АПОС­ТОЛ В ЕНИ­НА

 Как Пре­об­ра­же­не­цът Отец Ма­тей е ди­рил

ки­рил­с­ка кни­га в ста­ра­та чер­к­ва “Св. Пет­ка” и не я на­ме­рил

Леп­на­ли са му още нав­ре­ме­то ес­наф­ли­и­те-до­мо­се­ди пря­кор “Мит­ка­ло­то”. За­ра­ди нес­кон­ча­е­ми­те му ски­тал­чес­т­ва по гра­до­ве и се­ла. И до Еру­са­лим е хо­дил — без да се на­ре­че “ха­д­жия”. На два пъ­ти хо­ди до Све­та го­ра с дъл­ги прес­то­я­ва­ния в ма­нас­тир­с­ки­те биб­ли­о­те­ки там. С лод­ка пла­ва до Ца­риг­рад, от­там — с па­ра­ход за Ру­сия. През Влаш­ко — за Бел­г­рад, при Ра­ков­с­ки. Повър­лу­вал ка­то хай­ду­тин из Бал­ка­на, при­би­ра се в Тър­нов­с­кия край, за да се за­се­ли трай­но в ма­нас­ти­ра “Св. Пре­об­ра­же­ние”, от­къ­де­то е при­ел проз­ви­ще­то си, и в Ев­ти­ми­е­ва­та “Св. Тро­и­ца”. Ка­то един къ­сен иси­хаст оби­та­ва близ­ка пе­ще­ра, къ­де­то пре­пис­ва жи­тия на свет­ци и до­ба­вя сво­е­то “Чуд­ное повествова­ние”.

Не го ос­та­вя на ми­ра иде­я­та да пос­т­рои “са­мод­ви­же­ща се мел­ни­ца”, заради ко­я­то пот­ро­ша­ва хи­ля­ди гро­шо­ве и мно­го вре­ме.

Та­ка или ина­че “мит­ка­не­то” му е сим­вол на веч­но дви­же­ние. Но от­къ­де ид­ва за­ря­дът за то­ва?

Отец Ма­тей ся­каш вър­ви по ди­ри­те на раз­пи­ле­ни­те след па­да­не­то на Търно­во бъл­гар­с­ки кни­ги! Та­зи ми­съл при­да­ва на ха­о­тич­ни­те му ски­та­ния зако­но­мер­ност.

Та­ка Отец Ма­тей се озо­ва­ва по ед­но вре­ме и в Ени­на, край Ка­зан­лък. Препо­ръч­ват го ко­ми­тет­с­ки хо­ра от гра­да, но е имал и дру­га ми­съл, за да се от­п­ра­ви на­там. Ста­ра­та та­мош­на чер­к­ва “Св. Пет­ка” па­зе­ла спо­мен от пренася­не­то мо­щи­те на све­ти­ца­та за Тър­нов­г­рад. В нея са пи­са­ни и преписвани кни­ги, до­ри е има­ло под­вър­з­вач­ни­ца. С пъл­но ос­но­ва­ние Ма­тей ре­ша­ва да се по­раз­тър­шу­ва из нея. За­пом­ни­ли са го как пъл­зи по та­ва­на с газе­ни­че в ръ­ка, под­п­рет­нал ра­со­то си. Нас­мал­ко и по­жар да нап­ра­ви от вехто­ри­и­те. Ни­що оба­че не от­к­ри­ва то­га­ва…

От­к­ри­ват сък­ро­ви­ще да­леч по­дир то­ва, чак през 1960 г. при рес­тав­ра­ци­я­та на чер­к­ва­та. Ста­ва ду­ма за Енин­с­кия апос­тол, ста­ро­бъл­гар­с­ки ки­рил­с­ки памет­ник от вто­ра­та по­ло­ви­на на ХІ в. — един­с­т­ве­на­та ста­ро­бъл­гар­с­ка кни­га, оце­ля­ла в пре­де­ли­те на днеш­на Бъл­га­рия.

Ра­бо­тел по рес­тав­ра­ци­я­та общ ра­бот­ник на име Рай­чо Пер­фа­нов. Изхвърлял от чер­к­ва­та бок­лу­ци и не­чис­то­тии. Всред гре­ди­те на та­ва­на намерил ня­как­во ко­же­но къл­бо. До­ка­то то за­ми­не за яма­та с от­па­дъ­ци, междув­ре­мен­но де­ца ня­как­ви го ри­тат вмес­то фут­бол­на топ­ка из дво­ра на чер­к­ва­та… Рай­чо си пий­вал чес­тич­ко, ряд­ко го виж­да­ли трез­вен. Ала в минути­те, ко­га­то пог­ле­дът му бил ясен, той за­бе­ля­зал ки­рил­с­ки бук­ви вър­ху дип­ли­те на ко­же­но­то къл­бо. От­с­т­ра­нил го от яма­та, раз­гър­на­ли го. С по­чу­да ви­де­ли ос­та­тъ­ци от пер­га­мен­тен ръ­ко­пис!… Съ­сед­ка-учи­тел­ка уз­на­ва за наход­ка­та. Взе­ма я и я от­на­ся в Со­фия. Там в На­род­на­та биб­ли­о­те­ка ве­щи спе­ци­а­лис­ти вни­ма­тел­но въз­в­ръ­щат кни­га­та в го­ден за ра­бо­та вид.

