ОТ РИЛА ДО АЛЯСКА

Култът към Св.Иван Рилски в Русия

По­чит­та към рил­ския пус­тин­но­жи­тел Иван Рил­ски, най-ран­ни­ят юж­но-с­ла­вян­ски све­тец, дос­ти­га още в Де­се­тия век да­леч на се­вер.

Осно­ва­те­ли­те на днеш­ния град Рил­ск, за­пад­но от Кур­ск, би­ли пре­сел­ни­ци от Ду­на­ва. През 986 г. княз Вла­ди­мир Све­тос­ла­вич на връ­ща­не от Ду­нав­ска Бъл­га­рия из­диг­нал на стра­те­ги­чес­ки мес­та по се­вер­на­та гра­ни­ца на Ки­ев­ска Ру­сия гра­до­ве­те-кре­пос­ти Кур­ск, Рил­ск, Пу­ти­вил, Бел­го­род. Точ­но по то­ва вре­ме въз­ник­ва и храм „Св. Иван Рил­ски“ на ед­но­и­ме­нен хълм в Рил­ск, на­ри­чан до днес гал­ьов­но „Ива­нуш­ка“. Мес­тни­те жи­те­ли по­чи­тат па­мет­та на све­те­ца на 18 ав­густ – в де­ня, ко­га­то той е по­чи­нал. Ру­и­ни­те на хра­ма ли­чат край стръм­ни­те бре­го­ве на ре­ка Сейм. От не­го всъщ­ност за­поч­ва гра­дът.

В на­ча­ло­то на ХVII в. Рил­ск имал 18 цър­кви и 4 ма­нас­ти­ра. През след­ва­щия век сти­хи­ен по­жар из­пе­пе­ля­ва гра­да. Све­ще­ни­ят хълм оба­че ос­та­ва не­по­кът­нат. През 1906 г. на не­го е съг­ра­де­на цър­ква „Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий“.

Св. Иван Рил­ски е счи­тан ка­то пок­ро­ви­тел на гра­да. Вяр­ва се, че той спа­ся­ва кре­пос­тта от та­тар­ско ра­зо­ре­ние. Чул от­пра­ве­ни­те към не­го мо­лит­ви, той се по­я­вя­ва на кре­пос­тна­та сте­на, раз­мах­ва го­ля­ма бя­ла кър­па и ос­ле­пя­ва ор­да­та на на­шес­тве­ни­ци­те.

Ро­дом от Рил­ск е Гри­го­рий Ше­ле­хов, на­ри­чан „Рус­ки­ят Ко­лумб“. Той дос­ти­га Си­бир, Кам­чат­ка, бре­го­ве­те на Ти­хия оке­ан. В Иркут­ск за­бо­га­тя­ва, поч­ва да учас­тву­ва в тър­гов­ски ком­па­нии, пред­при­е­ма сме­ли мо­реп­ла­ва­ния към не­поз­на­ти зе­ми и ос­тро­ви. При­съ­е­ди­ня­ва Аляс­ка към Рус­ка­та им­пе­рия. Не­го­ви­ят ко­раб е но­сел наз­ва­ние „Св. Иван Рил­ски“. На не­го неп­рес­тан­но са про­из­на­ся­ни мо­лит­ви към све­те­ца. На раз­ни мес­та по бре­го­ве­те на Се­вер­ния ле­до­вит оке­ан, Ти­хия оке­ан и Аляс­ка би­ли пос­тро­е­ни па­рак­ли­си в чест на бъл­гар­ския све­тец от Ри­ла. Гри­го­рий Ше­ле­хов срав­ня­ван с Ко­лумб, има па­мет­ник в Иркут­ск.

Откри­ва­не­то на град Рил­ск дъл­жим на Смо­лен­ския епис­коп Нес­тор Кос­те­неч­ки. При­зо­ван от мес­тен жи­тел,като предстоятел на Българското подворие в Москва, през ав­густ 1978 г. той по­се­ща­ва гра­да за пър­ви път, въп­ре­ки че то­га­ва той е в неп­рис­тъп­на за чуж­ден­ци зо­на. При­ет е ка­то дра­го­це­нен гост от град­ска­та власт. Свър­зва се с ту­каш­ни­те кра­а­ве­ди Ф. И. Вер­бин, Вл. Про­сец­ки и Н. Н. Мел­ни­ков. Пол­зва пуб­ли­ка­ции на Г. Хол­мо­го­ров и Н. Се­на­тор­ски.

Додатък.На­пос­ле­дък  ста­на из­вес­т­но. Св. Иван Рил­с­ки е не­бе­сен пок­ро­ви­тел на рус­кия град Са­ма­ра, в чи­и­то окол­нос­ти и до днес са за­па­зе­ни сле­ди от вол­ж­с­ки­те бъл­га­ри.

Са­мар­с­ко­то зна­ме, вър­ху ко­е­то след Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние през 1876 г. са из­ве­за­ни об­ра­зи­те на Ивер­с­ка­та Св. Бо­го­ро­ди­ца и Св. Св. Ки­рил и Ме­то­дий, съп­ро­вож­да в бит­ки­те Бъл­гар­с­ко­то опъл­че­ние през ця­ла­та Рус­ко-тур­с­ка ос­во­бо­ди­тел­на вой­на. След под­пис­ва­не­то на Сан-Сте­фан­с­кия ми­рен до­го­вор Тре­та опъл­чен­с­ка дру­жи­на е дис­ло­ци­ра­на в Ра­до­мир. Мес­т­ни­те граж­да­ни из­п­ра­щат ка­то дар на Са­ма­ра ико­на на Св. Иван Рил­с­ки.

БЪЛГАРСКА СЛЕДА В РЕЙМС

По­ве­че от три ве­ка френ­ски­те кра­ле при ко­ро­няс­ва­не­то си по­ла­гат клет­ва над кни­га със све­щен тек­ст, ко­я­то има бъл­гар­ско по­тек­ло. Днес тя се съх­ра­ня­ва в биб­ли­о­те­ка­та на град Рей­мс, се­вер­но от Па­риж, и е из­вес­тна в на­у­ка­та ка­то „Рей­мско еван­ге­лие“.

Кни­га­та е на­пи­са­на вър­ху пер­га­мент и има две час­ти. Пър­ва­та е ки­рил­ска (16 лис­та)  и съ­дър­жа еван­гел­ски че­ти­ва за праз­нич­ни­те дни спо­ред пра­вос­лав­ния ри­ту­ал. Вто­ра­та част е пи­са­на на хър­ват­ска гла­го­ли­ца в ма­нас­ти­ра Ема­ус край Пра­га през ХIV в. Тя съ­дър­жа еван­гел­ски че­ти­ва, апос­тол­ски пос­ла­ния и от­къ­си от ста­ро­за­вет­ни кни­ги спо­ред ка­то­лиш­кия ка­лен­дар. И две­те час­ти са на­пи­са­ни на ста­ро­бъл­гар­ски език ка­то в ези­ка на вто­ра­та се сре­щат че­хо-мо­ра­виз­ми и хър­ва­тиз­ми. Пос­тскрип­ту­мът на па­мет­ни­ка е на­пи­сан с гла­го­ли­ца на ста­ро­чеш­ки език. Той да­ва пред­ста­ва за не­о­бик­но­ве­на­та съд­ба на ръ­ко­пи­са. Не­го­ви­ят път ми­на­ва през Кон­стан­ти­но­пол и Чеш­ко, за да по­пад­не в Рей­мска­та ка­тед­ра­ла „Св.  Бо­го­ро­ди­ца“ ка­то дар — сви­де­тел на про­мен­ли­ви­те вза­и­мо­от­но­ше­ния меж­ду За­пад­на­та и Източ­на­та цър­ква.

Ста­рин­ни­ят пер­га­мен­тов ръ­ко­пис с тай­нстве­ни сло­ва, под­вър­зан с чер­ве­на ко­жа и ук­ра­сен с ди­а­ман­ти, злат­ни ор­на­мен­ти и сре­бър­ни зас­теж­ки при­до­би­ва осо­бе­на ро­ля при ко­ро­на­ци­я­та на френ­ски­те кра­ле. Едва след ка­то се за­къл­не в не­го да за­чи­та пра­ва­та на свет­ски­те и ду­хов­ни­те пър­вен­ци и да бъ­де спра­вед­лив към на­ро­да но­во­ог­ла­ше­ни­ят влас­тник встъп­ва в ро­ля­та си. Клет­ва пред Рей­мско­то еван­ге­лие по­ла­га Фран­соа II през 1559 г., през 1561 г. — Шарл IХ, през 1575 г. — Анри III, през 1589 г. — Анри IV, през 1654 г. — Луи ХIV, през 1722 г. — Луи ХV, през 1775 г. — Луи ХVI. Пос­ле­ден френ­ски крал, по­ло­жил клет­ва пред Рей­мско­то еван­ге­лие, е Шарл Х през 1825 година.

Рус­ки­ят цар Пе­тър I че­те ки­рил­ския тек­ст в Рей­мс през 1717 г. По вре­ме на Френ­ска­та ре­во­лю­ция зна­ме­ни­ти­ят тек­ст ръ­ко­пис из­чез­ва. То­га­ва скъ­по­цен­на­та му ук­ра­са е раз­гра­бе­на. След вре­ме от­кри­ват кни­га­та в под­зе­ми­я­та на ка­тед­ра­ла­та. От 1792 г. тя се съх­ра­ня­ва в град­ска­та биб­ли­о­те­ка.

       Два ве­ка по­ред уче­ни от раз­лич­ни стра­ни из­след­ват Рей­мско­то еван­ге­лие. Те ус­та­но­вя­ват със си­гур­ност, че то пред­став­ля­ва рус­ки пис­мен па­мет­ник вър­ху ста­ро­бъл­гар­ски ори­ги­нал, мо­же би де­ло на прес­лав­ски кни­жов­ни­ци. Знак за то­ва е на­ли­чи­е­то на ста­ро­бъл­гар­ски но­сов­ки.

