Мислеше повече за работата си, отколкото за здравето си

Спомен за последните минути на Петър Парижков сред нас

 

Светла Девкова

 

Университет по библиотекознание и информационни технологии

 

За последните корекции на поредния „Справочник за кандидатстуденти...“ отивахме заедно в печатницата на издателя ни тогава Венко Драгозов („WINI 1837“). Споделяше с мен отговорността за изданието не формално, а реално, с лично и авторитетно участие. Докато аз преглеждах паусите, те си бъбреха за общите си преживявания и приятели по редакции и издателства преди години. Чувах имена на вече много известни поети, писатели, журналисти в привичен за двамата фамилиарен контекст. Разказваха си случки, обагрени с хумор и носталгичност към младостта и първите си професионални изяви – по-бедни откъм материални и чисто битови неща, понякога натоварени с указания „отгоре“, но още лишени от настъпващата по-късно меркантилност.

Този път г-н Парижков (така се обръщахме един към друг) ме остави да ида сама, защото имал да дописва спешен текст, но с уговорката, че ще е вкъщи на телефона, ако се наложи да съгласувам нещо.

Обадих му се само да кажа, че всичко е наред и почваме да печатаме тиража. „Аз тъкмо щях да Ви звънна да разбера, защото не съм добре и чакаме с жена ми таксито за поликлиниката. Утре ще видя справочника как изглежда с кориците. Успешна работа!“ И аз му пожелах да оздравее бързо...

Късно следобед някой се обади на Венко и ни каза за трагедията...

Бяхме колеги не само като преподаватели, но и като редактори, учили се за това и работили по едно и също време и по едни и същи правила и критерии. Като пръв директор на издателството ни подготви старателно документите, необходими не просто за регистрацията, а и за успешното му функциониране в условията на силна конкуренция, естествено – с пълната подкрепа на академичното ни ръководство. Формулира и успяваше да защити принципа си да не излиза книга с логото на нашето издателство без професионално редактиране (а не за „точки“ при хабилитация, или по приятелска/колегиална линия, или заради мижавите хонорари): „Докато съм жив, няма да го позволя“ – казваше и го спазваше. След него при следващия директор на „За буквите – О писменехь“ настъпи произвол, няма да го коментирам, защото ме боли... След 2017 г. това вече се преодоля.

Не помня да са възниквали разногласия за някоя книга по същество. Не е удовлетворил нито един път капризите на автор за сметка на правилата за издаване, независимо дали във функциите си на редактор или на директор.

Макар да си го позволявах рядко, но при колебание го питах за някои тънкости по ръкописите. Винаги откликваше и добронамерено обясняваше, без да ми се налага другояче освен с ерудиция и опит, неизмеримо по-големи от моите. Аз на свой ред му помагах при обработването на библиографиите в текстовете му, което е специфична дейност.

Не можах и сега не мога да изпълня неговия съвет как да съкращавам текстове. Аз „бродирам“ по изреченията, търсейки по-синтезиран израз, за сметка на време и нерви. Авторът невинаги е доволен... А Петър Парижков ми казваше (позовавайки се на свой главен редактор на в. „Пулс“ в отдавнашните времена): „Вземате първата и последната страница, там е важното. Останалите – в коша. Слагате свързващо изречение и – готово!“.

Няма и да го съизмервам с други творци, но само един поет можеше да усети и да каже, че едва ли Вазов е написал в началото на известното си стихотворение/песен „Когато бях овчарче...“, когато римата и контекстът изискват да е „Когато бях овчарин...“, а само в последния куплет вече може да е „овчарче“. Не съм търсила първоизточника – не само защото е било толкова отдавна, а защото аргументът е неоспорим...

Спомням си и как ми обърна внимание на двусмислието на употребяваната от всички дума „отучвам“ по повод на компенсирането на пропуснати учебни занятия. Аз вече внимавах, но си заслужава и другите, и сега да го имат предвид.

По различни поводи съм изчела книгите му, написани с ерудиция и същевременно разбираеми, което е трудно, ценно и рядко срещано качество на пишещите. За стиховете обаче помня споделеното от един мой близък, който като граничен офицер посрещал и Парижков с други млади поети за рецитали и разговори с войниците в граничната си застава. Не се срещнаха лично, но и двамата бяха развълнувани от спомена.

В последната си 2007 година ме помоли да изчета една глава от дисертацията му, която беше сравнително готова. Не сме обсъждали това, което съм фиксирала там като забележки, защото работеше върху другите части. И сега пазя файла ѝ, та ако се намерят още части от нея – да се сглоби и отпечата...

И на мен, както и на колегите, той ми липсваше. Липсва и днес!

Светла му памет!

 

За автора

Гл. ас. Светла Девкова е преподавател по философия от 1987 (ДБИ) до 2018 г. (УниБИТ), редактор и коректор на научните трудове (т. 1–13) и сборниците с доклади на националните конференции с международно участие за Деня на будителите (т. I–VI), на в. „За буквите – О писменехь“ от 2008 г. досега.

 

He thought more about his job than his health

A memory of the last minutes of Petar Parijkov among us

Svetla Devkova

University of Library Studies and Information Technologies

 

Assist. Prof. Svetla Devkova is a Lecturer in Philosophy from 1987 (DBI) to 2018 (ULSIT), Editor and Proofreader of the Universtity of Library Studies and Information Technologies’ Scientific Papers (Vol. 1–13) and Proceedings of National Conferences with International Participation on the Day of the Leader of the Bulgarian Revival (Vol. I–VI), in the "Za bukvite – O Pismeneh" newspaper since 2008.

 

Публикувано в издание на УниБИТ: 

Книгата – нашето по-смислено настояще. Т. 6. 

София, За буквите – О писменехь, 2019, с. 35-37.