През 1965 г. па­мет­ни­кът е из­да­ден об­раз­цо­во от проф. Ки­рил Мир­чев, вид­ни­ят ста­ро­бъл­га­рист, и Хрис­то Ко­дов. Най-ста­ри­ят за­па­зен пре­пис на апос­тол­с­ки текст в сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност с из­к­лю­чи­тел­но зна­че­ние за науката се­га се съх­ра­ня­ва в со­фийс­ка­та Ки­ри­ло-Ме­то­ди­е­ва биб­ли­о­те­ка под

№ 1144.

Древ­но пра­ви­ло е: вся­ка кни­га си има съд­ба. А ста­ро­бъл­гар­с­ка­та — особе­но дра­ма­тич­на. Как­во ще­ше да бъ­де, ако ра­бот­ни­кът Рай­чо не бе учил по­лук­ла­си­чес­ка гим­на­зия в Ста­ра За­го­ра и не бе за крат­ко вре­ме с не­за­мъг­лен от ра­ки­я­та пог­лед, за да ви­ди древ­ни­те ки­рил­с­ки пис­ме­на вър­ху ко­же­ни­те откъс­ле­ци.

ръкопис от апри-май 1976г.

БИЛКА ЗА ДЯКОНА

Февруари месец на 1868-та година. Белград.Участниците във Втората българска легия са хвърлени в тревога.

„Разболе ся Левски – ще напише по-късно Христо Иванов Големия, когато стане време за спомени – и за малко щеши да умре, но сполучихми и чрез министера, чи го извадихми на особна къща и тамо го лечиха двама доктори, но неговата болест беши опасна, щото на сърцето; но заеха са двама доктори да го излечат като им са предложи, ако би искат да го уморят – и те с него ша последоват смъртта си; и зеха и го разпраха и сполучиха, та го оздравиха и си зеха заплатата напълно,но той лижа много...”

/Оригиналът на записките на Хр. Ив. Големия се съхранява в Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”, фонд ІІ 1021. Те са публикувани   от Виктория Тилева в „Известия...” на стр. 381., а също в самостоятелно издание на Издателството на Отечествения фронт през 1984 година./

Изтръпваме при мисълта, че Дяконът Левски е можел да прекрати без време земния си път – още преди да е изпълнил своята единствена мисия, за която е бил изпратен!

Всъщност младият карловец бил получил някакъв абцес или гнойник в стомаха, както предполага известният в миналото наш хирург и историк Парашкев Стоянов, родом от Ловеч. Виж статията на П.Г.Алтънков „За какво е опериран Васил Левски” в Годишник на Висшия медицински институт – Варна, том VІ, свитък първи, издаден през 1967 г., на стр. 67-70.

Дано не се появи у някои днешни филмоправци намерението да предадат тази невероятна сцена зримо на някакъв екран: сръбски лекари правят операция в тайна белградска къща, а над тях бдят българи в четнически дрехи с пищови в ръка...

През  1983 г. е отпечатана книгата „Васил Левски /Дяконът/. Чърти из живота му.” от Захари Стоянов, още преди да се появи на следната година първият том на  неговите знаменити „Записки по българските въстания”. В едно писмо до българския Тукидит от  24 април 1884 г. Христо Иванов Големия, най-довереният човек на комитетската тайна полиция, съобщава сведения, достатъчно съществени за бъдещето:

„Той беше все весел... И главното: пееше и то все юнашки песни! Той имаше добър глас преди 67 година, но после като са поболе в Белград в 68 година, та го разпраха, отслабна му гласа... Той влачи раната си 68-69-70-71-72 година я затвори. Сами си пъхаши фитилите, сами са мияши...”

Цели пет години – тъкмо по времето, когато гради единствената по рода си за ХІХ-то столетие тайна революционна организация – Апостолът на българската свобода носи незатворена рана на корема. И е бил все весел! Исус от Назарет и да е измислен – на нас, българите, не ни трябва да търсим дрг пример на най-висша човещина...

Големия пише тогава на Захари Стоянов: „За такива работи трябва да питаш най-първо мене – аз съм  най-старият сред комитите.” Той намира доста неточности и непълноти в писаното за Левски и Вътрешната организация. Бързал е наистина Летописецът по горещите следи на великото време и не е много-много издирял за подробностите. Ала така е и пропуснал доста важни неща.

Горните данни Христо Иванов е изписал надълго и ситно-ситно отстрани на писмото си като добавка, която е решил да съобщи като нещо най-съкровено. Откри ги историчката Огняна Маждракова-Чавдарова при дългогодишните си проучвания на възрожденските ни борби. А се появиха за пръв път през 1981 г. в страниците на документалния роман „Преображения Матееви”  с факсимиле от горното писмо, редом с други скъпоценни сведения за човешкото у Дякона от Карлово.

В същото това писмо  Големия добавя:

„Той си носеши един бурен в дисагите и като слези от коня ша го натопи – и водата за малко време са угорчева... И пиеши от нея...Същата вода съм пил и ази, додето стоях в Лович по въстанието. Тя е един вид солфато, дето растение расте в Българско. Знаях му и името на това растение, но сега го забравих. Ша питам в Лович, там го знаят и го берат...”

И тук претоварената памет на най-стария сред комита е оставила работа за бъдещи изследвачи. Питахме двамата с Милко Кръстев десетина днешни билкари какъв ще да е бил този „бурен”, потърсихме мнението и на народния лекар Петър Димков при едно посещение при него, докато ни разказваше за богомилите-лечители. И дойдохме до заключението, че в случая става дума най-вероятно за т. нар. „хайдушко биле” или „ранилист” – една от ценните лековити треви по нашата земя, за щастие все още със значителни запаси.