Ки­ри­ли­ца в Сло­ваш­ко. 

Най-го­ле­ми­ят син на цар Иван Вла­дис­лав, пос­лед­ни­ят вла­де­тел на Пър­во­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во, на име Пре­си­ан e сла­бо поз­нат ка­то лич­ност на бъл­гар­с­ко­то Сред­но­ве­ко­вие. Не­у­дос­то­ен с мяс­то вър­ху прес­то­ла в Ох­рид, той по­па­да всред двор­цо­ви­те кръ­го­ве на Кон­с­тан­ти­но­пол и взе­ма учас­тие във вът­реш­но­по­ли­ти­чес­ки­те бор­би на Ви­зан­тия в на­ча­ло­то на ХI век. Ре­ал­но той е един­с­т­ве­ни­ят бъл­га­рин, кой­то е мо­гъл да ста­не ви­зан­тийс­ки им­пе­ра­тор! То­ва оба­че пре­мъл­ча­ват и ви­зан­тийс­ки­те, и бъл­гар­с­ки­те ле­то­пис­ци.

През 1951 г. в Ми­ха­лов­це, Из­точ­на Сло­ва­кия, е от­к­рит над­г­ро­бен над­пис с ки­рил­с­ки бук­ви. Той е пуб­ли­ку­ван дос­та по-къс­но, ед­ва в 1983 г. в праж­ко­то спи­са­ние “Сла­вия” от не­го­ви­ят от­к­ри­ва­тел В. Тка­дъл­чик. Има изоб­ра­зе­на гла­ва с ко­ро­на. В пре­вод гла­си:

“Тук  ле­жи  княз Пре­си­ан, /ро­ден/ в го­ди­на­та 6505 /996-97 сл.Хр./ почи­нал в го­ди­на­та 6569 /1060-61 сл.Хр./”

Из­к­лю­че­но е да ста­ва ду­ма за ня­ка­къв мес­тен княз от днеш­на Сло­ва­кия. Име­то Пре­си­ан е пра­бъл­гар­с­ко. Спо­ред един до­ку­мент за Спиш­кия ма­нас­тир бъл­га­ри в Сло­ва­кия са жи­ве­ли и през ХIII век.

Оказ­ва се, че след 1030 г. мо­на­хът Пре­си­ан, ма­кар и сляп, ус­пя­ва да из­бя­га от Ви­зан­тия, без да се до­мог­не до им­пе­ра­тор­с­ки прес­тол.

На­ход­ка­та е един­с­т­ве­ни­ят ки­рил­с­ки над­пис от­к­рит в зе­ми­те

на за­пад­ни­те сла­вя­ни.

ПОБЕДАТА НА КРЪСТА – В КАЛЕНДАРА

Княз Бо­рис I, въ­вел се­бе си и “да­де­ния му от Бо­га на­род” в но­ва­та хрис­ти­ян­с­ка вя­ра е ка­но­ни­зи­ран сво­ев­ре­мен­но за све­тец на Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва. По пра­ви­ла­та на цър­к­ва­та – спо­ред хи­по­те­за­та на сръб­с­ка­та сла­вис­т­ка проф. Рад­ми­ла Ма­рин­ко­вич и на­ша­та пи­са­тел­ка и спе­ци­а­лис­т­ка по бал­ка­нис­ти­ка проф. На­деж­да Дра­го­ва – е би­ло със­та­ве­но жи­тие. То мо­же да се въз­с­та­но­ви по от­дел­ни не­го­ви час­ти, вгра­де­ни в дру­ги твор­би от по-къс­но вре­ме. В ед­на от тях има оп­ре­де­ле­ни­е­то “то­зи ди­вен юно­ша Бо­рис” – об­раз, оп­рав­дан от све­жест­та на но­ва­та ре­ли­гия. Та­ка е пред­с­та­вен и в из­вес­т­ния об­раз в Учи­тел­но­то еван­ге­лие, за­па­зе­но в рус­ки пре­пис от ХII век, съх­ра­ня­ван в Дър­жав­ния ис­то­ри­чес­ки му­зей в Мос­к­ва.

Оказ­ва се, че в то­га­ваш­ния цър­ко­вен ка­лен­дар е би­ла впи­са­на и по­бе­да­та на княз Бо­рис над въс­та­ни­е­то на бо­и­ли­те, ко­и­то се опит­ват да въз­вър­нат ези­чес­т­во­то. Рус­ки­ят из­с­ле­до­ва­тел Ана­то­лий Ту­ри­лов об­на­род­ва не­от­дав­на све­де­ния от ме­се­цос­ло­ва на сръб­с­кия апос­тол-еван­ге­лие, пи­са­но в края на ХIII в. или в на­ча­ло­то на след­ва­щия ХVI в. и съх­ра­ня­ва­но в Биб­ли­о­те­ка­та на Рус­ка­та ака­де­мия на на­у­ки­те в Санкт Пе­тер­бург /За­пад­но-ев­ро­пейс­ки от­дел, Ђ680/. На лист 263 под да­та­та 28 март е за­пи­са­на па­мет за чу­дот­во­ре­ца отец Ила­ри­он и по­бе­да­та на бъл­гар­с­кия княз Ми­ха­ил с кръс­та.

Из­г­леж­да ста­ва ду­ма как княз Бо­рис е но­сел кръст на гър­ди­те си в сра­же­ни­е­то с ме­теж­ни­ци­те. По­бе­да­та на кръс­т­но­то зна­ме­ние е пре­да­де­но от ви­зан­тийс­ки­те хро­нис­ти не­вед­нъж. Нап­ри­мер ис­то­ри­кът Те­о­фан пи­ше:

“Ос­та­ва из­вес­т­но пок­ръс­т­ва­не­то и то­ва пре­диз­вик­ва въс­та­ние на це­лия на­род. Бо­рис с под­к­ре­па­та на нем­но­го­чис­ле­ни съ­рат­ни­ци раз­би­ва ме­теж­ни­ци­те, а ос­та­на­ли­те ве­че не тай­ним об­ра­зом, а съв­сем яв­но об­ръ­ща в рев­нос­т­ни хрис­ти­я­ни.”

По вся­ка ве­ро­ят­ност праз­ну­ва­не­то на по­бе­да­та над езич­ни­ци­те е ус­та­но­ве­на още при­жи­ве на княз Бо­рис, до­ка­то той е бил мо­нах – един­с­т­вен в Ев­ро­па слу­чай за вла­де­тел, на­пус­нал доб­ро­вол­но прес­то­ла.

Спо­ред Жи­ти­е­то на Св. Кли­мент от Те­о­фи­лакт Ох­рид­с­ки княз Бо­рис I ос­во­бож­да­ва всич­ки кни­жов­ни­ци, ху­дож­неrци и учи­те­ли от вся­ка­къв вид да­нъ­ци към дър­жа­ва­та.

До­да­тък. Йо­ан Ек­зарх Бъл­гар­с­ки се упо­ме­на­ва един­с­т­вен от бъл­гар­с­ки­те свет­ци в рус­ки ръ­ко­пи­си от ХI-ХII век., ко­и­то се съх­ра­ня­ват днес в Рус­кия дър­жа­вен ар­хив за дър­жав­ни ак­то­ве в Мос­к­ва, в Биб­ли­о­те­ка­та на Мос­ков­-с­ка­та Си­но­дал­на ти­пог­ра­фия. Не­го­ва­та па­мет е из­вес­т­на съ­що и по ти­по-г­раф­с­ко еван­ге­лие №1, а съ­що и в бъл­гар­с­ки апос­тол-еван­ге­лие от ХIII в. в сбир­ка­та на Бел­г­рад­с­ка­та на­род­на биб­ли­о­те­ка /КМЕ 2:171/, уни­що­же­но по вре­ме на вой­на­та през 1941 го­ди­на. Въз­мож­но е да­та­та да е пос­та­ве­на през м. юли по по­вод наз­на­ча­ва­не­то на Йо­ан през­ви­тер за ек­зарх на Ве­ли­ки Прес­лав или по­ра­ди бли­зост с да­та­та, на ко­я­то спо­ред при­пис­ка­та на Ту­дор Док­сов е по­чи­нал княз Бо­рис Пър­ви.

„Как­то по­каз­ва про­уч­ва­не­то на ис­то­ри­чес­ка­та си­ту­а­ция във Ве­ли­ка Мо­ра­вия и Пър­во­то бъ­лар­с­ко цар­с­т­во пише Ана­то­лий Ту­ри­лов в сп.”Ста­ро­бъл­га­рис­ти­ка” – пе­ри­о­ди­те за ус­та­но­вя­ва­не на сла­вян­с­ки­те на­ци­о­нал­ни кул­ту­ри през епо­ха­та на Сред­но­ве­ко­ви­е­то, свър­за­ни с въ­веж­да­не на хрис­ти­ян­с­т­во­то, ка­то ця­ло се ха­рак­те­ри­зи­рат с по­ви­ше­на твор­чес­ка ак­тив­ност от стра­на на съз­да­те­ли­те на но­ви­те ци­ви­ли­за­ции, с тър­се­ния и дос­ти­же­ния, ко­и­то по-къс­но не по­лу­ча­ват раз­ви­тие. Дос­та­тъч­но е тук да се при­пом­ни блес­тя­що­то хим­ног­раф­с­ко твор­чес­т­во на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ки­те уче­ни­ци, от­к­ри­то и из­с­лед­ва­но от бъл­гар­с­ки­те уче­ни през пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия.”

