ПО-ЯКО
ОТ ИСТОРИЧЕСКИТЕ СЪДБИНИ
Или
как едно проникновение
на
нашите възрожденци намери потвърждение
от
съвременни изследователи на българския принос
в
духовния живот на Европа
Как
българската държава най-старата държава в Европа, според изричното признание на в. “Осерваторе романо“,
орган на Ватикана е оцеляла до днес на този пренаселен исторически
кръстопът, пожелаван от не едно племе или народност? Загадката на
този феномен е занимавала и занимава учени хора от различни страни,
които са имали вътрешното убеждение, че нейният отговор има съществено
значение и за историята на цяла Европа, където е безсмислено да се
оспорва българското присъствие.
През последните години се появиха
нови опити за обяснение на този феномен.
През 1979 г. италианският
учен проф. Санте Грачоти, директор на Института по славистика при
Римския университет, отпечата в авторитетното списание „Нотициарио
академия интернационале арте модерна“ статия под заглавие „Духовните
корени на Българското Възраждане“. В нея наред с другото той пише:
„Онова, което
съдбата е отнела на древна България в политическата област, щедро
й го възвръща в културната. Целият православен славянски свят живее
няколко века с културното наследство, създадено в голяма степен в
България като дело на българите. След краткия Кирило-Методиев период
в България процъфтяват първите школи на старославянската църковна
и светска литература в стихове и проза, предимно преводна, но и оригинална.
Тук става първото преливане на византийската култура в славянската
и оттук тя преминава в другите южнославянски земи. През Х в. Русия
приема кръщение от Византия, но книгите получава от България. Българската
книга бележи начало на книжовността и за други славянски и неславянски
страни на православна Европа. Това е най-значителната роля на България,
разгърната в европейски мащаб.“
На свой ред френският учен
проф. Роже Бернар, който в продължение на три десетилетия оглавяваше
катедра по българистика в Сорбоната, заключи:
„България,
спасявайки делото на Кирил и Методий, е заслужила признателността
и уважението не само на другите славянски народи, но и на други народи
по света, и това ще бъде така, докато човечеството
влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност.“
Като имаше предвид горните заключения на двамата западноевропейски
учени руският академик Дмитрий Лихачов, който със своята славистична
школа в града на Нева възстанови връзката с традицията на руската
наука отпреди 1917 г., в словото си при награждаването с новоучредената
международна Кирило-Методиевска награда каза:
„Дейността на Кирил и Методий и онази държава на духа,
която те създадоха, имаха значение за запазването на българската
народност, а впоследствие на нацията, за нейния културен подем и развитие
и имаха значение за цялото славянство…
Държавата, създадена от Аспарух, осигури успеха на
дейността на Кирил и Методий, а дейността на Кирил и Методий запази
българската държава като непревзимаема държава на духа.“
Оказа се, че тайната за необичайното дълголетие на
българското присъствие в духовния живот на Европа е била достъпна и
на мислителите от Българското Възраждане. Най-ясно е изразил това
Петко Рачов Славейков в една своя статия, напечатана във в.“Македония“
на 9 май 1870 г. под заглавие „Единадесетий май“:
„Св. Кирил и Методий са първите, които дигнаха високо
пряпореца на славяно-християнската цивилизация в Европа. До тях,
до великите тези от Солун братия българи, никой не бе погледнал със
свойско око връз съдбата на един толкоз многолюден и почтен народ, както
словенският, и никой не бе проникнал в сетните столетия на неговото
бъдеще. Те първи и вярно са схванали, че това велико племе, надарено
от природата с всички хубави душевни дарби, ако ся наоръжи и с хубавата
онази дарба на книжевната наука и закрепне в народний си живот чрез
развитието на народното си слово, тогаз то всякога може да бъде
по-яко от историческите съдби, щото, потиснато в един случай, да може
в друг да ся възправи и с нова сила да следува пътят на повишението
на народний си живот.“
Остава вместо днешна приписка да добавим, че сред вълната
от всеобщи преоценки новоявилото се философско-публицистично
понятие „Българска държава на духа“ оцеля и се възприема като откровение
от официални представители на властта. Нека то прочее послужи за основа
на мъдри държавни решения в неотложното бъдеще!
Няма коментари:
Публикуване на коментар