Изтъкан от родолюбие

                             Калина Канева

В редакционното каре на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ неотменно се изписва името Веселин Йосифов с добавката „основател на изданието“, излизащо от 1979 г. Две кръгли годишнини – 100 от рождението му (21. 06. 1920 г.) и 30 от кончината му (03. 09. 1990 г.) ни връщат с почит към образа на един от многочислениците на българското слово и дело, който, макар и позабравен днес, копаеше дълбоко в духовната нива на България. А дълбоката оран, както знаем, дава добри плодове.

Няма да изреждам книгите на литератора, писателя, публициста Веселин Йосифов, неговите длъжности, звания и награди – на интересуващите се интернет ще помогне. Няма и да се впускам в подробно летописание на петнайсетината години, през които съм работила под ръководството му като главен редактор на изданията „Антени“, но не мога да отмина този най-важен къс от живота, за който аз, а и мнозина още, си спомняме с благодарност и носталгия. Тук подхождат думите на Черноризец Храбър по адрес на Първоучителите: „Още са живи тези, които са ги видели“. Да, живи сме още – почитатели и други – недотам, които го помнят: личност нестандартна, със завидна ерудиция и публицистичен талант, буреносен, кипящ темперамент. Всяка интересна мисъл, предложение, постъпка го въодушевяваха, реагираше мълниеносно и действено, готов да помогне, подкрепи, да извърши с цялата си енергия и лични „връзки“ дори. Но със същата сила беше непримирим и гневен към всичко, което беше извън скалата на неговите духовни ценности, извън здравия смисъл. Беше понякога прибързан. И хаплив. Думите му опарваха и често се стоварваха върху самия него…

Беше 1974 г. Току що бях постъпила на работа в „Антени“. Изкачвах се по стълбите на редакцията на ул. „Хан Крум“ 12, от третия етаж слизаше главният редактор. Размахвайки поучително пръст – негов обичаен жест, той изрече: „Не е важно присъствието в редакцията, важно е присъствието на страниците на вестника!“ Боже! Пред очите ми сякаш светна! Предстоеше път без канцеларщина и фалш… Мина известно време и пак, като ме срещна шефът, ме попита някак бащински – как съм, свикнала ли съм вече? Изненадана от такава загриженост, не знаех как да отговоря подобаващо и си послужих с един цитат от току що прочетено интервю с турския писател Назъм Хикмет. На въпроса „Какво е щастие?“ той отговаря: „Щастие е когато сутрин много ти се ходи на работа, а вечер много ти се прибира у дома“. И добавих: „Много ми се ходи на работа“.

Наистина беше така. Бях попаднала в един оазис на добротворство и доброжелателност. Тази атмосфера се насаждаше и подклаждаше от главния редактор и неговите помощници. Чувстваше се дори между редовете на вестника и списанието, които се бяха превърнали в едни от най-четените – и крадени! – (поради липса на достатъчен тираж), където свободно, смело, почтено и талантливо се отразяваше добродневието и злободневието във винаги сложната ни действителност. Воюваше се за истината, знанието и моралните ценности. Високите критерии на Веселин Йосифов за публицистиката не позволяваха компромиси. Доказваше силата и красотата на словото и в личните си творби, в постоянните си рубрики, които водеше „От сряда до сряда“ в „Антени“ и „Приписка на днешния българин“ в Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“.

Ако трябва с една дума да се назове човешката, творческа, обществено-ангажирана същност на Веселин Йосифов, то тя ще е българолюбие.

Веднъж видях майка му – баба Жечка. Седеше тихичко, ненатрапчиво в предверието на кабинета му в редакцията. Слабичка, смалена от годините, с умен поглед и кротка усмивка. Буреносният й син изскочи от кабинета си и като я видя, изведнъж притихна, като палаво дете пред строг родител… Стана друг. Помислих си тогава с респект: ето кой е възпитал този неукротим родолюбец. Как се гордееше той с корените си, с роднинството си със старозагорския кундурджия Кольо Ганчев, облякъл бялата си риза и изсвирил на цигулка „Марсилезата“ преди турците да метнат  

въжето на шията му. Не за това ли беше тъй обсебен от миналото на Отечеството?! И още в първата програмна статия на първия брой на може би едно от най-значимите си дела, осъществено с антеновски екип, начело с Илия Пехливанов: създаването и отстояването на Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ провъзгласи: най-прекият път към бъдещето минава през миналото! Радваше се неимоверно на всяко ново откритие в областта на българщината, на всяка добра мисъл и дума, изречени от наши и чуждестранни корифеи. Срещаше се и подкрепяше живите творци, правеше достояние техните становища не само чрез своите издания и своето творчество, но и чрез широката журналистическа среда. Лично водеше учени и писатели при министъра на културата Георги Йорданов, при самия Тодор Живков. Осъществяваха се много от зародилите се в редакционния кръг на „Антени“ идеи като възраждането на Деня на будителите, подкрепата на бесарабските българи, възстановяването на празника на Първоучителите в Съветския съюз и пр. и пр.

         Запазила съм магнитофонния запис на една емблематична среща в СБЖ (1 октомври 1978 г.) с акад. Дмитрий Лихачов. След като Веселин Йосифов, тогава председател на Съюза, му връчи почетната значка „Златното перо“ за високите му изяви в научната публицистика, го запозна с журналистическата гилдия като „представител на руската и световна славистика, твърд защитник на научната обективност, човек с характер“, мъдрец и българолюбец. В интересния разговор Йосифов разгорещено участваше с въпроси, които всъщност съдържаха концентрирано неговото собствено верую. Нека си припомним един фрагмент: „Още при първото запознаване с творчеството на академик Лихачов ме порази неговата постановка по въпроси, по които сме спорили с тези, които не дооценяват културно-историческата роля на България. Става дума за старобългарската литература и култура, че тя не е просто превод, не е просто транслация от гръцки от византийски източници на български език, а един творчески подвиг на нашия народ. Дори академик Лихачов я нарича „чудо“. Нима няма свое историческо обяснение? България – тази малка, току-що създадена българска държава ( тогава още няма нация) – стига много рано до осъзнатата необходимост да има своя писменост, своя литература. И дори в преводите старобългарската литература се отличава със свой начин на мислене, със своя образна система. Старобългарската литература не е просто мост, по който минава древната цивилизация към Европа, а се превръща за кратко време, само за няколко десетилетия, в център за изграждане на европейската и общославянската цивилизация. В какво се състои това „чудо“?“ Академик Лихачов подробно отговори, като „солта“ се състоеше в следното: „Каква е била културата на българския народ преди появата на тези преводи, за да бъдат предадени толкова отвлечени, сложни философски понятия – ето това за мен е едно от най-големите чудеса, което трябва все повече и повече да се изучава“.