НОВА ЛЕТОПИС

Изложба във Ватикана

 От 8 де­кем­ври 1978 г. до 12 ап­рил 1979 г. в Крип­та­та на хра­ма-па­мет­ник „Св. Алек­сан­дър Нев­ски“ в Со­фия е уре­де­на из­лож­ба­та „Сла­вян­ски ръкопи­си“, до­ку­мен­ти и кар­ти за бъл­гар­ска­та ис­то­рия от Ва­ти­кан­ска­та апос­то­ли­чес­ка биб­ли­о­те­ка и Сек­рет­ния ар­хив на Ва­ти­ка­на ( IX ­ XVII  в.)  То­ва е круп­но съ­би­тие в на­ве­че­ри­е­то на 1300-го­диш­ни­на­та от основаването на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва. Орга­ни­за­то­ри на из­лож­ба­та са Ватикан­ска­та апос­то­ли­чес­ка биб­ли­о­те­ка, Сек­рет­ни­ят ар­хив на Ва­ти­ка­на, Ко­ми­те­тът за кул­ту­ра, Бъл­гар­ска­та ар­хе­аг­раф­ска ко­ми­сия, На­ци­о­нал­ни­ят ис­то­ри­чес­ки му­зей, На­ци­о­нал­на­та ху­до­жес­тве­на га­ле­рия. На­уч­ни комисари са Акси­ния Джу­ро­ва (за сла­вян­ски­те ръ­ко­пи­си) и Бо­жи­дар Димит­ров (за до­ку­мен­ти­те и кар­ти­те). ­На­уч­ни кон­сул­тан­ти: мон­сен­ьор Жо­зе Рю­ис­кар и проф. Иван Дуй­чев. Изда­тел­ство „На­у­ка и из­кус­тво“ отпечат­ва ка­та­лог. Пре­дис­ло­ви­е­то в не­го на­пис­ва мон­сен­ьор Рю­ис­кар, а сту­ди­я­та „Ва­ти­кан­ски ръ­ко­пи­си и до­ку­мен­ти ка­то из­вор за бъл­гар­ска­та исто­ри­я“ ­ Иван Дуй­чев.

На 23 ­май 1979 г. съ­ща­та из­лож­ба е от­кри­та в Сик­стин­ска­та за­ла на Вати­ка­на. В нея са по­ка­за­ни ори­ги­на­ли­те на Ма­на­си­е­ва­та хро­ни­ка, Асемани­е­во­то еван­ге­лие, Евти­ми­е­вият слу­жеб­ник, кар­ти и до­ку­мен­ти.

В Шко­ла­та по па­ле­ог­ра­фия и дип­ло­ма­ти­ка на Ва­ти­ка­на проф. Акси­ния Джу­ро­ва из­на­ся лек­ция за сла­вян­ска­та па­ле­ог­ра­фия. Съг­лас­но офи­ци­ал­но пре­диз­вес­тие из­лож­ба­та е по­се­те­на от но­во­из­бра­ния па­па Йо­ан Па­вел II. Той раз­го­ва­ря с проф. Джу­ро­ва, и с проф. Иван Дуй­чев, а акад. Пе­тър Дине­ков го­во­ри с не­го на пол­ски език, ка­то ста­ва яс­но, че е спе­ци­а­ли­зи­рал в Яге­лон­ския уни­вер­си­тет на Кра­ков, къ­де­то и Ка­рол Вой­ти­ла е учил и пре­по­да­вал. На раз­дя­ла па­па­та обе­ща­ва да на­у­чи от своя стра­на бъл­гар­ски език.

След мо­ле­бен при гро­ба на Св. Ки­рил в ба­зи­ли­ка­та „Сан Кле­мен­те“ бъл­гар­ска­та де­ле­га­ция, во­де­на от проф. Алек­сан­дър Фол, има офи­ци­ал­на ау­ди­ен­ция при Па­па Йо­ан Па­вел II.

Офи­ци­ал­ни­ят ор­ган на Ва­ти­ка­на „Осер­ва­то­ре ро­ма­но“ пи­са:

„Откри­ва­не­то на из­лож­ба­та със ста­ро­бъл­гар­ски ръ­ко­пи­си

в Сик­стин­ска­та за­ла съв­па­да

с 1300-го­диш­ни­на­та на бъл­гар­ска­та дър­жа­ва ­

най-ста­ра­та  дър­жа­ва в Евро­па.“(Бр.118 (36,102), 24 май 1979 г.)

КАК СА ОТКРИТИ МОЩИТЕ
НА СВ. КИРИЛ

Мон­сен­ьор Ле­о­нард Бойл,

пре­фект на Ва­ти­кан­ска­та апос­то­ли­чес­ка биб­ли­о­те­ка

   Аз оти­дох в Рим в на­ча­ло­то на фев­ру­а­ри 1955 година. Две сед­ми­ци по-къс­но ви­дях за пър­ви път пред­ста­ви­те­ли на бъл­гар­ска­та на­ция, ко­и­то бя­ха дош­ли в ба­зи­ли­ка­та „Св. Кли­мен­т“, за да по­че­тат па­мет­та на Св. Ки­рил.

(В ка­лен­да­ра е от­бе­ля­зан де­нят на не­го­ва­та кон­чи­на – 14 фев­ру­а­ри 869 г. Бел.авт.)

По оно­ва вре­ме не зна­ех съв­сем ни­що за ба­зи­ли­ка­та, за ней­на­та крип­та и за бъл­га­ри­те. Имам уни­вер­си­тет­ско об­ра­зо­ва­ние по ис­то­рия и се за­ех да из­дир­вам из раз­лич­ни ар­хи­ви ма­те­ри­а­ли за ис­то­ри­я­та на ба­зи­ли­ка­та.

Открих в Дър­жав­ния ар­хив док­лад на един ад­во­кат от 1798 г. По същото вре­ме Рим е оку­пи­ран от фран­цу­зи­те по вре­ме на т.нар. Пър­ва римска ре­пуб­ли­ка. Ирлан­дски­те мо­на­си, ко­и­то са ид­ва­ли в ба­зи­ли­ка­та – как­то про­дъл­жа­ват да жи­ве­ят там и до днес – са из­го­не­ни от нея, ка­то остава са­мо един-един­ствен мо­нах. Фран­цу­зи­те ис­кат да от­не­сат всич­ки ре­лик­ви със се­бе си и да пос­тро­ят вър­ху раз­ва­ли­ни­те на цър­ква­та път към цър­ква­та „Сан Джо­ва­ни ди Лу­те­ра­но“. Не ус­пя­ват да сто­рят то­ва, оба­че поч­ват да из­на­сят ре­лик­ви от цър­ква­та. До­ку­мен­тът, кой­то аз от­крих в архи­ва, всъщ­ност за­ся­га­ше съд­ба­та на мо­щи­те на Св. Ки­рил.

През оне­зи го­ди­ни сла­вя­ни от Се­вер­на Аме­ри­ка (по-точ­но от ща­та Инди­а­на)  ис­ка­ха да нап­ра­вят про­уч­ва­не на ба­зи­ли­ка­та по по­вод предстояща го­диш­ни­на на Св. Ки­рил. Те пред­ло­жи­ха да нап­ра­вят археологи­чес­ки раз­коп­ки на не­го­вия гроб и бя­ха съб­ра­ли дос­та сред­ства за осъ­щес­твя­ва­не­то на сво­е­то на­ме­ре­ние. Аз им от­го­во­рих:„Ня­ма сми­съл да пра­ви­те те­зи раз­коп­ки – ос­тан­ки­те на Св. Ки­рил не са там.“ Бях то­га­ва по-млад, имах си­лен дух и ус­пях да ги убе­дя. Те за­я­ви­ха: „То­га­ва Вие сам из­вър­ше­те не­об­хо­ди­ми­те про­уч­ва­ния.“

След ка­то имах под ръ­ка спо­ме­на­тия до­ку­мент, един ден аз ви­дях в няка­къв ма­га­зин не­из­вес­тна ли­тог­ра­фия на ба­зи­ли­ка­та „Св. Кли­мен­т“. Заку­пих то­ва изоб­ра­же­ние. Ока­за се, че вър­ху не­го има име­то на ня­кой си Ло­рен­цо Анти­чи Ма­тей, за ко­го­то до­то­га­ва не зна­ех ни­що. Узнах по-късно, че то­ва е един от хо­ра­та, ко­и­то са спа­си­ли ба­зи­ли­ка­та от унищожава­не и че той е свър­зан с цър­ква­та „Сан Джо­ва­ни ди Лу­те­ра­но“. Оти­дох в ар­хи­ва­та на та­зи цър­ква и там на­ме­рих док­ла­да на Ло­рен­цо Матей по по­вод прех­вър­ля­не­то на мо­щи­те от ба­зи­ли­ка­та. Най-важ­но­то бе: спо­ме­на­ти­ят Ло­рен­цо Ма­тей пот­вър­жда­ва­ше със си­гур­ност, че сам той е по­мес­тил мо­щи­те на Св. Ки­рил в цър­ква­та „Сан Джо­ва­ни“. Но в са­ма­та цър­ква ня­ма­ше ни­как­ва сле­да от тях. То­га­ва се свър­зах със се­мей­ство­то на Анти­чи Ма­тей. Открих нас­лед­ни­ци на та­зи из­вес­тна арис­ток­ра­ти­чес­ка фами­лия. На 21 юли 1963 г. те ми раз­ре­ши­ха да раз­гле­дам тях­на­та ар­хи­ва.

Аз сто­рих то­ва, но не от­крих ни­как­ви све­де­ния, ко­и­то да ме заинтересу­ват. Сет­не от лю­бо­пит­ство вля­зох да раз­гле­дам се­мей­ния параклис. В не­го се съх­ра­ня­ва­ха вся­как­ви ре­лик­ви. Вър­ху ед­на ку­тия съзрях над­пис на ла­тин­ски „Мо­щи­те на Св. Ки­рил“. Ку­ти­я­та бе за­пе­ча­та­на лич­но от са­мия Ло­рен­цо.

