Зажъдица

Една Димчова страница

През ля­то­то на 1916 го­ди­на, в раз­га­ра на Ев­ро­пейс­ка­та вой­на, Бъл­га­рия има в своя ка­лен­дар „бъл­гар­с­ка прос­ла­ва на хи­ля­до го­ди­ни от смърт­та на Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки и на хи­ля­до го­ди­ни бъл­гар­с­ка прос­ве­та“.

На тър­жес­т­ве­но съб­ра­ние в БАН проф. Алек­сан­дър Те­о­до­ров-Ба­лан чете ака­де­мич­на реч „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки в кни­жов­ния по­мен и в научно­то ди­ре­не“. Има и дру­ги по­доб­ни тър­жес­т­ва по гра­до­ве и се­ла.

По Кли­мен­то­ва­та пъ­те­ка от Прес­лав до Ох­рид во­ю­ва 22-ри полк на Сед­ма тра­кийс­ка ди­ви­зия. Ос­ма­та ро­та на вто­ра дру­жи­на ко­ман­д­ва под­по­ру­чик Дим­чо Де­бе­ля­нов, ро­дом коп­рив­ще­нец, не­жен ли­рик, ко­го­то срав­ня­ват с Пол Вер­лен. Той се жал­ва в пис­ма до близ­ки­те си, че вой­ни­ци­те ня­мат цига­ри, а им се пу­ши мно­го – от мъ­ка ли, от ску­ка ли; спо­де­ля, че през про­лет­та на­ме­рил мин­зу­ха­ри в шуб­ра­ки­те край пъ­тя; из­по­вяд­ва стран­но­то си без­г­ри­жие в ста­рия би­вак под връх Бе­ла­си­ца; оп­лак­ва се, че по­ве­че­то офи­це­ри ве­че са си хо­ди­ли за вто­ри или тре­ти път в до­ма­шен от­пуск, а той все не мо­же да ви­ди близ­ки­те си. И на ед­но мяс­то въз­дъх­ва: „Как­ва е зажъ­ди­ца за пис­ма по тия чу­ка­ри...“. Не­поз­на­та ду­ма – ня­ма я и в речника на Най­ден Ге­ров.

В Де­ня на Све­ти­те Сед­мо­чис­ле­ни­ци – 27 юли под­по­ру­чик Де­бе­ля­нов го­во­ри пред вой­ни­ци­те си, ка­то пол­з­ва тех­ни­те поз­на­ния за мес­та­та, свързани със Св. Кли­мент, по ко­и­то те са во­ю­ва­ли. То­ва ста­ва под връх Кар­тал­те­пе, из­точ­но от връх Де­бе­лар, къ­де­то пол­кът прес­то­я­ва де­се­ти­на дни. Не са оба­че ви­де­ли с очи­те си са­ми­я Ох­рид, езе­ро­то и ма­нас­ти­ра край не­го, съ­ну­ва­ни от мно­зи­на в око­пи­те.

Уз­на­то от д-р Ни­ко­лай Сик­лу­нов. Дим­чо е но­сел от ля­ва­та стра­на на вой­ниш­кия си ши­нел кни­га със со­не­ти­те на Шек­с­пир, от ко­я­то пре­веж­дал в ча­со­ве на са­мо­та. Мо­же­ло е да за­ги­не и по-ра­но – един кур­шум за­ся­да точ­но в та­зи кни­га...

По­е­тът за­ги­ва на 2 ок­том­в­ри край Де­мир­хи­сар от ан­г­лийс­ки кур­шум. Не­го­вият брат Илия оти­ва да го пог­ре­бе в мес­т­на­та чер­к­ва. През 1932 г. кости­те му са пре­нес­е­ни в Коп­рив­щи­ца.

ПАИСИЙ – СВИДЕТЕЛ В САН СТЕФАНО

Или как Еленският препис на „История славянобoлгарская“

се явява при подписването на мирния договор между Русия и Турция

Поп Дойно Станев от Елена, известен възрожденски учител и книжовник, е заслужил още приживе висше признание чрез старобългарската титла “Граматик”. Роден през втората половина на ХVІІІ в. той живее докъм 1820 г. Отначало е златар, сетне става учител и свещеник.