За пълнота на разказа ни има значение и друга подробност относно споменатото растение, която издава Големия:

„Изнамерено от Отче Матея – той го даваши по народа вместо солфато...”

Ето едно безценно доказателство за съкровената близост на Преображенеца до Апостола! Изглежда това е една от главните причини за нея: най-изпитаният лекар сред комитетските хора по разпореждане на Организацията лично и непрестанно се грижи за здравето на нейния създател. 

/Писмото на Христо Иванов Големия до Захари Стоянов се съхранява също в Българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Св. Кирил  и Методий”, фонд ІІ А арх. ед.  8692. Основната част от него е публикувана във в. „Балканско знаме” – Габрово, бр. 20 от 1973 г. и във в. „Антени”, бр. 8 от 15 февруари 1974 г., стр. 1-6./

Нека се появи сега всичко това и в Глобалната мрежа, наричана Интернет. Разказаха ни близки, завърнали се отвъд Атлантика: наши българи в Ню Йорк носели върху дисплея на джобните си телефони не нещо друго, ами образа на Васил Левски...

Писано около Втори юни , в 2011 година

В."Дума", бр.161, 16-17 юли 2011г.
Приложение "Неделник", стр.14 и 27

"Левски и Отец Матей на ул. "Гурко" в Търново"

Худ. проф. Иван Петров /1958г./

ОБРЪЩАНЕ НА ВРЕМЕТО

Отец Матей и Дякона Левски вграждат древни ценности в революционното преображение на народа ни

Раздяченият български дякон, приел името Левски, гради своята действена философия върху онаследена от древността максима. И обикаля денонощно градове и села в търсене на  помощници за обръщане на времето – както то хората обръща. Защо тъкмо Отец Матей той допуща толкова близо до себе си, като го прави един от първите си довереници?

Бунтовният монах от Пъвата българска легия в Белград има при срещата на двамата завидна за своите 34 години животопис. Дишал е въздуха на Евтимиевия манастир „Св. Троица” високо в скалите над Янтра край старата столица. Приема монашески обет в Иван-Александровия Преображенски манастир, както и творческото си прозвище оттам. Слугува изестно време в Дряновския манастир, който след години съдбата преръща в жертвено средище на единствена по рода си битка през бунтовната пролет на 1876-а. Бил е и в Рилската света обител. Учителствал е в търновското село Ветренци. Ходи е и до Божи гроб, ала нито веднъж не се нарича хаджия; по-често  изявява открита неприязън спрямо онези свои сънародници, които всекидневно прехвърлят ерусалимска броеница и се бавят да отделят от жълтиците си за народното дело. Най-важното: получава сериозно за времето си образование в манастирсите библиотеки на Света гора, където престоява с прекъсвания десетина години. Зад гърба му е неуспешният опит да построи „морска мелница” на Бяло море, бденията му над съчиненията на Диокурит с наследени от древноегипетската медицина рецепти. Тревожат го недовършени спорове с наши възрожденски дейци в Цариград относно българските работи.  В сънищата му се явяват глаголически букви от пергаментови листове, скрити от векове в  Синайския манастир. По дрехите му  личи масло от машинариите на пампора, с който преплава Черно море на път за Одеса. В ушите му звучат тъжни български песни от Бесарабско.

Карловецът Васил Иванов е с девет години по-млад от Матея, но и той вече е бил усетил манастира тесен за душата си. Произволно ли е да допуснем, че  в някоя от вечерите преди щурма на Белградската крепост  легистите са били запознати донякъде по атонски източници с идеята за вечен двигател, наричан побългарено „перипетомобил”? Сигурно на мнозина това е изглеждало чудновото и смешно, но не на всички. Може би синеокият карловец най-ясно  е усетил в светкащите очи на Преображенеца извечния порив да се обръща времето.

И когато Левски отива за пръв път в старата столица Търново, първата му работа  е да издири Матея. По време на  неколкодневното им общуване в пещерата над Пеображенския манастир духовното им единение  става напълно естествено. „Перипетомобилът” на Отче Матея придобива  невидими очертания. Той се оказва най-близко до гениалното прозрение на Дякона за изграждане на тайна комитетска мрежа върху принципи, непознати за тогавашните европейски революционни движения. И следва ли да се търси за такива големи дела непременно примерът на Европа, след като балканските кръстопътища предлагат вековен човешки опит? В първоосновите на Организацията ляга една по своему осветена двоица, която напомня ни повече, ни по-малко за двамата славянски първоучители, дали начало на революционни преобразования в ранното Средновековие чрез сътворените от тях писмена.

След повторната си среща с Левски Отец Матей не се връща повече към строежа  на модели за „вечен двигател”, вдава се докрай и неотстъпно в изграждането на съзаклятието от комитети в градове и села. Наред с  „Горски пътник” на  Раковки и „Сънищата на Света Богордица” в кожените си дисаги – една пътуваща книжарница той носи тайно под расото си не един, ами по няколко пищова. /Наричали са ги свойски с имената на светии дори./ Ала нека видим нещата в дълбочина.

