каз­ва на Ува­ли­ев: 

„Вие, бъл­га­ри­те, след­ва да има­те яс­но съз­на­ние как­во оз­на­ча­ва още през Де­се­тия век гла­ва на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва да бъ­де един чо­век ка­то Цар Си­ме­он, за­вър­шил шко­ла­та Маг­на­у­ра в Ца­риг­рад.

То­ва е въз­мож­но най-ви­со­ко­то об­ра­зо­ва­ние за вре­ме­то си. Евро­па

от оно­ва вре­ме и дъл­го след то­ва друг по­до­бен слу­чай не поз­на­ва.“