Неговият дом е истинска крепост на духа. Там се слага начало на богата за времето си библиотека. Сам Дойно Граматик създава много ръкописи. Дори прави изкусно надписи върху каменни плочи, които днес продължават да удивляват посетителите на града. Приема в дома си съзаклятници на Велчовата завера, Неофит Бозвелията, Панайот Хитов, Отец Матей Преображенски, Васил Левски, Ангел Кънчев.

През 1784 г. Дойно Граматик прави препис на Паисиевата История. В него той прави свои добавки за събития, които Хилендарецът не е представил, въз основа на непознати сбирки. Включва и две песни от хърватския поет-радетел за южнославянско обединение А. Кашич-Миошич: “Песен за Владимира и Косара /Самуиловата дъщеря/” и “Песен за цар Крум и цар Никифор”. Общо преписът съдържа 112 листа. Книгата е подвързана от създателя й заедно със “Стематографията” на Христофор Жефарович /печатана във Виена през 1741 г./, която представя изображения на български и сръбски владетели и светци с 56 герба на славянски и други страни — един от източниците на Паисий.

При подписването на мирния договор в Сан Стефано на 19 февруари (3 март) 1878 г. възниква въпроса имало ли е самостоятелна българска държава в миналото и каква е била тя. Толкова богати са били познанията на европейските политици и дипломати, които са решавали съдбата ни. Еленският препис на “История славянобoлгарская”, направен от Дойно Граматик, попада своевременно върху масата на преговорите. Паисиевото слово, старинните гербове, историческите сцени и надписи показват, че България е била векове наред силна самостоятелна държава и заслужава отново да бъде свободна и независима.

 Отнася Пасиевата история в Сан Стефано Петър Димитров – преводачът  на Дженюариъс Макгахан и Юджин Скайлър по време на тяхната анкета за турските зверства след Априлското въстание. Той е завършил през 1872 г. Робърт колеж в Цариград и 4 години е бил в него  учител. Превежда на български език памфлета на Уйлям Гладстон „Уроци по клане”. След  Освобождението изпълнява диломатически мисии в Лондон, Цариград, Санкт Петербург, Кайро.

Този факт  извести в. „За буквите-О писменехь”, който помести в бр. 2 от декември 1979 г. писмо на доц. Стефан Рабов /Робовски/- праправнук на Дойно Граматик и наследник на  революционен род от Елена.

НЕВЕРОЯТНИЯТ КОРЕСПОНДЕНТ НА „ДЕЙЛИ НЮЗ"

Дженюариъс Макгахан пише репортажи с бъдеще време в миналото

На неговия гроб и днес всеки истински природен българин може с чисто сърце да положи цвете. Един от невероятните мъже на XIX столетие е неотделимо вграден в българската народностна съдба. 150-годишнината от неговото рождение е повод за преклонение и размисъл.

Малко са примерите за подобна мощ на словото, която го доближава до неговата библейска същност. Кореспондентът на Дикенсовия „Дейли нюз" успява като свидетел от мястото на събитията да изгради по такъв начин световното обществено мнение, че имперска Британия, която има за свой пръв приятел Турция заради користните си интереси, застава в защита на озлочестения български народ. Стига се дори дотам, че в дните, когато се подписва мирният договор в Сан Стефано, английската флота плахо се таи зад егейския остров Принкипо, предопределяйки по такъв начин за десетилетия напред съдбата на балканските страни.

Американецът Дженюариъс Макгахан като вездесъщ дух търси мостове с Европа, подтикван от кризата на американската демокрация скоро след нейното рождение. Той се озовава на барикадите в Париж сред комунарите като кореспондент. Сетне следва генерал Скобелев в похода му до Средна Азия. Привлечен от саможертвата и духовното величие на българите, през лятото на 1876-а той без бавене се явява в опожарените и опозорени села и градове на Родопите и Тракия, за да участва в анкетата на великите сили.

Напълно последователен в действията си, Макгахан се включва сред 50-ината кореспонденти, акредитирани към Генералния щаб на руската армия, още в самото начало на нейния поход на Балканите, за да бъде един от петимата журналисти, представили телеграфически на света от Сан Стефано края на войната. Макар с контузен крак, той участва в съдбоносните сражения при Плевен, Шипка         '            и Шейново. Накрая, заразен от тифус, умира няколко    месеца  след подписването на мира.