Нито Левски, нито пък Матей са имали революционното насилие като главно средство на борбата за освобождение. Убийството на момчето в Ловеч е било в неизбежна отбрана. Какво би станало, ако Левски тогава се е оставил да бъде заловен? Сетне той непрестанно изразява съжаление за станалото. Били са готови двамата с Христо Иванов Големия – най-довереният човек на комитетската тайна полиция, безкрайно невъздържан по природа, да приложат Устава - Нареда спрямо дякона Паисий от Етрополе заради доказано негово предателство към Организацията. Дори и за Димитър Общи са мислили същото, с което са щели да предвардят Арабаконашката авантюра и последвалия разгром на комитетската мрежа. Ала са се въздържали.

Всичко това предизвиква исторически паралели. Революционният терор, който Болшевишката партия предприема, според най-нови доказателства, още  самия Ленин, довежда до невероятните Сталинови изстъпления спрямо собствения народ, каквито дотогавашната история не познава. Ето една сложна и пространна тема за друго обсъждане.

Нашите първи народни дейци от Възраждането постъпват дргояче. Ако хората си останат същият добитък и след техните усилия за постигане на свобода, има ли смисъл от проливане на невинна кръв и изнурителен труд наистина? Духом озарени следва да  бъдат новоосвободените, не само външно разкрепостени от материалната опека на властимащите. Неслучайно Левски най-често пее от амвона на някоя селска или градска черква „Достойното есть” – възхвалата на Божията майка. За какво друго говори Отчематеевият акростих „Нравствеността вика”, вграден в книгата му с избрани беседи и „проповедки”? И са си попявали изглежда двамата в пристъп на душевна лекота някъде из поляните над Дряновския манастир, изпъстрени като черга с иглики, или сред букаците на път за върха „Свети Никола” и Шипка. Единствен по рода си двуглас пред олтара на Майка България. Не е нужно особено да насилваме въображението си, за да си го представим.

И откъде идва тази неизтощима енергия у Преораженеца да обрече толкова време на всевъзможни срещи и в турски одаи, и в цигански катуни, сред посветени в делото хора, а трижди сред непосветени; в раздаване на мехлеми за изгоряло и семена от пипер; в поучителни разкази и за деца, и за възрастни; в попътни кръщавки на новородени български юнаци; в невероятни преображения сред живия театър на живота по конспиративни и неконспиративни съображения; в унесено пеене на Ботеви песни край среднощни трапези някъде из гънките на Предбалкана...

Всъщност Левски и Отец Матей вграждат духовни ценности от първите столетия на българската държава във възрожденското битие на народа ни. Само по такъв начин са можели те да го изведат от „гроба на преминалото”. И само така са можели да набележат вярно пътя за бъдното му израстване. Толкова проникновено наистина...

Обръщането на времето придобива смисъл на ускорение, на преодоляване на една вековна изостналост поради превратностите на историческата ни съдба, на съкращаване на цели столетия.

Изглежда ни странно например позоваването на чушките „матейки”, които се връщат сега към нов живот от покълнали семена в най-съкровени запаси на търновски градинари. Но от житието на светителя Климент знаем, че той  обучава млади и стари да присаждат дръвчета, като и днес в околностите на Охрид могат да се опитат плодове от сорт череши, наричани „климентовки”. Там има също круши „наумовки”- по името на Седмочисленика Св. Наум. Отец Матей, оказва се, извежда до върха на Възраждането ни традицията на първите Кирило-Методиеви ученици да съчетават проповедите  в черква с всекидневна практическа човеколюбива работа. Да добавяме ли, че средновековните книжовници са били по призвание и по дълг прочути лечители. Матей- също...

Не чисто по конспиративни подбуди Преображенеца обитава пещери в околностите на Търново и не само поради неразбирателство с манастирската управа. Той всъщност следва традицията на исихазма – философската сърцевина на Търновската книжовна школа, който според най-нови схващания далеч не е примирение и бездействие пред световното зло.

Във времена на скорозрейни приспособявания към европейските книжовни новости Отец Матей неистово държи на Евтимиевото наследство – това личи в ръкописния му сборник от 1855 година /от преписите в него, и от отпечатаните му съчинения/. Неговият консерватизъм е ПРОГРЕСИВЕН – това противоречиво на пръв поглед определение утвърдиха в наши дни водещи учени слависти и българисти. Колко века – да си дадем  сметка – съкращава с това усилие за възраждането на народа си Отец  Матей? А сме склонни да го  укоряваме в изостаналост...

Според свидетелството на един комитетски член от Ново село в началото на май 1873 година Отец Матей отива  с него в Ловеч да провери как е станало залавянето на Левски. Той отвежда тогава поп Кръстя в черквата и го заставя да се закълне пред евангелието с думите: „Отче, говори се, че ти си  го предал...”  Ловчалията отвръща: „Отче, мнозина се оправдаха с мене.” Отец Матей заключава: „Ще дойде други Левски! А на обесения – вечна му памет...” Не е известно друг да е изрекъл подобно пророчество.  Изрича го съкровеният душеприказчик на Апостола.

Времето на безпросветния войнстващ атеизъм лека-полека изтича и като осъзнаваме пораженията от него в духовната ни нива длъжни сме все пак да проумеем  в крайна сметка какво е направил българският народ от християнството за 11 века и отгоре, как то го е обръщал, но  и той самият го е обръщал отвътре по своему.

Че сме безбожници – безбожници сме, каквито едва ли другаде има. Ала безверници ли сме? Не можем нито крачка напред в бъдното истински да направим, ако не си отговорим пред самите себе си в какво вярваме и в какво не вярваме, какво е нашето изстрадано през столетията вероизповедание.