         И още добавя Лихачов: „Старобългарската култура се отличава със своята отвореност, тя не се ограничава със своята националност… Ако една култура съществува сама за себе си и сама себе си възвеличава, тя се самозадушава, не може дълго да просъществува.“ ( Жалко, че съвременните политици не се интересуват от предупрежденията на учените…).

         По време на посещението си в редакцията на в. „Антени“ акад. Лихачов бе помолен да напише автограф върху току що излезлия от печат брой 3 на Кирило-Методиевския вестник. Ето какво гласи написаното от него: „Каквато и да бъде съдбата на „За буквите“, това, което е вече направено с публикуваните броеве, ще остане завинаги в историята на българската култура“. Д. Лихачов 27.V. 80.

         Само Кирило-Методиевския вестник „За буквите – О писменехь“ да беше създал и отстоял, Веселин Йосифов щеше да остане в аналите на българската култура. Изданието продължава да следва най-прекия път към идното – от миналото и настоящето на българското битие.

         Изтъкан от родолюбие, той вярваше, че „духовната история на вдъхновения български народ никога няма да бъде в застой“.

 "За Буквите" Кирило-Методиевски вестник - БРОЙ 62 / Ноември 2020г.

 

 

Мислеше повече за работата си, отколкото за здравето си

Спомен за последните минути на Петър Парижков сред нас

 

Светла Девкова

 

Университет по библиотекознание и информационни технологии

 

За последните корекции на поредния „Справочник за кандидатстуденти...“ отивахме заедно в печатницата на издателя ни тогава Венко Драгозов („WINI 1837“). Споделяше с мен отговорността за изданието не формално, а реално, с лично и авторитетно участие. Докато аз преглеждах паусите, те си бъбреха за общите си преживявания и приятели по редакции и издателства преди години. Чувах имена на вече много известни поети, писатели, журналисти в привичен за двамата фамилиарен контекст. Разказваха си случки, обагрени с хумор и носталгичност към младостта и първите си професионални изяви – по-бедни откъм материални и чисто битови неща, понякога натоварени с указания „отгоре“, но още лишени от настъпващата по-късно меркантилност.

Този път г-н Парижков (така се обръщахме един към друг) ме остави да ида сама, защото имал да дописва спешен текст, но с уговорката, че ще е вкъщи на телефона, ако се наложи да съгласувам нещо.

Обадих му се само да кажа, че всичко е наред и почваме да печатаме тиража. „Аз тъкмо щях да Ви звънна да разбера, защото не съм добре и чакаме с жена ми таксито за поликлиниката. Утре ще видя справочника как изглежда с кориците. Успешна работа!“ И аз му пожелах да оздравее бързо...

Късно следобед някой се обади на Венко и ни каза за трагедията...

Бяхме колеги не само като преподаватели, но и като редактори, учили се за това и работили по едно и също време и по едни и същи правила и критерии. Като пръв директор на издателството ни подготви старателно документите, необходими не просто за регистрацията, а и за успешното му функциониране в условията на силна конкуренция, естествено – с пълната подкрепа на академичното ни ръководство. Формулира и успяваше да защити принципа си да не излиза книга с логото на нашето издателство без професионално редактиране (а не за „точки“ при хабилитация, или по приятелска/колегиална линия, или заради мижавите хонорари): „Докато съм жив, няма да го позволя“ – казваше и го спазваше. След него при следващия директор на „За буквите – О писменехь“ настъпи произвол, няма да го коментирам, защото ме боли... След 2017 г. това вече се преодоля.

Не помня да са възниквали разногласия за някоя книга по същество. Не е удовлетворил нито един път капризите на автор за сметка на правилата за издаване, независимо дали във функциите си на редактор или на директор.

Макар да си го позволявах рядко, но при колебание го питах за някои тънкости по ръкописите. Винаги откликваше и добронамерено обясняваше, без да ми се налага другояче освен с ерудиция и опит, неизмеримо по-големи от моите. Аз на свой ред му помагах при обработването на библиографиите в текстовете му, което е специфична дейност.

Не можах и сега не мога да изпълня неговия съвет как да съкращавам текстове. Аз „бродирам“ по изреченията, търсейки по-синтезиран израз, за сметка на време и нерви. Авторът невинаги е доволен... А Петър Парижков ми казваше (позовавайки се на свой главен редактор на в. „Пулс“ в отдавнашните времена): „Вземате първата и последната страница, там е важното. Останалите – в коша. Слагате свързващо изречение и – готово!“.

Няма и да го съизмервам с други творци, но само един поет можеше да усети и да каже, че едва ли Вазов е написал в началото на известното си стихотворение/песен „Когато бях овчарче...“, когато римата и контекстът изискват да е „Когато бях овчарин...“, а само в последния куплет вече може да е „овчарче“. Не съм търсила първоизточника – не само защото е било толкова отдавна, а защото аргументът е неоспорим...

Спомням си и как ми обърна внимание на двусмислието на употребяваната от всички дума „отучвам“ по повод на компенсирането на пропуснати учебни занятия. Аз вече внимавах, но си заслужава и другите, и сега да го имат предвид.