Сла­вя­ни­те в Рим бя­ха сил­но раз­въл­ну­ва­ни от мо­е­то от­кри­тие. По също­то вре­ме в Зал­цбург за­се­да­ва­ше кон­грес на сла­вис­ти­те. Там аз съобщих офи­ци­ал­но за сво­е­то от­кри­тие. 

Шест ме­се­ца след то­ва арис­ток­ра­ти­чес­ка­та рим­ска фа­ми­лия по­да­ри мощи­те на Св. Ки­рил на Па­па Па­вел VI и те бя­ха тър­жес­тве­но пог­ре­ба­ни под ол­та­ра на Св. Ки­рил в ба­зи­ли­ка­та „Сан Клементе”.

През ля­то­то на 1974 г. аз се вър­нах от То­рон­то в Рим. Един ден в църква­та прис­тиг­на­ха гру­па хо­ра, ко­и­то но­се­ха със се­бе си ня­как­во сандъче. Всъщ­ност те­зи хо­ра но­се­ха на час­ти ед­на мо­зай­ка, из­ра­бо­те­на в Со­фий­ския уни­вер­си­тет. Те под­гот­вя­ха по­се­ще­ние на бъл­гар­ския държавен глава. Бях на­то­ва­рен да сле­дя за пос­та­вя­не­то на мо­зай­ка­та вър­ху сте­на­та сре­щу гро­ба на Св. Ки­рил. Кул­тур­ни­ят ата­ше при бъл­гар­ско­то по­сол­ство ми по­ма­га­ше.

Бе­ше чет­вър­тък и в по­лу­нощ ние ус­пях­ме да за­вър­шим мон­та­жа на мо­зай­ка­та. Ра­бот­ни­ци­те за­пя­ха ня­как­ва пе­сен. Аз за­пи­тах ата­ше­то как­во пе­ят те. Той ми от­вър­на: „ Пе­ят хим­на на Ки­рил и Ме­то­дий!…“

КИРИЛИЦА ВЪВ ВАТИКАНА

Или как­во из­вес­ти мон­сен­ьор Жо­зе Рю­ис­кар

на сим­по­зи­ум в Со­фия

    Най-ста­ро­то сви­де­тел­ство за съ­щес­тву­ва­не­то на пе­чат­ни­ца за ки­рил­ски
из­да­ния в Рим, с ко­е­то днес раз­по­ла­га­ме, е ед­на пло­ча, вър­ху ко­я­то краснопи­сец Па­ла­ти­но през 1545 г. гра­ви­рал бук­ви­те на ки­рил­ска­та аз­бу­ка и за пър­ви път я е об­на­род­вал през по­со­че­на­та го­ди­на.

Въп­ро­сът за сла­вян­ска­та аз­бу­ка въз­ник­ва ня­кол­ко де­се­ти­ле­тия по-късно, ко­га­то па­па Гри­го­рий XIII (1572­1585) на­мис­лил да съз­да­де в Рим пе­чат­ни­ца за чуж­ди ези­ци.

През 1587г. па­па Сик­ст V (1585­1590) ос­но­вал Ва­ти­кан­ска­та печатница и за­поч­нал стро­е­жа на Ва­ти­кан­ска­та биб­ли­о­те­ка.

Вър­ху един от стъл­бо­ве­те на биб­ли­о­те­ка­та би­ла на­чер­та­на сла­вян­ска­та ки­рил­ска аз­бу­ка ка­то де­ло на из­вес­тния нав­ре­ме­то рим­ски крас­но­пи­сец Лу­ка Орфей де Фа­но.

(На цен­трал­на ко­ло­на в Сик­стин­ска­та за­ла на Ва­ти­кан­ска­та биб­ли­о­те­ка

е изоб­ра­зен Св. Ки­рил.)

Във Ватиканската библиотека се съхранява българският превод на световната летопис, писана през XII в. писана от византийския писател Константин Манасий, която е съставена по повеля на цар Иван Александър през годините 1344-47. Тя се състои от 206 пергаментни листа и съдържа 69 миниатюри със 110 исторически сцени. През 1962г. Иван Дуйчев направи разкошно издание на миниатюрите.

Особено ценни са приписките, които представят възлови събития от българската история. На лист 95 е записано:

„О, царю небесни, помогни на (нашия или верния цар, който) с безбожните варвари ще влезе в бой...“

(Преведено за първи път на новобългарски език от Вася Велинова.)

Става дума за най-ранните нашествия на османските турци в земите на Балканския полуостров преди средата на XIV век.

ДМИТРИЙ ЛИХАЧОВ

По мое дъл­бо­ко убеж­де­ние XXI век тряб­ва да бъ­де век на ху­ма­ни­тар­на­та кул­ту­ра. Ней­на­та до­ми­нан­та е за­дъл­жи­тел­на. На тех­ни­ка­та тряб­ва да бъ­де от­ре­де­на яс­но слу­жеб­на ро­ля. И не дру­го­я­че. Ако то­ва не ста­не, ако тех­ни­ка­та не за­е­ме „по­ма­га­що“ на чо­ве­ка мяс­то, но не по­ве­че от то­ва, тя ще за­поч­не да ра­бо­ти не за чо­ве­ка, а са­ма за се­бе си.

При­ро­да­та ми­ли­о­ни го­ди­ни са­ма се е спра­вя­ла съ­с сво­ите труд­нос­ти, раж­да­ла е жи­вот във вся­как­ви ус­ло­вия.

При­ро­да­та е чу­до на чу­де­са­та. А тех­ни­ка­та по сво­я­та същ­ност е па­ра­зи­ти­ра­що вър­ху при­ро­да­та яв­ле­ние.

Са­ми­ят чо­век е вис­ша точ­ка в раз­ви­ти­е­то на при­ро­да­та. Той не би­ва до без­к­рай да из­пит­ва тър­пе­ни­е­то на сво­я­та май­ка, да ис­ка от при­ро­да­та всич­ко и не­за­бав­но. 

И нак­рая, съ­щес­т­ву­ва дълг на чо­ве­ка пред при­ро­да­та. Чо­ве­кът, ка­то най-съз­на­тел­но­ яв­ле­ние на све­та, е длъ­жен да по­ма­га на жи­вот­ни­те, пти­ци­те, рас­те­ни­я­та, да­же на „не­жи­ва­та при­ро­да“. Да по­ма­га, без да ча­ка не­за­бав­на наг­ра­да. „Чо­век — то­ва зву­чи гор­до“, но са­мо то­га­ва, ко­га­то чо­ве­кът е на­ис­ти­на Чо­век,а не кон­су­ми­ра­що и уни­жа­ва­що съ­щес­т­во.

ДМИТРИЙ ЛИХАЧОВ

По­я­ва­та на ли­те­ра­ту­ра на та­ко­ва ви­со­ко рав­ни­ще, как­ва­то е старобългар­с­ка­та, из­г­леж­да поч­ти чу­до. По­ра­зя­ва бър­зо­то й фор­ми­ра­не и дъл­бо­чи­на­та на об­що­чо­веш­ко съ­дър­жа­ние, слож­ност­та на из­ра­зя­ва­ни­те от нея идеи.

Чу­до­то се обяс­ня­ва не са­мо с ге­ни­ал­ност­та на Ки­рил и Ме­то­дий, ко­и­то ос­вен че ус­пя­ват да съз­да­дат аз­бу­ка и пра­во­пис, но и въз ос­но­ва на българс­кия език съз­да­ват ве­ли­ко­ле­пен из­тън­чен ли­те­ра­ту­рен език, способен да из­ра­зи най-слож­ни­те от­в­ле­че­ни идеи. Чу­до­то се обяс­ня­ва преди всич­ко с об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че бъл­гар­с­ки­ят на­род се оказ­ва спо­со­бен да въз­п­ри­е­ме всич­ко то­ва. А спо­соб­ност­та за въз­п­ри­е­ма­не се кул­ти­ви­ра у бъл­гар­с­кия на­род бла­го­да­ре­ние на об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че Бъл­га­рия от­дав­на е би­ла те­ри­то­рия на ве­ли­ки кул­ту­ри и има за съ­се­ди най-прос­ве­те­ни­те народи на то­га­ваш­на Ев­ро­па.

Бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра въз­п­ри­е­ма мно­го­на­ци­о­нал­ни­те кул­тур­ни тради­ции на Ви­зан­тия. На­ред с то­ва поч­ва­та в Бъл­га­рия е на­по­е­на с култур­ни­те со­ко­ве на ан­тич­на Гър­ция и Рим, на тра­кийс­ки­те пле­ме­на, а също на от­дел­ни пле­ме­на от Азия и Ев­ро­па. В Бъл­га­рия се кръс­тос­ват пъти­ща­та на во­ен­ни по­хо­ди и ми­на­ват ши­ро­ки­те дру­ми­ща на пре­се­ле­ни­е­то на на­ро­ди­те. Бъл­га­рия е стра­на, ко­я­то по си­ла­та са­мо на сво­е­то ге­ог­раф­с­ко и ет­ног­раф­ко по­ло­же­ние не мо­же да има ряз­ко обоз­на­че­ни и неп­ре­о­до­ли­ми на­ци­о­нал­ни гра­ни­ци.

Ста­ро­бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра слу­жи ка­то пос­ред­ник, чрез кой­то всич­ки дру­ги юж­нос­ла­вян­с­ки и из­точнос­ла­вян­с­ки ли­те­ра­ту­ри се за­поз­на­ват с лите­ра­тур­ни­те про­из­ве­де­ния на Ви­зан­тия и с пре­во­ди от ара­мейс­ки, сирийс­ки и т. н. Ка­то съз­да­ва ли­те­ра­ту­ра, об­ща за всич­ки стра­ни на правос­лав­но­то сла­вян­с­т­во, Бъл­га­рия спо­ма­га за об­щу­ва­не­то меж­ду славянс­ки­те стра­ни. То­ва би би­ло не­въз­мож­но без об­щия за всич­ки литератур­но-цър­ко­вен език, в ос­но­ва­та си бъл­гар­с­ки. Ези­кът на “ви­со­ка­та” цър­ков­на ли­те­ра­ту­ра, ста­ро­бъл­гар­с­ки в сво­я­та ос­но­ва, е бил раз­би­ран във всич­ки стра­ни на пра­вос­лав­но­то сла­вян­с­т­во.

