Единоверни от десет века

Възвръщане към началото

Едно е да се проучва и уточнява кое как точно е станало в Балканския военен театър преди 130 години. Другото, по-същественото, е да се осъзнае защо именно е станало. Историята не винаги е безпристрастно точна и честичко послъгва – философията на историята има друго предназначение. Във времена на големи промени, като днешните, мътилката на всекидневието става все по-гъста. Ако решим да я пречистим, за да отделим от нея трайното и стабилното, следва да се върнем колкото може по-назад във времето. Избавлението на българския народ и връщането на България отново върху картата на Европа става възможно единствено благодарение на единението на два славянски народа. Единородни от 15 века, от десет века единоверни. Наистина няма друг случай в историята, когато една могъща империя води кръвопролитна война за освобождението на друг малък народ. Това дава живот на понятието освободителна (без нужда от уговорки). Сродна с нея е гражданската война между Севера и Юга от обратната страна на земното кълбо, която довежда до премахване на робството. Целите на руския царизъм да осигури достъп до Проливите и топлите морета е безспорна. Надделяват обаче хуманните подбуди във войната, застъпничеството на най-добрата част от руския духовен свят, готовността за саможертва – главна отлика на славянското. И свободата нам не е била подарена! Участието на българите е значително не само в редовете на Опълчението, а и в разузнаването по пътищата през Балкана и по-нататък, снабдяването с храна, вода и боеприпаси, лекуването на ранени и болни. Някои тактически грешки заплашват с провал големия поход на Балканите. Надделява обаче народният порив за възвръщане към началото на нашето православно единство.

В онези времена не е имало нито радио, ни телевизия. И вестниците са били оскъдни. А преобладаващата част от руската войска е съставена от селяни. Те са могли да научат нещо важно само от своите селски свещеници – кога и как са покръстени България и Русия в Христовата вяра, откъде са дошли първите богослужебни книги и на какъв език са били написани, как в по-късно време българи са оглавявали Руската църква, как търновски воини са се притичвали да възпират татарските нашественици откъм Изтока и прочие. Същото съвпада с тежненията на най-добрата част от руската интелигенция.

До неотдавна ние имахме зрима представа за знамето, извезано в Самара и подарено на Българското опълчение, от картината на чешкия художник Ярослав Вешин. Когато в навечерието на стогодишнината от Освобождението художникът-реставратор Михаил Малецки обнови със съпругата си тази светиня, ние с изумление видяхме върху него не само образа на Св. Богородица, но и ликовете на двамата славянски просветители Кирил и Методий. От румънския град Плоещ създателите на нашето „Аз-Буки“ съпровождат бойните колони на опълченците. В боя при Стара Загора, след смъртта на други знаменосци, подполковник Калитин загива набучен на щикове – но над него са сияли Светите апостоли. На връх Шипка трупове на убитите са летели към настъпващите вражески пълчища – все под тези Свети образи. И офицерите-благородници, и селяните от Орловска и Брянска губерния тръгват, за да разкъсат робските окови на своите многострадални родственици. Ала в същото време те са освобождавали и самите себе си – не по-леко робство е тежало тогава и над руската земя. Съдбоносни въпроси разкъсвали душата и съвестта на руските мислещи напредничави хора. Нужно им е било да докажат, че са способни на подвиг в името на общочовешки идеали, саможертва в помощ на ближния, извисяване над тегобите на всекидневието. Завоевателните стремежи на официалните кръгове на руската държава съвпадат с националните тежнения на българския народ и са подкрепени от непреодолимия народен порив на състрадание и взаимопомощ. В крайна сметка именно това решава изхода от войната. Като висше откровение над всички са сияли образите на Солунските братя, благодарение на които два славянски народа са намирали опора в истините на православната християнска вяра. Простено и безнаказано ли е да забравяме всичко това!

Неотдавна бе прието държавно решение за възвръщане името на старинния руски град Самара, разположен на едноименната река. В този град монахини от Самарския манастир под ръководството на игуменката Антонина Иванова извезват през 1876 г. трицветно знаме от тънка коприна с вшити в нея златисти кръстове. Светите образи върху него са дело на художника Николай Симаков. Знамето е благословено от Московския митрополит Инокентий и положено върху нетленните мощи на Св. Алексей Московски заедно с икона на светеца, която е връчена на главнокомандващия като бойно благословение. На 6 (18) май 1877 г. в град Плоещ, Румъния, знамето е осветено. На следващия ден дружините на Българското опълчение дават клетва пред него. По-късно то е поверено на Трета опълченска дружина с командир подполковник Павел Калитин, под командването на генерал-майор Николай Столетов.

Горното бе отпечатано върху първата страница на в. „Днес“ (бр. 8 от 3 март 1991 г.). Сетне е препечатано от в. „Самарская газета“ с превод на руски език на Людмила Карпенко, преподавател-българист в Самарския държавен университет. Под заглавие „Ради спасения души“ в. „Советский Мурман“ от 3 март 1992 г. също го отпечата, като добави статия на писателя Виталий Маслов, председател на Мурманското отделение на Всерусийския фонд на културата. В нея се съобщаваше, че девойчета от местното Професионално-техническо училище по шивачество заедно с техни учителки повтарят делото на самарските монахини (като имат за модел първата страница на в. „За буквите“ от март 1981 година).

в. „За буквите“ ,бр.29