По различни поводи съм изчела книгите му, написани с ерудиция и същевременно разбираеми, което е трудно, ценно и рядко срещано качество на пишещите. За стиховете обаче помня споделеното от един мой близък, който като граничен офицер посрещал и Парижков с други млади поети за рецитали и разговори с войниците в граничната си застава. Не се срещнаха лично, но и двамата бяха развълнувани от спомена.

В последната си 2007 година ме помоли да изчета една глава от дисертацията му, която беше сравнително готова. Не сме обсъждали това, което съм фиксирала там като забележки, защото работеше върху другите части. И сега пазя файла ѝ, та ако се намерят още части от нея – да се сглоби и отпечата...

И на мен, както и на колегите, той ми липсваше. Липсва и днес!

Светла му памет!

 

За автора

Гл. ас. Светла Девкова е преподавател по философия от 1987 (ДБИ) до 2018 г. (УниБИТ), редактор и коректор на научните трудове (т. 1–13) и сборниците с доклади на националните конференции с международно участие за Деня на будителите (т. I–VI), на в. „За буквите – О писменехь“ от 2008 г. досега.

 

He thought more about his job than his health

A memory of the last minutes of Petar Parijkov among us

Svetla Devkova

University of Library Studies and Information Technologies

 

Assist. Prof. Svetla Devkova is a Lecturer in Philosophy from 1987 (DBI) to 2018 (ULSIT), Editor and Proofreader of the Universtity of Library Studies and Information Technologies’ Scientific Papers (Vol. 1–13) and Proceedings of National Conferences with International Participation on the Day of the Leader of the Bulgarian Revival (Vol. I–VI), in the "Za bukvite – O Pismeneh" newspaper since 2008.

 

Публикувано в издание на УниБИТ: 

Книгата – нашето по-смислено настояще. Т. 6. 

София, За буквите – О писменехь, 2019, с. 35-37.

 

Асеневци и Св. Димитър. 

Победоносното оръжие на цар Калоян разнася славата му надлъж и нашир. На 14 април 1205 г. той не само разгромява войските на западните рицари, които предишната година са се настанили в Цариград, измествайки оттам византийската императорска власт, но дори отвежда в плен латинсксия император Балдуин Фландърски, който е затворен в Търново в т.нар. „Балдуинова кула“. Българските книжовници започват да споменават Калояновото име с гордост и благоговение. Патриарх Евтимий го нарича „добрия, красивия, благочестивия и славнейшия цар Калоян“. Но има един смущаващ момент в някои от преданията за този трети брат от фамилията на Асеневци. Става дума за легендата, която се създава около него: той е прободен с копие от самия Св. Димитър, когато се опитва да превземе Солун, града, чийто покровител е този прочут светец. Според разказите на съвременниците около 20 години преди Одринската битка, т.е. в 1185 г., Солун е нападнат от сицилийски нормани, които безчинстват и грабят из целия град, като проникват дори в прочутата църква на Свети Димитър. И тогава в българска среда възниква преданието, че самият светец е изоставил „грешния“ си град и „чудотворната“ му икона се е озовала в Търново, където Асеневци подготвят в това време въстанието срещу византийската власт, за да възстановят българската държава. Оттогава и Св. Димитър е обявен за покровител на Асеневци, неговото изображение краси техните печати и монети, а в Търново се издига църква на негово име. Това не се забравя от византийците

Бр. 22/Май 2006 г.

 

Вълнуваща находка

 При археологическите разкопки в търновската църква „Св. четиридесет мъченици” през 1972 г. бе открит скелет на снажен мъж, а заедно с това масивен златен пръстен. Главният въпрос е кому принадлежи откритият скелет и намереният там златен пръстен. С оглед на досега изказаните предположения, налага се да се потърси отговор – дали този пръстен може да се припише на българския владетел от края на ХІІ и самото начало на ХІІІ век, цар Калоян (1197-1207), или пък трябва да се допусне, че той е бил притежание на друга историческа личност от нашето средновековие, за която иначе не притежаваме точни сведения. Точната дата на рождението на третия брат от Асеневци не е известна. Може да се предполага, че той ще да е бил роден към 1167-1170 г. и по време на въстанието през есента на 1185 г. е бил юноша на около 15- до 18-годишна възраст. Неговото име е чисто славянобългарско – Йоаница (Иваница), умилително от Йоан Иван). В едно от известията за най-ранния период от живота му той е споменат просто под името Йоан. В първото послание на папа Инокентий ІІІ до него, писано в края на декември 1199 г. или в началото на 1200 г., той е назован „благородния мъж Йоаница”. Не изглежда трудно да се отгатне кога и где той е получил името Калоян, с което е широко известен в историята. По време на похода на византийския император Исак ІІ Ангел през 1187 г. жената на истинския водач на въстанието Асен, Елена, попаднала в плен у ромеите. Извършена била размяна за нейното освобождение, като заложник във Византия бил отведен младият Йоаница, очевидно без негово съгласие. Съвременник на събитията, византийският историк Никита Хониат съобщава, че той прекарал във Византия, по всяка вероятност в самата византийска столица, „доста дълго време”. Именно сред ромеите най-младият потомък на Асеневия род получил прозвището Калоян, и то поради своята външност: „хубавият Йоан”. Години по-късно, когато той стоял начело на българската държава и воювал с ромеите, му било дадено презрителното прозвище „Скилойоан” или „Кучи-Йоан”, сякаш за отмъщение и да се заличи признанието – чрез името – за неговата телесна красота. Откритият в църквата „Св. четиридесет мъченици” скелет представя снажен и як млад човек, висок около 195 см, със широки гърди. Тридесет и два добре запазени зъба красят и днес устата на скелета. Не са ли били тъкмо тези белези на необикновена снажност и сили, които най-много са възхитили ромеите да му дадат прозвището, изразяващо възхвала и удивление!

