БУГАРКИ СТРАШНО ПЕВАТ!

Народната певица Людмила Радкова – 

солистката на Брегович

„Българската култура е най-конвертируемата наша ценност за света. А сестрите Людмила и Даниела Радкови са българският талисман в Оркестъра на.”

С тези думи през 2010 г. президентът Георги Първанов по време на тэържествшна церемония в Президенството редом с високи отличия за десетина музикални дейци връчи на двете певици медал за заслуги „за развитието и популяризирането на българската култура по света”.

Просторната зала „Арена” в Белград побира стотина хиляди души. Започва концертът на Оркестъра за сватби и погребения. Брегович обявява поименно българските певици сред артистите си. Запява Людмила: муха да бръмне – ще се чуе. Древни орфеевски гени завладяват слушателите, пробудени за нов живот.

Като се пътуват двете за летището, шофьорът на таксито преди да ги разпознае и възкликва: „Ей, тия бугарки страшно певат!”  Да предизвикаш подобно възхищение у един сърбин е изключително наистина.

Людмила е от онези наши сънароднички, които не помнят със сигурност дали първом са запели или първом са проговорили. Акушерът–орисник, чул гласа на новороденото, предсказва : „Роди се голяма певица!...” Тя пее, както диша. И вкарва песен в най-обикновен разговор вместо обяснение на всякави теми.

А къде крушата на опашката, да се попитаме по нашенски.  Нейната баба е била прочута певица  в плевенското село Градище. Селяните не я карали да работи, а я покачвали на купа сено да пее на косачите, докато те се борят с тревата в ливадата. Дъщеря й повече от четири десетилетия е секретар на местното читалище и води група за изворен фолклор. Ходили са на много фестивали, награждавани са с медал и грамота на няколко Коприщенски събора. По майчински тя счита за свой дълг да направи дъщерите си грамотни певици Навреме ги дава на учителка да ги подготви за кандидатстване в Котленското фолклорно училище. Людмшла го завършва с пълно отличие. Учила е заедно с кавалджията Теодоси Спасов и други именити днешни изпълнители. Изпитва благодарност към своите учители по литература, пеене, танци.

След като завършва училище Людмила постъпва в ансамбъла „Филип Кутев”. Заради нейния рядък по качества глас и творческа дисциплинираност бързо заема мястото на водеща изпълнителка в него.

Когато в Пловдив Емир Кустурица снима филма „Ъндърграунд”, тя се явява със сестра си на конкурс /кастинг, речено по купешки/. Избрани са без никакви уговорки за оркестъра на Брегович, който озвучава филма. Пеят в него вече 16 години досега. „Не познаем по-ячий глас от тай на Людмила!” – признава Брегович.

Многобройни концерти по целия свят изявяват едно съществено явление в съвременната култура. Ценностите но древната балканска култура престават да бъдат музейни и се вграждат по внушителин начин в днешната музика. Специалистите определят това като „етнофолк” или „етноджаз”. И българското участие в този творчески процес е напълно закономерно и наложително.

По стотина концерта на година пред многолюдна публика по разни зали, стадиони и площади изнасят хората на Брегович. В паспорта на Людмила не остана място за презгранични печати. Всеки ден – в нов град. Най-топло ги посрещат в Испания. Стоплят с песни и свирни напоследък и североевропейците на Световен фестивал на музиката в Осло. Пели са и в столицата на Сибир град Иркутск. Пет концерта в Германия следват бирения фест. На международен фестивал в Анкара пеят заедно с гърци, македонци, сърби. Показват ги по разни телевизии.

 Особено сърдечно ги посрещат италианците. През отминалия август  в Сицилия участват във фестивал, наречен „Таранто”. Според едно предание паяк тарантула ухапва смъртоносно една южнячка, но тя не умира, а почва да танцува. Брегович пресъздава тези особени ритми заедно с местни танцьори. С духовия оркестър пеят и двете българки.