Нека отдадем прочее дължимото внимание към действената по български философия на вездесъщия  Отец Матей с удивлението, че с годините той ни става все по-нужен. Поне  дотогава, докогато ще ни бъде нужен и Апостола Левски!

Защото най-гоямото покушение над Апостола е да го отделяме от неговите верни сподвижнцши в  изграждането на Вътрешната революционна организация, като по такъв начин го превръщаме  в икона, а не пример за следване. Всякога и във всичко.

/Горното е отпечатано първо във в. „Поглед”, бр. 48/28 ноември 1988 г., и допълнено през март 2011 г. след появата на нова истерия относно гроба на Апостола и книги за неговото масонство и детеубийство като сигурен знак за духовна развала от страна на некръстените потомци на ремсовите активисти отпреди половина век и по-късно./

МАТЕЕВИ ПРЕОБРАЖЕНИЯ

Една чиста проба от Българското възраждане, когато дедите ни са сторили възможно невъзможното

                                               Илия Пехливанов

 С годините Преображенецът Отец Матей се издига на все по-висок пиедестал. Това съждение, огласено от авторитетен българин при откриването на чешма-паметник на мястото, където е била родната му къща в търновското Ново село, придобива нови потвърждения наистина.

Студентите-историци от Свети Климентовия университет споделят убедението на своя преподавател по Българско възраждане доц. Пламен Митев, че именно Отец Матей е най-привлекателната личност от онова невероятно време. Специалисти от Историческия музей във Велико Търново създадоха пътуваща издложба за него, която привлича вниманието ина деца, и на възрастни. Търновката Румяна Николова защити  дипломна работа за него, издаде с коментар книгата му „Защита на православието” и подреди виртуален музей в Интернет. Младо момче от родното му село представи цял спектакъл с един актьор в голямата новоселска църква, съперничещ на многоцветната вечерна картина на Царевец. Писателят Атанас Лазовски, посветил години наред да доказва, че тей Преображенски е неоценен възрожденски книжовник, най-сетне успя да издаде в книга неговите „Проповедки” в съчетание с литературно-критическата студия под заглавие „Мостовете на Отец Матей”. Самият председател на Съюза на българските писатели Николай Петев , опитвайки да приватизира Възрожденеца, издадена български и руски език книгата „Моят отец”. Непубликувани глави от недовършения роман на Светозар Димитров /Змей Горянин/ „Великият скитник” предизвикаха съответен интерес. А пишещият тези редове, облъчен безнадеждно от маята на Матея, продължава да събира от деветдесет и девет извора български Кирило-Методиевски вестник, намерил  чрез нтернет все повече съмишленици и съдейници  от разни страни.

Нека потърсим обяснения за това.

„Перипетомобилът” работи

Най-кратката визитка за Отец Матей е тази: скитащ монах, силно увлечен в техниката.

Освен моделите за водна помпа, създавана в село Михалци край Росица, дървени модели за пушка, осъществени от търновския майстор Георги Тюфекчийчето,  „морската мелница”, строена на брега на Бяло море и разсипана от завистливите монаси, най-силно Матей е бил обладан от идеята да построи „вечен двигатеул”. Нека припомним, че бележити физици от миналонто също са го смятали за възможен. Нашият сънародник потрошава 8 000 гроша за тази цел, подарени от умиращия игумен на Хилендар, като изгражда край Янтра, между Търново и Самоводене, голямо здание за тайни опити. Прави модели ипо времена престоя си в Батошевския манастир също. Говори за изобретяването му ... на революционно събрание в село Мусина, пред бъдещи въстаници от четата на Бачо Киро и Поп Харитон. Като прибавим към горното и сведенията за чертеж на дървен топ стигаме до най-ярка представа за духа на нашето Възраждане, когато дедите ни са сторили възможно невъзможното. Може ли с черешова артилерия да се свали вековна империя наистина! И все пак те са се опитали да го сторят.

Може би затова едно черешово топче, измайсторено преди три десетилетия в град Златица от Стоян Шиеков, потомък на възрожденски майстори, намери място в световния музей на оръжията – лондонския Тауър каото единствен по рода си образец на оръжие, който предизвиква удивление.

Със светогорска диплома

Както сам пише в автобиографията си, Отец Матей прекарва в манастирите на Света гора около десет години като ходи там на два пъти. А в светогорските библиотеки не е имало само религиозни книги. Като цяло Атон съперничи на средновековните европейски университети. Един необичайно любознателен момък с пъргава мисъл и безгранично въображение покрай молитвите улавя с рповене в разни светогорски книги технически идеи, тревожили немалко будни умове от миналото. Една от тях е възможността за използване на морските приливи и отливи като източник на енергия. Само че по онова време днешните приливни електостанции не са били възможни поради това, че не е бил намерен начин произведената енергия да се кондензира по някакъв начин. Днес такива електростанции има вече в Ламанша и крй северния руски град Мурманск. А „морската мелница” на Отец Матей, строена преди двеста години,  е техен далечен предшественик.

Лекове от древен Египет

В миналото образовани лекари не е имало. Монасите на Света гора задължително са били обучавани да станат и лечители. Отец Матей придобива такива познания и става известен в Българско като прочут народен лечител. Съвременниците са запазили ярък спомен за това негово умение. А в Сухиндол той обучава 12-има младежи в нарочен медицински кръжец. Един от тях, именуем Митьо Кобура, става сетне лечител. Скулпторът Кирил Анев е опазил негови резепти.