През лятото на 1972 г. при археологическите разкопки около църквата „Св.40 мъченици” във Велико Търново бе открит гроб със скелет на мъж и масивен златен пръстен с надпис „Калоянов пръстен”. През същата година във в. „Антени” и великотърновския вестник „Борба” бе отпечатана статията на писателя Йордан Вълчев „Още за Калояновия пръстен”. По повод на тая статия през следващата година се разгоря дискусия. Като редактор във в. „Борба” се обърнах към видни наши учени да изразят мнението си по тази археологическа находка. Получих статии от проф. Иван Дуйчев, проф. Тодор Герасимов и н.с. Въло Вълов, археолог при Окръжния исторически музей във Велико Търново. Проф. Иван Дуйчев дори дойде сам в старата столица. Заедно с него отидохме да видим скелета от открития гроб, който се съхраняваше в хранилището на Музея на Учредителното събрание. Проф. Дуйчев беше изненадан. Помня добре думите му: „Погледнете! Дори и като скелет, добре съхранените му зъби и днес красят устата му.” Наскоро след това проф. Дуйчев ни изпрати статията си „Новооткритият Калоянов пръстен”, отпечатана във в. „Борба” (бр. 109 от 13.09.1973 г.)

Христо Медникаров Същата статия бе поръчана и анонсирана от редакцията на седмичника „Антени”да се появи в следващия брой. Заради интригите на археолози и политици ЦК на БКП спря нейното отпечатване. По-късно тя бе публикувана на френски език в международното издание сп. „BYZANTINOSLAVICA” (т. ХХХVІ, 1975, fasc. 2)

в. „За буквите”стр.14 / бр.21

 

Пис­мо-за­ве­ща­ние

 

“Дра­ги Мед­ни­ка­ров,

За­ба­вих се с от­го­во­ра на тво­е­то пис­мо, за­що­то през це­лия яну­а­ри ме бо­ля яз­ва­та и още не е прес­та­на­ла. Бог да прос­ти не­заб­ра­ви­мия Ми­хо, оти­де си, как­то ще си оти­дем и ние, на­ли сме все от еша­ло­на.

Аз съм на­мис­лил и ре­шил твър­до, ка­то ум­ра да бъ­да пог­ре­бан в Разпоповци. Не ща да ле­жа в со­фийс­ка­та гли­на, ко­я­то съм га­зил два­де­сет годи­ни по лов, пък и в со­фийс­ко­то гро­би­ще има вся­как­ви мо­ше­ни­ци, а в разпо­пов­с­ко­то ле­жат чис­ти и доб­ри хо­ри­ца. То­ва ще го на­пи­ша чер­но на бя­ло ка­то за­ве­ща­ние.

Не се сму­ща­вай, че ти пи­ша за та­ки­ва мрач­ни ра­бо­ти. Мъ­же сме и тряб­ва да пос­тъп­ва­ме, как­то пос­тъп­ва­ха ня­ко­га на­ши­те де­ди и пра­де­ди. — при­жи­ве си из­би­ра­ха къ­де да бъ­дат пог­ре­ба­ни. Ни­що не ни ос­та­ва, ос­вен да се дър­жим кол­ко­то мо­жем. С Гос­по­да не мо­жем да се бо­рим.

На всич­ки в къ­ща­та ти здра­ве и щас­тие за Но­ва­та го­ди­на!

Еми­ли­ян Ста­нев”

 

Пи­са­но е в Бо­я­на на 30 яну­а­ри 1979 г. Па­зи се в ар­хи­ва на Сто­ян Медника­ров от Раз­по­пов­ци, къ­де­то се ко­ре­ни пи­са­тел­с­ки­ят род и къ­де­то до края на жи­во­та си пос­лед­ни­ят е имал сък­ро­ве­ни при­я­те­ли. Пис­мо­то ста­на извес­т­но бла­го­да­ре­ние на Хрис­то Мед­ни­ка­ров.

 

 

Пазителката на Търновската велика лавра

Дълги години във Великата лавра на търновските владетели и духовни първенци живееше Величка Лозанова. В нейната малка стаичка са влизали за разговор именити историци от България и чужбина. С тях тя водеше дълги спорове, учудвайки с познанията си академици и професори. Баба Величка бе олицетворение на това, което сега се нарича „философия на историята“. Тя изразяваше народната представа за отминалите събития – не толкова кога, къде и как е станало нещо съществено за съдбата на народа и държавата ни, а защо е станало. Относно падането на Търново обичаше да повтаря легендата за истинската причина довела до гибелта на Второто българско царство – властимеющите дотолкова се самозабравили, че почнали да влизат „с коне в черкова и да набождат нафора с копията си“, изплакано от химнописеца Ефрем, живял впоследствие на Света гора: „Блудствахме и беззаконствахме, не изпълнявахме твоите заповеди, Господи, и повече се водехме по повелите на нашите сърца...“ (Из новооткрита молитва в памет на цар Иван Шишман, последният търновски владетел). Минават години. И все по-близка ни става баба Величка, пазителката на черквата „Св. 40 мъченици“, с основание считана за Велика лавра.