Най-новиат компакт-диск на Оркестъра носи название „Шампанско за цигани”. Той прозвуча за пръв път преди два месеца по Българското национално радио в съботното предаване на Цвети Радева „Имат ли песните спиране”. В софийскаа зала „Арена” ще прозвучат десетина песни от него  и отново неизбежните хитове „Месечина”, „Калашников”, „Едерлези”. А на финала – нашата песен „Вечеряй, Радо”.

/Добавка. Веднъж на път от Чикаго за Ню Йорк ги преследва торнадо. А друг път се загубва куфара й по летищата. Добре, че тя винаги носи костюма си като ръчен багаж. Само китката й трябвало да бъде прясно откъсната – подарили й я. Горан й казва: „И тако си убава!...” Една сутрин намира на рецепцията в хотела бутилка марково вино от непознат почитател. Все странички от един ненаписн дневник./

ЛЕГЕНДА ЗА ПЕПЕЛЯНА

Текст Росица Кънева

Пее Стефка Карапенева

През 1985 г. прочетох в сп. „Отечество” търновска легенда под заглавие „Гореща пепел”, предадена от Илия Пехливанов. Тя разказва за трагичния край на боляри, бягащи от турците след поругаването на столнината, които стават жертва на алчността на балканджии от едно село между Царева ливада , Трявна и Габрово.Това прокълното село се нарича Пепелаяна. Дълго и трудно го търсих и изведнъж, седнала между трънаците, съзрях през храстите цъфнали  жълти лалета и бели нарциси, останали още от градинките на някогашните тукашни стопанки. Край порутените зидове на селото са израсли вековни буки, дъбове и липи. Всяка пролет оттогава ходя на това място да се порадвом на цветята в това дивно място. Така се роди една незабравима песен.

Закътано във Предбалкана

аз зная село Пепеляна

село без  хора, без къщя,

от Бог забравено и от света

защо, защо щом къщи вдигнат три

в тях лумва огън да ги изгори.

Припев

Пари, пари, измамен златен звън

не даваш никому покой, ни сън!

Легенда стара шепне нам

как гонени от турска сган

боляри да отдъхнат спрели,

глави в ковчежета подпрели.

Зловещо блясва остър нож,

разкъсва писък тъмна нощ...

Трошат ръцете катинари,

Ковчежета отварят стари.

Припев

Съдба, съдба, разкъсваш ни на кръст:

в тях има само шепа родна пръст!

„Проклети да сме в този свят,

убили своя роден брат!

Душите ни са  вече в ада.

Да пламне всичко без пощада!...”

Припев

Позор, позор, покри те пепелта,

на нея никнат там сега цветя...

Из книгата на Стефка Карапенева „Моите песни”, Габрово /1999/

Вкаменена музика

Докато други наши възрожденци преодоляват вековната робска тъма с перо, четка или резбарско длето, Майстор Колю Фичето от Дряново гради с дюлгерски отвес, чук и мистрия забележителни черкви, чиито камбанарии, стрелнати в небето, надвишават  минаретата на Империята.

При открването на построената от него черква „Св. Троица” в Свищов им парад на турска войскова част. Управителят на Дунавската област Митхад паша – човек с напредничав$и идеи го дарява със султанския орден „Меджидие”.

Но невероятният „архитектон” не идва от никъде. Той  е стъпил върху рамените на италиански строители, с които е общувал в Цариград, с майстори  от Брацигово, с албански майстори. Неговият учител Иван Давдата, който му връзва престилката на майтор, е родом от селото Кумани, между Трявна и Царева ливада, в което има Болярска махала. Негов съвременник е и Генчо Светогореца от Върпища, откъдето идва родът му по бащина линия, е строил Силистренската крепост, атонски манастири и военни укрепления в самата столица на Империята, за да заслужи  вместо орден белязана султанска тояга.

