Петрунино хоро

в императорския двор

   Йоан Кукузел е бележит реформатор на средновековната православна    музика. Роден е в град на Адриатика. В своя шедьовър, онадсловен „Полиелей /възхвала/ на българката“ има редове „Мое дете мило, Йоане, где ми си“. В житието му те са изписани с гръцки букви на български език – едно категорично свидетелство за българския произход на композитора.

В императорския двор на Константинопол са звучали години наред Кукузелеви песнопения. Ала познавачите на православното пеене са усетили чужди примеси в тях. Оказва се, че в завършека на мелодиите са вградени елементи от български народни песни. Така например в Голямото исо на пападическото пеене, считано за „бич на певците“ поради сложността и трудността си и ползвано като солфеж при учението им, може ясно да се различи българската народна песен „Я разтуряй, Цвето моме, магиите“. В друга мелодия са вплетени ритмите на Петруниното хоро.

Горното става причина Кукузел да напусне Константинопол и да прекара остатъка от живота си като обикновен козар при Великата лавра „Св. Атанасий“ на Атон, върху чиито стени е оставен живописен негов образ.

Взаимното проникване между българската народна песен и православното пеене доказва чрез дългогодишни изследвания именитият наш фолклорист проф. Стоян Джуджев, родом панагюрец, който през 30-те години на отминалия век защитава докторска дисертация в Сорбоната.

      Неговите проучвания през 1978 г. бяха удостоен с голямата Хердерова награда.

РАЗТУРЯНЕ НА МАГИИТЕ

Във византийския императорски двор на Константинопол са звучали български фолклорни мелодии и ритми,  вградени в Кукузелеви песнопения 

Я разтуряй, Цвето моме магиите,

Цвето мое, върла магьоснице,

душман моме, от Бога да найдеш!

Хляб си нося, Цвето моме, гладен ходя.

Вода газя, Цвео моме, жаден ходя...

Коня водя, Цвето моме, пеши ходя...

Я разтуряй, Цвето моме, я притуряй,

Цвето моме, върла магьоснице,

душман моме, от Бога да найдеш!

Тази песен е записана в Момина клисура, Пазарджишко. Счита се за класическа сред народните любовни песни. Обнародва я за пръв път Любен Каравелов. Изследвана е от фолклористите Васил Стоин и Михаил Арнаудов. Пята е и от оперни певци.

През 1931 г. младият български учен Стоян Джуджев, родом от Пазарджик, защищава с голям успех в Парижката Сорбона докторска дисертация на тема „Ритъм и такт в българската народна музика”, написана на френски език. Това е начало на дългогодишни изследвания върху балканската музика, които през 1978 г. се увенчават с високата европейска награда на името на Готфрид Хердер.

Ученият открива и документира многобройни примери за вграждане на откъслеци от български народни песни в православни песнопения. Тези следи могат най-сигурно да бъдат разпознати в окончанията  /каденци/  на мелодиите.

Една от основните творби на Йоан Кукузеул, роден в Драч, Албания, около 1280 г. от майка българка, е „Голямото исо на пападическото пеене” – уроци по солфеж за византийсктите певчески школи, които поради своята сложност са наричани „бич за певците”. В него е вградена българската народна песен „Я разтуряй, Цвето моме, магиите” – доста популярна у нас допреди Втората световна война.

Във византийския императорски двор – освен по гергьовските поляни на Тракия – са звучали интонациите и на Петруниното хор. Неговата мелодия съвпада с деветото коляно на  „Исото”.

Има и други подобни примери.

Какви ли магьосници са били тези наши прародителки ЦВЕТА или ПЕТРУНА, заслужили да бъдат обезсмъртени по токъв невероятен начин! И какво от тяхната жизнерадост и вътрешна свобода сме съхранили у себе си до днес, да се попитаме.