 

Победоносното оръжие на цар Калоян разнася славата му надлъж и нашир. На 14 април 1205 г. той не само разгромява войските на западните рицари, които предишната година са се настанили в Цариград, измествайки оттам византийската императорска власт, но дори отвежда в плен латинсксия император Балдуин Фландърски, който е затворен в Търново в т.нар. „Балдуинова кула“. Българските книжовници започват да споменават Калояновото име с гордост и благоговение. Патриарх Евтимий го нарича „добрия, красивия, благочестивия и славнейшия цар Калоян“. Но има един смущаващ момент в някои от преданията за този трети брат от фамилията на Асеневци. Става дума за легендата, която се създава около него: той е прободен с копие от самия Св. Димитър, когато се опитва да превземе Солун, града, чийто покровител е този прочут светец. Според разказите на съвременниците около 20 години преди Одринската битка, т.е. в 1185 г., Солун е нападнат от сицилийски нормани, които безчинстват и грабят из целия град, като проникват дори в прочутата църква на Свети Димитър. И тогава в българска среда възниква преданието, че самият светец е изоставил „грешния“ си град и „чудотворната“ му икона се е озовала в Търново, където Асеневци подготвят в това време въстанието срещу византийската власт, за да възстановят българската държава. Оттогава и Св. Димитър е обявен за покровител на Асеневци, неговото изображение краси техните печати и монети, а в Търново се издига църква на негово име. Това не се забравя от византийците

в. „За буквите”стр.14 / бр.21

Преправен по ботйовски

Светци народни редом с православни светци

Този календар е единствен по рода си поради съчетанието на православните дейци с борци за национално освобождение и свестяване. Сам Ботев го е съставил собственоръчно в Каравеловата печатница „Свобода“ срещу новата 1875 г. В него за първи път е отпечатана баладата „Хаджи Димитър“ с графичен портрет на народния войвода. До нас е стигнал един-единствен екземпляр, който се съхранява понастоящем в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София. Седмичникът за политика и култура „Антени“ го разпространи в 200-хиляден тираж. Сетне календарът бе издаден фототипно като приложение на Ботевите вестници. През април 1979 г. Ботевият календар летя като символ с първия български космонавт Георги Иванов на кораба „Союз-33“ и изгоря в Космоса при аварийното завръщане на Земята. Следващата 1876 година Ботев отпечатва повторно същия календар, като помества в него за първи път своето стихотворение „Обесванието на Васил Левски“. От него засега не е открит запазен екземпляр. Възможно е да се намери някъде в Румъния или Бесарабия. В календара за 1877г.,отпечатан в типографията на Болградската гимназия от бесарабския българин Танас Киров, участник в Българското опълчение, е вписано: „10 юни – Великомъченик Христо Ботйов“. В него е поместен графичен портрет на войводата, рисуван по неговата последна фотография с братята му Стефан, Кирил и Боян. Календарът е осъществен с дейната подкрепа на Киро Тулешков, един от най-близките Ботеви другари, който по онова време е управител на печатницата на Болградското училище. Опазен е единствен неясен отпечатък, който придружава публикация на Иван Хаджов в сп. „Българска книга“ (кн. 2 от 1930 г., стр. 188).

„21 март – Св. 40 мъченици и Васил Левски мъченик 20 януари –Евтимий Велики и Евтимий последни патриарх Търновски 1 февруари – Трифон мъченик и Ангел воин Български; 11 февруари – Теодор Тирон и паметта на умрелите в диарбекир 25 февруари – Танаси Цариградски и Иван, пострадал от турците; 25 март – Благовещение и братия Константин и Димитър Миладиновци, родом от Струга 30 април – Апостол Яков и паметта на Свищовските мъченици, които са пострадали за народа си; 24 юни – Рождество предтечи и Св. Ангеларий, просветител български 30 юни – Събор на 12-те апостоли и Климент епископ и просветител български; 10 юли – 45 мъченици от Никопол; 27 юли – Св. седмочисленици български, Методий, Кирил, Климент, Наум, Горазд, Ангеларий и Сава, Св. Пантелеймон и Пафнутий Калоферски, именуем Пано; 31 юли – великомъченик Стефан Караджа и праведни Евдоким; 5 август – великомъченик Хаджи Димитър Асенйов и Евсигний мъченик; 19 август – мъченик Трендафил Загорски, стар хайдутин; 29 септември– Киряк отшелник и Св. Райна Българска; 5 октомври – Харитина мъченица и дядо Трендафил, мъченик български; 30 ноември– Андрей апостол Первозванни и Св. Ангел войвода 16 декември – Пророк Антей и 15 000 мъченици, ослепени от гърците“
(Запазен е оригиналният правопис и словоред)

Бр. 22/Май 2006 г.

 

Майчиният език

Изконното откровение все още живее

Разпиляха се напоследък насамнатам по глобуса хиляди българи – млади и нетолкова млади. Тъжни бащи поеха по старите гурбетчийски пътеки на дядовците си. Майки с насълзени очи, разпънати над Голямата вода, търсят красиво и спокойно място да доизкарат остатъка от биографията си като тъщи на някой снажен юнак, потомък на ацтеките. Сами до последна старост в България остават тези, на които не им се ще да напуснат родината си. Малцина си го признават, ала няма имигрант, който да не е плакал за България... Другото как да е, но българският език за кратко време се превърна не във втори, не в трети, а вече в четвърти език. Мнозина сънародници неистово се стремят да го забравят и още на следващата година след отдалечаването си от родината, почват да го говорят завалено и с акцент. Вместо с кирилица, предпочитат да пишат на „интернетица“. Децата им, учещи в чужди училища, нямат възможност да отделят достатъчно време за българската граматика. Техните майки не са загубили все още порива да ги научат на езика на своите предци - поръчват книжки с приказки за траки, прабългари, славяни на български език, бабите им везат след консултация с етнографи премени с шевици. Нали в многонационалните държави всяка нация следва да се представи с нещо наистина характерно. За кой ли път отново чухме проникновеното предупреждение на Хилендареца: „Българино, не се подмамвай!“ Припомни ни го преди време – на английски език! – пред вратите на храма „Св. Александър Невски“, не някой друг, а самият американски президент Бил Клинтън. Така или иначе животът властно отваря новата-стара тема, защото точно тези деца, които не знаят там, в чужбина, българската граматика, пишат покъртителни писма до близки в България и откликват на литературни конкурси на разни български институции и издания с мъдри и покъртително откровени есета, посветени на милата стара родина. Тези деца сънуват дядовия двор, първото училище, старите приятели, даже омразната тютюнева нива, на която са ги водили едва проходили още в тъмни зори. Отваря се този въпиющ проблем, естествено като първостепенна тема, и за Кирило-Методиевския вестник. Нали е казано: езикът е превелик дар Божи – да борави с него комуто както му идва от сърцето!... 

