ДМИТРИЙ ЛИХАЧОВ

По­я­ва­та на ли­те­ра­ту­ра на та­ко­ва ви­со­ко рав­ни­ще, как­ва­то е старобългар­с­ка­та, из­г­леж­да поч­ти чу­до. По­ра­зя­ва бър­зо­то й фор­ми­ра­не и дъл­бо­чи­на­та на об­що­чо­веш­ко съ­дър­жа­ние, слож­ност­та на из­ра­зя­ва­ни­те от нея идеи.

Чу­до­то се обяс­ня­ва не са­мо с ге­ни­ал­ност­та на Ки­рил и Ме­то­дий, ко­и­то ос­вен че ус­пя­ват да съз­да­дат аз­бу­ка и пра­во­пис, но и въз ос­но­ва на българс­кия език съз­да­ват ве­ли­ко­ле­пен из­тън­чен ли­те­ра­ту­рен език, способен да из­ра­зи най-слож­ни­те от­в­ле­че­ни идеи. Чу­до­то се обяс­ня­ва преди всич­ко с об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че бъл­гар­с­ки­ят на­род се оказ­ва спо­со­бен да въз­п­ри­е­ме всич­ко то­ва. А спо­соб­ност­та за въз­п­ри­е­ма­не се кул­ти­ви­ра у бъл­гар­с­кия на­род бла­го­да­ре­ние на об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че Бъл­га­рия от­дав­на е би­ла те­ри­то­рия на ве­ли­ки кул­ту­ри и има за съ­се­ди най-прос­ве­те­ни­те народи на то­га­ваш­на Ев­ро­па.

Бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра въз­п­ри­е­ма мно­го­на­ци­о­нал­ни­те кул­тур­ни тради­ции на Ви­зан­тия. На­ред с то­ва поч­ва­та в Бъл­га­рия е на­по­е­на с култур­ни­те со­ко­ве на ан­тич­на Гър­ция и Рим, на тра­кийс­ки­те пле­ме­на, а също на от­дел­ни пле­ме­на от Азия и Ев­ро­па. В Бъл­га­рия се кръс­тос­ват пъти­ща­та на во­ен­ни по­хо­ди и ми­на­ват ши­ро­ки­те дру­ми­ща на пре­се­ле­ни­е­то на на­ро­ди­те. Бъл­га­рия е стра­на, ко­я­то по си­ла­та са­мо на сво­е­то ге­ог­раф­с­ко и ет­ног­раф­ко по­ло­же­ние не мо­же да има ряз­ко обоз­на­че­ни и неп­ре­о­до­ли­ми на­ци­о­нал­ни гра­ни­ци.

Ста­ро­бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра слу­жи ка­то пос­ред­ник, чрез кой­то всич­ки дру­ги юж­нос­ла­вян­с­ки и из­точнос­ла­вян­с­ки ли­те­ра­ту­ри се за­поз­на­ват с лите­ра­тур­ни­те про­из­ве­де­ния на Ви­зан­тия и с пре­во­ди от ара­мейс­ки, сирийс­ки и т. н. Ка­то съз­да­ва ли­те­ра­ту­ра, об­ща за всич­ки стра­ни на правос­лав­но­то сла­вян­с­т­во, Бъл­га­рия спо­ма­га за об­щу­ва­не­то меж­ду славянс­ки­те стра­ни. То­ва би би­ло не­въз­мож­но без об­щия за всич­ки литератур­но-цър­ко­вен език, в ос­но­ва­та си бъл­гар­с­ки. Ези­кът на “ви­со­ка­та” цър­ков­на ли­те­ра­ту­ра, ста­ро­бъл­гар­с­ки в сво­я­та ос­но­ва, е бил раз­би­ран във всич­ки стра­ни на пра­вос­лав­но­то сла­вян­с­т­во.

Из статията „Размисли за националното своеобразие и европейското значение на старобългарската литература“ /Сп. „Литературна мисъл, кн.2,1970г /.