ВА­СИЛ АП­РИ­ЛОВ

„Ден­ни­ца на но­во­бъл­гар­с­ко­то об­ра­зо­ва­ние”

/1841/

Пър­ви от всич­ки бъл­га­ри габ­ров­ци за­вър­за­ха връз­ки с Ру­сия.

След Кю­чук­кай­нар­д­жиш­кия мир те за­поч­на­ха да про­да­ват в Бу­ку­рещ коп­ри­на, ко­я­то се про­из­веж­да­ше в са­мо­то Габ­ро­во и в окол­ни­те се­ли­ща. Но там слу­чай­но из­го­рял кня­жес­ки­ят двор /кур­те/, кой­то бил пре­не­сен на дру­го, по-удоб­но мяс­то, а пре­диш­но­то се обя­ви­ло да про­дан на търг. Не­кол­ци­на габ­ров и се сдру­жи­ли и ка­то го ку­пи­ли, раз­де­ли­ли си го по жре­бие, ос­та­ви­ли по сре­да­та му мяс­то за ули­ца, а ос­та­на­ло­то зас­т­ро­и­ли с къ­щи и дю­кя­ни. Днес те по­лу­ча­ван го­ле­ми до­хо­ди от то­ва мяс­то. Тая част на гра­да и до­се­га се на­ри­ча Ста­ри­ят дво­рец /курт ве­ки/.

След ка­то се нас­та­ни­ли в Бу­ку­рещ, габ­ров­ци взе­ли да но­сят сво­и­те сто­ки и в Мос­к­ва, къ­де­то ос­но­ва­ли и тър­гов­с­ки кан­то­ри, но те не са има­ли ус­пех.

По­ра­ди тия връз­ки с Мос­к­ва и аз – още ма­лов­ръс­тен – бях от­ве­ден от своя брат в Мос­к­ва през 1800 г.

ТО­ДОР ПЕ­ЕВ /1842 – 1904/ е ви­ден бъл­гар­с­ки въз­рож­де­нец, учи­тел, дра­ма­тург. В Бра­и­ла по вре­ме на Ки­ри­ло-Ме­то­ди­ев­с­кия праз­ник той про­из­на­ся сло­во пред ру­мън­с­ки­те бъл­га­ри:

…Мал­ко по-се­ри­оз­нич­ко чо­век ако се по­за­мис­ли, то той да­ле­че съг­лед­ва ед­но не­из­ка­за­но благо­де­тел­но не­що, ко­е­то е би­ло един­с­т­ве­на­та ос­но­ва, вър­ху ко­я­то се е за­зи­да­ло ко­ло­сал­но­то зда­ние на сла­вян­с­т­во­то, по­не­же чрез сло­вен­с­ки­те прос­ве­ти­те­ли Ки­ри­ла и Ме­то­дия се нач­на още и книж­но­то уче­ние.

Тия скром­ни ду­ми „книж­но уче­ние” пред­на­чер­та­ват час­т­но бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра, ко­я­то вед­на­га по­дир на­ши­те прос­ве­ти­те­ли нач­на да се об­ра­бот­ва и раз­ши­ря­ва от тех­ни­те уче­ни­ци Го­раз­да, На­у­ма, Кли­мен­та, Ан­ге­ла­рия и дру­ги при ве­ли­ко­душ­но­то цар­с­ко пок­ро­ви­тел­с­т­во на бла­го­чес­ти­вия ни са­мо­дър­жец Бо­ри­са, у ко­го­то уче­ни­те лю­де са на­ми­ра­ли не са­мо най-от­лич­ни­те по­чес­ти и оце­не­ния – но още и сил­но са по­буж­да­ва­ни към по-жи­ва и по-бър­за де­я­тел­ност в кни­жов­но­то по­ле. То­ва уче­ние от­пос­ле ста­на тол­ко­ва въз­люб­ле­но и на по­чит, що­то го пре­гър­на­ха и дру­ги ца­ре, а имен­но Си­ме­он Ве­ли­кий, кой­то го ук­ра­си със сво­е­то цар­с­ко пе­ро, пред­по­чи­на­ю­щиц по­чет­но­то име спа­си­тел на цар­с­ко­то ве­ли­чие. А изоб­що то­ва уче­ние е би­ло и пред­на­чи­на­ние и на всич­ка­та прос­т­ран­на ли­те­ра­ту­ра и у дру­ги сло­ве­ни на­ши бра­тя, как­во­то у ру­си, че­си и мо­ра­вци, сър­би и дру­ги.

„Да ра­ду­ют­ся вси ро­ди сло­вен­с­тии, слав­но тор­жес­т­ву­ю­ще па­мят рав­но­а­пос­тол­них свя­ти­те­лей, Ки­ри­ла и Ме­то­дия, ими же на­ча­ся

на срод­нем нам язи­це свя­щен­ное бо­гос­лу­же­ние и книж­ное уче­ние.”