В Преображенския манастир Отец Матей живее в една и съща килия с отец Неофит Калчев. Последният приема от него рецепти, които години наред сам изплолзва като лечител  като ги издава осем пъти в книга под заглавие „Народен домашен лекар”, преиздадена напоследък на няколко пъти. Повечето рецепти в нея днес са неприложими, но има и полезни сред тях. Някои предизвикват насмешка: вместо да се ходи на море например, препоръчва се човек да се топи до шията в каца с разтворена морска сол и сетне да се разхожда. Като че ли това може да се пробва отново и днес – колцина вече могат да си позволят почивка на Черноморието ни...

Отец Матей твърдял, че тези рецепти идвали чак от древните египтяни. Нищо чудно: в манастирите на Света гора е съхраняван многовековен човешки опит.

Билка за Дякона Левски

Стигаме до джобното тефтерче на Апостола. Върху първите страници в него са записани рецепти за клинав човук, сипаница и прочие.

А каква е причина Отец Матей да е бил най-близко до Левскипо време на изграждането под носа на имперската столица Цариград на единствената по рода си ХІХ век тайна революционна организация с двеста комитета? Стана известно това от собственоръчните бележки на Христо Иванов Големия – най-доверения човек на комитетската тайна полиция. В едни добавки към биографията на Левски от Захари Стоянов той известява следното:  по време на Втората българска легия в Белград през 1868 година Левски заболява от стомашна болест. Тогава е опериран  от сръбски лекар под надзора на свои въоръжени  приятели. А пет годин след това – тъкмо по време на комитетските обиколки из Българско – той носи незатворена рана на корема. И е бил все весел, какта потвърждава не само Големия!

Отец Матей изглежда е бил натоварен от Организацията лично да следи за здравето на Левски. Той му давал да пие отвара от една билка, наричана „ранилист” или „хайдушко биле”, с което са се лекували из Балкана не един или двамина бунтовници тогава.

Специален куриер на БРЦК

Украинският историк проф. Степан Иванович Сиделников, проникновен изследовател наБългарското Възраждане, бивш фронтовак, създаде картотека на Вътрешната революционна организация, каквато наши историци все още не са създали. В нея той подрежда по занятие и длъжност според наличните сведения даскали, попове и други възрожденци, изградили тъканта на съзаклятието. В нея  Отец Матей е определн като „специален куриер на Българския централен революционен комитет”.

Да уточним: През съдбоносната есен на 1873 година, когато след обира на турската хазна в Арабаконашкия проход и започналия процес в София настъпва криза в Организазцията, Любен Каравелов изпраща писмо до Левски с нареждане незабавно да се обяви въстание. Търновският комитет търси приносител на писмото. Приносителят е проверен – преди това Отец Матей разпространява сред комитетски дейци Устава на БРЦК, парични средства и други ценни известия. По същото  време Матей е някъде около Стара Загора. Старозагорци му предават Каравеловото писмо със заповед да не жали коня си” , според запазения техен протокол, и да настигне Левски надолу към Марица. Матей настига Левски в село Поповица. Отговорът е известен: Левски смята за прибързано обявяването на въстание...

След гибелта на Апостола търновци решават да изпратят писмо до външния министър на Сърбия Йован Раич с предложение за помощ. Отново куриер не е трябвало да се търси. Той е известене с краткото название   „Очката” или „Черната капа”. Александэр Бурмов твърди, че това е именно Матей. Той си свършва работата, доколкото е възможно. Среща се с Каравелов и Панайот Хитов в Белград, сетне отива на аудиенция при министъра. За да се потвърди извода на Народния войвода Раковски: нашата свобода само от нас зависи.

През пролетта на 1873 година Отец Матей заедно с един член на комитета в Ново село отива в Ловеч да проучи обстоятелствата около залавянето на Левски. Подлага Поп Кръстю под клетва в черквата. Единствена по рода си сцена наистина! Матей като човек в расо е крайно заинтересован дали негов събрат е замесен в случая.Поп Кръстю отвръща: „Мнозина други се отърваха с мене...” Отец Матей отсъжда : „Ще дойде други Левски, а на обесения  нека бъде вечна паметтта му !”

Вечен календар

Върху стената на читалището в село Михалци, построено  през 187д година под личен надзор на Отец Матей и назовано от него „Съединение”, тревненския зжограф Венко изписва „вечен календар”,  по чертеж, който Матей донася от Света  гора. Фреската  сега е пренесена в музея на град Павликени. Срещата с нея излъчва някакъв вид радишация – който го е видял, вече не оставя същият. Подобно нещо другаде засега не се среща по нашите земи.

Календарът започва неслучайно от годината на поругаването на столнината Търново от азиатския нашественик и завършва... с 1940 година! Едно невероятно прозрение за следваща съществена дата от българската история...

Отец Матей изработва отделно движещ се механизъм по календара, който показва кога ще се случи Великдена в еди коя си година. След като хората излизали от черква в празничен ден, той демонстрал пред учудените им погледи своя механизъм. На чергата до него били подредени книжки – за Света Богородица и други светии, а и някои нгови съчинения , шест от които са отпечатани във вилаетската типография на Митхад паша в Русчук.

Отец Матей отвежда за главен учител  в своето любимо село Михалци /между Павликени, Бяла черква и Мусина/ търновеца Тодор Лефтеров, учил три години икономически науки в Оуенз колеж на Манчестър. Склонява местните чорбаджии да му дадат 6 000 гроша годишна плата. Лефтеров прави реформа в училището според най-модерната тогава Бърт-Ланкастерова взаимоучителна метода. Осигурява доставката на английски вестници. Учи деца ивъзрастни на военни умения.

