НЕВЕРОЯТНИЯТ КОРЕСПОНДЕНТ НА „ДЕЙЛИ НЮЗ"

Дженюариъс Макгахан пише репортажи с бъдеще време в миналото

На неговия гроб и днес всеки истински природен българин може с чисто сърце да положи цвете. Един от невероятните мъже на XIX столетие е неотделимо вграден в българската народностна съдба. 150-годишнината от неговото рождение е повод за преклонение и размисъл.

Малко са примерите за подобна мощ на словото, която го доближава до неговата библейска същност. Кореспондентът на Дикенсовия „Дейли нюз" успява като свидетел от мястото на събитията да изгради по такъв начин световното обществено мнение, че имперска Британия, която има за свой пръв приятел Турция заради користните си интереси, застава в защита на озлочестения български народ. Стига се дори дотам, че в дните, когато се подписва мирният договор в Сан Стефано, английската флота плахо се таи зад егейския остров Принкипо, предопределяйки по такъв начин за десетилетия напред съдбата на балканските страни.

Американецът Дженюариъс Макгахан като вездесъщ дух търси мостове с Европа, подтикван от кризата на американската демокрация скоро след нейното рождение. Той се озовава на барикадите в Париж сред комунарите като кореспондент. Сетне следва генерал Скобелев в похода му до Средна Азия. Привлечен от саможертвата и духовното величие на българите, през лятото на 1876-а той без бавене се явява в опожарените и опозорени села и градове на Родопите и Тракия, за да участва в анкетата на великите сили.

Напълно последователен в действията си, Макгахан се включва сред 50-ината кореспонденти, акредитирани към Генералния щаб на руската армия, още в самото начало на нейния поход на Балканите, за да бъде един от петимата журналисти, представили телеграфически на света от Сан Стефано края на войната. Макар с контузен крак, той участва в съдбоносните сражения при Плевен, Шипка         '            и Шейново. Накрая, заразен от тифус, умира няколко    месеца  след подписването на мира.

Нему принадлежат  редки   с  проникновение  то си редове. С времето те стават все I по-живи:              

„Колкото се касае до направлението на русите, аз не забелязвам нито признаци, нито загадки на желание или надежда да обсебят Цариград или каквато и да е част от Турската империя. Като казвам тъй, аз не засягам тайните планове на руските дипломати или на руските държавни мъже, за които нямам претенции да знам нещо определено. Може би те и да питаят мисълта да се възползват от великодушните стремления на руския народ във вид на завоевателни цели.

А що се касае до РУСИТЕ КАТО НАРОД, то те завоевателни планове нямат. Ако попитат от какви подбуди в такъв случай се ръководят те като желаят война, аз отговарям: от ненавист към неприятеля и от симпатия към страдащия народ, който им е родствен по произход, език и религия.

Аз знам, че сред нас, хората от англо-саксонската раса, има обичай да се надсмиват над такива подбуди и да изразяват недоверие към тях. В отговор на тези надсмивания и на това недоверие аз ще кажа, че не е всякога безопасно да се съди за подбудите на противника от своите собствени, особено когато те, подобно на нашите в настоящия случай, се признават за подбуди от най-егоистично естество.

Вечната участ на хората, които разбират само користните цели, е да претърпяват поражение и да се измамват, когато имат работа с противник, който се ръководи от по-високите подбуди на честта, законността, правото, състраданието и великодушието."

(Написано е като част от кореспонденция в Кишиньов на 10 (22) април 1877 г. Подчертаното е от автора).

Този рядък текст идва да ни помогне днес, за да постигнем екологическа чистота на политическите понятия, с които боравим учудващо произволно. Стане ли дума например за славянството, тоз час се привежда терминът „пан-славизъм", който предполага на всяка цена първенствуваща политическа роля на Русия. Говори ли се за християнство, има се предвид главно източноправославното християнство. Ако се обсъждат правата на човека, следи се предимно за защитата на мюсюлманите.

Цената на писаното от кореспондента на „Дейли нюз" може да се определи най-точно, като се вземе предвид, че Макгахан има ирландско потекло. А в ранното средновековие ирландците изпълняват мисия, сродна на Кирило-Методиевата. Монаси прекосяват Ламанша под ръка със Свещеното писание и вършат единствена по рода си дейност по въвеждане на християнството, достигат до земите   на   Велика   Моравия.   С десетилетие разлика във времето там те срещат сродната мисия на братята Кирил и Методий и техните ученици. Така се създава едно генетично и духовно родство с България, допринесла решително за въвеждането на християнството в значителна част от тогавашния свят. (Това дава основание на ирландеца Пиърс О. Махони в началото на настоящия век да уреди създаването на единствена по рода си фреска в манастира „Св. Николай" край Мъглиж, близо до Стара Загора, на която славянските равноапостоли са изобразени редом с ирландския покръстител Св. Патрик.)

Срещата на християнството с исляма на Балканите в края на отминалия век надхвърля обикновените разпри за земи и територии. Тя се превръща в спор за ценности. Кръстопътят на интересите е едновременно кръстопът на духовността. Правителствата са си правителства - те следват винаги своите користни интереси. Ала в крайна сметка при критични съдбоносни събития надделяват тежненията на отделните народи. На Шипка пред очите на целия свят под знамето от Самара с образите на солунските братя побеждават именно нравствеността, желанието за надмогване на грубо материалното, дава се преднина на духовните пътища за общуване.

Повече от столетие по-късно с удивление наблюдаваме как този спор се води още по-драматично на същите тези Балкани - сякаш не е станало докрай ясно каква е вечната участ на онези, които се водят само от своите користни, грубо материалистични цели. Нов парадокс се яви: въпреки държавния атеизъм, наложен с десетилетия, и официално следваната философия на материализма народите на източното православие си останаха по-духовни от западните хора, които са неотстъпно водени от грубо материалистично поведение.

Белег ли е наистина късата историческа памет на цивилизованост? Така ли следва да  приключи второто хилядолетие от появата на християнската вяра, спомогнала достатъчно да не се превърнат човеците в човекозаври?

Има какво да подскаже кореспондентът на „Дейли нюз" на съвременния свят.