136 години Априлска епопея в Дряновския манастир

ХЕРОИКА

ЗА  ДРЯНОВСКИЯ МАНАСТИР

                   Радко Радков

Клисурата пушеци бълва,

бушува пожарният ад,

там дето над плочника кървав

висеше се райски палат.

Домът на губител архангел

за всяка престъпна душа.

На ръта побил си е флагът

пияният турски паша.

Той гледа настръхнал отгоре

последния пристъп и сеч.

Архангелът божи се бори

с обнажен сред чадове меч.

Пропуква му пламък крилете

и драконска паплач реве,

но той си зове синовете,

юначната чета зове.

Защото помазал е с миро

за жертва пред жертвеник трон

момците на Даскала Киро

и снажния поп Харитон.

Заклел ги е в бой за Олтаря

душите си да му дадат -

душата на Майка България.

от иго и срам да спасят.

Безсрамен колач на Пророка,

с конячена пот по тила,

от шатъра свой, отвисоко

злорадства пашата Фазлъ.

С извития нож кърджалийски

пожарния вятър лови.

На френски кълне, на английски

и чака юнашки глави.

Далеч е любимата Франция,

студентската младост далеч.

Под него - обител сред пламъци,

от изстрели пукот и сеч...

Познатият блясък на Тартъра,

познатият мирис на леш..

Въвеждат му пленник във шатъра,

от треската зъзнещ младеж.

Неуки, слугите пашови

го тласкат, а учен и благ,

пашата в брадата си рови

и смуче французски коняк.

Безкнижното племе поганово

прослави се с книжен човек.

Гори манастирът на Дряново

и викот отеква и звек.

Пашата, засмян кръвопийски:

„Ти кой си?”- попита. „Младеж

от четата.”- чу на английски.

„Завърших английски колеж.

Париж ти е второ отечество,

на мен  Манчестър, Албион

и знаеш какво е човечество,

какво е човешки закон.

И аз знам, затуй величаво

живея без робски хомот

живот за свещеното право

на всеки човек и народ.

Да бъде свободен в родина

свободна, а тя е една

за мене. С любов ще загина

за нея. За мойта страна.

Пет века й стига теглото,

Пет века й стигат на плен.

Виж долу, паша, заревото,

погледай го с взор просветлен.

Не те ли е срам от Европа,

от тебе не те ли е срам?

През дулото гледаш на топа

към мен, но не ще се предам.

          

Безпомощен в храста намерен,

аз имам по-истинска мощ.

Аз, четникът Тодор Лефтеров,

нехая пред турския нож.

Фазлъ, и след твоята Франция

оставаш си само Фазлъ,

на челото с кръв на въстаници,

с конячена пот по тила.

Едната си чест да заслужа,

получих най-страшния пай.

Знай, аз предпочитам край с ужаси,

отколкото ужас без край.

Залитна Фазлъ и съсече

юнака. Повърна коняк...

Далече Париж е, далече,

дивакът остава дивак.

И в искри живот от пожарния

въртоп, в манастира извил,

с душите, деца на България,

възлита Свети Михаил.

/Поемата е изградена върху очерка за Тодор Лефтеров „С диплома на Оуенз колидж” от книгата на Илия Пехливанов „Преображения Матееви”. Радко Радков е имал намерение да напише цяла драма, посветена на битката в Дряновския манастир. Той e роден във Велико Търново на 31 януари 1940 г., където неговият баща е служел като трудов офицер. Той решава да кръсти сина си в историческата обител край  Дряново. Десетина негови колеги - офицери отиват с файтони дотам, за да участват в ритуала. Те правят шпалир пред черквата, за да бъде пренесен кръщелникът между тях. Жалко, че не е имало тогава фотоапарат, за  да се запечата тази рядка сцена./

Народна песен от Бяла Черква

Бог да учие бачо Киро

Писателят Светлозар Димитров /известен с псевдонима Змей Горяин/,  родом русенец, записва на 16 юли 1929 г. от Рачо Туркинчевски, дряновец, в Дряновския манастир неизвестна народна песен, пята в търновските села скоро след Априлското въстание.

Паднала  ми й слана есенна,

че й осланила дор три ми села:

първо ми село-село Мусина,

второ ми село-село Михалци,

трето ми село-Долни Турчета.

Старите баби на хоро излезли,

на хоро излезли във село Михалци.

Те като гледат, гледат и се маят,

жално-милно плачат,плачат и нареждат:

„Бог да убие тоз Даскал Киро,

тоз Даскал Киро и Поп Харитона,

че те събраха нашите момчета

бой да се бият със Пвер паша

горе на Балкана, в Дряновския манастир!...”

Долни Турчета е старо название на Бяла черква, а Пвер паша е генерал Фазлъ паша, командир на Втора Дунавска армия от Шуменската крепост, който разорява светилището край Дряново след 9-дневна ожесточена битка с 200 въстаници от търновските села.

Горната народна песен-проклятие е пята няколко години след събитието по хора и по седенки и сетне след Освобождението постепенно е изоставена.

По същото време съпругата на Змей Горянин Соня Димитрова записва от наследниците на Боби и Стефан Денчеви, дряновци, следния спомен:

„Чували сме от прабаба си Дена и от баба си Тодора, че старата майка на игумена Пахомий по време на обстрелването на манастира е ходела по двора до черквата при въстаниците да ги съветва и да превръзва ранените. Турците стреляли върху нея с пушките си. Сукманът й бил надупчен като решето на много места, а тя самата по Божие повеление остава незасегната. След Освобождението този сукман  бил съхраняван в олтара като реликва и показван на много хора.”

Руса Павлова от Долни Вьрпища твърди, че  всъщност става дума за прислужницата  на игуменката Деша от това село. А сукманът й дълго време е стоял на тавана в родния й дом, окачен върху гвоздей на „попа”-главната отвесна подпора на покрива, за да пази родата според поверието от злини, като там с времето се е разпаднал.

Илия Пехливанов - 2011г.