  Бр. 22/Май 2006 г.

 

 

Единоверни от десет века

Възвръщане към началото

Едно е да се проучва и уточнява кое как точно е станало в Балканския военен театър преди 130 години. Другото, по-същественото, е да се осъзнае защо именно е станало. Историята не винаги е безпристрастно точна и честичко послъгва – философията на историята има друго предназначение. Във времена на големи промени, като днешните, мътилката на всекидневието става все по-гъста. Ако решим да я пречистим, за да отделим от нея трайното и стабилното, следва да се върнем колкото може по-назад във времето. Избавлението на българския народ и връщането на България отново върху картата на Европа става възможно единствено благодарение на единението на два славянски народа. Единородни от 15 века, от десет века единоверни. Наистина няма друг случай в историята, когато една могъща империя води кръвопролитна война за освобождението на друг малък народ. Това дава живот на понятието освободителна (без нужда от уговорки). Сродна с нея е гражданската война между Севера и Юга от обратната страна на земното кълбо, която довежда до премахване на робството. Целите на руския царизъм да осигури достъп до Проливите и топлите морета е безспорна. Надделяват обаче хуманните подбуди във войната, застъпничеството на най-добрата част от руския духовен свят, готовността за саможертва – главна отлика на славянското. И свободата нам не е била подарена! Участието на българите е значително не само в редовете на Опълчението, а и в разузнаването по пътищата през Балкана и по-нататък, снабдяването с храна, вода и боеприпаси, лекуването на ранени и болни. Някои тактически грешки заплашват с провал големия поход на Балканите. Надделява обаче народният порив за възвръщане към началото на нашето православно единство.

В онези времена не е имало нито радио, ни телевизия. И вестниците са били оскъдни. А преобладаващата част от руската войска е съставена от селяни. Те са могли да научат нещо важно само от своите селски свещеници – кога и как са покръстени България и Русия в Христовата вяра, откъде са дошли първите богослужебни книги и на какъв език са били написани, как в по-късно време българи са оглавявали Руската църква, как търновски воини са се притичвали да възпират татарските нашественици откъм Изтока и прочие. Същото съвпада с тежненията на най-добрата част от руската интелигенция.

До неотдавна ние имахме зрима представа за знамето, извезано в Самара и подарено на Българското опълчение, от картината на чешкия художник Ярослав Вешин. Когато в навечерието на стогодишнината от Освобождението художникът-реставратор Михаил Малецки обнови със съпругата си тази светиня, ние с изумление видяхме върху него не само образа на Св. Богородица, но и ликовете на двамата славянски просветители Кирил и Методий. От румънския град Плоещ създателите на нашето „Аз-Буки“ съпровождат бойните колони на опълченците. В боя при Стара Загора, след смъртта на други знаменосци, подполковник Калитин загива набучен на щикове – но над него са сияли Светите апостоли. На връх Шипка трупове на убитите са летели към настъпващите вражески пълчища – все под тези Свети образи. И офицерите-благородници, и селяните от Орловска и Брянска губерния тръгват, за да разкъсат робските окови на своите многострадални родственици. Ала в същото време те са освобождавали и самите себе си – не по-леко робство е тежало тогава и над руската земя. Съдбоносни въпроси разкъсвали душата и съвестта на руските мислещи напредничави хора. Нужно им е било да докажат, че са способни на подвиг в името на общочовешки идеали, саможертва в помощ на ближния, извисяване над тегобите на всекидневието. Завоевателните стремежи на официалните кръгове на руската държава съвпадат с националните тежнения на българския народ и са подкрепени от непреодолимия народен порив на състрадание и взаимопомощ. В крайна сметка именно това решава изхода от войната. Като висше откровение над всички са сияли образите на Солунските братя, благодарение на които два славянски народа са намирали опора в истините на православната християнска вяра. Простено и безнаказано ли е да забравяме всичко това!

Неотдавна бе прието държавно решение за възвръщане името на старинния руски град Самара, разположен на едноименната река. В този град монахини от Самарския манастир под ръководството на игуменката Антонина Иванова извезват през 1876 г. трицветно знаме от тънка коприна с вшити в нея златисти кръстове. Светите образи върху него са дело на художника Николай Симаков. Знамето е благословено от Московския митрополит Инокентий и положено върху нетленните мощи на Св. Алексей Московски заедно с икона на светеца, която е връчена на главнокомандващия като бойно благословение. На 6 (18) май 1877 г. в град Плоещ, Румъния, знамето е осветено. На следващия ден дружините на Българското опълчение дават клетва пред него. По-късно то е поверено на Трета опълченска дружина с командир подполковник Павел Калитин, под командването на генерал-майор Николай Столетов.

Горното бе отпечатано върху първата страница на в. „Днес“ (бр. 8 от 3 март 1991 г.). Сетне е препечатано от в. „Самарская газета“ с превод на руски език на Людмила Карпенко, преподавател-българист в Самарския държавен университет. Под заглавие „Ради спасения души“ в. „Советский Мурман“ от 3 март 1992 г. също го отпечата, като добави статия на писателя Виталий Маслов, председател на Мурманското отделение на Всерусийския фонд на културата. В нея се съобщаваше, че девойчета от местното Професионално-техническо училище по шивачество заедно с техни учителки повтарят делото на самарските монахини (като имат за модел първата страница на в. „За буквите“ от март 1981 година).