След време Лефтеров отвежда учениците си в Дряновския манастир. След разгрома на светилището, опожарено от круповите попове на генерал Фазлъ паша, командирът на Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, той бива лично съсечен от пашата.

Воин от челната линия в Държавата на духа

За 1300-ия рожден ден на Аспарухова България стана известно философско-публистичното понятие „Българска държава на духа”. То дойде едновременно като откровение на вещи познавачи на старината – българолюбци и откъм Запад, чрез проф. Санте Грачоти, директор на Инсттута по славянска философия при Римския университет, и откъм Изток – чрез акад. Дмитрий Лихачов, световноизвестен руски изследовател на Средновековието, истински днешен мъдрец.

Отец Матей без преувеличение е личност от челната редица на тази непревзимаема държава. В Организацията на Левски той е нещо като министър на културата. Преодолявайки ограниченото противопоставяне между просветители и революционери,  той олицетворява  съвременното понятие „богословие на освобождението”. То дойде в наши дни откъм Латинска Америка.  Стотина години преди това в Българско четат евангелието с пищови на кръста десетки невероятни личности като Отец  Матей.

Всички сме им длъжници. Нужен ни е техният велик български дух – можем много неща да приемем от него  за изпът.

11 юни 2009 г.

Празникът „Богородица-Достойно есть”

ДУШЕСПАСЕНИЯ РАДИ ДА СЕ ПОТРУДИМ

Длъжни сме да оставим в наследство на нашите потомци онова, което сме приели като наследство от предишните поколения - казва писателят Илия Пехливанов, главен редактор на Кирило-Методиевския вестник "За буквите-О писменехь"

В. Дума, 8. Януари 2011, брой 6


Борис Данков

Илия ПЕХЛИВАНОВ е роден през 1941 година в село Горни Върпища, Дряновско. Завършва Априловската гимназия, а по-късно - българска филология в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Работи от репортер до заместник главен редактор в изданията "Средношколско знаме", "Народна младеж", "Антени". В момента е главен редактор на в. "За буквите, О писменехь".
Автор е на документалния роман "Преображения Матееви", "Богородичен хляб", "От селските черкви на Предбалкана до френската столица", "Ти от кои си. Песните на Ирина Богданова от Царева ливада". Съставител е на сборници с разкази на очевидци за Април 1876. Член е на Съюза на българските писатели.

"Тайната вечеря" - стенопис от Боянската черква (1259 г.)

Из календар "За буквите" 2011 г.

-  Кои са българските календари, които ще останат в националната ни летопис?
- Календарите са много съществена  и разпространена съставка на българската възрожденска публицистика. Те не са книга, която може да се потули някъде. А през цялата година са пред очите на колкото се може повече хора. Да припомним за Христо-Дановия "Летоструй", който е своеобразна енциклопедия и за неговото "Старопланинче"- календар за 1856 г., за Календара на Велко Королеев от Панагюрище, в който за първи път се известява за Кирило-Методиевския празник - 11 май.
Единствен по рода си е Календарът за 1875 г., който Христо Ботев отпечатва в Каравеловата печатница "Свобода". В този изключителен паметник той собственоръчно в самата типография вписва редом с древните християнски светци и борци за национална свобода, като достига до рядкото съчетание "Св. Ангел войвода". И светец, и войвода! А на датата 9 март редом със светите 40 мъченици от Севастия е представен и ВАСИЛ ЛЕВСКИ МЪЧЕНИК. Един-единствен екземпляр от този календар се съхранява в Софийската народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий". В Календара за 1877 г., издаден в Болград от един бъдещ опълченец на име Танас Киров, вече е вписан като светец и самият ХРИСТО БОТЕВ.

- Вестник "За буквите" издава за шести път свой стенен календар за 2011 година. Кои са главните годишнини в него?
- Сто и деветдесет години се навършват от рождението на Георги Сава Раковски - зачинател на националната ни революция, балкански дипломат, писател, издател на книги, списания и вестници, етнограф, езиковед и просто Голям българин.
 Второто главно събитие е 150-ата годишнина на Сборника "Български народни песни" от Братя Миладинови, което ни заставя категорично да припомним защо те са именно "български", а не някакви други. На нашия календар поставяме корицата на първото издание от 1861 година, осъществено с подкрепата на големия хърватски славист Йосип Щросмайер в Загреб.
Остава да добавим като съществено културно събитие и 100-годишнината на Съюза на народните читалища, създаден от проф. Иван Шишманов и други бележити българи преди столетие, чието дело е живо и до днес.

- Календарът представя репродукция от стенописа "Тайната вечеря" в Боянската черква. Защо именно от тази фреска?
- Защото тя изобразява единствена по рода си сцена, където на трапезата на апостолите има хляб, чеснов лук и ряпа. Това сваля на земята небесните жители и наистина предхожда със столетие Реформацията и Европейския ренесанс с някои богомилски мотиви. Боянската черква е вписана в Листата на световните културни паметници в Луксор през 1979 година. Изследвана е от Андре Грабар в дисертация, отпечатана през 1924 г. в Париж на френски език и все още непреведена изцяло на български.
Поместваме именно тази фреска, понеже главното културно събитие за следващата година е ХХII международен конгрес по византология, който ще се състои в Софийския университет от 22 до 27 август. Вестник "За буквите" подготвя специален брой, който ще бъде раздаден на участниците в конгреса. В него ще бъдат представени най-значителните днешни изследователи на Средновековието и неизвестни фрески от Унгария, Албания, Гърция, както и новоиздадения 10-томен Лицев летописен свод от ХIV век, в който близо стотина миниатюри представят българо-руските взаимоотношения от Х до ХVIII век. 