Из статията „Размисли за националното своеобразие и европейското значение на старобългарската литература“ /Сп. „Литературна мисъл, кн.2,1970г /.

НИ­ТО ИЗ­ТОК — НИ­ТО ЗА­ПАД

Княз Борис I като европейска личност

в оценката на хърватския историк Степан Радич

Хър­ват­с­ки­ят ис­то­рик и пуб­ли­цист Сте­пан Ра­дич, един осо­бе­но де­я­те­лен бал­кан­с­ки кни­жов­ник, из­да­ва през 1913 г. кни­га­та “Въз­ро­де­на Бъл­га­рия”, ко­я­то съ­дър­жа ред­ки оцен­ки за бъл­гар­с­кия на­ци­о­на­лен ха­рак­тер и при­но­са ни в ев­ро­пейс­ка­та ис­то­рия и кул­ту­ра.

“Княз Бо­рис I ос­но­вал бъл­гар­с­ка цър­к­ва, на­пъл­но не­за­ви­си­ма и от Рим, и от Ца­риг­рад. То­ва е да­леч по-важ­но и от са­ми­те бъл­гар­с­ки по­бе­ди над ун­гар­ци­те на се­вер и над гър­ци­те на юг… Не­за­ви­си­мост­та на цър­к­ва­та имен­но е она­зи бляс­ка­ва бъл­гар­с­ка доб­ро­де­тел, а съ­от­вет­но и пре­дим­с­т­во, на ко­е­то бъл­га­ри­те най-ве­че тряб­ва да бла­го­да­рят за сво­я­та по-къс­на мощ и ве­ли­чие… Бъл­га­ри­те … са би­ли ви­на­ги ед­нак­во бли­зо, а ко­га­то е би­ло не­об­хо­ди­мо и ед­нак­во да­ле­ко, и от Рим, и от Ца­риг­рад, и от ка­то­ли­чес­кия па­па, и от все­лен­с­кия пат­ри­арх.”

“Бъл­га­рия е би­ла щас­т­ли­ва да на­че­не своя жи­вот не са­мо с те­ри­то­ри­а­лен раз­мах, а и с из­ця­ло са­мос­то­я­те­лен ду­хо­вен по­рив. Плод на та­зи ду­хов­на са­мос­то­я­тел­ност са прос­вет­ни­те ог­ни­ща, из­г­ра­де­ни из ця­ла­та стра­на от Св. Кли­мент. По-къс­но по вре­ме на Тър­нов­с­ка­та кни­жов­на шко­ла бъл­гар­с­ки­те учи­ли­ща — спо­ред дос­то­вер­ни дан­ни — са би­ли на съ­що­то рав­ни­ще, на ко­е­то са се из­диг­на­ли 200 го­ди­ни по-къс­но нем­с­ки­те учи­ли­ща.”

“Бъл­га­ри­те са ис­то­ри­чес­ки на­род в ис­тин­с­кия и пъ­лен сми­съл на та­зи ду­ма. И в та­зи на­ша Ев­ро­па те не са в ни­ка­къв слу­чай при­шъл­ци, а са връс­т­ни­ци на фран­цу­зи­те и ан­г­ли­ча­ни­те, съ­пер­ни­ци на ста­ри­те гър­ци, а днес са Бо­жии от­мъс­ти­те­ли на ос­ман­ли­и­те.

На вся­ка крач­ка в та­зи жи­ва ис­то­рия се от­к­ри­ва, че пър­ви­ят еле­мент

на на­род­но­то ос­во­бож­де­ние е сил­на­та и жи­ва

на­род­на прос­ве­та — и учи­лищ­на, и кни­жов­на.”

ПО-ЯКО

ОТ ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪДБИНИ

Или как ед­но про­ник­но­ве­ние

на на­ши­те въз­рож­ден­ци на­ме­ри пот­вър­жде­ние

от съв­ре­мен­ни из­сле­до­ва­те­ли на бъл­гар­ския при­нос

в ду­хов­ния жи­вот на Евро­па

  Как бъл­гар­ска­та дър­жа­ва ­ най-ста­ра­та дър­жа­ва в Евро­па, спо­ред из­рич­но­то приз­на­ние на в. “Осер­ва­то­ре ро­ма­но“, ор­ган на Ва­ти­ка­на ­ е оце­ля­ла до днес на то­зи пре­на­се­лен ис­то­ри­чес­ки кръс­то­път, по­же­ла­ван от не ед­но пле­ме или на­род­ност? За­гад­ка­та на то­зи фе­но­мен е за­ни­ма­ва­ла и за­ни­ма­ва уче­ни хо­ра от раз­лич­ни стра­ни, ко­и­то са има­ли вът­реш­но­то убеж­де­ние, че ней­ни­ят от­го­вор има съ­щес­тве­но зна­че­ние и за ис­то­ри­я­та на ця­ла Евро­па, къ­де­то е без­смис­ле­но да се ос­пор­ва бъл­гар­ско­то при­със­твие. 

През пос­лед­ни­те го­ди­ни се по­я­ви­ха но­ви опи­ти за обяс­не­ние на то­зи фе­но­мен.

През 1979 г. ита­ли­ан­ски­ят учен проф. Сан­те Гра­чо­ти, ди­рек­тор на Ин­сти­ту­та по сла­вис­ти­ка при Рим­ския уни­вер­си­тет, от­пе­ча­та в ав­то­ри­тет­но­то спи­са­ние „Но­ти­ци­а­рио ака­де­мия ин­тер­на­ци­о­на­ле ар­те мо­дер­на“ ста­тия под заг­ла­вие „Ду­хов­ни­те ко­ре­ни на Бъл­гар­ско­то Въз­раж­да­не“. В нея на­ред с дру­го­то той пи­ше:

„Оно­ва, ко­е­то съд­ба­та е от­не­ла на древ­на Бъл­га­рия в по­ли­ти­чес­ка­та об­ласт, щед­ро й го въз­връ­ща в кул­тур­на­та. Це­ли­ят пра­вос­ла­вен сла­вян­ски свят жи­вее ня­кол­ко ве­ка с кул­тур­но­то нас­лед­ство, съз­да­де­но в го­ля­ма сте­пен в Бъл­га­рия ка­то де­ло на бъл­га­ри­те. След крат­кия Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев пе­ри­од в Бъл­га­рия про­цъф­тя­ват пър­ви­те шко­ли на ста­рос­ла­вян­ска­та цър­ков­на и свет­ска ли­те­ра­ту­ра в сти­хо­ве и про­за, пре­дим­но пре­вод­на, но и ори­ги­нал­на. Тук ста­ва пър­во­то пре­ли­ва­не на ви­зан­тий­ска­та кул­ту­ра в сла­вян­ска­та и от­тук тя пре­ми­на­ва в дру­ги­те юж­нос­ла­вян­ски зе­ми. През Х в. Ру­сия при­е­ма кръ­ще­ние от Ви­зан­тия, но кни­ги­те по­лу­ча­ва от Бъл­га­рия. Бъл­гар­ска­та кни­га бе­ле­жи на­ча­ло на кни­жов­нос­тта и за дру­ги сла­вян­ски и нес­ла­вян­ски стра­ни на пра­вос­лав­на Евро­па. То­ва е най-зна­чи­тел­на­та ро­ля на Бъл­га­рия, раз­гър­на­та в ев­ро­пей­ски ма­щаб.“

На свой ред френ­ски­ят учен проф. Ро­же Бер­нар, кой­то в про­дъл­же­ние на три де­се­ти­ле­тия ог­ла­вя­ва­ше ка­тед­ра по бъл­га­рис­ти­ка в Сор­бо­на­та, зак­лю­чи:

„Бъл­га­рия, спа­ся­вай­ки де­ло­то на Ки­рил и Ме­то­дий, е зас­лу­жи­ла приз­на­тел­нос­тта и ува­же­ни­е­то не са­мо на дру­ги­те сла­вян­ски на­ро­ди, но и на дру­ги на­ро­ди по све­та, и то­ва ще бъ­де та­ка, до­ка­то чо­ве­чес­тво­то вла­га ис­тин­ско съ­дър­жа­ние в ду­ми­те нап­ре­дък, кул­ту­ра и чо­веч­ност.“

Ка­то има­ше пред­вид гор­ни­те зак­лю­че­ния на два­ма­та за­пад­но­ев­ро­пей­ски уче­ни рус­ки­ят ака­де­мик Дмит­рий Ли­ха­чов, кой­то със сво­я­та славис­тич­на шко­ла в гра­да на Не­ва въз­ста­но­ви връз­ка­та с тра­ди­ци­я­та на рус­ка­та на­у­ка от­пре­ди 1917 г., в сло­во­то си при наг­раж­да­ва­не­то с но­во­уч­ре­де­на­та меж­ду­на­род­на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­ска наг­ра­да ка­за:

„Дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий и она­зи дър­жа­ва на ду­ха, ко­я­то те съз­да­до­ха, има­ха зна­че­ние за за­паз­ва­не­то на бъл­гар­ска­та на­род­ност, а впос­лед­ствие на на­ци­я­та, за ней­ния кул­ту­рен по­дем и раз­ви­тие и има­ха зна­че­ние за ця­ло­то сла­вян­ство…