Нещо особено преживяхме в годината, когато почетохме тържествено 100-годишнината от обявяването на независимостта на България. Внушително множество се изкачи него ден от Великата лавра „Св. 40 мъченици” до хълма Царевец – деца, младежи от цялата страна, министри и депутати, та дори и главният мюфтия. Блестеше ярко септемврийско слънце. След като бе издигнат националният трицвет над царския дворец, хората поеха към Паметника „Майка България” в центъра на града. И забиха тогава  камбани от черквите на Фичето! Те  са построени навремето така, че през всеки две улици да има свещен дом – и камбанният звън огласяше последователно шествието цял час.

При освещаването на Фичевия  конак, търновският каймакамин – прозорлив човек му пришепва интимно : „Скоро тук ще бъде Българско!”. И наистина само след три години в него заседава  Учредителното  народно събрание, за да приеме конституция, съперничеща  на най-напредничавите европейски държавни  закони от края на ХІХ век.

През 60-те години на Деветнайстото столетие славянският свят чества тържествено 1000-годишнината на Моравската мисия, която полага основите на цялата славянска култура. И тогава Фичето по най-истински начин се включва в същото : той издига  на хълма Вароша, срещу Царевец и Евтимевата Света гора, нова черква, посвветена на славянските първоучители Св. Св. Кирил и Методий.

А през 1911 г. в България идва швейцарският архитект, наричан за краткост Льо Корбюзие, привлечен от мълвата за необикновените строежи по Балканите. Сетне в свои построения той прилага техния опит по вграждане на архитектурата в природните дадености, което е главната отлика и  постижение на Фичето и неговите съдейници.

За да схванем истинската величина на нашия гениален строител без диплома ни помагат чужденци. Ето някои техни оценки.

                                           Оценки за Колю Фичето

                                               Дмитрий Лихачов

„Най-изтъкнатият български архитект на ХІХ век Колю Фичето бил самоук майстор и по свой начин – народен, български, разбирал архитектурата. За него тя е продължение на природата и бита на народа. Арките на мостовете и отраженията им във водата не само описват идеални елипси, овали, кръгове, но и удивително плавно преминават към сводовете на моста, а колоните и другите негови елементи не само поддържат сводовете, но ги и дорисуват.

Колко спокойствие и тишина има във всяка народна архитектра, в нея липсва модерната сега „бруталност” и урбанистична агресивност!”

                                                                      Из „Писма за доброто и прекрасното” /1986/

Проф. Георги Стойков

„В тази архитектура като че ли долавяме  материализираната полифония на музиката на Йохан Себастиан Бах.”

„Фичето се ръководи от високоетичната мисъл : чрез своето изкуство да преодолее чувството за малоценност у българина.”

„Той работи по времето, когато даровити майстори създават в Копривщица, Трявна, Котел и на много други места из страната чудни образци на нашата жилищна архитектура. Фичето обаче стои надалеч от нея. Всекидневието не му е по  сърце.”

                                                           Арх. Георги Козаров

„От уважение при разговор или при среща на улицата с Фичето другите майстори са стоели прави.”

Проф. Ефрем Каранфилов

„Фичeто строи своите мостове ио черкви по същата архитектоника, както народните ни песни: просто, откровено, ясно. Неговите творби дишат външно спокойствие, но затова пък вътрешното им съдържание е изпълнено с  незримо вълнение и трепет.Той ненавижда всяка мъглявост, неопределеност, чудачество. И заедно с това отхърля примамливата привлекателност на гръцките или турски образци.”  

                                                           Арх. Христо Генчев

„У Колю Фичето сякаш е сгъстен опитът на цели епохи. Възхищението му пред масата , пред гравитачната й мощ, е съчетано с пластичния детайл, като се надсмива над дисциплинираната класическа тектоника. Това не е ли определението за романика. Една българска романика, постигната в рамките само на един живот.” „

Конакът във В. Търново