в. „За буквите“ ,бр.29

 

 

Чистият понеделник

Камбаните от църквите на Колю Фичето в старопрестолния град биха тържествено за Деня на Независимостта – както са били и преди столетие

Както се казва, в този ден Господ не само беше българин, но и търновец. Чудесно слънчево време – тъкмо за среща на граждани и гости отблизо и далеч. Около 25 000 души превърнаха временно в истинска столица Търново – българи, руси, немци, британци, французи, японци. Не само на официалните прояви, но и при близки, роднини и приятели на интимна трапеза или почерпка. Също като американците на техния Ден на независимостта. Триста и петдесет национални флага, подарени от Националната секция на фолклорните фестивали при ЮНЕСКО и нейния председател Емил Павлов, осветени от Великотърновския митрополит Григорий, бяха окачени и по балконите на местните жители – не само около главната улица. Беше ден понеделник – както и преди сто години! Съдбовен знак за ново начало, опряно на стародавна традиция... На утринната света литургия в Иван-Асеновата църква, отслужена от Великотърновския митрополит Григорий, внукът на Цар Фердинанд І Симеон Сакскобургготски, настоящ лидер на НДСВ, прочете „Символ верую“-то. Сетне в двора на светилището-майка на всички български църкви бе осветен огромен трицветен флаг. Десетина гвардейци го понесоха по стръмното към историческия хълм Царевец. Под оглушителния звън на камбани – както и преди столетие. Горе в царския дворец, запомнил стъпките на 27 властители от Второто българско царство, трицветното знаме бе издигнато на висок пилон. Президентът Георги Първанов поздрави почетната рота. Министър-председателят Сергей Станишев в кратко слово заяви: „За мен е забележително, че през всичките тези години е надделявало чувството за принадлежност към един народ, към една съдба, към нашето хубаво отечество. Започва вторият век на българската независимост. На добър час!“ Зазвуча Иван-Шишмановата песен „Откога се й, мила моя майно льо, зора зазорила“ – химнът на старата ни столица. Сетне възстановената каменна пирамида в чест на обявяването на Независимостта бе отрупана с венци и цветя не само от официални лица, а и от български граждани и гости. Шествието продължи към паметника „Майка България“ в центъра на града, където министър-председателят раздаде почетни книжки на офицери от запаса. На площада „Цар Асен І“ пред Царевец имаше тържествена вечерна проверка. Командваше я Началникът на Националния военен университет „Васил Левски“ бригадният генерал Цветан Харизанов. Като при древно жертвоприношение бяха извикани имената на държавници и просветители – от Хан Аспарух през Раковски и Левски до Отец Матей Преображенски. Многоцветни празнични илюминации осветиха Царевец и Трапезица. Българската национална телевизия предаде за пръв път пряко в ефира спектакъла „Царевград Търнов - звук и светлина“. Отново зазвучаха празнични камбани. На другия ден младо девойче - първокурсничка от университета, запита развълнувано Президента: „Защо няма повече такива празници!“ Наистина поради что (речено с думите на Хилендареца). Горното е за сведение на телевизионните пийпълметрици и някои проповедници от отдавна изчерпано телевизионно предаване, които две вечери поред обсъждаха с гавра Решението на Министерския съвет за честване на 100-годишнината. Пропуснаха обаче да коментират повишената издателска активност и чувствата на порядъчните българи относно светлата дата.

„На 22 септември 1908 г., в 12 часа, в църквата „Св. 40 мъченици“ в присъствието на министрите от правителството на Александър Малинов, депутати от Народното събрание, духовни лица и търновски граждани, след тържествен молебен, отслужен от протосингела на Търновска митрополия свещеник Стефан Абаджиев, княз Фердинанд І провъзгласява Княжество България, васално на Османската империя, за независимо царство и приема титлата „Цар на българите“.“ Паметна плоча пред църквата „Св. 40 мъченици”

 

 

Множество изследвания

Българските учени и Ватикана

 Връзките между Ватикана и България датират още от ранното Средновековие: като се започне с управлението на княз Борис I (мисията на епископ Формоза по нашите земи през 866 – 870 г.), премине се през унията с латините по Калояново време (1204), стигне се до времето на Австро-Унгарската империя и се завърши с национално-освободителните борби от XIX в. Много български учени и общественици като Петър Гудев, Марин Дринов, Йордан Иванов, Богдан Филов и други поддържат близки отношения и научни контакти с Ватикана. Сред тях особено място заема личността на Иван Дуйчев (1907 – 1986). През 1932 г. младият Дуйчев спечелва българска стипендия и заминава за Рим, за да продължи обучението си и да работи в Архива и Библиотеката на Ватикана. По време на пребиваването си в Рим, от края на 1932 до пролетта на 1936 г., Иван Дуйчев има щастието да присъства на лекциите на няколко известни професори като Силвио Меркати, преподавател по история и византийска филология, който става негов учител, Н. Феста, В. Узани и др. Представяйки дисертация за българо-византийската династия на Асеневци, Иван Дуйчев получава титлата „доктор“. Продължавайки усърдно да работи във Ватиканския архив и библиотека, той посещава двугодишния курс на „Ватиканската школа по архивистика и палеография“ и през 1934 г. получава диплом за архивист–палеограф. Престоят на Иван Дуйчев в Италия и контактите му с италианските научни среди, са решаващи и плодотворни за израстването му като историк и филолог в областта на византологията и на западноевропейската история. През тези години ученият успява, благодарение на работата си и в Архива, и в ръкописните фондове на Ватиканската библиотека, да събере значителен брой документи и текстове, много от които необнародвани, от изключително значение за средновековната история на Византия и балканските страни. През 1934 г. Дуйчев открива в ръкописа Cod. Vat. gr. 2014, анонимен разказ за похода на император Никифор I в България през юли 811 г. Публикувана с неговото съдействие през 1937 г, и преиздадена през 1965 г. в Париж, тази повест, известна под името „Дуйчева хроника“, се счита за най-ценния исторически извор за събитията от 811 г. Благодарение на откритията си във Ватикана и в други италиански градове, Дуйчев се заема също и с изучаването на историята на XVII в., и предимно с историята на католицизма в България, а и с дейността на търговците от Дубровник на Балканите. Той публикува през 1935 г. в Рим и през 1937 г. в София две книги, съдържащи няколкостотин неизвестни архивни документи от XVII в., „avvisi“ (писма с информация), богати на сведения за политическото, военното и икономическото състояние на Османската империя през този период. На основата и на други неизвестни документи, открити във Ватиканския архив, в слабо ползвания фонд „Processi informativi sulla nomina dei vescovi cattolici“, Иван Дуйчев обнародва през 1937 г. в Рим, в колекцията на Папския институт за Изтока (Orientalia Christiana Analecta), книга за католицизма в България през XVII в. В предговора на книгата големият италиански учен - вторият учител на Дуйчев (заедно с брат си С. Дж. Меркати), монсеньор Анджело Меркати, по това време префект на Ватиканския архив, пише: „С изключителна старателност и интелигентност Дуйчев откриваше и събираше важни документи, с издателска грижливост и ерудираност той изясняваше и демонстративно обогатяваше своите публикации“. Като продължава да използва документи, открити във Ватиканския архив, Дуйчев издава през 1939 г. в София подробен указател към историята на Софийската католическа архиепископия през XVII в., като прилага известен брой необнародвани документи. На основата на гръцки и латински документи от Венецианския архив, ученият публикува през 1937 г. изследване върху законодателството, упражнявано от Охридското архиепископство над някои области в Италия. От началото на 60-те години на XX в. проф. Иван Дуй чев отново подновява контактите си на базата на своите учители от Ватикана и на личното си познанство с кардинал Ронкали, бъдещ папа. Благодарение на тези ползотворни контакти голяма група от изтъкнати изследователи започват през 70-те години системна работа във Ватиканската Апостолическа библиотека и в Секретния архив: Александър Фол, Боян Ничев, Илчо Димитров, Йоанна Списаревска, Георги Данчев, Георги Димов, Аксиния Джурова, Божидар Димитров, Красимир Станчев и др. В научно обръщение влизат множество ценни изследвания, касаещи българската и балканската история, връзките с католически Рим, палеографията, изкуствознанието, картографията и прочие.