Дър­жа­ва­та, съз­да­де­на от Аспа­рух, оси­гу­ри ус­пе­ха на дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий, а дей­нос­тта на Ки­рил и Ме­то­дий за­па­зи бъл­гар­ска­та дър­жа­ва ка­то неп­рев­зи­ма­е­ма дър­жа­ва на ду­ха.“

Ока­за се, че тай­на­та за не­о­би­чай­но­то дъл­го­ле­тие на бъл­гар­ско­то при­със­твие в ду­хов­ния жи­вот на Евро­па е би­ла дос­тъп­на и на мис­ли­те­ли­те от Бъл­гар­ско­то Въз­раж­да­не. Най-яс­но е из­ра­зил то­ва Пет­ко Ра­чов Сла­вей­ков в ед­на своя ста­тия, на­пе­ча­та­на във в.“Ма­ке­до­ни­я“ на 9 май 1870 г. под заг­ла­вие „Еди­на­де­се­тий май“:

„Св. Ки­рил и Ме­то­дий са пър­ви­те, ко­и­то диг­на­ха ви­со­ко пря­по­ре­ца на сла­вя­но-хрис­ти­ян­ска­та ци­ви­ли­за­ция в Евро­па. До тях, до ве­ли­ки­те те­зи от Со­лун бра­тия бъл­га­ри, ни­кой не бе пог­лед­нал със свой­ско око връз съд­ба­та на един тол­коз мно­го­лю­ден и поч­тен на­род, как­то сло­вен­ски­ят, и ни­кой не бе про­ник­нал в сет­ни­те сто­ле­тия на не­го­во­то бъ­де­ще. Те пър­ви и вяр­но са схва­на­ли, че то­ва ве­ли­ко пле­ме, на­да­ре­но от при­ро­да­та с всич­ки ху­ба­ви ду­шев­ни дар­би, ако ся на­о­ръ­жи и с ху­ба­ва­та она­зи дар­ба на кни­жевна­та на­у­ка и зак­реп­не в на­род­ний си жи­вот чрез раз­ви­ти­е­то на на­род­но­то си сло­во, то­газ то вся­ко­га мо­же да бъ­де по-яко от ис­то­ри­чес­ки­те съд­би, що­то, по­тис­на­то в един слу­чай, да мо­же в друг да ся въз­пра­ви и с но­ва си­ла да сле­ду­ва пъ­тят на по­ви­ше­ни­е­то на на­род­ний си жи­вот.“

Оста­ва вмес­то днеш­на при­пис­ка да до­ба­вим, че сред въл­на­та от все­об­щи пре­о­цен­ки но­во­я­ви­ло­то се фи­ло­соф­ско-пуб­ли­цис­тич­но по­ня­тие „Бъл­гар­ска дър­жа­ва на ду­ха“ оце­ля и се въз­при­е­ма ка­то от­кро­ве­ние от офи­ци­ал­ни пред­ста­ви­те­ли на влас­тта. Не­ка то про­чее пос­лу­жи за ос­но­ва на мъд­ри дър­жав­ни ре­ше­ния в не­от­лож­но­то бъ­де­ще!

РО­ЖЕ БЕР­НАР

почетен доктор

на Софийския университет

„Св. Климент Охридски“

Ед­на мла­­да дър­­­жа­­ва, прив­­­ляк­­­ла вни­­ма­­ни­­е­­то на сред­­­но­­ве­­ков­­­ния свят с во­­ен­­­ни­­те си по­­бе­­ди, пос­­­тъ­­пи бла­­го­­род­­­но и мъд­­­ро, ка­­то при­­ю­­ти про­­го­­не­­ни­­те уче­­ни­­ци на Ки­­рил и Ме­­то­­дий, по­­ве­­че­­то от ко­­и­­то всъщ­­­ност бя­­ха ней­­ни че­­да.

Та­­зи дър­­­жа­­ва съх­­­ра­­ни и под­­­к­лаж­­­да­­ше пла­­мъ­­ка, кой­­то два­­ма­­та бра­­тя бя­­ха за­­па­­ли­­ли, за да пре­­да­­де по-къс­­­но то­­зи пла­­мък на ос­­­та­­на­­ли­­те сла­­вян­­­с­ки на­­ро­­ди и на бъ­­де­­щи­­те по­­ко­­ле­­ния. Та­­зи дър­­­жа­­ва бе­­ше Бъл­­­га­­рия. По­­ра­­ди бла­­го­­род­­­но­­то си по­­ве­­де­­ние и зна­­чи­­мос­­т­та на нас­­­лед­­­с­т­во­­то, ко­­е­­то тя спа­­си, Бъл­­­га­­рия си спе­­че­­ли не­­у­­вях­­­ва­­ща­­та бла­­го­­дар­­­ност на ос­­­та­­на­­ли­­те сла­­вян­­­с­ки на­­ро­­ди и ува­­же­­ни­­е­­то на це­­лия ци­­ви­­ли­­зо­­ван свят.

***

Бъл­­­га­­рия, спа­­ся­­вай­­ки де­­ло­­то на Ки­­рил и Ме­­то­­дий, е зас­­­лу­­жи­­ла приз­­­на­­тел­­­нос­­т­та и ува­­же­­ни­­е­­то не са­­мо на дру­­ги­­те сла­­вян­­­с­ки на­­ро­­ди, но и на дру­­ги на­­ро­­ди по све­­та, и то­­ва ще бъ­­де та­­ка, до­­ка­­то чо­­ве­­чес­­­т­во­­то вла­­га ис­­­тин­­­с­ко съ­­дър­­­жа­­ние в ду­­ми­­те нап­­­ре­­дък, кул­­­ту­­ра и чо­­веч­­­ност.

***

сТА­­­РО­­­БЪЛ­­­ГАР­­­С­­­КИ Е НАЗ­­­ВА­­­НИ­­­Е­­­ТО, ДА­­­ДЕ­­­НО НА ЕЗИ­­­КА, НА КОЙ­­­ТО ОТ ix ДО XII ВЕК СЕ СЪЗ­­­ДА­­­ВА ЕД­­­НА ИЗ­­­К­­­ЛЮ­­­ЧИ­­­ТЕЛ­­­НО БО­­­ГА­­­ТА ЛИ­­­ТЕ­­­РА­­­ТУ­­­РА. ТЯ ВКЛЮЧ­­­ВА ГЛАВ­­­НО ПРЕ­­­ВО­­­ДИ И АДАП­­­ТА­­­ЦИИ НА ГРЪЦ­­­КА­­­ТА И ХРИС­­­ТИ­­­ЯН­­­С­­­КА­­­ТА ЛИ­­­ТЕ­­­РА­­­ТУ­­­РА. ТА­­­КА СТА­­­РО­­­БЪЛ­­­ГАР­­­С­­­КИ­­­ЯТ ЕЗИК СЕ ЯВЯ­­­ВА НАЙ-СТА­­­РА­­­ТА ФОР­­­МА, ЧРЕЗ КО­­­Я­­­ТО НИ Е ПОЗ­­­НАТ СЛА­­­ВЯН­­­С­­­КИ­­­ЯТ ЕЗИК. ПО­­­НЯ­­­КО­­­ГА ТОЙ Е НА­­­РИ­­­ЧАН „СТА­­­РОС­­­ЛА­­­ВяН­­­С­­­КИ“, за да се под­­­чер­­­тае уни­­­вер­­­сал­­­ния ха­­­рак­­­тер на то­­­зи език, КОЙ­­ТО СТА­­ВА ОБЩ ЦЪР­­­КО­­ВЕН ЕЗИК НА ВСИЧ­­­КИ ПРА­­ВОС­­­ЛАВ­­­НИ СЛА­­ВЯ­­НИ И Е НА­­РИ­­ЧАН „ЛА­­ТИН­­С­­­КИ ЗА СЛА­­ВЯ­­НИ­­ТЕ“.

То­зи език на­д­жи­вя всич­ки­те опи­ти на чуж­ди на­шес­т­ве­ни­ци за пре­то­пя­ва­не бла­го­да­ре­ние на твър­дост­та на бъл­гар­с­кия на­род, на не­го­во­то же­ла­ние да съх­ра­ни всич­ко, ко­е­то е бъл­гар­с­ко, ко­е­то чес­то е би­ло зас­т­ра­ша­ва­но, но ни­ко­га не би­ло по­ко­ря­ва­но.

Бъл­га­рия изиг­ра ре­ща­ва­ща роля за съд­ба­та на ки­ри­ло-ме­то­ди­е­во­то де­ло, но не по-мал­ко важ­на е ро­ля­та, ко­я­то изиг­ра де­ло­то на два­ма­та бра­тя за съд­ба­та на са­ма­та бъл­га­рия.

***

и в на­ши дни де­ло­то на ки­рил и ме­то­дий, за­поч­на­то пре­ди 11 ве­ка, е ед­на от най-гран­ди­оз­ни­те кул­ту­рни епо­пеи, ко­и­то чо­ве­чес­т­во­то пом­ни.

ПОС­ЛЕС­ЛОВ

За българската следа

Посредством кирилските писмена преди 11 столетия открихме за милиони светлината на Христовата вяра. Сетне векове наред плащахме кръвен данък затова. Друга щеше да бъде съдбата на Запада, ако не бяхме сложили преграда пред османското нашествие, за да се превърнат благословената ни от Бога земя и една цветуща средновековна култура на прах и на пепел. Тревата на забравата лесно покрива пътеката, която сме проправили с открита за всички душа. Заприличваме на воин от челната отбрана , премазан върху кръстопътищата на историята. Кощунство и наглост е новаци във вярата и разни христопродавци да ни обясняват що е саможертва - лична и общонационална.

В наши дни открихме компютъра - четвъртата памет на човечеството след записаното в гените ни, в мозъка ни и върху хартията.

(Всичко това ни помага наново да преоткриваме самите себе си.)

