ДРЯНОВО – ГРАДЪТ БОЛНИЦА
Иван С. Койчев
Повече от 200 свидни жертви станаха вечни гости на
малкото градче Дряново – погребани са в наша дряновска земя. Дряновци поставиха скромни каменни кръстове
на техните гробове при „Трифонците” и училищния двор, а в махала „Гилей”
подходящ паметник , израз на вечна признателност и почит.
В недалечното минало
на 3 март се събирахме на „Трифонците” и с благоговение си спомняхме за
нашите братя освободители. Навели глави ние слушахме захласното за чутовния им
подвиг.
...Било краят на 1877 година. Изнизвали се последните й
дни. Целият български народ с нараснала надежда и твърда увереност очаквал
изгрева на близката свобода. И тогава започнала една от най-трудните и величава
епопея на войната - зимната атака на
Балкана. Но врагът бил зъл и безпощаден - кръвожадните пълчища на османските
паши имали за съюзник непоносимият студ, който достигал до 30 градуса под нулата.
Леденият вятър сковавал всичко, но не сковал големите пълни с братска любов
сърца.
В хода на войната
Дряново бил превърнат в огромна болница, където са докарвали
измръзналите руски солдати, с опадали меса от ръцете и нозете, с окапапи носове
и уши – както разказваше в спомените си дядо Иван Тъпанарчов.
Дряновци се притекли в помощ на болните и измръзнаите с
всичко, каквото можели. Ватите на всики
дом били ширико отворени. Жените проявявали трогателни грижи да посрешнат,
нагосят и облекчат болните в страданията им. Те отстъпвали постланите си с бели
кинарени платна мишдери и с китени кебета одъри, дарявали ги с плодове, мляко, храна,
превръзвали ги.
Слушаме и все по-ниско скланяме глави, а откъм „Бряста”
ехото на стара песен се плъзгаше по стръмнината:
„Кера руснаци думаше:
руснаци,
братя казаци,
имаме
място за вази,
за вази
и за конете...
За вази
храна имаме
и за
конете зобило...”
Не само тук, на „Трифонците”, слушахме за подвизите на
руснаците , а и в къщи край огнището, при обущарския тезгях на дядо си Иван. В
кои къщи са лекували руските солдати, какви песни са пеели – даже и за
„тригласния” хор на казаците, давал концерти на чаршията при герана.
-Ей в нашата сайванта на двора – разказваше дядо ми -
бяха четирите катани на руските доктори. Имаше един – като че ли сега го гледам
– с чаталеста брада до пояса, с големи отворени очи и все засмян. А тук горе, в
хашовото – и той показваше с глава към прозорчето на стаите - имаше двамина,
Николай и Иван, със същото име като моето, като твоето – как да не ги обичаш.
Николай оздравя, ама си замина с патерици, а Иванчо, Бог да го прости, остави
кости в Дряново. Погребахме го до ореха на Ганя Топала – малко по-долу от
сегашния каменен кръст. И у комшията
дядо Стоян Шурулепа имаше двамина. И те останаха тук. Пък в тая къща насреща –
на Манча и Станча-всичките стаи бяха пълни
с едни млади, хубави момчета - да ти досвидеят. Все съм се чудил - ужким
болни, с измръзнали крака - пък пеят ли, пеят. ”Обявил француз война на русейска матушка” – тая песен от тях я
научих. Пееха я и казаците на Ганя Губерката. Днес слушаме как пеят братушките,
утре попът тъжно пее и изпровожда някото, че и двама, понякога и
повече. И ний оставяхме работа, та ходехме до „Трифонците”. Как другояче
да им се отплатим. Не лежаха болни само тук, ами и по-горе, в Стоювата къща, на
дяда ти хаджия с голямата порта, в братювата му – хаджи Станювата, в
Стоиловата, поп Михаловата, Гавриловата, по-долу в Шишковата, в много други.
Кажи-речи във всяка къща. В Ромуновата - до Папунската, се събираха всички
доктори, имаше и жени с бели дрехи – наричаха ги „милосерди”. Там лежаха тия,
които бяха най-зле. Питай кака си Пена Манастирска – тя ще ти разкаже за тях.
Тогава аз не потърсих кака Пена - малък бях и мислех, че
има време, но времето отлетя, живата история от нашата махала почти се
загуби...Сега баба Пена е минала 90-те
години. Посетих я – много се зарадва. От
дума на дума се завърна в нейното детство:
-Нямала съм две годинки, както ми е разказвала майка ми,
когато дошъл Московецът да ни свобождава от османлиите. Бащината ми къща - на
дяда ти Тодор Ромуната я направили болница Ний сме слезли да живеем в една
стаичка, за да има място за измръзналите руски солдати. Войната свършила. Колко
съм пораснала и аз не помня , когато майка ми разправи много неща за руснаците
– ама все тъжни. Едно няма да забравя никога
- спомена за двете млади и хубави
рускини – милосердни сестри в бащината ми къща. Като дойдели вкъщи, най-напред
идвали при мене. Целували ме, прегръщали ме и все казвали: ”Руска Пенка, Пенка
как руская”-защото съм била руса.
Много са били къщите, пригодени за болница: хаджи
Генчовата, строена от нашия земляк Колю Фичето, на другите Хаджигенчевци – с
изписания лъв, Зафировота, Ахмаковата, Лафчиевата, училищата при църквите
„Св.Троица” и „Св. Богородица”, училището в центра на града /сега там е
санепидстанцията/. Щабът на лекарите и аптнечният пункт са били в Дерменджийска
къща.
Ще минат не години-векове, а в сърцето на всеки истински
българин ще остане докле свят светува, докле слънце грее, една от най-светлите
и бележити дати в историята му – Освобождението на милото ни отечество от османско иго и споменът за
скъпите жертви.