Нему принадлежат  редки   с  проникновение  то си редове. С времето те стават все I по-живи:              

„Колкото се касае до направлението на русите, аз не забелязвам нито признаци, нито загадки на желание или надежда да обсебят Цариград или каквато и да е част от Турската империя. Като казвам тъй, аз не засягам тайните планове на руските дипломати или на руските държавни мъже, за които нямам претенции да знам нещо определено. Може би те и да питаят мисълта да се възползват от великодушните стремления на руския народ във вид на завоевателни цели.

А що се касае до РУСИТЕ КАТО НАРОД, то те завоевателни планове нямат. Ако попитат от какви подбуди в такъв случай се ръководят те като желаят война, аз отговарям: от ненавист към неприятеля и от симпатия към страдащия народ, който им е родствен по произход, език и религия.

Аз знам, че сред нас, хората от англо-саксонската раса, има обичай да се надсмиват над такива подбуди и да изразяват недоверие към тях. В отговор на тези надсмивания и на това недоверие аз ще кажа, че не е всякога безопасно да се съди за подбудите на противника от своите собствени, особено когато те, подобно на нашите в настоящия случай, се признават за подбуди от най-егоистично естество.

Вечната участ на хората, които разбират само користните цели, е да претърпяват поражение и да се измамват, когато имат работа с противник, който се ръководи от по-високите подбуди на честта, законността, правото, състраданието и великодушието."

(Написано е като част от кореспонденция в Кишиньов на 10 (22) април 1877 г. Подчертаното е от автора).

Този рядък текст идва да ни помогне днес, за да постигнем екологическа чистота на политическите понятия, с които боравим учудващо произволно. Стане ли дума например за славянството, тоз час се привежда терминът „пан-славизъм", който предполага на всяка цена първенствуваща политическа роля на Русия. Говори ли се за християнство, има се предвид главно източноправославното християнство. Ако се обсъждат правата на човека, следи се предимно за защитата на мюсюлманите.

Цената на писаното от кореспондента на „Дейли нюз" може да се определи най-точно, като се вземе предвид, че Макгахан има ирландско потекло. А в ранното средновековие ирландците изпълняват мисия, сродна на Кирило-Методиевата. Монаси прекосяват Ламанша под ръка със Свещеното писание и вършат единствена по рода си дейност по въвеждане на християнството, достигат до земите   на   Велика   Моравия.   С десетилетие разлика във времето там те срещат сродната мисия на братята Кирил и Методий и техните ученици. Така се създава едно генетично и духовно родство с България, допринесла решително за въвеждането на християнството в значителна част от тогавашния свят. (Това дава основание на ирландеца Пиърс О. Махони в началото на настоящия век да уреди създаването на единствена по рода си фреска в манастира „Св. Николай" край Мъглиж, близо до Стара Загора, на която славянските равноапостоли са изобразени редом с ирландския покръстител Св. Патрик.)

Срещата на християнството с исляма на Балканите в края на отминалия век надхвърля обикновените разпри за земи и територии. Тя се превръща в спор за ценности. Кръстопътят на интересите е едновременно кръстопът на духовността. Правителствата са си правителства - те следват винаги своите користни интереси. Ала в крайна сметка при критични съдбоносни събития надделяват тежненията на отделните народи. На Шипка пред очите на целия свят под знамето от Самара с образите на солунските братя побеждават именно нравствеността, желанието за надмогване на грубо материалното, дава се преднина на духовните пътища за общуване.

Повече от столетие по-късно с удивление наблюдаваме как този спор се води още по-драматично на същите тези Балкани - сякаш не е станало докрай ясно каква е вечната участ на онези, които се водят само от своите користни, грубо материалистични цели. Нов парадокс се яви: въпреки държавния атеизъм, наложен с десетилетия, и официално следваната философия на материализма народите на източното православие си останаха по-духовни от западните хора, които са неотстъпно водени от грубо материалистично поведение.

Белег ли е наистина късата историческа памет на цивилизованост? Така ли следва да  приключи второто хилядолетие от появата на християнската вяра, спомогнала достатъчно да не се превърнат човеците в човекозаври?

Има какво да подскаже кореспондентът на „Дейли нюз" на съвременния свят.