Примесите от фолклор в православните песнопения са били разгадани от услужливи доносници във императорския двор. Това става причина Кукузел да напусне Константинопол и да се усамоти като обикновен козар при Великатга лавра „Св. Атанасий” – главното духовно средище на монашеската република Света гора в Атонския полуостров. Там той доживява старините си. Изобразен е по-късно върху стените на Лаврата. Една икона на Св. Богородица, която се съхранява до днес тук, е наричана „Кукузелиса”.

В наши дни откровение за духовни люде от разни кътчета на  Европа бяха миговете, когато възкресени от млади български певци Кукузелвите песнопения зазвучаха отново. Това бе оценено от вещи изследователи на Средновековието като истинска сензация. По такъв начин старината бе включена в живата съвременна култура.  

 Стенопис от 1744 г. от главния храм на манастира в Арденица (днешна Албания), изграден върху основите на черквата "Св. Троица", строена с ктиторството на св. цар Борис Покръстител. Изписан от братята Константин и Анастас Зограф от Корча. Фотография Николай Трейман, първа публикация във вестник "За буквите", 2006 г.

ДОСТОЙНО ЕСТЬ

Любимото песнопение на Дякона Левски

Дякон Васил Левски е имал ангелски глас и неведнъж е пял и по време на комитетски сбирки, и при всякакви случаи в черква като омайвал слушателите. В Панагюрище венчава младо семейство. Пее и по време на заседанието на Българския централен революционен комитет в Букурещ през 1872 година.

Много обичал да играе хоро. Любима негова игра била „копаницата”. Играе на една сватба в Тетевен, което днес е отбелязано с паметна плоча върху оградата на един дом на централната улица.

Стана известно , че любимото песнопение на Левски е „Достойно есть” – възхвала на Св. Богородица. Таня Христова, художествен ръководител на Камерния състав „Иван Кукузел Ангелгласният”, при една своя обиколка из Родопите през 70-те години на отминалия век се запознава в Широка лъка със столетника Згуро Згуровски. Оказва се, че той е запаметил от своя учител мелодията на „Достойно есть”,  така както го е пял Левски. През своя дълъг живот той е носил у себе си песента като нещо съкровено със съзнание за една историческа мисия и не е можел да си отиде от този свят, преди да я предаде на по-младите. Малко след като я изпява пред магнитофона на Таня Христова той с отива от тоя свят.

Таня Христова възстановява песента по документалния запис и я разучава с хор „Иван Кукузел”. За първи път тя е изпълнена в Рилския манастир в навечерието на стогодишнината от Априлското въстание през 1976 година.

През 1974 г. в родопското село Настен друг старец на име дядо Петър Бечев също изпява „Достойно есть”. Таня Христова разказва за него:

„Беше на 97 години. Облечен с калцуни и абичка, с кривнато калпаче, като че дошъл от далечни, забравени времена. Пее и разказва, разказва и пее без умора с  цели часове.

Той твърдеше, че е научил това песнопение от своя учител Петър Бонев, председателя на революционния комитет в Перущица, който  познавал лично самия Васил Левски. Сутрин като почвали училище той казвал: „Деца, хайде да изпеем сега любимото на Апостола!”.  Денят започвал с „Достойното.”

Според Таня Христова в Тетевен е имало мраморна плоча с надпис:

„ТУК ДЯКОН ИГНАТИЙ ПЯ ДОСТОЙНОТО”.

За съжаление тя била зазидана в някакъв нов строеж.

Песнопението на втори глас изпя също камерният състав „Йоан Кукузел Ангелогласния” с диригент Димитър Димитров, като го включи в  грамофонна плоча и аудиокасета.

Ако трябваше да се избере най-ценната българска песен, която да бъде включена в междузвездния запис на космическата сонда „Войаджър”, много по-подходящо би било именно любимото песнопение на Васил Левски. То обаче става известно доста по-късно от посещението на двамата американски фолклористи в България през 1964 година, когато те записват от Валя Балканска песента за Дельо войвода.