Сложете сега, ако обичате, в своите мощни компютри основното, което ни дава лице пред света:

Има ли по-стара държава в Европа от нашата, запазила до днес първоначалното си име; Кой е княз Борис I Покръстителя, напуснал приживе престола и отишъл в манастир; Какви са отликите на третия междинен път между Изтока и Запада, присъщ на българската държава поради кръстопътното и положение върху картата; Кога точно сме възприели християнството като държавна религия; От колко време четем, пишем и пеем Свещеното писание на разбираем за народа език...

И тогава да продължим нашия разговор, за да бъде успешен. Губили сме и губим от пренебрежението на Европа, ала и самата Европа  достатъчно губи, ако се отнася високомерно спрямо нас.

Малка по площ е днешна България върху картата, непрестанно е късано живо месо от плъта й в изгода на всякакви интереси чрез услугите на продажни държавници. Но дълбоко в недрата и са скрити неподозирани с богатството си културни пластове - следи от срещите на различни цивилизации при този пренаселен човешки кръстопът, пожелаван от не едно племе, народност или империя, често пъти от няколко наведнаж.

 Истинска представа за България дава видимата й площ, умножена по броя на културните пластове под нея и мощта на духовното й облъчване свише.

Полезно е компютрите на приятели и неприятели да запаметят трайно и един надпис изсечен на гръцки език върху камък през далечния IX век:

„Ако някой търси истината, Бог вижда и ако някой лъже, Бог вижда. Българите сториха много добрини на Империята, ала Империята забрави. Но Бог вижда.“

Ще пребъдем — знайте го това...

Българско „Многая лета“ за нашите братя по разум — тук, на Земята и горе на Небето! 

И не­ка нак­рая при­зо­вем ка­то ста­ри­те кни­жов­ни­ци:

Чи­та­те­лю, Бла­гос­ло­ви, а не къл­ни!

И поп­ра­вяй или до­ба­вяй от се­бе си, как­во­то счи­таш за умес­т­но.

======================================================

7 май 1992 година, Страсбург.

Тържество за приемане на България

в Съвета на Европа.

Заместник председателят

на международното европейско обединение

Мигел Мартинес,

испански социалист,

заявява:

„С ПРИЕМАНЕТО НА България

в Съвета на Европа

ИДВА и една нова азбука -

ИМЕННО БЪЛГАРИЯ

СПАСИ И УТВЪРДИ кирилицата.“

КОЙ Е ЧЕР­НО­РИ­ЗЕЦ ХРА­БЪР

Може би това е самият вдъхновител

на Златния век

Име­то на ста­ро­бъл­гар­с­кия кни­жов­ник Чер­но­ри­зец Хра­бър има ха­рак­тер на псев­до­ним. “Хра­бър” е на­род­но сла­вян­с­ко име, ко­е­то се сре­ща и сред за­пад­ни­те, и сред юж­ни­те сла­вя­ни. На дне­шен език оз­на­ча­ва “во­ин”. “Чер­но­ри­зец” оз­на­ча­ва “чо­век, кой­то но­си чер­ни дре­хи, си­реч ду­хов­но ли­це, мо­нах”.

Да­ли то­ва е ис­то­ри­чес­ка лич­ност?

Спо­ред раз­лич­ни из­с­ле­до­ва­те­ли зад псев­до­ни­ма се кри­ят Св. Ки­рил, Кли­мент Ох­рид­с­ки, Йо­ан Ек­зарх, На­ум Ох­рид­с­ки, бра­тът на княз Бо­рис Чер­но­ри­зец Докс.

Го­ле­ми­ят бъл­гар­с­ки ис­то­рик Ва­сил Зла­тар­с­ки виж­да в ав­то­ра на трак­та­та “За бук­ви­те” бъл­гар­с­кия вла­де­тел Цар Си­ме­он.

Ос­но­ва­ни­я­та за то­ва са след­ни­те:

- Чер­но­ри­зец Хра­бър ра­бо­ти в Се­ве­ро­из­точ­на Бъл­га­рия и има ду­хов­на бли­зост с ос­та­на­ли­те Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ви уче­ни­ци;

- “За бук­ви­те” е на­пи­са­но пре­ди от­с­т­ра­ня­ва­не­то на гръц­кия език от упот­ре­ба в бъл­гар­с­ка­та чер­к­ва и въ­веж­да­не­то на ста­ро­бъл­гар­с­кия език ка­то офи­ци­ци­а­лен език;

- на­че­те­ност­та на Хра­бър съ­от­вет­с­т­ву­ва на ви­со­ко­то об­ра­зо­ва­ние на Си­ме­он;

- псев­до­ни­мът “Хра­бър” под­с­каз­ва по­ве­де­ни­е­то на Си­ме­он ка­то дър­жав­ник и ви­ден пъл­ко­во­дец;

- то­нът на Храб­ро­ва­та твор­ба на­пом­ня пре­пис­ка­та на Цар Си­ме­он с ви­зан­тийс­кия им­пе­ра­тор Лъв Ма­гис­тър и ца­риг­рад­с­кия пат­ри­арх Ни­ко­лай Мис­тик;

- буд­но­то по­ли­ти­чес­ко и на­род­нос­т­но съз­на­ние у Хра­бър съв­па­да с раз­би­ра­ни­я­ата на Си­ме­он;

- въз­мож­но е “За бук­ви­те” да е на­пи­са­но и про­из­не­се­но ка­то ма­ни­фест на Прес­лав­с­кия съ­бор /893/, по­не­же пря­ко под­к­ре­пя не­го­ви­те це­ли и за­да­чи.

 Пи­са­те­лят Сте­фан Ге­чев, вла­де­ещ до съ­вър­шен­с­т­во ос­нов­ни­те ев­ро­пейс­ки ези­ци и ста­рог­ръц­ки, от­к­ри го­ля­ма бли­зост меж­ду трак­та­та „За  бук­ви­те“ и съ­чи­не­ни­е­то на ви­зан­тийс­кия ав­тор Лъ­же-Те­о­до­сий, вклю­че­но в тъй на­ре­че­ния Ве­не­ци­ан­с­ки ко­декс А, кой­то съ­дър­жа пре­пис на  Оми­ро­ва­та „Или­а­да“ с обяс­не­ние, чи­и­то пре­пи­си се съх­ра­ня­ват в биб­ли­о­те­ка­та „Сан Мар­ко“ и в кни­гох­ра­ни­ли­ща­та на Ца­риг­рад. Не­гов ав­тор е Ко­ми­тас, из­вес­тен пре­по­да­ва­тел по гръц­ка гра­ма­ти­ка и ли­те­ра­ту­ра в Маг­на­ур­с­ка­та шко­ла. Един­с­т­ве­но си­но­ве на ко­ро­но­ва­ни гла­ви и ви­со­ко­пос­та­ве­ни са­нов­ни­ци са мог­ли да пол­з­ват та­зи твор­ба. В дру­ги­те ви­зан­тийс­ки учи­ли­ща то­ва не е би­ло поз­во­ле­но при строг кон­т­рол, по­не­же кла­си­ка­та е ези­чес­ка. Един­с­т­ве­ни­ят бъл­га­рин в Маг­на­у­ра по оно­ва вре­ме е бил Си­ме­он. Не­го­ва­та на­че­те­ност е пот­вър­де­на и в пис­ма­та на ви­зан­тийс­кия пат­ри­арх Ни­ко­лай Мис­тик, в ко­и­то пос­лед­ни­ят на­ри­ча бъл­гар­с­ки­ят вла­де­тел „ве­лик ум“.

След­ва да се има пред­вид съ­що, че цар Пе­тър, Си­ме­о­но­ви­ят син, съ­що се на­ри­ча „чер­но­ри­зец“. А на ев­рейс­ки Си­ме­он оз­на­ча­ва „хра­бър“.

Още за храб­рия чер­но­ри­зец      

       За­га­дъч­ни­ят прес­лав­ски чер­но­ри­зец-во­ин про­дъл­жа­ва и днес да тре­во­жи съ­ни­ща­та на хо­ра­та, ос­ме­ли­ли се да про­ник­ват в тай­ни­те на ми­на­ло­то.

В сво­е­то прос­тран­но из­след­ва­не „Чер­но­ри­зец Хра­бър“, от­пе­ча­та­но през 1967 г., проф. Ку­йо Ку­ев пред­ста­вя под­роб­но 73 из­вес­тни до­то­га­ва пре­пи­си на трак­та­та „За бук­ви­те“. Най-ста­ри­ят от тях е по­мес­тен в Иван Алек­сан­дро­вия (Лав­рен­ти­ев)  сбор­ник от 1348 година.

Дру­ги 9 пре­пи­са на твор­ба­та са от­кри­ли и про­у­чи­ли сла­вис­ти от дру­ги стра­ни.

Мла­ди­ят бе­ло­рус­ки учен от Мин­ск Яков Трем­бо­вол­ски раз­поз­на в кни­гох­ра­ни­ли­ща­та на Мос­ква, Сан­кт Пе­тер­бург, Оде­са и Ярос­ла­въл  но­ви 7 пре­пи­са.

Хрис­то Трен­да­фи­лов от Шу­мен­ския уни­вер­си­тет „Епис­коп Кон­стан­тин Прес­лав­ски“, до­ка­то пре­по­да­ва­ше бъл­гар­ски език в гра­да на Не­ва, от­кри съ­що нов пре­пис. Към не­го бя­ха до­ба­ве­ни в сът­руд­ни­чес­тво с не­гов ко­ле­га още два пре­пи­са. Един от тях е дос­тиг­нал до Но­во­си­бир­ск.