- Тази година се навършват 800 години от Събора против богомилите, който цар Борил свиква в Търновград. Това събитие също е отразено в календара.
- Да, на 11 февруари 1011 г., точно на Празника Неделя православна, търновският владетел свиква този събор с цел да осъди богомилската ерес, като наказва десетки нейни представители. Отделна секция на предстоящия конгрес ще обсъжда богомилството, понеже напоследък интересът към него като "българска следа" в духовността на Европа се засилва, появяват се нови изследвания във Франция, Полша, САЩ. Малцина обаче признават неговия български произход.
Съборът е документиран в Съборник на цар Борил (наричан още Борилов синодик) - най-богатият исторически паметник на българското Средновековие, който се съхранява в Народната библиотека "Св. Св. Кирил и Методий". Факсимиле от този документ е отпечатан в Календара заедно с кратка справка за самия ръкопис.
Преди месец в Университетската библиотека бе представено пред много учени, студенти и граждани новото издание на "Бориловия синодик"- дело на проф. Анна-Мария Тотоманова, проф. Иван Божилов и Стефан Билярски.

- След документалния роман за "Преображения Матееви" могат ли да се прибавят нови щрихи към образа на Отец Матей?
- След като книгата бе отпечатана в 20-хиляден тираж през 1981 г., по различни пътища събрах още толкова материали за едно второ разширено и допълнено издание. Очаквам някои днешни "добродеи" да помогнат с пари за това. Ако наистина го считат, както казват студентите на доц. Пламен Митев в Историческия факултет на Свети Климентовия университет, за "истински пич". Най-много ме радват момчетата от неговото родно Ново село. Едно от тях призна: "Абе цели две нощи не съм спал да ти чета книгата!" Повече от всякакви рецензии и отзиви е това наистина. Младият кмет Христо Христов, без да е слушал какво говори писателят Антон Дончев, с верен вътрешен усет уреди до петстотингодишния дъб на площада дядо и внук да засадят млад дъб и той - за изненада на лесовъдите - залови корен. А Тошко Георгиев, който снабди с интернет връзка десетина околни села, подготви с компютър рецитал с един търновски артист половинчасов аудиовизуален спектакъл на голямата местна черква, който е по-ценен дори и от спектакъла "Звук и светлина" на Царевец. Неотдавна на честването на 140-годишнината на местното читалище "Наука", кръстено от Отец Матей, бе решено то да го приеме  за патрон.

- Върху каква нова книга работи сега писателят Илия Пехливанов?
- Един късноновоприет член на Вазовия писателски съюз е имал възможността да не си губи времето в изясняване на междуличностни отношения, а е синтезирал в седем книги писаното по разни вестници и списания през цели пет десетилетия. Най-важното от тях е второто допълнено издание "Ти от кои хора си. Песните на Ирина Богданова от Царева ливада". Песните на моята баба по майка станаха два пъти повече, добавих и някои важни нейни добавки и пояснения от нея и от майка ми Дешка. Един покоен именит литератор се изповяда по телевизията, че е издал 20-ина книги, а най-важната - за интимната история на неговия род от Троянско - нито е написал, нито издал. Аз сторих тъкмо обратното.

- Коя възрожденска идея днес е злободневна повече отвсякога?
- Нека да осъзнаем напълно приноса на Васил Априлов за укрепване на нашата духовност по всякакви начини. Той прави образователна реформа на най-високо европейско равнище. Слушал съм как видни италиански слависти като Рикардо Пикио и Санте Грачоти се възхищават от него. Безкрайно унизително е, че в момента ни сравняват с африкански държавици като Тобаго и Буркина Фасо по състоянието на образователното дело. Как стигнахме дотам и как ще излезем от тази дълбока пропаст?

- Как според теб ще опазим своята духовна и културна идентичност в днешния глобализиран свят?
- Не е никак ясно. По телевизията скоро чух студент да казва "делийтвам" вместо "заличавам". Масово се употребяват думи като "сейвам" вместо "съхранявам или запомням", "даунлодвам" вместо "извличам", "ъпдейтвам" вместо "осъвременявам или подновявам" и прочие. По улиците шества латиницата. Идете в Одрин или в Солун да видите с какви букви са изписани надписите там... Съученичките на внучката ми Ана-Мария от ХI клас пишат на компютъра предимно с латински шрифт.

- А какво мислиш за другата България?
- Момче от Канада каза, пак по телевизията: не познавам емигрант да не е плакал за България. А един дядо - някогашен гурбетчия по Америка и Европа, заяви: един лев, спечелен тука, на родна земя, се равнява на 10 долара, спечелени навънка...

- А как ще оцелеем според тебе в тези глобализирани времена?
- Както сме оцелявали и при много по-тежки условия. Но ще заплатим доста висока цена. Само че това ще го заплатят следващите поколения. Длъжни сме душеспасения ради да се потрудим да им оставим в наследство онова, което сме приели като наследство от предишни поколения. Трябва да пишем по-кратко и разбираемо за интернет-поколението. И да не се плашим от новите технологии.
Достатъчен ни е примерът на Васил Априлов, който следва да осъзнаем и следваме в цялата му пълнота

http://www.duma.bg/duma/node/9354