Бъл­гар­с­ко­то Въз­раж­да­не про­дъл­жа­ва

В сво­я­та кни­га „Пос­ле войны” из­вес­т­ни­ят рус­ки ху­дож­ник Вла­ди­мир Не­ми­ро­вич-Дан­чен­ко, учас­т­ник в Рус­ко-Тур­с­ка­та вой­на, пи­ше:

„Уди­ви­тел­на е на­ис­ти­на та­зи де­мок­ра­тич­на стра­на! Ед­ва вче­ра из­ле­зе из пе­ле­ни… и стрем­ле­ни­е­то към об­ра­зо­ва­ние е об­х­ва­на­ло ця­ла­та стра­на.”

Пет­ко Ра­чов Сла­вей­ков до­ба­вя на свой ред:

„Не­дей­те съ­ди за нас по днеш­но­то по­ло­же­ние. Дай­те ни 15 го­ди­ни спо­койс­т­вие и вие ще ви­ди­те как­во пред­с­тав­ля­ва Бъл­га­рия в то­ва вре­ме. Ня­ма да ос­та­не ни­то ед­но мал­ко кът­че без учи­ли­ще, ня­ма да има град без гим­на­зия, а във Ве­ли­ко Тър­но­во, Рус­чук и Со­фия от­го­ре на то­ва ние ще ус­т­ро­им уни­вер­си­те­ти. Нас не ни пла­шат ни раз­хо­ди­те, ни мъч­но­ти­и­те по тия ра­бо­ти. По­пи­тай­те и най-прос­тия се­ля­нин и той ще ви ка­же, че без книж­ка ня­ма щас­тие, ня­ма сво­бо­да.”

В пър­ви­те го­ди­ни след Ос­во­бож­де­ни­е­то в Со­фия с по­мощ­та на рус­ки бла­гот­во­ри­те­ли се пос­та­вя на­ча­ло­то на На­род­на­та биб­ли­о­те­ка. Сла­вян­с­ко­то дру­жес­т­во в Пе­тер­бург да­ря­ва 1756 кни­ги. Да­ря­ват кни­ги съ­що Пуб­лич­на­та биб­ли­о­те­ка, Ар­хе­о­ло­ги­чес­ки­ят ин­с­ти­тут, Ико­но­ми­чес­ко­то дру­жес­т­во, биб­ли­о­те­ки­те при Мос­ков­с­кия и Хар­ков­с­кия уни­вер­си­те­ти. Пър­во­на­чал­на­та идея при­над­ле­жи на со­фийс­кия прос­ве­ти­тел Ми­ха­ил Бу­бо­ти­нов, но дви­га­те­ли на осъ­щес­т­вя­ва­не­то й ста­ват проф. Ма­рин Дри­нов и Пе­тър Ала­бин, ро­дом от Са­ма­ра, кой­то дър­жи на­роч­на реч на та­зи те­ма в Пе­тер­бург.

Изюм­с­ки­ят дво­ря­нин Бе­ло­зе­ров из­п­ра­ща 55 све­ще­ни пра­вос­лав­ни кни­ги. Вър­ху ед­на от тях из­пис­ва пос­ве­ще­ние:

„Ког­да­-то мы са­ми учи­лись у бол­гар

и кни­га­ми от них све­щен­ны­ми снаб­жа­лись!

Те­перь приш­лось и нам им зап­ла­тить за дар,

Чтоб к на­ше­му стыду должны им не ос­та­лись”.

Про­фе­со­рът от Хар­ков­с­кия уни­вер­си­тет Иван Ва­си­ли­е­вич Пла­то­нов да­ря­ва 2 000 то­ма от лич­на­та си биб­ли­о­те­ка, а сет­не про­дъл­жа­ва да съ­би­ра и из­п­ра­ща кни­ги. На 16 яну­а­ри 1879 г. той пи­ше пис­мо на им­пе­ра­тор­с­кия ко­ми­сар княз Дон­ду­ков-Кор­са­ков след­но­то:

„Ва­ше си­я­тель­с­т­во, было вре­мя, ког­да ус­т­ро­ен­ная Ва­ми Бол­га­рия, пред­ва­рив Рос­сию, до­ро­гое на­ше Оте­чес­т­во, целым сто­ле­ти­ем в при­ня­тия св. кре­ще­ния, на­де­ли­ла еe учи­тель­н­ы­ми кни­га­ми и спо­соб­с­т­во­ва­ла че­рез прос­ве­ще­нию толь­ко что вышед­ше­го из мра­ка яз­ы­чес­т­ва рус­ско­го на­ро­да. Те­перь приш­ла оче­редь Рос­сии – слав­ной, мо­гу­чей, по­бе­до­нос­ной – от­п­ла­чи­вать бывшей сво­ей по­соб­ни­це в прос­вя­ще­нию тою же мо­не­той.”

Да­ри­те­лят нас­то­я­ва вър­ху вся­ка от­дел­на кни­га да бъ­де на­пи­са­но:

„В дарь Бол­га­рии из Рос­сии”.