в."За буквите" Бр. 23, Стр.16

 

 

60 000 скъпоценности Научна библиотека „Елена и Иван Дуйчеви“

Библиотеката съдържа около 60 000 единици и е една от най-богатите документални бази за изследване на българската, византийската и западноевропейската средновековна история, изкуство, палеография и литература. Обстойно е застъпен изворовият материал от класически и средновековни автори, справочната литература, български и чужди специализирани медиевистични издания. Изключително богатите фондове на библиотеката дават възможност за работа на много студенти и преподаватели от всички хуманитарни специалности. Благодарение на изключително активните международни контакти на проф. Иван Дуйчев, в библиотеката намират място и множество издания, които са уникални сред българските книжовни фондове. Като резултат на своята интензивна научна дейност и на голямата си печатна продукция, Центъра си извоюва авторитет в научните среди и редица изтъкнати български и чуждестранни учени му завещаха своите лични библиотеки: .Христо Гандев, Веселин Бешевлиев, Тодор Боров, Борис Геров, частично Тодор Герасимов, Любен Басмаджиев, Смоленският епископ Нестор, а други лични библиотеки постъпиха чрез откупки: Питър Харанис, Асен Василиев, Димитър Михалчев. В Центъра се съхранява най-богатата колекция от гръцки ръкописи в България (около 500 кодекса), повече от 70 славянски и около 200 ориенталски, дву и триезични ръкописи от IX до XIX в. По този начин в ръкописната сбирка са представени всички ръкописни и езикови традиции на Балканите: гръцки, славянски и ориенталски. Попълването на тези фондове продължава и сега чрез откупуване, като средствата постъпват от целеви дарения. Научната обработка, реставрацията и консервацията на ръкописната и архивна сбирка се осъществява по линия на няколко международни проекта с колеги от различни институти в страната и чужбина (напр. Japan Foundation, Sumitomo Foundation, Vaseda University – Tokyo, реставрационна лаборатория от Грац – Австрия и др.). Архивното богатство на Центъра „Иван Дуйчев“ включва научния архив и епистоларното наследство на изтъкнати университетски преподаватели: Иван Дуйчев, Никола Михов, Тодор Боров, Асен Василиев. Епистоларният корпус обхваща 20 000 писма на тези учени, както и дневниците от експедиции на Св. Гора и Балканите, заседанията на Историческия факултет – документи, свързани с историята на Университета. Центърът за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“ и фондация „Елена и Иван Дуйчеви“ притежават богата колекция от икони, възрожденско и съвременно изкуство. Всички творби от тази сбирка са постъпили като дарения от автори и приятели на Центъра, а също така и са онаследени от цялостното дарение на проф. Иван Дуйчев, г-жа Нонка Дуйчева, Руска Гандева, Ирина Михалчева, Катя Василиева и др. Колекцията от икони обхваща периода от ХVІІІ-ХІХ в. Институтът притежава и гравюри на Христофор Жефарович и Захарий Орфелин, дарени от Негово Светейшество Павле, Патриарх Сръбски, както и маслени портрети на възрожденски майстори от ХІХ век. Особено богата е колекцията от творби на съвременното изкуство (над 200 творби), сред които се открояват имената на художници като: Анета Ходини, Златю Бояджиев, Васил Захариев, Курт Петерс, Симеон Велков, Александър Божинов, Георги Баев, Найден Петков, Светлин Русев, Енчо Пиронков, Николай Майсторов, Ради Неделчев, Йордан Кацамунски, Андрей Даниел, Греди Асса, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев, графиците Христо Нейков, Румен Скорчев, Любен Диманов, Христо Попов, Иван Нинов, Стоимен Стоилов и скулпторите Иван Пенков, Валентин Старчев, Крум Дамянов, Христо Харалампиев, Иван Русев, Богомил Живков, Ангел Станев, Емил Попов и др.