В ан­то­ло­ги­я­та „Род­ник зла­тос­труй­ный“, със­та­ве­на от Игор Ка­ли­га­нов и Дмит­рий По­ли­вян­ний и от­пе­ча­та­на през 1990 г. в сто­хи­ля­ден ти­раж, сред ос­нов­ни­те па­мет­ни­ци на бъл­гар­ска­та ли­те­ра­ту­ра от IХ – ХVIII в. е пред­ста­вен пре­вод на ска­за­ни­е­то „За бук­ви­те“, нап­ра­вен от Д. По­ли­вян­ний, прид­ру­жен с бе­леж­ки към не­го.

Сво­бо­ден пре­вод на рус­ки език от­пе­ча­та Вик­тор Де­ря­гин в сп.“Мос­ква“ през 1990 г., в книж­ка де­ве­та.

Са­мос­то­я­тел­но из­след­ва­не вър­ху Чер­но­ри­зец Хра­бър об­на­род­ва на бъл­гар­ски език ита­ли­ан­ска­та сла­вис­тка Алда Джам­бе­лу­ка-Ко­со­ва, ко­я­то пре­по­да­ва в уни­вер­си­те­та на Па­лер­мо.

Храб­ро­ва­та твор­ба прив­ле­че вни­ма­ни­е­то и на проф. Джун-ичи Са­то от То­кий­ския уни­вер­си­тет, а съ­що на Ро­ланд Мар­ти от уни­вер­си­те­та в Са­ар­брю­кен, Гер­ма­ния.

Лич­нос­тта на са­мия ав­тор и до днес ос­та­ва не­яс­на. Вър­ху та­зи за­гад­ка са уму­ва­ли всич­ки го­ле­ми из­сле­до­ва­те­ли на сла­вян­ска­та ста­ри­на. Те са при­поз­на­ва­ли в нея и Кон­стан­тин-Ки­рил Фи­ло­соф, и Кли­мент Охрид­ски, и На­ум Охрид­ски, и Йо­ан Екзарх, и Бо­ри­со­ви­ят брат Докс, и са­ми­ят цар Си­ме­он.

Ка­то пра­ви прег­лед на всич­ки до­се­гаш­ни пред­по­ло­же­ния, мла­ди­ят шу­мен­ски учен Цан­ко Ца­нев пред­ла­га да въз­при­е­ма­ме име­то на ав­то­ра ка­то проз­ви­ще на ано­ни­мен ста­ро­бъл­гар­ски пи­са­тел.

Страс­тна­та за­щи­та на сла­вян­ска­та пис­ме­ност на­ис­ти­на мо­же да се схва­ща ка­то де­ло на ми­ти­чен ду­хо­вен влас­те­лин-во­ин. Встъп­вай­ки в епо­ха­та на ком­пют­ри­те все по-чес­то се се­ща­ме и ще се се­ща­ме за не­го.

ОРЪ­ДИ­Е­ТО

НА БЪЛ­ГАР­С­КА­ТА КУЛ­ТУ­РА

Или ед­но сви­де­тел­с­т­во за де­ло­то

на Ки­ри­ла и Ме­то­дия

Александър Теодоров - Балан

Ос­но­ва­те­лят на ед­но са­мос­той­но нем­с­ко цар­с­т­во Луд­виг Не­мец, син на Луд­ви­га Бла­го­чес­ти­ви, ца­ру­ва от 843 до 876 го­ди­на. В цар­с­т­во­то му вли­за­ше Ба­ва­рия на за­пад и зе­ми към сред­ни Ду­нав на из­ток. В то­ва вре­ме и в тия зе­ми той има по-сил­ни или по-сла­би до­се­га­ния с бъл­гар­с­кия цар Бо­рис и с мо­рав­с­ко-па­нон­с­ко­то де­ло на Ки­ри­ла и Ме­то­дий. Бо­рис во­ю­ва в 853 го­ди­на ка­то съ­юз­ник на Рос­тис­ла­ва, княз Мо­рав­с­ки, про­тив Луд­ви­га; а в 862 г. по­ма­га Луд­ви­гу про­тив си­на му Кар­ло­ман, съ­ю­зен с Рос­тис­ла­ва.

Го­ди­на-две по-къс­но се явя­ват в Мо­ра­вия  на по­зив Рос­тис­ла­во­вов учи­те­ли на вя­ра, по сло­вен­с­ка реч от бъл­гар­с­ки вид, бра­тя­та со­лун­ци Кон­с­тан­тин и Ме­то­ди. За­вер­но те си во­дят и уче­ни­ци по­мощ­ни­ци. Тех­ни­те пре­во­ди на све­ще­ни кни­ги по език тъй свой и дос­тъ­пен на прос­тия на­род; тях­на­та цър­ков­на служ­ба с мо­лит­ви, пе­ния и про­по­ве­ди на съ­щия тоз език са би­ли не­що не­чу­ва­но и не­виж­да­но до­то­га­ва, как­то в Мо­рав­с­ка­та дър­жа­ва, та­ка и изоб­що в за­пад­ни­те ев­ро­пейс­ки зе­ми. Там се зна­е­ше пра­во­то са­мо на ла­тин­с­кия език в служ­ба­та Бо­гу и в тек­с­та на бо­жес­т­ве­но­то сло­во. То­ва пра­во го под­дър­жа­ше стро­го рим­с­ка­та ка­то­лиш­ка цър­к­ва. Ду­хов­ни­ци­те, пос­луш­ни на тая цър­к­ва, ако и от раз­лич­ни на­род­нос­ти, че­тя­ха и слу­же­ха по един език, ла­тин­с­ки. Са­мо за ра­зяс­не­ния и тъл­ку­ва­ния из­вън­с­лу­жеб­ни те при­бяг­ва­ха към ус­лу­ги­те на соб­с­т­ве­ния език на сво­е­то пас­т­во.

Раз­би­ра се, от то­ва ве­ли­ка­та по­чу­да, ко­я­то е про­из­ве­ло у тях де­ло­то на Кон­с­тан­ти­на, пос­ле Ки­рил, на Ме­то­дия и на уче­ни­ци­те им с на­род­ния език в Све­ще­но­то пи­са­ние и в цър­ков­на­та служ­ба. А ос­вен по­чу­да­та то­ва де­ло про­из­ве­де у ла­тин­с­ко­то ду­хо­вен­с­т­во и враж­да за­вис, и бо­я­зън, и враж­да; за­що­то то зап­лаш­ва­ше да из­мес­ти и на­кър­ни и лич­ни, и уп­рав­ни, и по­ли­ти­чес­ки ин­те­ре­си. За­туй и мес­т­ни цър­ков­ни слу­жи­те­ли, и рим­с­ки­ят ка­то­лиш­ки прес­тол, и дър­жав­ни вла­де­те­ли би­ват пос­те­пен­но до­ка­ра­ни до та­ки­ва от­но­ше­ния сло­вен­с­ко­то вер­но и цър­ков­но сло­во, спря­мо не­го­ви­те ви­нов­ни­ци и сле­дов­ни­ци, че след смърт­та на Ме­то­дия в 885 г., кой­то пре­жи­вя Ки­рил со 17 го­ди­ни, тях­но­то сло­вен­с­ко де­ло тряб­ва­ше да рух­не и да из­чез­не, за да се въд­во­ри пак пре­диш­но­то ла­тин­с­ко. В лич­ни­те зло­чес­ти­ни на Ме­то­дия са не­мал­ко за­ме­се­ни Кар­ло­ман, си­нът Луд­ви­гов, и Све­то­пълк, при­ем­ник Рос­тис­ла­вов.

Как се е чув­с­т­ва­ла на­ци­о­нал­на­та стра­на на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­ко­то де­ло, зна­че­ни­е­то на прос­то­на­род­на­та реч за об­ща­та прос­ве­та, раз­би­ра­ме от един съв­ре­ме­нен на де­ло­то нем­с­ки па­мет­ник. То е ед­на ста­роф­ран­с­ка ме­си­а­да, спи­са­на от рейн­с­коф­ран­к­с­кия мо­нах От­ф­рид в ма­нас­ти­ра Вай­сен­бур­г­с­ки в Ел­зас. От­ф­рид бил до­ве­рен по­чи­та­тел на Луд­ви­га Не­мец. Ко­га имен­но е спи­сал своя епос опит­ва се да оп­ре­де­ли Ед­вард Шрьо­дер в спи­са­ние за нем­с­ка ста­ра ис­то­рия и книж­ни­на през 1914 го­ди­на. Шрьо­дер на­ми­ра в тек­с­та на От­ф­ри­до­ва спис 4 сти­ха, ко­и­то за­гат­ват за дей­ност­та на Ки­ри­ла и Ме­то­дия. Ако са тия сти­хо­ве важ­ни за Шрьо­де­ра за ед­на цел, нам те сви­де­тел­с­т­ву­ват за не­що съв­сем дру­го; сви­де­тел­с­т­ват, че с ези­ка на бъл­гар­с­ки­те сла­вя­ни се ос­но­ва от со­лун­ци­те Ки­рил Кон­с­тан­тин и Ме­то­ди оръ­дие за кул­ту­ра, как­во­то още ня­ма­ха пре­ди днес за­пад­ни ев­ро­пейс­ки на­ро­ди.

Че­ти­ри­те От­ф­ри­до­ви сти­ха гла­сят /по пре­во­да им в Чеш­ко ис­то­ри­чес­ко спи­са­ние, бр. ХХІ от 1915 г./ та­ка:

“Днес не един мъж пра­ви опит да пи­ше по свой език и бър­за да въз­диг­не на­ро­да си; за­що да стра­нят от то­ва са­мо фран­ци­те, та да не поч­нат по фран­к­с­ки да въз­г­ла­сят сло­ва­та Бо­жия?”

Не­ка про­чее та­чи­ме и вар­ди­ме оръ­ди­е­то на бъл­гар­с­ка­та  кул­ту­ра – бъл­гар­с­ка­та на­род­на реч за книж­ни­на – за­ве­ща­но нам от Ки­ри­ла и Ме­то­дия!

Со­фия, 11 май 1921 г.