До­да­тък към на­пи­са­но­то. През но­ем­в­ри 1903 г. то­га­ваш­ни­ят рек­тор проф. Алек­сан­дър Те­о­до­ров – Ба­лан че­те от­чет на вис­ше­то учи­ли­ще за те­ку­ща­та учеб­на го­ди­на и за­я­вя­ва ре­дом с дру­го­то и то­ва:

„Слав­ни­ят габ­ро­вец Ва­сил Ап­ри­лов, кой­то с ед­на школ­с­ка ко­ли­ба в род­ния си град раз­во­ди по ця­ло­то бъл­гар­с­ко оте­чес­т­во учи­те­ли за на­ци­о­нал­но обу­че­ние, тък­ме­ше с лич­ни­те свои 60 000 руб­ли да въз­ди­га на бъл­га­ри­те и на­ци­о­на­лен уни­вер­си­тет. По за­ве­ща­ние той на­ре­ди как да се олих­вя­ват те­зи па­ри, та от лих­ви­те им на­по­кон да мо­же да се въз­диг­не сгра­да и от­во­ри и под­дър­жа ако не уни­вер­си­тет, а то по­не ня­коя ака­де­мия или ли­цей…

За­ве­ща­но­то от Ап­ри­лов за­ве­ща­ние за ви­со­ка на­у­ка в по­ро­бе­на Бъл­га­рия тряб­ва­ше да се от­во­ри те­пър­ва на 1927 г.

Ос­во­бо­де­на­та Бъл­га­рия го от­во­ри с 40 го­ди­ни по-ра­но. Тя из­не­на­да с не­го и кар­лов­с­кия име­нит бла­го­де­тел Ев­ло­ги Ге­ор­ги­ев, кой­то бе впи­сал в за­ве­ща­ни­е­то си и с по-обил­ни сред­с­т­ва от Ап­ри­ло­ва оз­д­ра­вил меч­та­та за бъл­гар­с­ки уни­вер­си­тет. Ала и на не­го­вия за­вет пак пред­с­тои да се осъ­щес­т­ви вър­ху сна­га­та при се­гаш­но­то Вис­ше учи­ли­ще, как­то е бил в най-скром­на­та си фор­ма осъ­щес­т­вен и за­ве­тът на Ап­ри­ло­ва със се­гаш­на­та Габ­ров­с­ка Ап­ри­лов­с­ка гим­на­зия.”

Про­че­те­но­то бе пов­то­ре­но на тър­жес­т­во­то за 100-го­диш­ни­на­та на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет през ок­том­в­ри 1988 г.

 А един прос­ве­тен ми­нис­тър, акад. Асен Ха­­д­жи­о­лов на меж­ду­на­род­на на­уч­на се­сия „Ва­сил Ап­ри­лов и бъл­гар­с­ка­та въз­рож­ден­с­ка къл­ту­ра” в Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия за­я­ви след­но­то:

„За­поз­нах се с из­с­лед­ва­не на Ма­са­чу­зет­с­кия тех­но­ло­ги­чес­ки ин­с­ти­тут, ко­е­то ана­ли­зи­ра бъ­де­ще­то на САЩ. Зак­лю­че­ни­е­то е: най-ефек­тив­но­то ка­пи­та­лов­ло­же­ние на вся­ка на­ция е ка­пи­та­лов­ло­же­ни­е­то в ос­нов­но­то и сред­но­то об­ра­зо­ва­ние; та­зи на­ция, ко­я­то вло­жи там сво­и­те ре­сур­си, ще ус­пее.

За мен е ра­дост и гор­дост да ус­та­но­вя, че пре­ди 150 го­ди­ни Ва­сил Ап­ри­лов е нап­ра­вил то­ва от­к­ри­тие и го е за­пи­сал в своя „За­вет”. Де­ло­то на Ап­ри­лов е от из­к­лю­чи­тел­но зна­че­ние за на­ша­та на­ция, но има и све­тов­но из­ме­ре­ние. Щас­т­лив съм, че съм в сре­ди­ще­то, къ­де­то се е прък­на­ло пър­во­то зрън­це на ед­на тол­ко­ва пер­с­пек­тив­на идея.”

Чу­дес­на фор­му­ли­ров­ка на прос­ло­ву­та­та габ­ров­с­ка пес­те­ли­вост – за­дъл­жи­тел­но че­ти­во за де­пу­та­ти и ми­нис­т­ри, нас­то­я­щи и бъ­де­щи.

За­що­то спо­ред от­к­ро­ве­ни­е­то на проф. Ри­кар­до Пи­кио, го­рещ по­чи­та­тел на Ап­ри­лов, след въз­рож­де­не­ца бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние все вър­ви по на­на­дол­ни­ще, за съ­жа­ле­ние. А проф. Ро­же Бер­нар, го­во­рил за Ап­ри­лов три де­се­ти­ле­тия по­ред в Сор­бо­на­та, из­пит­ва­ше ог­ром­но же­ла­ние да ви­ди с очи­те си не­го­во­то учи­ли­ще.

Габ­ро­во ве­че има уни­вер­си­тет, са­мо че тех­ни­чес­ки.